Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Parce que je t’aime, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Паисий Христов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Гийом Мюсо
Заглавие: Защото те обичам
Преводач: Пайсий Христов
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Излязла от печат: 25.06.2012
Редактор: Владимир Атанасов
Художник: Деница Трифонова
Коректор: Людмила Петрова
ISBN: 978-619-152-002-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10084
История
- — Добавяне
8. Терминалът
Непостижимост да мечтаеш,
от треска силна да гориш,
щом тръгваш, все да се терзаеш,
че само ти в тоз път вървиш.
25 март 2007 г., 8 ч.
Лос Анджелис, Международно летище LAX
Марк
Таксито спря пред терминал 2, но Марк не слезе веднага. По време на пътуването към летището Лейла заспа, опряна на рамото му, и той не искаше да я събуди внезапно. След като бяха напуснали болницата, те прекараха нощта в хотел в центъра на града. Лейла продължаваше упорито да мълчи, но изглеждаше ведра и щастлива, че отново вижда баща си.
— Ще проговориш — обеща той на спящата си дъщеричка.
Марк бе сигурен в това. Стигаше само да почувства, че някой бди и се грижи за нея. И Марк щеше да стори всичко, за да възвърне тя увереността си.
През затъмнените стъкла на колата той гледаше с известен страх оживлението, което цареше около летището. Лос Анджелис, неговата мръсотия, насилието, привидният блясък му бяха станали омразни. Винаги му се беше струвало, че този ненаситен град поглъща всичко по своя път: както природата, така и хората.
Оставаха му още няколко секунди да се чувства на сигурно място в предпазния пашкул на колата, омаян от чистите цигулкови тонове на музикалния фрагмент, който звучеше от радиото.
Тази музика… позната ми е.
— Красиво е! От кого е?
— „Шакона“ от Бах — отвърна шофьорът меломан и му показа кутийката на компактдиска.
Марк се вгледа в ефектната снимка върху кутийката: цигуларка в леко изящно облекло бе опряла лицето си в огледало и заедно със своето отражение се бе превърнала в двуглаво същество — едновременно и сексапилно, и смущаващо. Върху жълтия етикет на престижната музикална къща фигурираха името на изпълнителката и програмата на рецитала:
Никол Хатауей изпълнява Бах
Партити за соло цигулка
Марк нямаше време да усети някакво смущение. Лейла току-що бе отворила очи. Погледна баща си, усмихна се и се прозина.
— Сложи си якето! — подкани я Марк. — Отиваме да вземем самолета.
Момичето го послуша и двамата слязоха от таксито и се насочиха към терминала.
Напрежението в залата за заминаващите стигаше до връхната си точка. Една седмица преди това в Обединеното кралство бяха разкрили терористичен заговор, който бе предизвикал паника от двете страни на Атлантика и бе последван от серия фалшиви предупреждения за опасност. Нивото на антитерористичната бдителност се беше повишило от „критично“ на „върхово“ и всеки ден имаше много анулирани полети. Марк се увери, че техният не е отменен, и забърза към посоченото място за регистрация. Той знаеше, че засилените мерки при претърсването на пътниците и проверката на багажите удължаваха подготовката за качване в самолета, и искаше възможно най-бързо да се освободи от тази формалност.
Движейки се сред тълпата, Марк държеше Лейла здраво за ръката, сякаш се страхуваше да не я изгуби отново.
— Доктор Хатауей, доктор Хатауей!
Марк се обърна изненадан.
На няколко метра зад тях непознат мъж тичаше към него.
— Майкъл Филипс, работя за „Хералд“ — представи се той.
Марк се навъси.
— Бих искал да чуя няколко думи от дъщеря ви — заяви репортерът и извади магнетофон от джоба си.
— Няма какво да ви казваме — отсече Марк, притискайки Лейла до себе си и ускорявайки ход.
Но другият тръгна по петите му и продължи с по-убедителен тон:
— Предлагам да се договорим: седемдесет и пет хиляди долара за интервю и няколко снимки.
— Вървете по дяволите! — изкрещя Марк.
Но като се обърна назад, той видя, че журналистът държи мобилния си телефон и се готви да направи снимка.
Стараейки се да предпази Лейла, докторът хвана Филипс за гушата и така го стисна за гърлото, че другият го изпусна.
