Колин Фалконър
Разпъната от тайни (69)

69.

Арестът на човек като Хатън би трябвало да се извърши от Специалните части. Фокс поне трябваше да изчака Ник за подкрепление. Не искаше обаче да изпусне този мръсник за втори път.

Хатън свърна в една уличка и тя го последва. От едната страна имаше мръсна тухлена постройка, от другата — изоставена фабрика, изрисувана със спрей. Точно отпред се виждаше телената ограда на игрището на някакво училище. До телта бяха опрени две счупени пазарски колички.

Хатън спря, обърна се. Беше попаднал в задънена улица.

„Е, Мадлен, какво ще правиш сега? Не постъпи много умно. Този човек е инструктор по бойни изкуства, може да те убие с голи ръце. Няма да се поколебае.“

„Трябваше да изчакаш подкрепления.“

Хатън се ухили. Имаше по-добър начин да я убие. Бръкна в торбата си и извади дълъг пистолет. Зареди с една ръка и го насочи към нея.

Тя застина.

И кошмарът се върна. Смъртта отново я гледаше с единственото си, черно око. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие.

„Това е, Мади. Тук ще е краят. Няма време за равносметка, няма време да се подготвиш. Край, животът ти свърши.“

Той се прицели в главата й, постави пръст на спусъка. Тя затаи дъх, изстена тихо.

Затвори очи. Не можеше да гледа това лице.

Чуваше колите по „Мерилбоун роуд“, далечния вой на сирени — отряда на Специалните части, който бе изпратила в грешна посока. Замисли се за Аш. Какво ли щеше да си каже, като чуе новините? „Прав бях. Колко типично за Мади. Все искаше да бъде герой.“ Странно, но през цялото време се беше надявала да го види поне още веднъж.

„Не може да стане така. Не мога да умра сега. Прекалено много недовършени неща ми остават.“

Нещо я накара да отвори очи. Хатън свали пистолета, обърна се и се прехвърли през мрежата.

Мръсник. Остави я жива без логична причина. Ненормален. Бе убил момичето, а на нея й обърна гръб. Смъртта отново я беше подминала.

— Шефке, шефке, добре ли си?

Беше Ник, задъхан, красивото му кафяво лице блестеше от пот.

Тя бръкна в джоба си, откри радиостанцията. Ръцете й трепереха, не успя да натисне копчето. Хвърли радиостанцията на него.

— Прескочи в двора на училището.

Не можеше да го изпусне сега.

Втурна се след него, прескочи оградата, пръстите й се разкървавиха от телта, счупи си няколко нокътя. Якето й се закачи, дръпна я, тя се стовари тежко на асфалта, ожули си ръцете, навехна си коляното.

Чу Ник да крещи по радиостанцията:

— Целта бяга на юг, към „Мерилбоун роуд“. Продължаваме преследването. — Прехвърли се през оградата. — Шефке! Внимавай! Повиках подкрепления! Чакай!

Тя се втурна през игрището. Хатън тъкмо се прехвърляше през една двуметрова ограда, толкова лесно изглеждаше, човек трябва само малко да потренира. От една стая на втория етаж се чу смях и подвиквания, Фокс едва мярна развеселените лица на децата и удивеното изражение на учителката им на прозореца.

„Не го изпускай. Но не се приближавай прекалено много. Дано подкрепленията да побързат.“