Тери Гудкайнд
Машина за знамения (39)

Тридесет и девета глава

Докато тичаше по сервизния коридор, Ричард надуши дима. Тази позната миризма, тъй характерна за всеки един бивак, винаги му бе вдъхвала усещане за топлина и закрила, но в сградата на Двореца тя вещаеше ужасни неща. Зави зад последния ъгъл и видя димът да бълва на гъсти черни облаци изпод една врата в дъното на коридора.

Бердин го сграбчи за ръкава, за да не му позволи да избърза пред нея. Каквато и опасност да се зададеше, Морещиците винаги правеха всичко възможно да стоят плътно до Господаря Рал. При поява на заплаха за живота му Бердин тутакси губеше приветливия си вид и се превръщаше в непоколебимата строга Морещица, готова да се справи с всеки риск. Докато тичаше, въртеше Агиела в юмрука си, сякаш за да си вдъхне повече увереност, че й е подръка.

От другата страна на плътната димна завеса Ричард успя да различи втурналите се към мястото гвардейци. Някои от тях бяха понесли кофи. По дъсчения под се изливаше вода. Няколко жени, събудени от врявата в този ранен час, бяха наизлезли пред вратите, стиснали нощници пред устата си, за да се предпазят от задушливия дим, докато покрай тях тичаха войници.

— Какво става? — появи се иззад ъгъла Натан. Зед беше плътно след него.

Ричард посочи.

— Стаята на Лорета гори.

Лорета се закова на място, останала без дъх. От тичането лицето й бе пламнало, а косата й стърчеше във всички посоки.

— Стаята ми! — Тя преглътна в опит да вдиша достатъчно въздух. Дланите й притиснаха слепоочията. — Пророчествата ми!

Войниците с кофите изритаха вратата. Черният дим, наблъскан с искрици и горящи парчета хартия, се шмугна навън в коридора и отлетя към тавана. Огнените езици заоблизваха стените. Войниците плиснаха вода през вратата. Предвид количеството дим и горещината Ричард не вярваше няколко кофи вода да помогнат за потушаването на стихията.

Като видя как войниците изливат вода в стаята й, Лорета изпищя. Разблъска Зед и Натан.

— Не! Ще ми съсипете пророчествата!

Ричард знаеше, че е твърде късно да се тревожи за това. А и водата не представляваше сериозна заплаха за пророчествата й. Стисна Лорета за ръката и я дръпна да спре. Знаеше, че ако зависи от нея, тя би изтичала в горящата стая, за да се опита да спаси безценните си пророчества. При този гъст дим и както се беше задъхала, щеше да загине за броени секунди.

Горещината, дори от разстояние, бе непоносима. Ричард с облекчение огледа каменните коридори — Дворецът бе изграден предимно от камък. Все пак имаше и дърво — подовете, гредите над главите им. Трябваше да се погрижат да потушат пожара възможно най-скоро.

Притекоха се още войници с още кофи вода. Тичаха към вратата, извърнали глави, за да се предпазят от жегата, и изливаха водата в стаята. Разбеснелите се жежки пламъци се опълчваха дръзко на водния враг. Както Ричард си бе помислил, усилията на огнеборците се оказваха безнадеждно неефективни.

Зед също го знаеше. Притича покрай Ричард и като се шмугна под разстилащия се из целия коридор черен дим, продължи нататък към адските порти.

С едната си ръка разбута събралите се там войници, а другата простря към напиращите отвътре пламъци и дим. Ричард видя как въздухът пред дланта на дядо му затрепери и димът започна да се връща обратно в помещението, но отвътре напираха нови и нови талази пушек, които още не бяха готови да се предадат. Горещината принуди Зед да отстъпи.

— По дяволите! Това място отслабва магията ми.

Натан най-сетне настигна Зед и на свой ред вдигна длани срещу напиращия отвътре дим, като добави и своята дарба в борбата срещу стихията. Въздухът потрепери още веднъж и този път пушекът като че ли се поукроти, а пламъците покорно се прибраха в стаята. Най-сетне извиращият през прага пушек бе победен и в коридора остана да се носи черна смрадлива мъгла.

Натан беше от династията Рал. Магията на Двореца не намаляваше неговата дарба. Той пристъпи по-близо, като за пореден път простря длани напред към прага. Докато удържаше Лорета, Ричард наблюдаваше как Натан започва постепенно да върти длани, като запечатва стаята и задушава огъня в зародиш. След няколко напрегнати минути пожарът стихна и Пророкът изплете мрежа, която да охлади останките от дома на Лорета.

Щом Натан влезе в стаята, за да се увери, че всичко е наред, Ричард позволи на Лорета да го последва. Разплакана и съкрушена, тя влезе след Натан.

Разпери отчаяно ръце.

— Пророчествата ми! Скъпи Създателю! Пророчествата ми са унищожени!

Ричард се убеди, че жената е права. Тук-там по ъглите като че ли бяха останали купчини, които не изглеждаха напълно съсипани, но всичко беше покрито със сажди и разпиляно в пълен хаос.

Лорета се строполи на колене и загреба с шепи безполезната влажна пепел.

