Росица Георгиева
Изгубена самоличност (13)

XIII

Събуждането беше най — трудно. Притъпената болка, която изостряше сетивата, замъгленият поглед и нервното примигване, за да успея да различа обектите около себе си. Опитах да накарам съзнанието ми да заработи отново нормално. Поех си панически въздух, но това ми причини силна болка. Имах чувството, че някой ме е стиснал силно, карайки костите ми да се огъват и вените ми да пулсират бясно. Пробвах да повдигна ръката си, но не успях, затова се отпуснах на възглавницата и въздъхнах. Отне ми няколко секунди да различа фигурата на Адам. Погледът му беше замъглен, а устните му бяха стиснати в сърдита физиономия. Беше бесен.

— Адам… как ме откри?

— Лекарят каза, че съм бил в последните набрани номера в телефона ти. Мисля, че трябва да си поговорим. — Приближи се до леглото и ме погледна. — Обясни ми какво се случи.

— Не знам… някакви мъже… ограбиха ме…

— Полицията каза, че не липсва нищо. Не е кражба.

— Полицията?

— Да, освен това казаха, че това не е мястото, където са те пребили.

— Какво!?

Умът ми отказваше да приеме мисълта, че полицията е разследвала.

— Да, нямало е кръв. Това означава, че са те отвели някъде, пребили са те и са те захвърлили на улицата.

— Не знам… не си спомням…

— По дяволите, Никол, престани да лъжеш!

Адам едва сдържаше гнева си.

— Не… аз…

— Време е да кажеш истината. Кой те прати?

— Не знам за какво говориш.

— Значи ще продължаваш да се правиш на невинна жертва?

— Не се правя!

Той се наведе към мен и стисна силно ръката ми.

— Не ти вярвам. Мисля, че всичко това, е било една голяма лъжа! И какво беше онова с чашата? А? Нима всичко ще отричаш?

Въздъхнах. Не можех повече да го лъжа.

— Преди година започнах работа в една компания като програмист. Много скоро се оказа, че създавам програми за кражба на информация. По това време животът ми беше провал и затова реших да продължа. Скоро ме преместиха на друга позиция — трябваше да се сближавам с богаташи. — Въздъхнах. Беше изключително трудно да призная истината. — В началото беше толкова лесно, но когато ме накараха да се сближа с теб, всичко се обърка. — Видях ужасеното му лице и се почувствах като най — голямото нищожество. — Влюбих се в теб прекалено силно, за да го направя. — Сълзите се стичаха по лицето ми.

— Какво да направиш, Никол? Какво трябваше да направиш… Да ме убиеш? — Адам ме погледна ужасен.

— Да, Адам, трябваше да те убия. — Не спирах да плача. — Но… но аз се влюбих в теб и не успях да изпълня указанията… и си получих заслуженото. Боряна, моята шефка е наредила да ме пребият.

— И съжаляваш, че се провали, нали?

— Какво!? — Ужасих се от факта, че въобще си го помисли. — Как можеш да го кажеш?

— Отвън те чакат полицаи. Няма да се измъкнеш.

— Съжалявам.

— Колко души си убила досега?

— Николко!

— Знаеш ли, няма значение. Така или иначе не ти вярвам.

Видях разочарованието в очите му и в този момент разбрах, че се бях провалила в още едно нещо. Адам махна с ръка и излезе. Заплаках силно и неудържимо, но болката така и не намаляваше. Бях проклета цял живот да не върша нищо както трябва. Изведнъж вратата се отвори и вътре влезе някаква лекарка. Когато се обърна, се шокирах.

— Диана! Какво правиш тук?

— Тихо. Дойдох да те видя. Как си?

— Добре съм.

— Притесних, че си решила да не се бориш.

— Защо? Какво стана?

— Тази нощ беше критична. Важното е, че си жива. Мисля, че загубих десет години от живота си при вида ти, когато те докараха.

— Какво!? И ти си идвала да ме видиш?

— Да.

— Но защо?

— Никол, не можах да те науча да не задаваш въпроси. Чувствам те много близка. Съжалявам, че нещата се развиха по този начин.

— Аз не.

Диана се приближи и ме погали.

— Ти наистина го обичаш.

— Да, Диана, не беше просто увлечение.

Тя въздъхна.

— Никол, нали знаеш, че Боряна ще те преследва?

— Да.

— Тогава… трябва да я надхитрим.

— За какво говориш?

— Ще намерим доказателства да я унищожим. Само така ще можеш да се спасиш. Аз ще ти помогна.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да, Никол. Ти си добър човек и заслужаваш щастие.

