Гийом Мюсо
Защото те обичам (19)

19. Марк и Конър
Първи спомен

Ноември 1982 г.

Чикагско предградие

Марк и Конър са на десет години

Насилие и мизерия царят в квартал „Грийнуд“, който е част от чикагското предградие „Саут Сайд“. На километри разстояние се простира опустошен пейзаж: издънени тротоари, изоставени сгради, овъглени коли, площи, обрасли с бурени и затрупани с боклуци. Магазините са рядкост: няколко бакалници зад железни решетки, само един супермаркет и една банка; болница няма. Единствено кръчмите трупат печалби.

Един бомбардиран Багдад в сърцето на Америка.

В Грийнуд почти всички са черни. И почти всички са бедни.

От доста време всеки, който е могъл, е избягал от това безнадеждно място, което безвъзвратно се разпада.

Малкият Марк Хатауей живее с баща си, който е пазач в едно държавно училище в гетото. Майка му е изчезнала, когато е бил на три години. На въпроса му: „Защо мама ни изостави?“, бащата отговаря винаги по един и същ начин: „Защото не беше щастлива“.

Тя наистина не е била щастлива в това защитено като крепост училище. Вярно е, че мястото прилича на военна зона: прозорците са зазидани, вратите са блиндирани, детекторните устройства за метали засичат пушки и сгъваеми автоматични ножове. Гангстерски банди върлуват навсякъде. Сформирана е местна милиция: групи от родители и пенсионирани полицаи за поддържане на реда, но от тях няма никаква полза. Много деца отиват на училище, сковани от страх. Много от тях са били свидетели на престрелки и убийства и страдат от посттравматични нервни смущения.

Седем часа вечерта през зимата. Училището е пусто. Лампите в една от класните стаи на последния етаж светват.

Десетгодишният Марк се отправя към библиотечката до стената в дъното на стаята. Всъщност думата „библиотека“ е твърде силна, за да се назове шперплатовата етажерка, върху която са наредени няколко десетки евтини романи. Всяка вечер, когато баща му започва да изпразва бирените бутилки, Марк идва на това спокойно място, за да довърши домашните си. Баща му е алкохолик, но не буйства. След три-четири бири той по навик започва да ругае Рейгън, Конгреса, общината, негрите, азиатците, латиноамериканците, бившата си жена и в крайна сметка цялото общество, което е отговорно за мизерията и нещастието му.

Марк преглежда, сочейки с пръст, наредените на етажерката романи, и попада на това, което търси: „Да убиеш присмехулник“.

Прочел е вече двеста страници, но книгата толкова му харесва, че чете само по една глава на вечер, за да й се наслаждава по-дълго време. Това е чудесен разказ за адвокат, който отглежда сам двете си деца в малък град в Алабама в началото на 30-те години, по време на Голямата депресия. Животът му си тече спокойно до деня, когато е назначен служебно да защитава негър, несправедливо обвинен в изнасилване на бяла жена. Въпреки нетолерантността и предразсъдъците на своите съграждани, той се опитва да разкрие цялата истина.

Марк сяда на един чин, изважда от книжна кесийка сандвич с фъстъчено масло и потъва в четенето. Книгата като че ли му слага мехлем на сърцето, вдъхва у него надеждата, че понякога умът и честността могат да вземат връх над насилието и глупостта. Умът… От известно време е разбрал, че е умен, макар че получава средни оценки. Трябва да се признае, че в училище добрите ученици не са обичани и често в междучасието им разбиват мутрата. Затова е решил да крие своите способности и да се преструва, че върви със стадото, докато се самообразова.

Изведнъж тишината на класната стая е нарушена от глух шум, който се повтаря. Марк неспокойно вдига глава. Дали е от канализацията? Или някой плъх? Шумът идва от килера, където учителят слага материалите за рисуване. Раздвоен между страха и любопитството, Марк решава да отвори вратата и вижда момче на неговата възраст, сгушено в дъното на шкафа.

То боязливо излиза от дупката си и се втурва към изхода. Навсякъде в училището цари страх: учениците първо си разменят удари, а после думи. Но след като стига до вратата, момчето се обръща и за момент учудените погледи на двете деца се срещат.

