Тери Гудкайнд
Машина за знамения (10)

Десета глава

Времето като че ли спря. Ричард разпозна без капчица съмнение вечната празнина между пулсациите на времето, онзи наелектризиран миг на затишие, преди да се взриви силата.

Намираше се на една крачка по-далеч, отколкото му бе нужно, за да може да спре жената навреме, но и съзнаваше, че е твърде близо за онова, което ще последва.

Нещата бяха излезли от контрола му и той нямаше какво да стори.

Животът и смъртта бяха увиснали в този миг време. Калан не можеше да си позволи да се поколебае. Ричард инстинктивно напрегна мускули, готов да се извърне, макар да знаеше, че каквото и да направи, няма да е достатъчно бърз, за да избегне сблъсъка.

Хората стояха облещени, застинали в шок. Няколко Морещици в червени кожени униформи вече бяха започнали да скъсяват тичешком дистанцията, която Ричард беше убеден, че не могат да покрият. Видя червеният Агиел на Кара да скача в дланта й, ръцете на войниците посегнаха към мечовете, а Зед понечи да изпрати магия. Ричард знаеше, че никой от тях няма шанс да стигне навреме.

В центъра на всичко това Ричард видя как жената стиска Калан под лакътя, докато в същото време другата й ръка описва дъга във въздуха, насочвайки ножа към гърдите на Калан.

В този миг движенията на всички наоколо тъкмо започваха.

В притихналия откъслек време изведнъж се разнесе тътенът на гръмотевицата без гръм.

Времето възвърна устремния си ход още щом мощната вълна изригна в затвореното пространство на банкетната зала.

Натискът във въздуха светкавично оформи обръч.

Хората в близост до центъра изкрещяха от болка и се проснаха ничком на пода, повалени от вълната. Тези по-назад отскочиха на няколко крачки. В шок и ужас те със закъснение вдигнаха длани да прикрият лицата си.

Храна се разхвърча от маси и колички; чаши и чинии се разбиха в стените; бутилки вино, прибори, кутийки, малки купи за сервиране, салфетки и парчета стъкло бяха понесени от ударната вълна и профучаха през залата с шеметна скорост. Щом вълната достигна далечния край на помещението, стъклата се пръснаха. Долната част на пердетата заплющя навън през разбитите прозорци. Ножове, вилици, храна, питиета, чинии и парчета потрошено стъкло задрънчаха по пода.

Ричард стоеше най-близо от всички до Калан в мига, в който тя освободи изповедническата си сила. Твърде близо. Да си на такова минимално разстояние от източника на подобна могъща сила беше опасно. Болката прониза всяка частица от тялото му и го повали на коляно. Зед се строполи, неспособен да се задържи на краката си. Натан, който стоеше малко по-нататък, се олюля и успя да улови Кара за ръката, за да й помогне да се задържи.

Когато парчетата натрошено стъкло най-сетне се укротиха, покривките и пердетата притихнаха по местата си, а хората замлъкнаха слисани, жената в окървавената синя роба бе коленичила в краката на Майката Изповедник.

Калан се извисяваше насред уталожващия се хаос.

Хората гледаха в шок. Никой не бе виждал Изповедник да освобождава силата си. Не беше нещо, което се прави пред зрители. Ричард си помисли, че едва ли някой от присъстващите ще забрави случилото се, докато е жив.

— По дяволите, това боли! — изохка Зед, докато разтриваше лактите си и разкършваше рамене.

Щом погледът и умът на Ричард се проясниха от пронизващата болка, която мигом обхвана цялото му тяло, той забеляза, че жената е оставила кървава диря по ръкава на бялата рокля на Калан.

Коленичила пред Майката Изповедник, жената не приличаше ни най-малко на убиец. Беше средна на ръст, обикновена на вид. Масури тъмна коса едва докосваха раменете й. Ричард знаеше, че човек, докоснат от изповедническа сила, не само не усеща болката така, както я усещат околните, но на практика възприятията за болка са толкова далечни и притъпени, че едва ли не са последна грижа. За човек, докоснат от тази сила, Изповедникът беше всичко.

