Тери Гудкайнд
Машина за знамения (64)

Шестдесет и четвърта глава

Лудвиг тъкмо си наливаше чаша вино, когато чу вратата зад него да се отваря и затваря. Не се почука.

Погледна през рамо само колкото да мерне отблясък от червена кожена униформа. До ноздрите му достигна познатият мирис на кръв. Напомни му за абатството, за работата му по изтръгване на пророчества.

Обърна се и отпи от чашата, опрял хълбок в масата. Беше късно и бе уморен. Вика стоеше, изправена в целия си ръст и великолепие, сключила длани зад гърба си, стъпала на ширината на раменете, вдигната брадичка, само дето не срещаше погледа му.

— Доволен ли сте, абат Драйър?

Той закрачи през стаята към нея.

— Всички бяха ужасени. Чухме виковете. Докато ти излизаше, преди да се разпръснат, мярнаха през вратата тялото. Най-много ми хареса как ги изгледа, докато триеше кръвта от ботушите си в килима. Добре изпипано.

Тя продължаваше да отбягва погледа му.

— Благодаря, абат Драйър.

— Орнета страда ли много?

— Да, абате, точно както разпоредихте — постарах се да страда извънредно много.

— Добре. След като една Морещица върши нещо подобно пред очите на всички, съм убеден, че мнозина от представителите вече вярват, че Господарят Рал е чудовище, на което не може да се има доверие.

— Убедена съм, че ще се втурнат в гостоприемните обятия на Господаря Арк — рече тя.

— Да — провлече той, — няма начин да не го направят.

Тя се поколеба, облиза устните си и не се стърпя да попита:

— А рамото ви добре ли е, абате? Боях се да не отида твърде далеч.

Лудвиг притисна с длан средата на пулсиращата болка и разкърши ръка.

— Направи каквото трябваше. Демонстрацията остави впечатлението, което ми беше нужно. Никой никога няма да заподозре, че помежду ни има нещо общо. Няма да се досетят, че си с мен.

Сините й очи най-сетне се извърнаха, в погледа й отново пропълзя леден хлад.

— Аз съм Морещица на Господаря Арк, не твоя.

— Добре го каза, само дето не виждам смисъл — сви рамене той.

— Господарят Арк едва ли ще се съгласи.

Лудвиг повдигна ръката си към нея, като освободи кълбо енергия в стомаха й, и бавно отпи глътка вино.

Погледът на Вика се навлажни и тя се строполи на коляно. Лицето й придоби цвета на кожената й униформа. Ръцете й се притиснаха върху корема, сякаш се опитваха да овладеят непоносимата агония, която я разкъсваше отвътре. Тялото й се прихлупи на една страна и от гърлото й се изтръгна болезнен стон.

Морещиците бяха обучени да търпят на болка. Но не и този тип болка, не и толкова силна.

Погледът й се разфокусира. Той знаеше, че тя се взира някъде отвъд, в света на мъртвите. Знаеше, че не очаква да се завърне от ужаса на това мрачно видение.

Почти никой не дръзва да достигне толкова надалеч и да се завърне.

Границата бе деликатна. Той я позадържа там, много близо до мястото, откъдето връщане назад нямаше. Макар наистина да бе много красива, такива като нея с лопата да ги ринеш.

Напомни си, че Ханис Арк държи на нея.

Лудвиг я пусна.

Вика ахна, като се опитваше да си поеме дъх, и се завъртя на една страна. Ръцете й бяха широко разтворени настрани, докато светът на живота отново се завъртя наоколо й. Той различи объркването, което я обзе при неочакваното й завръщане към живота. Най-сетне примигна и вдигна очи към него, дала си сметка къде се намира.

— Никога повече не се заяждай с мен. Ясно ли е?

— Да, абат Драйър.

— Не понасям да се държат непочтително с мен.

Тя кимна и с мъка се изправи на крака.

— Моля да извините грубата проява на неуважение от моя страна.

Той я изчака, докато успя да се изправи съвсем. По бузата й се изтърколи сълза.

— Ами другото? — попита.

С огромно усилие да не показва сковалата я болка тя сключи длани зад гърба си.

— Погрижих се, абат Драйър.

