Колин Фалконър
Разпъната от тайни (32)

32.

Отдел за особено тежки престъпления, „Хендън роуд“

— Добре ли мина денят?

Фокс вдигна поглед. Беше Ник Кроуфорд.

— Отлично.

— Арестувала си Гари Брадшоу.

— Имаме свидетел, който твърди, че го е видял да излиза от къщата на жертвата в шест часа сутринта в неделя.

— Той призна ли?

Фокс поклати глава.

— Просто промени за пореден път показанията си. Без съмнение ще се придържа към тази история, докато отново не го изобличим в лъжа.

— Значи през цялото време си била права, шефке.

Тя си спомни разговора им в „Кралската глава“, когато Ник се правеше на адвокат на дявола.

— Да видим първо какво ще реши съдът.

Той се замисли:

— Осем часът е.

Осем часът. Господи, още малко, и щеше да се пренесе да живее в този проклет кабинет. Погледна през прозореца, лятната вечер се спускаше над Лондон, жълтеникавите слънчеви лъчи се процеждаха през смога. Ако не завърши работата по документите тук, трябваше да продължи у дома. Дом — един гардероб с дрехи и баня, нищо повече.

— Отивам отсреща на пица. Ще дойдеш ли с мен, шефке?

„Защо не? Ако се върна вкъщи, ще съм на чай и препечени филийки и ще заспя още преди късните новини.“

— Ако обещаеш да не ми викаш „шефке“.

Отидоха в пицарията на една пряка от „Кралската глава“. Седнаха на една от двете пластмасови маси. Зад тях някакво хлапе с фланелка на „Лос Анджелис Лейкърс“ играеше баскетбол на електронен автомат, шумът от играта почти заглушаваше радио „Капитал“, което гърмеше откъм касата.

Фокс допи кока-колата си и започна да обира втвърдените парченца кашкавал от картонената кутия. Говориха за незначителни неща, за музика, за ядене, за клюките от службата, но Ник изглеждаше разсеян. Накрая изплю камъчето:

— Ти Джей мисли, че има нещо гнило.

— Така ли?

Тя намери парче шунка в ъгъла на кутията, измъкна го от скривалището му и го лапна.

— Има много предположения за Сивия.

„Сивия“ бе кодовото название на Карлтън.

— Нищо чудно.

— Сега, като всичко свърши, можеш ли да ни кажеш кой е всъщност?

— Знаеш много добре, че не мога, Ник.

И така, сега се налагаше да пази гърба на Карлтън. Както бе казал Милс обаче, нещата са такива, каквито са.

Ник се намръщи, но не каза нищо. Момчето с фланелката на „Лейкърс“ удари играта с юмрук и си тръгна.

— Не мога да повярвам как човек може да заложи целия си живот на карта заради секса — отбеляза Фокс.

Ник се усмихна, смачка празната кутия от кока-кола и я остави в кутията от пицата.

— Чела ли си някога Платон?

— Честно да си призная, не. Повече си падам по Джон Гришам.

— Платон казва, че животът е като да се возиш на колесница, теглена от два коня. Единият е кротък, това е духът, другият е буен, необуздан, това е либидото. Кочияшът е разумът. Според Платон целият живот е една непрекъсната борба за надмощие между кочияша и буйния кон.

— Ник, тревожа се за теб. Да не би преди лягане да четеш Салман Рушди и Стивън Хоукинс?

Той се усмихна скромно:

— Учил съм класическа литература в Оксфорд.

— И след това си постъпил в полицията?

— Логичен избор на кариера за един добре образован чернокож.

— Не се шегувай.

— Мислех да стана юрист, но предпочетох полицията.

— Много мъдро решение. Колко време ти беше нужно, за да го вземеш?

Той вдигна рамене.

— Прецених шансовете си, финанси, научна кариера, реших, че ще умра от скука.

— Как го приеха родителите ти?

— Баща ми е от Ямайка, играеше ляв защитник за „Екстър“. Каквото и да излезе от мен, щеше да е по-добро.

— Необичайна биография, Ник.

— За чернокож ли?

— За когото и да било.

— И ти не си от най-нормалните, шефке… Мадлен — добави, след като си спомни, че не са в службата. — Може ли един личен въпрос?