— Унищожени са — захлипа тя.

Ричард сложи ръка на рамото й.

— Ще запишеш нови, Лорета. Можеш да използваш библиотеката, за да записваш новите си пророчества.

Тя кимна разсеяно. Той се съмняваше, че го е чула.

Хората се бяха събрали навън в коридора, за да гледат какво се случва. Много от тях покриваха носовете си, за да не дишат задушливата миризма.

Ричард разпозна доста от гостите, които по-рано бяха на приема. Всички изглеждаха мрачни. Огънят явно потвърждаваше пророчеството, което всички бяха чули същата сутрин. Като си мърмореха предупреждения един на друг, хората се разотидоха. Кара разцепи тълпата, все едно в коридора нямаше никого — очакваше всички да се отстраняват от пътя й, щом ги доближи. Така и ставаше. Никой не смееше да остане на пътя на Морещица, особено когато изглеждаше толкова ядосана като Кара. Последното, което хората тук биха желали, бе да привлекат върху себе си вниманието на Морещица.

— Добре ли си? — попита тя Ричард и получи кимане в отговор. — Чух, че имало проблем.

— Пророчествата на Лорета се запалиха — обясни той.

Сред тълпата Ричард забеляза Лудвиг Драйър, абата от провинция Фаджин. Лицето му бе придобило каменно изражение, докато оглеждаше случващото се. Накрая си проправи път през тълпата и се приближи до Ричард.

— Има ли пострадали? — попита.

— Не — отвърна Ричард. — Домът на Лорета е пълен с хартия. Нищо чудно, че избухна пожар.

Лудвиг погледна през вратата.

— Особено след като е предречено от пророчество.

— Кой го казва?

Абатът сви рамене.

— Ами, първо сляпата старица. Плюс още неколцина.

Ричард забеляза, че голяма част от хората в тълпата зад абата следят разговора им.

— Жената използваше жив огън в стаята си — извиси глас той. — Навсякъде беше пълно с листове. Лично я предупредих да премести всички хартии, преди да е избухнал пожар.

— Така или иначе, беше предречено от пророчество.

— Човекът е прав — обади се Лорета, щом излезе от стаята със сломено сърце. — Самата аз получих това пророчество. Записах го и го дадох на Господаря Рал — обясни тя на абата, докато триеше сълзите от бузите си. — Боя се, че вече всички знаем какво е означавало.

Абатът извърна смръщеното си лице към Ричард.

— Значи си получил опасно пророчество за пожар в Двореца и не си го споделил с никого от нас? Запазил си го за себе си?

— Току-що му го дадох и той хукна право насам — отговори Лорета, преди Ричард да си е отворил устата, като неволно го избави от задължението да обяснява сам. — Нямаше време да предупредим когото и да било, нито да направим нещо, за да спрем пожара навреме.

Абатът въздъхна притеснено.

— Все пак, Господарю Рал, няма да е зле да се отнасяш по-отговорно към пророчествата. Особено когато то може да има такива последствия и да е опасно за живота на други хора. Твоят дълг в крайна сметка е да закриляш поданиците на Д’Харанската империя. Ти си магия срещу магията и животът на всички нас зависи от теб. Пророчеството е магия, дадена ни от Създателя, и ти трябва да я приемаш на сериозно.

— Мисля, че Господарят Рал приема пророчеството най-сериозно — намеси се Натан и стрелна онзи с гневен поглед.

— Добре — отстъпи Лудвиг. — Добре. Така и трябва. — Зяпачите закимаха.

Кара завъртя Агиела в юмрука си. Насочи червеното оръжие към лицето на абата.

— Господарят Рал няма нужда да му казваш какви са отговорностите му, нито да следиш как ги изпълнява. Господарят Рал ни закриля.

Убийственият тон на Кара представляваше неприкрито предупреждение, че мъжът е прекрачил границата.

Накрая Лудвиг все пак се осмели да продължи.

— Мечът ти не може да те защити от пророчеството, Господарю Рал. Не може да защити никой от нас от бъдещето. Това, което ни защитава, е пророчеството. Именно затова Създателят е дарил човечеството с дарбата на пророчеството.

Гневният поглед на Ричард накара абата да потръпне и да сведе глава към земята.

— Достатъчно.

Лудвиг отстъпи колебливо назад и се поклони учтиво.

— Както заповядаш, Господарю Рал.

След като се бе отдалечил на безопасно разстояние, той се завъртя и си тръгна, последван от неколцина от другите гости.

— Позволи ми да го убия — изпрати го със смръщен поглед Кара.

— Нека аз — изсъска Бердин. — Малко тренировка ще ми е от полза.

Ричард също го изпрати с поглед.

— Де да беше толкова просто.

— О, ще стане съвсем просто — успокои го Бердин.

Ричард поклати глава, докато гледаше как тълпата се разпръсква.

— Убиването на хора не е начин да се поддържа мирът.

Кара явно беше съгласна с Бердин, но реши да смени темата.

— Бенджамин би искал да те види. Обещах му да те намеря и да те заведа в Градината на живота.