Телефонът падна на земята и Марк го направи на парчета с тока на обувката си.
— Ще ми платите за това! — закани се журналистът, разтривайки врата си.
За няколко секунди Марк спря погледа си на него, изненадан от собствената си импулсивност и от бързината, с която се разви тази разправия.
После се обърна и докато крачеше към зоната за регистриране, чу Филипс, който му отправяше предупредителни думи:
— Вие сте затънал до шия, Хатауей, и изобщо си нямате представа за това. Аз направих проучване и бих могъл да ви дам някои сведения. Вие изобщо не знаете каква е истината! Нито за вашата съпруга, нито за дъщеря ви!
Иви
Автобусът, обслужващ линията от „Юниън Стейшън“[1] до летището, изсипа пътниците си пред терминал 2. Между тях беше едно петнайсетгодишно момиче в тъмно облекло. Иви слезе последна. Все още сънена, тя влезе в залата за заминаващите и с присвити очи се вгледа в информационните табла, за да провери в колко часа е нейният полет. Последната нощ спа на една пейка и цялото й тяло бе схванато. Стомахът й къркореше. Ставите й пукаха, а костите й като че ли всеки миг щяха да се начупят — толкова крехки й се струваха. Хвърли завистлив поглед към щанда на „Старбъкс“ и й се дощя да си вземе кафе и бисквити, но нямаше пукнат долар в джоба си. Тъй като беше много изгладняла, наведе се дискретно над кошчето за боклук и намери недопит портокалов сок и остатък от кръгло хлебче.
След няколко часа щеше да бъде в Ню Йорк. Неприятно стечение на обстоятелствата я беше принудило да се озове в Лос Анджелис, но сега вече можеше да отиде при човека, когото преследваше. Знаеше адреса му: жилищна сграда в северната част на Манхатън. Щом го намереше, щеше да го убие.
Щеше да го убие.
Щеше да го убие.
Може би след това болката й щеше да се уталожи.
Алисън
Огромен джип с агресивна конструкция и рязко очертани форми трудно си намери място на третото ниво на подземния паркинг при терминал 2. Купето на това „Порше Кайен“ можеше направо да се пръсне от гърмящата смесица от рап и арендби, която изригваше от надутата до последно уредба.
Зад волана седеше млада двайсет и шест годишна жена на име Алисън Харисън: с късо подстригана платиненоруса коса, хубаво прилепнали джинси „Нотифай“, колан тип ласо и вталено кожено сако.
Алисън изключи двигателя и рухна върху волана. Цялото й тяло се тресеше. Трябваше да се успокои, ако искаше да я пуснат в самолета. А нямаше голяма възможност за избор. Взе да рови в своята чанта „Хермес“ и извади малка пудриера от слонова кост. С трескави движения смръкна две линийки кокаин и разтърка венците си с белия прах. Това бе единственият начин да се задържи на крака. Без кокаин се чувстваше жалка, неспособна да стори каквото и да е. От няколко години бе загубила контрол над консумацията на наркотика, но прахът винаги произвеждаше очаквания ефект.
И наистина, за по-малко от минута Алисън си възвърна донякъде самообладанието и почувства, че е в състояние да предприеме каквото трябва. Много скоро това благоразположение щеше да се превърне в арогантност и раздразнителност. Но дотогава трябваше да намери сили да намести задника си в самолета, за да се прибере в Ню Йорк.
Тя свали контактните си лещи за късогледство и ги замени с цветни: едното око стана розово, а другото синьо. Гледайки в огледалото за обратно виждане, тя оправи бретона си, като прихвана косата си с шнола-папийонка. Така разкрасена, излезе от колата и забута пътната си чанта на колелца, залитайки на високите си токчета. Когато блесна светкавицата на папарака, Алисън видя в предното стъкло на спрял автомобил своя образ, който й се стори жесток, но точен.
Образ на дрогирана уличница, която струваше един милиард долара.
* * *
Ето ги и тримата, на няколко метра един от друг, на малката сцена, в каквато се беше превърнала тази летищна зала за заминаващи.
Марк,
Иви,
Алисън.
Те не се познават, никога не са си говорили, но между тях вече има нещо общо.
И тримата са пред завой в своето съществуване,
с изпънати докрай нерви,
пред срив.
