Колин Фалконър
Разпъната от тайни (56)

56.

Фокс загледа приклекналите демони от двете страни на портата, сенките на фронтона, тъмната къща. Девет и половина, а от Карлтън нито следа, никакъв признак на живот в цялата къща. Къде се бяха дянали жена му и дъщеря му? Все някой трябваше да си е у дома.

Тя се замисли дали да не се прибира, но после си каза: „Не, той се крие от мен, няма да му позволя да ме разиграва. Ако ще цяла нощ да чакам, няма да го оставя на мира. Ще изстискам истината от този негодник“.

Вечерта бе хладна за лятото и тя потрепери; съжали, че не си е взела по-дебела дреха. По радиото предаваха обичайните глупости и тя го изключи. Само изтощаваше акумулатора. Не й оставаше друго, освен да чака. Наблизо мина някакъв човек с куче, подсвиркваше си фалшиво. Покрай нея профучаваха коли; чуха се забързани стъпки — някой беше работил до късно и сега се прибираше.

Господи, колко бе уморена. Замисли се за Кимбърли Мейсън и се почуди какво я е довело от порядъчното семейство в Съри до мазето в Хайгейт. Може би някаква тайнствена светлинка я беше подмамила да навлезе по-навътре в тъмната гора. Като в любимите й детски приказки: Снежанка в стъкления й ковчег, Красавицата в двореца на Звяра, колко много нежни, беззащитни момичета в плен на злото. Спомни си, че дори като дете се беше впечатлявала от страданието на красивите мъченици.

Отново потрепери. И това ми било лято.

Стресна се в съня си и се събуди, погледна часовника, не повярва на очите си. Три часът. Мамка му. С месеци да не може да спи, а сега го беше отнесла цели пет часа и половина. В колата.

Вратът й се беше схванал. Цялото тяло я болеше. Ядоса се сама на себе си. Сигурно се беше побъркала. Трийсет и четири годишна неомъжена жена, заспала на течение на неудобната седалка на форда си. За това би трябвало да й плащат вредни.

„Осъзнай се, Мадлен.“

Вратата на двора се отвори. Тя си даде сметка, че не се е събудила от студа. Сребристото беемве на Карлтън бавно излезе на улицата. Тя подскочи, заопипва предното табло. След три неуспешни опита успя да намери ключовете.

Моторът забръмча. Тя изчака беемвето да се отдалечи на стотина метра, след това включи фаровете и го последва.

По това време на нощта следенето на друга кола не беше толкова трудно, колкото през деня. Тя подкара след беемвето на Карлтън през Западен Хампстед и Крикълуд. Държеше се на порядъчно разстояние, дори прекалено голямо; наложи се да мине на червено на „Финчли роуд“.

Къде беше тръгнал в този ранен час?

Той зави по Северното околовръстно шосе към една индустриална зона недалеч от „Уембли“. Фокс продължи направо. Ако завие след него, той можеше да я забележи. Трябваше да изчака.

Задните фарове на беемвето изчезнаха между фабриките и телените огради.

Тук ставаше нещо. Каква работа има министърът на търговията и енергетиката в сянка в някакъв индустриален район по това време?

Тя изчака пет минути, преди да го последва. Стигна до няколко препълнени пластмасови контейнера за боклук. Свали стъклото и заслуша ожесточения лай на някакво куче и тракането на желязната ограда, която го спираше да не изскочи.

Помисли, че го е изгубила.

Не се чуваха гласове, от колата на Карлтън нямаше и следа. Имаше две възможности: или я беше забелязал и бе навлязъл в индустриалната зона, за да я заблуди, или беше влязъл в двора на някоя от фабриките, далеч от погледа й, за да върши това, за което е дошъл. Бог знае какво. Може би да си набави наркотици.

Тя мина покрай заключена с катинар желязна врата с бодлива тел отгоре, улицата задъни. Тя спря, за да обмисли възможностите. Точно пред нея на фона на пълната луна се виждаше силуетът на някакъв склад. На една табелка пишеше: „“Бофор инженеринг". Моля, позвънете".

В двора цареше пълен мрак. Беше го изпуснала.

— Мамка му — изруга.

Обърна и се прибра в апартамента си.

Бейсуотър

Черното дуло на револвера сочеше главата й. Пръстът потръпна на спусъка, тя затаи дъх в очакване. Щеше ли да чуе последния изстрел в живота си, щеше ли да има няколко секунди, за да си даде сметка какво става, преди всичко да избледнее пред погледа й като последния кадър на филм? Или мракът щеше да я обгърне веднага, сякаш някой е затръшнал внезапно вратата към светлината?

Тя остана неподвижно, затаила дъх, безпомощна пред единственото черно око на смъртта.

Скочи; цялата бе в пот, сърцето й биеше лудо.

Пак този кошмар.

Същият кошмар.

Ламбът. Мартин Лампар я гледаше иззад револвера. Сякаш смъртта се връщаше за пропуснатата преди среща.

Тя погледна електронния часовник до леглото. Отиваше към шест — и без това време за ставане. Господи, не можеше да продължава така. Чувстваше очите си, сякаш бяха пълни с пясък, главата й се пръскаше, тялото й сякаш се намираше на друго място. Тя се надигна от леглото, завлече се под душа, остана там десет минути, сякаш се надяваше врялата вода да отмие кошмара от съзнанието й, да я върне към реалния живот и неприятните му изненади.