Росица Георгиева
Изгубена самоличност (9)

IX

Вдигнах глава и се полюбувах на сутрешните слънчеви лъчи. Времето беше прекрасно и реших да изляза да тичам. Това винаги ми помагаше да подредя мислите си. А в момента те препускаха лудо и объркваха тотално подредения ми свят. Не бях изминала и половин километър, когато спрях. Пред мен беше Адам и жена в инвалидна количка. Усетих, че се сковавам на място и не можех да промълвя и дума.

— Никол, здрасти. — Той ми се усмихна и ме целуна по бузата.

— Здрасти, не очаквах да те видя.

— Да, с майка ми решихме да се разходим. Майко, това е Никол. Никол, това е майка ми.

Жената, която стоеше пред мен, беше невероятно красива с гордо излъчване и прекрасна усмивка. Очите й излъчваха същата решителност като на Адам. Изгледа ме продължително, след което ми се усмихна и подаде треперещата си ръка.

— Наведи се, мила, да те прегърна.

Когато се приближих до нея, тя ме притисна. Този мил жест ме накара да я почувствам близка.

— Приятно ми е, госпожо.

— Остави тези официалности. Наричай ме Маргарита.

— Добре.

— Имам едно предложение. — Тя погледна първо сина си, после мен. — Никол, защо не дойдеш довечера на вечеря в нас?

Погледнах нерешително към Адам.

— Не искам да ви притеснявам.

— Глупости. Напротив, ще доставиш радост на една старица. Искам да опозная жената, която толкова е впечатлила сина ми.

Поколебах се, след което кимнах с глава.

— Добре, но нека аз да донеса нещо.

— Донеси каквото прецениш. — Майка му ме изгледа продължително, карайки ме да настръхна цялата. — Хайде, Адам, да оставим Никол да довърши тичането си.

— Ще ти се обадя по-късно. — Той ме целуна нежно и ми се усмихна.

— Добре.

Адам бутна количката и двамата с майка му продължиха разходката си, а аз се опитах да се успокоя. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, но ръцете ми продължаваха да треперят. Забравила за тичането, се прибрах вкъщи и се приготвих за работа. Молех се за някакъв сложен проблем, който да ангажира съзнанието ми цял ден, за да не мисля за предстоящата вечеря. Но когато отидох в офиса, всичко беше спокойно. Тъкмо си бях направила кафе, когато Адам ми звънна.

— Здрасти, мила.

— Здрасти, как си?

— Добре. Колко много се притесни за довечера?

— Аз ли? Никак. — Опитах се да прозвуча небрежно. — Кажи какво да донеса? Не искам да ви притеснявам много.

— Не ни притесняваш изобщо, но щом искаш, можеш да вземеш десерт. Майка обича шоколадови торти.

— Супер, значи ще взема една.

В този момент чух някаква глъчка около Адам.

— Ох, извинявай, викат ме. Нещо май е станало.

— Отивай и до довечера.

Затворих телефона и въздъхнах тежко. Никога досега не се бях срещала с родителите на мъж, с който съм излизала. Чувствах се толкова притеснена, че инстинктивно звъннах на Диана. Както и предполагах тя успя да ме успокои с няколко изречения и накрая успях дори да се усмихна. Възвърнала си спокойствието, се залових за работа и не разбрах кога работния ден свърши. Минах да купя торта и след като се приготвих, звъннах на Адам да му кажа, че тръгвам. Пет минути по-късно го видях да ме чака на входната врата.

— Здравей, сладур. — Той ме целуна и ми се усмихна.

— Здрасти, радвам се да те видя.

— И аз. Да влизаме?

— Да.

Къщата беше красиво украсена с безброй картини и декорации по стените. Маргарита явно беше цветарка, защото имаше много красиви цветя, надпреварващи се да изкарват кой от кой по-красиви цветове. Тъкмо се бях загледала в една картина, когато чух шум.

— Здравей, Никол. — Маргарита дойде до мен и протегна ръка.

— Здравейте, госпожо.

— Моля, те, казах ти да ме наричаш Маргарита.

— Добре. — Усмихнах се. — Картините са прекрасни.

— Благодаря ти. Адам харесва много изкуството.

— Тази я купих от една изложба преди месец. — Адам дойде и ми се усмихна. — Последната от колекцията ми.

— Много е красива.

— Майко, искаш ли да сложа вечерята?

— Добра идея. Не искам да държим Никол гладна. И без това е толкова слаба.

— Не, не се притеснявайте… аз…

— Приготвили сме вечеря, така че недей да спориш.

— Тогава ще дойда да помогна.

— Добре.

Двамата отидохме в кухнята и той ми подаде чиниите.

— Не знаех, че можеш да готвиш.

— Ами… когато баща ми ни изостави след инцидента с майка, нямаше кой да го прави.

— Съжалявам. — Прегърнах го през кръста. — Какво се случи?