Вика преглътна, като се опитваше да си възвърне самообладанието.

— Успях да проникна в коридорите, където се намират спалните на Господаря Рал, и да поставя символите пред вратите му. Поставих един и пред стаята на крал Филип, когато го видях да оставя жена си сама.

Лудвиг отпи глътка вино.

— А някой видя ли какви ги вършиш.

— Да, абате. Доста хора ме видяха, но никой не ме и погледна. Както заповядахте обаче, постарах се да не бъда забелязана от нито една Морещица. За всички аз бях просто една от Морещиците на Господаря Рал. Хората са свикнали да ги виждат в двореца. За щастие напоследък всички са в червени униформи. Всички, които ме видяха, се постараха всячески да не се заглеждат по мен. Все едно бях невидима.

Лудвиг се усмихна. Знаеше, че е така. Когато го предложи на Ханис Арк, беше убеден, че тя може да влезе посред бял ден и да извърши каквото си поиска, без никой да й обърне внимание. Колкото и могъщ и умен да бе Ханис Арк, се бе отдал на страстите си, на маниите си твърде надълбоко, за да знае как действат нещата по широкия свят. Той не би могъл да постигне каквото възнамеряваше без напътствията на Лудвиг.

— Добре — кимна доволен. — Добре. — Остави чашата си. — Сега, когато приключи с това, което те помолих, трябва да вървиш. Не ми се ще някоя от Морещиците на Господаря Рал да те види. Колкото по-дълго си тук, толкова по-голям е рискът някой да се досети, че не си от Морещиците на Господаря Рал.

— Готова съм, абате, мога да си тръгна незабавно.

Лудвиг кимна.

— Каретата е оседлана и ме очаква. Аз самият скоро също ще тръгвам. След като се отдалеча от Двореца и от равнината Азрит и се озова в гората, можеш да се качиш в каретата при мен, за да пътуваме заедно. Убеден съм, че Господарят Арк ще се радва да те види час по-скоро.

— Да, абате, и аз.

Той вдигна глава, за да долови дори минимална следа от подигравка в хладните й сини очи, но не откри нищо подобно.

— Това, което чувам, вярно ли е, абат Драйър?

— Не знам. Какво чуваш?

Вика се поколеба.

— Че имало омъжена Морещица. Че затова били поканени всичките тези гости с церемониите. Бях заета с изпълнението на поставените ми задачи, така че не успях да видя с очите си.

— Не че ти влиза в работата, но да, вярно е. Именно затова сме тук всички представители. Бяхме поканени да присъстваме на венчавката на Кара.

Вика издиша шумно.

— Просто не разбирам как е възможно една Морещица да направи подобно нещо.

— Тукашните Морещици, които са под властта на Господаря Рал, са започнали да се размекват.

Тя кимна и се отнесе в мислите си.

— Сигурно.

Той се приближи до нея, като нарочно я огледа от главата до петите. Спря току пред нея и се вгледа в сините й очи. Тя не отвърна на погледа му.

— Мисията ни тук приключи. По-добре върви. Не искам да рискуваш някой да те види.

Вика сведе глава.

— Тръгвам веднага и ще те намеря, когато стигнеш до горите.

Лудвиг проследи с поглед изваяната й като скулптура фигура, поклащането на бедрата й. Би било вълнуваща промяна да се сдобие с някое такова кръшно същество след Орнета. Не че Орнета беше лоша, но все пак не беше Вика. Малцина бяха като нея.

Но сега, както и другите Морещици, тя принадлежеше на Ханис Арк. Един ден обаче, ако Лудвиг се пребори, Господарят Арк ще бъде наоколо и ще отправи искане за нея. Един ден абат Драйър ще бъде Господарят Драйър и ще има свои изисквания.

Но дотогава трябваше да се внимава изключително. Ханис Арк беше ужасно опасен човек. Окултните му способности не биваше да се вземат на шега. Освен това беше и обсебен.

Лудвиг се отърси от приятните размисли. Трябваше да тръгва. Всички представители бяха загубили вяра в Господаря Рал и се бяха врекли във вярност на Господаря Арк и сега си тръгваха, разпръсвайки се по родните си места. Лудвиг искаше да е между тях.