— Не, Диана, не искам да се забъркваш. Ако Боряна усети, ще пострадаш.

— Няма значение.

— Не, чуй ме… аз ще се справя с Боряна, но… трябва да се концентрирам. — От вълнението започнах да се задъхвам. — Ако знам, че си забъркана, няма да мога. Покрий се. Обещай ми, че… ще се покриеш.

— Не. Двете сме заедно. Това няма да се промени.

Сълзите покапаха неудържимо.

— Благодаря ти, Диана. Така и не разбрах с какво заслужих приятелка като теб.

Тя се усмихна.

— Защо ти е да знаеш, мила. Важното е, че съм тук, нали? — Кимнах леко с глава. — Добре, аз ще тръгвам. Пази се.

Тя ме целуна по челото и си тръгна, оставяйки ме замислена. Трябваше да опазя Адам. Докато Боряна ходеше свободно по улиците, той нямаше да е в безопасност. Не можех да го допусна. На всяка цена трябваше да направя нещо, за да го защитя. Опитах се да стана, но болката беше толкова силна, че дъхът ми спря, и се наложи да легна. Прекарах още час в леглото, докато обмислях плана, който не изглеждаше никак лесен. Направих още няколко опита да се изправя, но накрая се наложи да прекарам нощта в болницата.

На другия ден след визитацията на лекаря не издържах и се изправих внимателно. Отворих вратата и погледнах изненаданите полицаи.

— Помощ, моля ви… извикайте лекар. Копчето в стаята не работи…

Двамата се спогледаха и единият тръгна по коридора. Изчаках го да се скрие зад ъгъла и измъкнах пистолета на другия.

— Няма да те убия, ако мълчиш. — Полицаят ме изгледа с такова недоумение, че дори не му мина през ум да се съпротивлява. — Влез вътре, точно така. А сега се събличай.

— Моля ви, имам деца…

— Казах ти, че няма да те убия, но ще ми трябват дрехите ти. Така че побързай.

Явно успокоен от думите ми, той се съблече набързо и след като го закопчах с белезници за крака на леглото, облякох неговите дрехи. Запуших устата му и тръгнах залитайки по коридора. На четири преки от болницата имаше склад на компанията, затова влязох в патрулката и я подкарах.

Заех позиция зад съседната сграда и се прицелих. Отделих няколко секунди да огледам обстановката, след което претеглих рисковете. Ако убиех директно пазача, се лишавах от паролата за склада и щях да активирам алармата при проникването ми. Проблемът обаче беше, че бях прекалено слаба, за да рискувам да нападна пазача и да се опитам да го надвия. Затова избрах първия вариант. След като стрелях, трябваше да действам изключително бързо, тъй като щях да имам няколко минути, преди хората на Боряна да обградят сградата. Огледах стъклата на прозорците, които изглеждаха доста дебели. Предположих, че бяха бронирани, а това предотвратяваше достъп през тях. Вратата беше метална и също изглеждаше солидна. Обмислих внимателно фактите. Пазачът имаше ключове, а с тях влизането ми в склада ставаше лесно, но трябваше да съставя резервен план, в случай че нещата се объркаха.

Прицелих се отново и си поех въздух. Не бях стреляла по истински мишени и сега ръцете ми започнаха да треперят. Припомних си какво ме бяха учили на курса и отново се прицелих, този път в крака. Ако не ми създаваше проблеми, тази вечер пазачът щеше да оживее. Стрелях и го видях как се строполи на земята. Изтичах до него и взех ключовете му. Взех телефона му и го ударих силно с дръжката на пистолета. Отворих вратата и погледнах към алармата. Сигналът беше изпратен. Отмъкнах два пистолета с няколко пълнителя и се преоблякох. Надявах се Адам да е още в къщата си, приготвяйки си набързо багаж, за да се скрие в някоя от вилите си. Като че ли това щеше да бъде пречка за компанията. Не исках дори да си помисля, че Боряна можеше да се добере до него преди мен. Успокояваше ме единствено мисълта, че няма да го убие, защото чрез него ще се добере до мен. Изхвърчах от склада и се огледах за паркирани коли. Харесах една и се заех да я отключа, след което тръгнах към къщата на Адам. Точно когато свивах в една от пресечките забелязах еднаквите коли, които се движеха в срещуположна посока. Усмихнах се. Агентите на Боряна бяха закъснели и щяха да открият само ранения пазач и отворената врата на склада.