— Зависи колко личен.

— Какво те привлече в тази професия?

— Искам да избавя света от злото.

— След това. Какво очакваш от живота?

„Какво искам от живота? Ама че разговор за пицария във вторник вечер.“

— О, нали знаеш, съвсем обикновени неща. Червено ферари. Десет деца. Мир за всички на земята.

Той поклати глава:

— Не вярвам да си много щастлива, ако настъпи пълен мир и благоденствие.

— Може би поне на Коледа.

— Също не си те представям с десет деца.

— Е, нали знаеш, женски неща. Биологически часовник и такива глупости. — Тя вдигна рамене. — Не знам. Искам да съм щастлива. Но нямам представа как да го постигна. Ами ти?

— Просто искам да преживея поредния ден, без да ме хванат.

— Без да те хванат?

— Не си ли се чувствала така? — Той се засмя и прокара ръка през гъстата си къдрава коса. — Няма значение. Не ми обръщай внимание. Пих прекалено много кока-кола. Не трябваше да ти го казвам. Достатъчно е да пийна малко повече кола, и вече не знам какво говоря. Не ми обръщай внимание.

— Всички си имаме тайни, предполагам.

— Може ли още един личен въпрос?

Започваше да става опасно. Е, винаги можеше да излъже.

— Давай.

— Имаш ли си гадже?

Тя си пое дълбоко въздух:

— Не.

— Защо? Такава хубава жена…

— Не съм срещнала подходящ мъж.

— Да не си обратна, а?

Той се изсмя, но въпросът му звучеше напълно сериозно.

Тя преброи наум до десет, както навремето я беше учил баща й. „Този твой необуздан характер, Мадлен. Някой ден ще ти създаде много ядове.“

— Това ли било? Като не се пускам на всеки в службата, решавате, че съм лесбийка, така ли?

— Съжалявам, не исках да те засегна. Извинявай.

Тя погледна демонстративно часовника си, но всъщност единственото, което виждаше, бе Ник Кроуфорд, прострян на пода с нож в гърба.

— Трябва да вървя.

— Шефке, наистина не исках да те засегна.

— Не съм се засегнала — излъга тя и си тръгна.

 

 

Хампстед

Карлтън седеше в леглото и се правеше, че чете. Предната година го бяха предложили за наградата „Букър“ и се чувстваше задължен към издателството. Луиза седеше пред тоалетката и грижливо втриваше крем в кожата на лицето си. За момент очите им се срещнаха в огледалото. Той се усмихна леко, тя остана сериозна; Карлтън знаеше какво ще последва.

— Какво става, Джеймс? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— Не ме лъжи.

Той извърна поглед:

— Всичко е наред.

Лъжата нямаше да мине, разбира се, но трябваше да опита.

Луиза стана и се приближи до леглото. Какво ли смяташе да прави? О, не, разкопча си пеньоара. Прииска му се да потъне в земята. Пеньоарът се свлече на пода.

Тя коленичи и го целуна по устата, измърка като гладно коте. Той стисна книгата. Малко късно да се опитва да отбележи докъде е стигнал. Може би не му беше сега времето.

„Направи нещо“ — помисли си. Стисна едната й гърда; Луиза изстена по съвсем необичаен за нея начин. „Хванаха те натясно, Джим. Трябва да си изиграеш ролята.“

Жена му не беше търсила много често физически контакт с него, напоследък обаче, точно когато умът му бе зает с други неща, в нея сякаш се бяха възбудили неподозирани преди това страсти. Може би целият този секс беше по-скоро израз на желание да го притежава, отколкото на полово влечение, предположи той и тази мисъл го потисна.

„За бога. Никога не се опитвай да отгатнеш мислите на жената, с която имаш намерение да правиш любов.“ Всъщност никога не си беше падал по прекалено силните страсти. Тя заопипва под завивките. Нямаше да открие много там, но нека поработи. С повече труд можеше и да постигне нещо. Добрият стар Джим.

Луиза изстена от удоволствие, той почувства срамните й косми до бедрото си. Не се беше държала така от деня на сватбата им. „За бога, Лу, защо?“

Каква бъркотия. Пускаш дявола под одъра и докато се усетиш, той вече те е оседлал, кара те да препускаш гол по улиците.