И тримата имат болезнено минало.
Всички са изживели сътресение, причинено от нечие отсъствие или от смъртта.
Всички се чувстват и виновни, и жертви.
След няколко минути ще се качат на един и същ самолет. И животът им ще се промени.
* * *
— Хайде, аз ще мина пръв, а ти ме следвай. Нали, Лейла?
Марк свали сакото и колана си и ги сложи на подвижната лента, преди да премине през металдетектора.
Пълно мълчание.
— Хайде, минавай и ти! — рече той на дъщеря си, прибирайки вещите си.
Запазила спокойствие, девойката се насочи към баща си, но при минаването й системата за сигурност се задейства.
— Събуйте си обувките и извадете всичко от джобовете си!
Трудно ли ще ти е да бъдеш по-любезен? — помисли си Марк, като стрелна с поглед оператора по сигурността.
Тази сутрин атмосферата в летището беше наелектризирана. Напрежението се засилваше и от увеличеното присъствие на военни, ангажирани да участват при претърсването на пътниците, минаващи през системата за сигурност.
Докторът коленичи пред дъщеря си, за да й помогне да си събуе обувките. Провери джобовете й, но те бяха празни.
— Ще минеш, миличка.
Лейла мина по чорапи под свода на системата за сигурност, но и този път прозвуча аларменият сигнал. Странно: тя беше само по джинси, тениска и яке.
— Вашият апарат е повреден!
Без да счита за нужно да му отговори, операторът по сигурността се приближи до момичето.
— Обърнете се, госпожице. Вдигнете си ръцете!
Лейла се подчини и служителят прекара детектора по тялото й.
Щом приближи до тила й, апаратът изведнъж нададе вой.
— Какво означава това? — възкликна нервно Марк.
Операторът не беше в състояние да му отговори. Той повтори процедурата, но ефектът беше същият и затова реши да извика свой колега да смени детектора. Но и новият апарат не промени нещата: всичко навеждаше на предположението, че някакво метално тяло е имплантирано под кожата на Лейла.
Изуменият оператор намести с пръст слушалките си и вдигна очи към камерата за наблюдение, обръщайки се към някакъв невидим събеседник:
— Госпожо, имаме проблем…
* * *
Марк и дъщеря му се озоваха в оголен кабинет, който приличаше по-скоро на стая за водене на разпити. Пред тях една строга на вид латиноамериканка, вземаща се едва ли не за Кондолиза Райс, изучаваше паспортите им.
— Кажете ми, господин Хатауей, вашата дъщеря била ли е подложена наскоро на хирургическа интервенция?
— Не… не зная — призна си Марк.
— Да й е инжектирано нещо в тила: чип, някакъв имплант?
— Не знам.
Служителката по сигурността го стрелна с презрителен поглед.
— Как така не знаете! Та това е вашата дъщеря, не е ли така?
— Това е дълга история — изрече Марк с досада.
Тогава Кондолиза се обърна към Лейла:
— Имаш ли болки в задната част на главата?
Момичето устоя на погледа й, без да мигне, и продължи да мълчи.
— Да не си си глътнала езика?
Уморен, Марк стана от стола.
— Тръгваме си! — заяви решително той и хвана дъщеря си за ръката. — Като не може със самолет, ще си наемем кола.
— Няма да мърдате оттук! — заяви служителката, посочвайки военния, който стоеше на пост пред кабинета.
— Ще видим тая работа! — избухна Марк. — Първо ми върнете паспорта. Нямаме вина за нищо.
Спорът водеше към неизбежен конфликт, но в този момент телефонът иззвъня.
— Ало? — обади се Кондолиза, натискайки бутона на високоговорителя.
— От ФБР, госпожо — информира я секретарката й. — Агент Франк Маршал.
— Предайте му да се обади по-късно.
— Казва, че е спешно.
— Добре, свържете ме! — отсече тя и прекъсна връзката с високоговорителя.
Изненадан от намесата на Франк, Марк седна на стола си, питайки се до какво би могла да доведе тя.
Разговорът беше кратък, състоящ се от две „да“ и едно „добре, господине“, които Кондолиза произнесе, преди да положи слушалката.