— Какво правиш тук? — пита Марк.

Макар че никога не са си говорили, той познава по физиономия другото момче: доста странен самотен ученик, с държане на извънземно. Май че се казва Конър.

— Спях — отговаря другият.

Прилича на Хъкълбери Фин във версия от края на века: кльощав, рошав, с мръсни дрехи, твърде къси за ръста му.

В момента, когато Конър се готви да излезе, Марк го пита:

— Гладен ли си?

Той има някаква интуиция, която му позволява инстинктивно да разбере какво може да измъчва другия.

След кратко мълчание Конър си признава:

— Малко…

Всъщност от сутринта нищо не е ял. Животът му в последното приемно семейство е много тежък: унижават го и му налагат непрестанни лишения под предлог, че така го „подготвят за живота“.

А той вече познава живота. Изоставен от родителите си още след раждането, прехвърлян от едно семейство в друго, той е изживял всичко, изпитал е всичко. Оскърбленията само се плъзгат по него, без да го засягат. За да се предпази от тях, момчето е привикнало да се приютява в своя вътрешен свят, за който само то има ключ.

— Вземи! — Марк му подава половината сандвич.

Конър е изненадан и за момент се колебае. Винаги е разчитал само на себе си. Лишен от обич и внимание, той се е научил да няма доверие в нищо.

Погледите на двете момчета се срещат и нещо се случва: взаимна признателност и обещание за бъдещо приятелство. Конър взема половината от сандвича и сяда до Марк.

Само за миг те отново са станали деца като всички други.

* * *

1982, 1983, 1984…

До живот, до смъртта…

Марк и Конър вече се срещат всяка вечер в същата класна стая. Навън е хаос, дрога, горят коли, гангстерски групи се избиват помежду си, пушките минават от ръка в ръка. А те са си създали тих пристан, където страхът не свива стомасите им. С течение на седмиците и месеците момчетата се опознават все по-добре и все повече се доверяват един на друг.

Марк е интуитивен, настоятелен, импулсивен, но същевременно е по-раним и по-податлив.

Конър е спокоен и разсъдлив, но е много потаен и е измъчван от постоянен стремеж към абсолютното.

Двамата са решили да се обвържат чрез различията си.

Заедно си пишат домашните, четат книги, слушат музика и често с изненада се улавят да се смеят. За пръв път в своето съществувание откриват, че животът не е само страдание и самота. За пръв път в своето съществувание откриват, че човешките взаимоотношения не почиват само върху насилието. Всеки вижда у другия някаква емоционална сигурност, някаква увереност и сила. Увереността да могат да разчитат един на друг, каквото и да се случи.

Силата никога да не се оставят да бъдат сразени.

* * *

Февруари 1984 г.

Часът е шест сутринта в Чикаго и небето почва да посинява. Както обикновено, Конър се събужда от студ. Той спи в трапезарията върху дюшек, поставен направо на пода, без чаршафи. Става, отива в кухнята, измива си лицето в мивката и излиза от апартамента, преди другите да са се събудили. Градът е леденостуден. За да отиде на училище, логично е да вземе надземното метро, което е близо до дома, но станцията е затворена с надеждата, че това ще намали престъпността. Поредна особеност на Грийнуд, където автобусите се движат само ако са охранявани от полицаи. Конър върви по улиците, като събира алуминиевите кутийки от бира, за да ги продаде след това за някой цент. Понякога вечер заедно с други свои връстници се въртят по бензиностанциите в Саут Сайд и предлагат на клиентите срещу няколко долара да им налеят бензин, да почистят колата или да избършат предното стъкло.

С времето е опознал особеностите на квартала: насилието, беззаконието, тайните му порядки. Но да опознаеш нещо не значи да свикнеш с него.

Когато стига до „61-ва улица“, слънцето вече е изгряло и облива с лъчите си Хайд Парк. Доста странно място. То си е в гетото, но съвсем близо е престижният Чикагски университет, в който таксите за обучение възлизат на трийсет хиляди долара, а повечето от студентите са от най-заможни семейства. Гетото и университетът, третият свят и „храмът на знанието“: делят ги само няколкостотин метра.