Когато наближих къщата на Адам, намалих скоростта и се огледах. Не исках да привличам вниманието, затова паркирах малко по-надолу по улицата и продължих пеша. Когато стигнах къщата, се огледах за свидетели и след като не видях никой, се покатерих по оградата, но това отне всичките ми сили, затова прекарах няколко минути, за да си почина. Чувствах се много отпаднала, но трябваше да си наложа да продължа. От това зависеше живота на Адам. Затова се насилих и се концентрирах отново. Всичко изглеждаше спокойно и не чух никакви шумове, но бях убедена, че това е измамно. Промъкнах се тихо до входната врата на самата къща и отново се ослушах. И тогава чух гласове. Непознати гласове, които ме накараха да настръхна. Агентите на Боряна вече бяха тук. Отворих внимателно вратата и се промъкнах. Гласовете идваха от хола.

— Боряна каза да я изчакаме. Идва.

— Колко време? Огладнях.

— Не знам. Не разбирам защо просто не ги очистим и да си вървим.

— Сигурно шефката има нещо предвид.

Промъкнах се до входа на хола и погледнах внимателно. Бяха двама. Адам беше завързан на пода, а майка му гледаше уплашено към сина си. Беше в инвалидна количка и не представляваше заплаха за двамата нападатели, затова и никой не й обръщаше внимание. Прицелих се внимателно и стрелях два пъти. Двамата мъже се строполиха на земята за ужас на майката на Адам, която изпищя. Вторачих се в двата трупа. Ръцете ми трепереха и побързах да прибера пистолета. Адам се завъртя и когато ме видя, се изненада.

— Никол?

Чувах го приглушено. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл — станах убийца.

— Никол?

— Хайде, нямаме много време.

Спуснах се и отвързах Адам, след което тримата тръгнахме към колата. Изведнъж майката на Адам спря.

— Адам, аз ще отида при чичо ти Ивайло.

— Какво? Дума да не става. Ти идваш с нас.

— Само ще ви затруднявам. Имате твърде много неща, които да свършите, за да ви се пречкам и аз.

— Не, няма да стане. Ти идваш с нас!

— Адам… приближи се.

Той клекна до майка си и заслуша покорно.

— Аз ще бъда на сигурно място при Ивайло. Оправете кашата, но искам да внимаваш. Чу ли ме? Довърши работата.

Адам замълча, но накрая кимна с глава. Когато се изправи, видях, че е бесен. Погледна ме и му кимнах.

— Накъде да карам?

Маргарита ми каза адреса и тримата потеглихме. Мълчахме през цялото време. Всеки един от нас имаше за какво да мисли и никой не наруши мълчанието. Оставихме майка му в къщата на въпросния роднина и двата тръгнахме отново. Докато пътувахме, на няколко пъти погледнах към Адам.

— Добре ли си?

— Не знам.

— Спокойно, скоро всичко ще свърши.

— От къде знаеш? Да не би да си решила собственоръчно да ме ликвидираш?

— Много добре знаеш, че ако исках да го направя, вече щеше да си мъртъв. Също така знаеш, че не съм убийца.

— А онези кой ги уби?

— Прав си, аз съм убийца. — Въздъхнах. Една издайническа сълза се търколи по бузата ми. — Но нима би предпочел да ги оставя да те убият?

— Не.

— Някой трябва да спре Боряна.

Млъкнах, ужасена от собствените си мисли.

— И какво сега? Къде отиваме?

— Първо трябва да те скрия, след което ще се заема с нея.

— Какво по — точно мислиш да правиш?

Погледнах го учудена.

— Нима наистина искаш да знаеш?

— Да.

— Ще унищожа Боряна. Само така може да бъде спряна. В противен случай с майка ти няма да имате и един миг спокойствие.

— Ще я убиеш ли?

— Не е задължително. Убийството не е единственият начин да унищожиш някого. Ще се добера до документацията й. Мисля, че е доста интересно четиво. — Паркирах колата пред семпла къща в покрайните и въздъхнах. — Пристигнахме.

Влязохме вътре и Адам се огледа.

— Нима всичко това се случва? — Адам прокара ръка през косата си.

— Да. Съжалявам. Никога не съм предполагала, че ще стигна до тук.

— През всичкото това време се преструва… — Видях цялата болка в очите му.

— Не… не през всичкото…

— Както и да е…

Той седна на стола и се замисли за нещо, а аз застанах пред огледалото и огледах зачервените ми очи. В този момент видях погледа на Адам и отново онова разочарование в очите му, което ме съсипваше. Той обожаваше очите ми. Сега, когато бях без лещите, това отново му напомни за лъжите ми.

— Коя си ти? Не те познавам…

— Познаваш ме, но външният ми вид лъже. Винаги е лъгал.