Нямаше значение коя е била жената преди това — вече не бе същият човек.

— Господарке — прошепна тя, — на вашите заповеди.

Гласът на Калан прозвуча леден.

— Повтори какво си сторила. Искам да чуя онова, което ми каза преди малко.

— Убих собствените си деца — изрече монотонно жената. — Мислех, че знаеш.

Думите се врязаха в напрегнатата тишина и, Ричард бе убеден, накараха мнозина да потръпнат. Други ахнаха.

— Затова ли дойде при мен?

— Донякъде — кимна онази. — Трябваше да ти кажа какво съм направила. — По бузата й се изтърколи сълза. — И какво бях принудена да направя.

Сега, когато бе загубила самоличността и съзнанието си, жената плачеше — Ричард знаеше това — не задето е убила децата си, а заради опита да посегне на живота на Калан. Изповедникът, който я бе докоснал, вече беше единственото важно нещо в живота й. Чувството за вина я смазваше.

Ричард се наведе и внимателно стисна жената за дясната китка, докато издърпваше кървавия нож от хватката й. Обезоръжаването й вече не бе наложително, но въпреки това той се почувства по-добре. Онази май изобщо не забеляза.

— Какво те накара да постъпиш така? — попита Калан властно и с такава смразяваща интонация, че всички затаиха дъх.

Лицето на жената се извърна към Калан.

— Трябваше. Не исках да видят този ужас.

— Кой ужас?

— Да бъдат изядени живи, Господарке — отвърна жената, все едно бе най-очевидното нещо на света.

Гвардейците затегнаха обръча около Господаря Рал. Няколко Морещици, които се бяха опитали да попречат на жената, но не бяха успели да стигнат навреме, се плъзнаха зад гърба й. Всяка от тях стискаше своя Агиел.

Калан не се нуждаеше от охрана или Морещици и не се страхуваше от нападение с нож от един човек. Веднъж докоснат от силата й, човек се превръщаше в безпомощен роб на Изповедника и бе неспособен да й противостои, камо ли да я нарани. Единствената им грижа беше да й доставят удоволствие. Това включваше самопризнания за всяко извършено от тях престъпление, за което би могла да ги попита Калан.

— Какво говориш?

Жената запримига.

— Не можех да допусна да преживеят мъките, които им предстояха. Смилих се над тях, Господарке, и ги убих бързо.

Натан се надвеси към Ричард и прошепна:

— Това е жената, за която ти говорих, онази, която работи в кухнята. Дето притежава някакви способности да вижда бъдещето.

Калан наклони глава към жената, при което онази се отдръпна.

— Откъде знаеш, че са щели да преживеят мъки?

— Получих видение, Господарке. Понякога получавам видения. В това видение видях какво ще се случи, ако останат живи. Нима не разбираш? Не можех да позволя такива неща да се случат на моите съкровища.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си получила видение, което ти е наредило да убиеш собствените си деца?

— Не — тръсна глава жената. — Във видението ми те бяха изядени живи, остри зъби се впиваха в тях и ги разкъсваха, а те пищяха от ужас и болка. Видението не ми каза да ги убия, но след това, което видях, знаех какво трябва да направя, за да не изживеят тази ужасяваща съдба. Проявих милост към тях, Господарке, кълна се.

— Как така изядени живи? Изядени живи от кого?

— От тъмни създания, Господарке. Черни същества идват за моите съкровища. Тъмни сили, диви, промъкват се в нощта.

— Значи, имала си видение и заради него си решила да убиеш децата си сама.

Беше обвинение, не въпрос. Все пак жената го прие за въпрос и кимна, преливаща от желание да достави удоволствие на своята Господарка.

— Да. Прерязах им гърлата. Кръвта им изтече и бързо изгубиха съзнание, докато плавно се отнасяха към смъртта. Не им се наложи да изстрадат онова, което съдбата им беше приготвила.

— Плавно се отнасяха? — попита Калан през зъби, като едва сдържаше гнева си. — Да не би да твърдиш, че не са страдали, не са се съпротивлявали?