Всеки път, когато минава по тази улица, Конър гледа на запад към студентския град. Защо животът е толкова различен от двете страни на бариерата? С толкова предимства за едните и толкова труден за другите! Какъв е смисълът? Има ли някаква логика, или Бог иска да ни подложи на изпитание?

Конър не може да си отговори. Сигурен е само в това, че има силата да премине „от другата страна“. Един ден заедно с Марк ще напусне този квартал. Но къде ще отиде? И какво ще прави?

Все още не му е ясно, но в главата му витае някакъв отговор: ще помага на хората като него.

* * *

Август 1986 г.

Марк и Конър са на четиринайсет години

— Двайсет на двайсет!

В непоносимата горещина на баскетболното игрище Марк и Конър, голи до кръста, с лъщящи от пот тела, настървено си оспорват мача. На земята е сложена уредба с олющени колонки, от които се разнася Livin in America, последното парче на Джеймс Браун.

Конър се опитва от трудно положение да постигне кош, но топката отскача от металния обръч. Марк я хваща и с акробатически удар спечелва играта, а после се впуска в сиукски танц, за да дразни приятеля си.

— Оставих те да спечелиш — твърди Конър.

— Така ли? А видя ли забивката ми? Меджик Джонсън ряпа да яде!

Двете изтощени момчета се облягат на оградата. От ръка на ръка минава загрятата на слънце бутилка с кока-кола.

Стоят известно време мълчаливи, а после пак подхващат важния за тях въпрос: как да се измъкнат от гетото?

От известно време това се е превърнало за тях в идея фикс. В Саут Сайд няма бъдеще, няма перспективи. Единствената реалистична амбиция е да оцелееш или да заминеш.

Марк и Конър мечтаят да получат стипендия, за да влязат в някой от престижните колежи. Имат добри оценки, но няма да са достатъчни, за да заличат незавидната репутация на тяхното училище.

Много скоро разбират, че изходът зависи само от тях самите и че не бива нищо да очакват от институциите. Но като за начало ще им трябват пари, много пари. И единственото нещо, което може да им донесе пари, е дрогата.

В техния квартал наркотиците са навсякъде. Властта, бизнесът, обществените контакти зависят от дрогата. Тя не щади никого. Всеки има поне един роднина или приятел, който се дрогира или търгува с дрога. Тя влачи със себе си четирите конника на Апокалипсиса: насилието, страха, болестта и смъртта. Някои полицаи също участват, и то активно, в търговията с дрога, като задържат част от конфискуваните количества за собствена консумация или за продан.

Марк и Конър знаят, че един добър търговец на дрога печели по няколко хиляди долара на седмица. Някои от техните другари вече са се отказали да ходят на училище и са предпочели да се включат в някоя банда, за да участват в доходната търговия. Един ден и в тяхното съзнание се заражда тази идея.

— Защо не правим и ние така? — подхвърля Марк.

— Как?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Умни сме и умеем да се оправяме. Бихме могли да се възползваме от системата. Джарго вече ни предложи да работим за него. Знаеш ли колко изкарва той на седмица?

Конър се възмущава.

— Нямам намерение да затъвам в наркотиците.

— Говоря ти за търговия, не за консумация. Ако успеем да се оправим, за две години ще спестим пари, за да можем да следваме. Това ще е едно добро дело.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Няма да сме първите. Знаеш ли какво е правил бащата на Кенеди по време на забраната? Внасял е нелегално алкохол. И така е натрупал състояние. Благодарение на това синът му станал президент, вследствие на което сега се ползваме с граждански права.

— Смесваш нещата, да ти кажа!

Сега пък Марк се възмущава:

— Тогава намери друг начин, за да се измъкнем! Каква друга възможност имаме, за да продължим образованието си? Ако не изчезнем оттук, след десет години ще бъдем в гробището или в пандиза!

— Нямам чудотворно решение — признава Конър. — Но ако се откажем от…

Гласът му изведнъж потреперва, защото е обзет от срам. Преглъща слюнката си, поглежда приятеля си в очите и довършва мисълта си:

— … ако се откажем от ценностите си, отказваме се от всичко.

