Гийом Мюсо
Защото те обичам (12)

12. Марк и Алисън

Всичко е обвързано още от детството.

Не ние изричаме думите, а думите изричат нас.^[1]

Витолд Гомбрович

Днес

В самолета, 11:45 ч.

Еърбъс А380 продължаваше да лети с нормална скорост, прорязвайки облаците, които плуваха в небето над Скалистите планини.

Марк тръгна по просторното стълбище, свързващо двата етажа, и стигна до средата на горната палуба, където се намираше „Флоридита“ — барът, с който авиокомпанията истински се гордееше. Отпускащата музика, изкуствената светлина, удобните кресла, тапицираните с кожа канапета: всичко това създаваше мека и приветлива атмосфера. В този луксозно обзаведен кът човек лесно можеше да забрави, че се намира в самолет.

Марк се настани на една от високите табуретки, разположени в кръг около бара, зад който се виждаше мустакат негър с прическа а ла Джексън Брадърс: човек можеше да го вземе за двойник на Айзък, бармана от „Любовен круиз“ на Алън Спелинг.

— Двойно уиски без лед — поръча си докторът.

Вече се чувстваше по-добре. Самата перспектива, че ще пие, беше го поуспокоила.

И затова, когато Айзък постави пред него питието, Марк си позволи лукса да не бърза да изпие първата глътка.

Погледна около себе си. Все повече пътници се стичаха в бара. До него седна млада жена с предизвикателен вид. В очакване да си даде поръчката, Алисън поклащаше глава в ритъма на музиката, някаква смесица от електро и боса.

— Какво ще си поръчате, госпожице?

— Едно дайкири, моля. Без захар, но с малко сок от грейпфрут.

Алисън вдигна очи към Марк и погледите им се срещнаха.

— Това се нарича „специалитетът на Хемингуей“ — уведоми я докторът.

— Моля?

— Коктейлът, който си поръчахте, горчивото дайкири, е изобретение на Хемингуей.

Тъй като Алисън все още не реагираше, Марк се почувства задължен да поясни:

— Хемингуей, писателят.

— Знам кой е Хемингуей, благодаря.

— Съжалявам! — извини се Марк. — Не исках да ви засегна.

— Не, всъщност аз, наистина…

Под въздействието на някаква неовладяна емоция, Алисън не довърши обяснението си и обърна глава настрани.

Заинтригуван, Марк я погледна по-внимателно: самоубийствено руса^[2], висока на ръст, с походка на момиче на повикване.

Когато Алисън се наведе да си вземе чантата, той забеляза високо на бедрото й част от татуировка и разпозна будисткия символ, наречен Колелото на закона^[3]:

— Добре ли сте, госпожице? — попита я той.

— Нищо ми няма — увери го тя. — Само вашето споменаване за Хемингуей. Той бе любимият писател на баща ми.

Алисън го погледна право в очите и се почувства учудващо добре. Този мъж излъчваше странен магнетизъм от топлота и човечност, който й вдъхна доверие и я подтикна да продължи:

— Баща ми умря преди няколко дена. Самоуби се.

— Съжалявам много.

— С ловджийска пушка, както…

— … както Хемингуей — довърши изречението й Марк.

Алисън кимна безмълвно с глава.

— Казвам се Марк Хатауей.

— Алисън Харисън.

След като се колеба малко повече от минута, Марк се реши да постави въпроса, който го измъчваше:

— Защо половината от хората в този самолет са се вторачили във вас, Алисън?

Младата жена се смути, но си призна:

— През последните години многократно са ме виждали по вестниците. Всъщност вестниците е много силно казано…

— Така ли?

— Обзалагам се, че вече сте попадали на моя снимка в пресата. В противен случай сигурно ще сте единственият…

— Не съм отварял вестник от пет години — отвърна докторът.

— Наистина ли?

— Наистина.

Алисън погледна Марк заинтригувана.

Докторът на свой ред се взря в лицето й и почувства, че младата жена има нужда да му довери нещо.

— Кажете ми, Алисън, какво съм пропуснал през последните пет години?