Гийом Мюсо
Защото те обичам (15)

15. Иви
Втори спомен

Лас Вегас, Невада, няколко месеца по-рано

Наближава полунощ.

На мястото на предишния къмпинг в мрака се очертават основите на нов строеж. Само десетина каравани са все още върху запустелия вече терен.

Фургонът на „семейство“ Харпър се осветява със свещ. Иви не работи. Излегната върху дивана, тя прелиства старо списание и слуша тиха музика. Майка й спи близо до нея. Нощното шкафче е отрупано с лекарства. Иви се прозява и се готви да си ляга, когато иззвънява мобилният й телефон, който е с предплатена карта и който тя използва с върховна пестеливост.

— Ало?

Обаждат се от болницата. Доктор Крейг Дейвис, координаторът по трансплантациите на черен дроб, й съобщава добра новина: разполагат с орган за присаждане на майка й. Трябва веднага да отидат. Иви скача и застава до леглото на Тереза.

— Мамо, събуди се, мамо!

Макар и трудно, Тереза се изправя на крака. Иви й обяснява с няколко думи за какво става въпрос и й помага да се приготви. След по-малко от пет минути двете жени са пред караваната на най-близката й приятелка.

— Кармина, ние сме. Имаме нужда от колата ти, спешно е!

След нескончаемо чакане вратата се отваря, но вместо приятелката се появява нейният мъж, който ги посреща със залп от ругатни:

— ¿Pero que coño pasa? Esta gente siempre jodiéndome…^[1]

Иви не се поддава на грубостите на мексиканеца: тя знае не по-малко ругатни на испански от него. След размяната на любезности Родриго все пак няма намерение да усложнява случая и приема да ги закара. Четиримата се качват в стария „Понтиак“ от 1969 г. с продънени седалки и с ауспух отпреди въвеждането на нормите против замърсяването на околната среда. Колата криволичи. Десет пъти без малко да се удари в тротоара или в бариерата. Десет: толкова са и бирите „Корона“, които Родриго е изпил, преди да се качи в колата.

За щастие всички пристигат нормално на паркинга в болницата. Има нощи, когато късметът е на наша страна.

Дано така да продължава.

* * *

Когато Иви и Тереза влизат във фоайето, там ги чака лично доктор Крейг Дейвис.

— Трябва да действаме бързо! — казва им той и влиза с тях в асансьора.

От агенцията по биомедицина, която отговаря за разпределението на органите за присаждане, са се обадили в болницата късно вечерта. Всъщност нещата започнали в следобеда, когато съпружеска двойка с мотоциклет катастрофирала на пътя за Епъл Вали. И двамата били с каски и не се движели бързо. Мъжът се отървал почти без драскотина, но жената получила тежки черепни травми и не могла да оцелее. С линейка за спешна помощ я закарали в болницата в Сан Бернардино, където направили всичко възможно, за да я спасят. Но било прекалено късно. Макар че диагнозата за мозъчна смърт била бързо установена, трябвало да мине време, докато семейството й бъде убедено да дари нейните органи. Хората винаги се надяват на някакво чудо. Един интернист се заел да обясни на съпруга, че при мозъчна смърт всички невронални функции безвъзвратно се нарушават. Мъжът чувал тези обяснения, но не ги възприемал и продължавал да държи ръката на жена си.

Тя била на изкуствено дишане, кожата й била топла, чували се ударите на сърцето й. Ала това вече не било живот. Само илюзия на живот.

Съпругът отстъпил едва към 21 часа. Разбрал, че единственият начин да продължи живота на жена си е да се направи така, че тя да живее чрез други. Медицинските екипи веднага взели сърцето, белите дробове, панкреаса, червата и ги изпратили на различни места: в Лос Анджелис, Сан Диего, Санта Барбара.

Черния дроб консервирали в стоманена кутия, поставена в хладилна камера и покрита с ледени парчета, които поддържали нужната температура. Камерата била пренесена с хеликоптер в Лас Вегас. Тереза била първа в списъка на чакащите. Вече две години тя очаква това присаждане. Недостатъчният брой на дарените органи, както и рядката й кръвна група, бяха удължили твърде много времето за изчакване. Още месец или два, и болестта щеше да я отнесе.

— Току-що се освободи един операционен блок — обяснява доктор Крейг Дейвис. — До час можем да ви оперираме. Точно времето, необходимо за лабораторните тестове.

— Бих искала дъщеря ми да ме придружи — моли го Тереза.