Марк иска нещо да му отговори, но вместо това се обръща към оградата и я блъсва с все сила.

Обхванат от срам и яд, той съжалява, че е предложил тази идея.

Конър разбира колко е разстроен неговият приятел, слага ръка на рамото му и се опитва да го успокои с цялата си убедителност:

— Не се ядосвай! Ще видиш, че един ден все нещо ще се промени. Не знам точно как, но те уверявам, че ще се оправим.

* * *

13 октомври 1987 г.

19:36 ч.

Седнал по турски, с книга на коленете и с ръце на ушите, Конър безуспешно се опитва да се абстрахира от хаоса, който го обкръжава. Но нищо не може да се направи, невъзможно е да се съсредоточи. Шумът е прекалено силен: телевизорът във фоайето гърми до краен предел (никой не го слуша, но и никой не го загася); из стаите се чува музика; децата крещят обидни думи и се бият. Няма стая, в която да може да си подготви уроците. Нито едно спокойно кътче. Класната стая, която използваха с Марк след занятията, вече не е достъпна, защото един от нощните пазачи прояви прекалено усърдие и си науми да не ги пуска вече там.

От немай-къде Конър напуска апартамента, затръшвайки вратата. Стига до асансьорната клетка, но не се застоява там, защото знае, че на това място често идват продавачи на дрога. Накрая спира в помещението, където са наредени металните контейнери за боклук. Студено е и мрачно. Той оглежда всички съдове и се прислонява до един, който е празен и не мирише чак толкова лошо. Въздиша, отваря книгата си и изважда химикалка от джоба си. Има нещо отчайващо в това да си принуден да си пишеш домашните сред кофите за боклук, но той се е заклел да се бори, без никога да отпуска ръце, за да продължи образованието си. Кой знае, може би един ден късметът му ще проработи…

Твърде бързо е погълнат от книгата, която един от учителите му е препоръчал: „Народна история на САЩ“ от Хауърд Зин. Вълнуваща панорама на историята на Америка, построена върху свидетелства на онеправданото население: индианци, роби, дезертьори от войната между Севера и Юга, текстилни работнички. Начин да се покаже, че изживяната от народа история често се различава от официалната версия в учебниците.

Потънал в четенето, Конър не чува приближаващите се стъпки. Когато вдига глава, вижда до себе си две смътно познати момчета, хулиганчета от квартала, които подигравателно го гледат.

— Какво бе, педалче, в боклука ли се въргаляш?

Конър скача и се опитва да избяга, но вече е твърде късно. Бандитчетата го вдигат и го хвърлят в контейнера.

— Знаеш ли какво правим ние с боклуците — пита единият, навеждайки се над него.

Момчето опитва да се изправи и посяга към носа си. Навсякъде е опръскан с кръв.

— Изгаряме ги! — крещи хулиганът.

Конър вдига глава към нападателите си и вижда, че единият държи в ръката си туба с бензин. Той дори няма време да извика: тялото и краката му са вече залети с бензин.

— Искаш ли огън? — пита другият гангстер и драсва клечка кибрит.

Момчето е ужасено. Все още му се иска да вярва, че ония целят само да го сплашат, но всъщност знае, че за такива престъпници човешкият живот не струва пробит цент.

И наистина запалената клечка кибрит е вече над него и бензинът пламва. Тялото му гори като факла, а в това време капакът на контейнера тежко се затваря.

Конър се задушава, мята се, опитва се да се измъкне от металната клетка. Най-сетне контейнерът се обръща и го освобождава, но тялото му продължава да е обгърнато от огъня. Той не може да се стърпи от болка, тича във всички посоки, влиза в двора на сградата и почва да се търкаля по земята, за да изгаси пламъците.

Погледът му постепенно се замъглява.

Късметът го е споходил, но не в тази посока, в която той се е надявал.

За части от секундата разбира, че животът му се е преобърнал, че вече нищо не може да бъде както преди.

После изпада в кома.

Той е на петнайсет години.

Той просто искаше да си напише домашните.