Ричард беше виждал хора с прерязани гърла, Калан също.

В никакъв случай не можеше да се каже, че плавно се отнасят към смъртта. Бореха се за живота си в ужасяваща, предсмъртна агония, с настървението, с което се бореха за глътката живот, която ги задавяше в собствената им кръв. Такава смърт бе потресаваща по своето насилие.

Жената кимна, докато се мъчеше да си припомни.

— Да, може би малко. Но не задълго, Господарке. Съпротивляваха се за кратко. Не толкова, колкото биха се съпротивлявали, ако бяха оживели и онези нощни твари бяха дошли и бяха изтръгнали вътрешностите им.

Когато Калан вдигна очи при звука на тревожен шепот, тълпата притихна.

— Така става, когато човек си мисли, че вижда в бъдещето. — Тя стигна челюст и стрелна с гневен поглед вторачените в нея гости. — Ето го резултата: без време отнет живот.

Калан насочи гневния си поглед към свитата в краката й жена.

— Възнамеряваше да използваш ножа си срещу мен, нали? Искаше да ме убиеш.

— Да, Господарке. — Сълзите бликнаха наново. — Затова трябваше да ти кажа какво съм направила.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да ти кажа защо съм убила децата си, за да разбереш защо се налага да убия теб. Исках да те спася, Господарке.

— Да ме спасиш ли? От какво да ме спасиш?

— От същата съдба, Господарке. — По бузите й започнаха да се ронят сълзи. — Моля те, Господарке. Не мога да понеса мисълта за онази смърт, която видях, че те очаква. Не мога да понеса мисълта, че тялото ти ще бъде разкъсвано, докато крещиш, сам-самичка, без никой, който да ти помогне. Ето защо трябваше да те убия — за да те избавя от тази съдба, както избавих децата си.

Ричард имаше чувството, че коленете му омекват.

— И какво беше това, дето ме изяждаше в твоето видение?

— Същото, което изяде живи децата ми, Господарке. Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.

Жената протегна ръце в умоляващ жест.

— Може ли да ми върнеш ножа, моля те? Трябва да те избавя от тази съдба. Моля те, Господарке, позволи ми да изстрадам болката от това убийство, за да ти спестя агонията и ужаса, които ще изживееш иначе. Моля те, Господарке, позволи ми да те убия бързо.

Калан изгледа несбъднатата си убийца с поглед, изпразнен от всякаква емоция.

— Не.

Кървавите ръце на жената се вдигнаха към гърдите й и се вкопчиха в окървавената й роба. Тя понечи да си поеме дъх, но въздух не дойде. Очите й се облещиха, лицето й пламна. Строполи се на земята, сви се на кълбо настрани и се загърчи в агония. Остатъците от въздух най-сетне изсвистяха и напуснаха дробовете й.

Погледът на Калан се вдигна към изумените зяпачи — безмълвен укор към всеки, който би могъл да си мисли, че пророчеството ще му помогне.

Зелените й очи, които започваха да се изпълват със сълзи, най-сетне се обърнаха към Ричард. Само като я погледна, сърцето му се сви.

Плъзна ръка около кръста й.

— Хайде. Трябва да си починеш.

Калан кимна и се облегна на рамото му, приела предложената й подкрепа. Кара, Зед, Натан и Бенджамин вече бяха започнали да образуват защитен обръч около нея. Морещиците и гвардейците от личната охрана на Ричард отцепиха тълпата.

Калан стисна Кара за ръката.

— Толкова съжалявам. Исках празникът ви да е перфектен.

— Наистина беше перфектен, Майко Изповедник. Жената не успя да те нарани, ти си жива и здрава, а тази, която направи покушение срещу теб, лежи мъртва. Какво по-перфектно от това? На всичкото отгоре ще ти се наложи да изслушаш една лекция за това дали е безопасно да пускаш хора толкова близо до себе си.

Калан се усмихна, докато се отдалечаваше с Ричард, който я подкрепяше.