Поставена в неловко положение, служителката вдигна очи към Марк и се опита да изрази надлежното съжаление:
— Всичко е наред, доктор Хатауей — рече му тя и му подаде паспорта. — Моля да ни извините за неприятностите. Желая ви приятен полет, на вас и на дъщеря ви.
* * *
След като минаха през тази унизителна проверка, Марк реши, че имат пълното право на една хубава закуска. Той се приближи до тезгяха на „Бон кафе“, верига френски кафенета, поръча две доста обилни порции и седна с Лейла на малка маса близо до саксия със зелено растение. Докторът с удоволствие установи, че дъщеря му има добър апетит, гледайки я как лакомо яде своя кроасан „по парижки“ и как поглъща портокаловия си сок. Той се задоволи само с едно кафе, преглеждайки последния брой на „Ю Ес Ей Тудей“, достъпен за всички клиенти.
* * *
Терминалът бе облян в мека бяла светлина.
Точно когато Марк и Лейла ставаха, зад тях мина девойка, която незабелязано седна на тяхната маса, за да се нахвърли на остатъка от портокаловия сок и на киселото мляко, което си стоеше неначенато.
Иви се възползва и от възможността да прегледа вестника. На половината от първата му страница бе отпечатана статия, илюстрирана с голяма снимка:
Самоубийство на милиардера Ричард Харисън
Основателят на групата „Грийн Крос“, един от световните лидери в търговията на едро, е починал вчера в Ню Йорк на 72-годишна възраст. Милиардерът е намерен на своя кораб, плувнал в кръв, след като се е застрелял в главата с ловна пушка.
По наши сведения Ричард Харисън е оставил писмо до своите близки, за да посочи причините, които са го накарали да извърши това деяние. Големият предприемач, който преди две години съобщи, че е засегнат от синдрома на Алцхаймер, не можел вече да понася последствията от напредващата болест.
Погребението ще се състои утре след обяд в Манхатън.
Още през 1966 г., в едно градче в щата Небраска, Ричард Харисън слага началото на своята търговска империя с малка бакалница за стоки с намалени цени. Успехът му е светкавичен и много бързо той отваря и други подобни магазини — отначало в същата област, а по-късно и в цялата страна. Броят им в САЩ непрекъснато се увеличава, за да достигне понастоящем над 600 супермаркета.
Известен със скромния си начин на живот, Ричард Харисън бе непретенциозен човек и живя в една и съща къща в продължение на трийсет години. Парите като че ли не бяха променили ежедневието на големия предприемач, който предпочиташе да си изгради образ на „обикновен човек“ и държеше по нищо да не личи, че е богат. Дискретност и аскетизъм в пълна противоположност с поведението на единствената му дъщеря Алисън, чиято разпуснатост подхранват редовно жълтата преса.
Разсеяна от шумотевицата, която се бе надигнала в близост до автоматичните врати, Иви прекъсна четенето на вестника.
Преследвана от цяла армада фотографи, заслепена от светкавиците, Алисън Харисън току-що бе влязла в терминала. Крехка като клонка, скрила половината си лице под огромни очила, тя едвам успяваше да възпре глутницата, която я заобикаляше и я нападаше с въпроси. Светкавиците на фотоапаратите следваха една подир друга.
Щрак-щрак-щрак, Алисън! Оттук, Алисън! Щрак-щрак, ще издържите ли, Алисън? Щрак, какви бяха отношенията ви с вашия баща? Не бяха ли те обтегнати? А дрогата? Приключихте ли с дрогата, Алисън? Щрак-щрак, какво значи да наследиш един милиард долара, Алисън? Има ли сега някой мъж в живота ви? Щрак-щрак, ще се върнете ли в болницата? Ами дрогата, Алисън? Не ни отговорихте. Наистина ли спряхте с консумацията? Щрак…
Въпросите я обсипваха и я удряха като плесници.
Навремето, когато медиите бяха започнали да се интересуват от нея, Алисън се бе почувствала поласкана. За известно време смяташе, че контролира положението и използва пресата за своя изгода. После известността й се превърна в знаменитост и капанът щракна. Сега не минаваше и ден, без някой фотограф или съвсем непознат тип с мобилен телефон да не се опита да й отнеме някаква част от интимния живот.
Щрак-щрак.
Алисън предпази лицето си с ръка. Спомените от миналото изникнаха със скоростта на бумеранг.
Щрак…
… и споменът щракваше.