— Не, Никол, която познавах, беше друга. Но естествено всичко е било игра. Все се надявах това да не е истина, но за съжаление е. — Той се отпусна отново на стола. — Не мога да разбера как успя да изиграеш ролята на емоционалната, на момичето, което се поддава на импулсите си и понякога не мисли какво прави?

— Нима си мислиш, че мога да изиграя това!? — Усмихнах се мрачно. — Явно наистина не ме познаваш.

— НЕ, не те познавам.

— Адам, ти се влюби в мен…

— Не, ти си една измама.

Въздъхнах и оставих сълзите ми да покапят свободно. Твърде дълго ги бях сдържала. Беше време да говоря.

— Животът ми беше провал. Когато се запознах с Диана, тя предложи да ме промени. Беше прекрасна, като богиня, и каза, че може да направи и мен такава. Затова и приех работата. Когато започнах, наистина бях програмист. Харесваше ми да бъда харесвана и да мога да имам всеки мъж, който си поискам. Исках да наваксам с всичко пропуснато. Естествено по това време контактувах само с елементарни индивиди. Затова и не се замислих много, когато Боряна ми даде проекта. Когато ми заповяда да те убия, вече бях прекалено влюбена в теб, но и прекалено забъркана. — Въздъхнах. — Не мога да повярвам, че се забърках в това… че забърках и теб.

— И просто ей така заряза всичко?

— Не можеш да си представиш какво съм преживяла. Бях пред самоубийство, когато се запознах с Диана! Знам, че ти няма как да го разбереш, защото си успял да се справиш, въпреки трудностите. Имал си тежко детство, но си съумял да намериш правилния път, докато аз се провалих. Аз не бях толкова силна! Не съм толкова силна като теб, Адам! Ясно е, че ако можех да върна времето назад, бих променила много неща, но не мога. Аз не съм перфектна като теб!

Той замълча и отиде при прозореца. Влязох в банята и се оставих на водата да ме успокои. Чувствах се уморена. Всичко беше станало толкова бързо, че все още не можех да разбера как се бях озовала в това положение. Излязох от банята и видях Адам, който гледаше замислено.

— Банята е твоя.

— Добре.

Въздъхнах и се облякох. Изсуших набързо косата си и се замислих. Трябваше да се приготвя за удара на Боряна и взех пистолета от масата. Прегледах пълнителите — един пълен изцяло и един на половина. Тъкмо пъхах пълнителя обратно, когато усетих нечие присъствие зад себе си. Не предполагах, че Адам ще излезе толкова бързо от банята, а идеята да ме види с оръжие не ми беше приятна. Погледнах напред в огледалото. Погледът му беше върху гърба ми. Разбрах, че гледа раните — потникът се държеше на няколко вързалки и се виждаха спомените от побоя, който Боряна ми нанесе. Той вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Сведох глава и опитах да продължа с подготовката. Но в този момент усетих пръстите му да пипат гърба ми, оставяйки горещи следи след себе си — тялото ми потръпваше при всеки един негов допир. Докога ли щеше да има пълен контрол над мен? Оставих всичко и притворих очи. Усетих как ме притегля към себе си. Погледнах го и отново бях изгубена в неговите очи. Адам прилепи нежно устни към моите. Беше леко, вълнуващо потръпване и за двамата, но когато обвих ръце около врата му, целувката се задълбочи и вече не бях способна да мисля. Положи ме на леглото и надигна потника ми. По — късно само си спомнях как го свали, без да спира да оставя парещи целувки по кожата ми. Тялото ми тръпнеше и отговаряше на всяко негово докосване. Страстта, струяща и от двама ни, беше взела връх и този път не губехме време в игра. Свали хавлията и не ме остави, докато не легнах почти бездиханна.

Събудих се няколко часа по — късно от кошмар и излязох на терасата. Чувствах се толкова зле, че въобще не можех да мисля трезво. Споменът от миналата вечер само ми напомни колко много ще страдам, когато всичко това свърши. И отново дойде мисълта — за всичко бях виновна аз. Сълзи на безпомощност се стекоха по бузите ми и в следващия момент вече плачех неудържимо. Изведнъж Адам дойде и ме прегърна. Опитах се да го отблъсна, но той не ме пускаше.

— Махни се от мен, чуваш ли!

— Успокой се…

— За какво… Накрая пак мен ще ме боли… — В този момент знаех, че не съм права, но гневът ми беше прекалено голям. — Какво си зяпнал, нима не е така?

Той не отговори, а единствено ме притисна към себе си. В този момент усетих силен тласък и полетях към парапета. Строполих се на земята и изгубих съзнание.