— Преди 15 години майка излезе до магазина и я блъсна кола. — Той въздъхна. — Остана инвалид.

— Нищо ли не може да се направи?

— Казаха, че рискът е прекалено голям. След като разбра това, баща ми не можа да го понесе и месец по — късно просто си тръгна. Затова се върнахме в България. И двамата бяхме единодушни, че ни трябва ново начало.

— Това е най — подлото нещо, което някой може да направи.

Усетих как сълзите ми започват да се стичат. Адам се изненада и ме прегърна.

— Извинявай, не трябваше да ти разказвам.

— Не… съжалявам. Понякога съм такова бебе.

— Просто си чувствителна. — Той ме целуна. — Това ми харесва.

Не знаех какво да кажа. Притиснах се в него и се замислих. На 15 години той е поел грижата за някой друг.

— Хей, добре ли си? — Той ме погали по бузата.

— Да, просто си мислех колко ли ти е било трудно да се справяш с всичко. Имам предвид не само, че си поел грижата за майка си, но и как сте се справяли с финансите и всичко останало.

— Започнах работа след училище, но парите все не стигаха, а майка се нуждаеше от лекарства. Затова реших да изкарам курса и да започна собствен бизнес.

Сепнах се, когато спря, но тогава видях майка му и болката в очите й.

— Адам е най — добрият човек, който познавам. И не го казвам, защото е мой син.

— Мога само да потвърдя думите ти и да кажа, че за един мъж може да се съди по отношението му към майка му.

Тя само се усмихна и се замисли.

— Какво ще кажете да сядаме? — Адам целуна майка си, след което я заведе до масата.

Тримата седнахме и когато започнахме да си говорим, попаднах в друга реалност. Двамата бяха толкова близки като никой друг, когото познавах. Усетих тежест в гърдите си и сълзите ми напираха да потекат. Никога не бях имала семейство, никой не се бе грижил за мен така, както Адам за Маргарита. Не знаех какво е да имаш такава близост с някого. Какво ли беше чувството?

— Добре ли си?

Адам ме прегърна, когато останахме сами. Бяхме на дивана и аз го прегърнах.

— Двамата с майка ти сте толкова близки…

— Да, тя е единственият ми близък човек. — Целуна ме по челото.

— Никога не съм знаела какво е да си така близък с някого, да имаш семейство.

— Не си се разбирала с вашите?

— Не познавам баща си, а майка ми умря, когато бях на 11.

— Съжалявам.

— Недей, няма за какво. Мисля да си тръгвам.

— Остани тук?

Погледнах го. Исках да се прибера, но повече исках да бъда с Адам. Кимнах му в знак на съгласие.

— Искаш ли да си лягаме? — Той ме прегърна.

— Да.

Прекарах безсънна нощ. Спомените ме връхлитаха един от друг по-кошмарни и по-плашещи. Отново се бях превърнала в безпомощно дете и се разтреперих цялата. Не исках да събудя Адам и затова станах и отидох в хола. Седнах на дивана в тъмното и се свих на кълбо. Призраците от миналото се появяваха все по-големи и по-страшни. Написах бележка на Адам, че си тръгвам, след което се качих в колата. Трябваше да се махна. Да избягам някъде далеч от всичко. Излязох извън София и докато се успокоя, вече бях в Стара Загора. Първите лъчи на слънцето започнаха да се прокрадват. Спрях в една бензиностанция и излязох от колата. Не осъзнавах какво правя. Купих си цигари и излязох отвън. Седнах на една маса в най-далечния край на бензиностанцията и се огледах. По това време имаше само един шофьор на камион. Тишината и сутрешните слънчеви лъчи ми подействаха успокояващо. Запалих цигарата и димът ме замая приятно. Не бях пушила от 3 години, но все едно беше вчера.

Прекарах половин час в опити да потисна чувствата и да заключа обратно мислите дълбоко в съзнанието си. Не биваше да допускам да ме контролират. Бяха пагубни и се насилих да ги изключа. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя. Поседях малко със затворени очи в тишината. Започнах да дишам отново нормално и се огледах. Беше все така празно. Какво бях направила? Избърсах сълзите си и се изправих. Изхвърлих цигарите и си взех кафе, след което се отправих обратно към София.

Когато пристигнах, Адам ме чакаше пред входната врата.

— Адам, какво правиш тук?

— Аз трябва да те питам защо избяга? Когато се събудих сутринта, се притесних. Звънях ти, но не ми вдигна.

— Имах нужда от малко въздух. Реших, че няма нужда да те будя.

— Всичко наред ли е? — Той ме изгледа продължително.

— Да. Не ми се говори за това. Моля те да го забравим.

Той кимна едва забележимо. Не ми беше повярвал, но се съгласи, че не искам да говоря. Поговорихме малко, след което той тръгна за работа, а аз влязох да се приготвя.