— Тя може да остане с вас, докато ви свалим в операционния блок — съгласява се докторът и повежда пациентката към индивидуална стая.

Процедурите следват една подир друга: медицинска сестра й взема кръв, после кратък разговор с анестезиолог, който я уверява, че ще се чувства като нов човек, промиване с бетадинов разтвор, а след това — изчакване.

В продължение на няколко минути Иви витае в облаците. Постепенно се разсейва страхът, че може да изгуби майка си, който от няколко години стяга стомаха й. Тя физически чувства, че нещо в нея се отпуска, и иска да вярва, че тази нощ всичко ще мине добре.

Иви винаги се бе уповавала на присаждането на органи. Вече месеци наред преглежда с интерес интернет сайтовете и форумите, за да се запознае с точния характер на болестта на майка си. Иви знае, че тази операция е последен шанс за нея. Знае, че присаждането няма да премахне по чудотворен начин хепатита, че съществува риск вирусът да инфектира и присадения орган, но статистиките показват, че процентът на случаите, при които пациентите живеят още дълго време, е твърде висок.

През последните седмици Иви многократно бе посещавала малкия параклис в Ривърсайд.

Тайно.

За пръв път от много време се беше молила.

Какво друго да стори, когато вече няма изход?

Когато беше малка, се утешаваше с мисълта, че си има ангел хранител, който бди над нея. Но през юношеските си години вече не вярваше в нищо: нито в ангелите, нито в Бога, нито в кармата.

От известно време Иви си поставя множество въпроси.

Често има усещането, че странна фаталност е като залепена към нея, сякаш миналото и бъдещето й са предначертани в голямата книга на съдбата.

* * *

Вече е изминал един час от посещението на анестезиолога.

После още петнайсет минути.

Защо толкова се бавят?

Иви отново усеща как стомахът й се свива. Отпускането бе твърде краткотрайно. Когато доктор Дейвис се връща в стаята, придружен от медицинска сестра, девойката инстинктивно се досеща, че новините не са добри.

— Имаме вече резултатите от кръвните изследвания, Тереза — казва той притеснено.

Иви гледа вцепенено лекаря, който поднася лист хартия пред очите на майка й.

— Пили сте алкохол, и то съвсем скоро! — казва нервно Дейвис. — А знаете, че това обезсилва цялата процедура!

Няколко секунди фразата му като че ли продължава да кръжи из въздуха. Нереална и немислима.

Сепната, Иви се обръща към майка си.

— Нищо не съм пила, докторе! — кълне се смаяно Тереза.

— Направихме тестове с две различни проби и в двата случая резултатът е позитивен. Не сте спазили договореността, Тереза: поне шест месеца пълно въздържание от алкохол преди присаждането. Бяхте се ангажирали с това условие.

— Нищо не съм пила — опитва да се защити пак Тереза.

Но докторът не й обръща внимание.

— Повикайте следващия по списъка! — нарежда той на медицинската сестра. — Не бива да губим органа!

— Но аз не съм лъжкиня! — възкликва Тереза.

Сега тя вече не гледа към Крейг Дейвис, а към Иви: нея се стреми да убеди. Майката знае, че битката с доктора е предварително загубена. Впрочем тя никога не бе вярвала в цялата тази история с присаждането. Предусеща, че скоро ще умре, но държи да си запази доверието на Иви.

— Кълна ти се, че не съм близвала алкохол, скъпа! — казва тя, надигайки се от леглото.

Иви отстъпва две крачки назад ядосано.

— Откакто бях тригодишна, тази фраза съм я чувала стотици пъти, мамо…

— Имаш право, но този път…

— Не ти вярвам.

— Този път не лъжа.

— Защо всичко развали, мамо? — пита Иви през сълзи.

— Скъпа… — иска да каже нещо Тереза, протягайки ръка към нея.

Но Иви я отблъсква грубо.

— Мразя те! — крещи девойката и избягва.

* * *

Днес

В самолета

13:45 часа

— Мразя те! — приключи Иви. — Това бяха последните думи, които казах на майка си.

— Не си ли я виждала оттогава? — попита Марк.

— Не, никога.

Докторът помълча няколко секунди, дълбоко развълнуван от разказа на девойката. След кратко стабилизиране на полета, самолетът отново навлезе в турбулентна зона. Разтърсван от някакви невидими сили, въздушният колос оставяше впечатлението, че се е простудил и зъбите му тракат.

— А после?

— После тя умря.