Росица Георгиева
Изгубена самоличност (5)

V

Навън грееше приятно майско слънце и имах огромно желание за разходка. Улиците вече започваха да се пълнят с хора, които бързаха за някъде. Беше късният следобед и тъкмо привършвах работа, когато Адам ми се обади.

— Как си?

— Добре. При теб как е?

— Добре.

— Да предположа ли, че довечера ще те видя?

— За това се обаждам.

— Къде ще ме водиш този път?

— На брега.

— На брега, така ли? Морето е на цели 4 часа път.

— Не и с моето шофиране. Ако, те взема след час, ще сме там в 8.

Погледнах часовника си.

— Не е ли прекалено да ходим до там за една вечеря?

— Не. Яде ми се прясна риба, а на това място мога да ти гарантирам, че ще опиташ от най-добрата.

Замислих се.

— Добре. Така или иначе работя до 5.

— Чудесно, ще се видим след час.

Пристигнахме в 8 и половина в Созопол. Имаше малко трафик, а Адам шофираше изключително бързо. Не бях от предпазливите шофьори, но той ме накара да затая дъх няколко пъти.

Заведението наистина се оказа много хубаво. Намираше се на брега на морето и масите бяха разположени около кея. Приготвяха рибата пред теб, правейки от това истинско шоу. След като програмата свърши, двамата се разположихме по-удобно на масата и започнахме да ядем.

— Какво ще правиш този уикенд? — Преглътнах и го погледнах.

— Ще трябва да присъствам на една конференция в Рибарица.

— Звучи приятно.

— Не съвсем. Конференцията ще се състои в дискусии със стари досадни мърморковци, които си мислят, че щом преподават в университет, знаят повече от останалите.

— Съжалявам. Не бих искала да съм на твое място. — Усмихнах се и погледнах намръщеното му лице. — Но мисля, че една почивка ще ти се отрази добре. Изглеждаш уморен.

— О, колко мило! Току-що повдигна самочувствието ми.

— Казвам го, защото се притеснявам за теб.

Той въздъхна.

— Да, предполагам, че си права. — Замисли се и се усмихна. — След като си толкова загрижена за мен, защо не дойдеш и ти?

— Ха-ха, много си забавен.

— Не, сериозен съм. Ще е по — приятно, ако има с кого да си говоря нормално. Никакви задни мисли. Просто приятелска услуга.

— Приятелска услуга? — Подпрях брадичката си и го изгледах продължително.

— Да, ела, моля те! Май прозвучах доста отчаяно.

— Малко. — Засмях се. Лицето му беше придобило невинно изражение и беше ангелско. — Бих искала, но не мога. Съжалявам.

Той се засмя. Нима беше възможно някой да има толкова хубава усмивка?

— Току-що си измисли оправдание.

— Може и да е така, но няма как да си сигурен. — Той ме изгледа тъжно. — Истината е, че съм на работа и не мога. Налага се да съм в офиса.

— Жалко. — Той въздъхна. — Ами ти, какво прави тези дни?

— Занимавах се с една програма за защита от кражба на информация. С колегите искаме да въведем подобрения.

— Звучи интересно. Може би трябва да те наема в моята фирма.

— Може би. Аз съм изключително ценен кадър.

— Не се и съмнявам.

След вечеря се разходихме за кратко по плажа. Имаше пълнолуние и морето беше окъпано в светлина, която го правеше да изглежда приказно. Все още нямаше туристи и никой от двама ни не смееше да наруши тишината. Направихме кръг и бързо стигнахме до колата, за да тръгнем неохотно към София. Макар и да не ми се връщаше, задачите ни очакваха и двамата потеглихме. Когато спря пред къщата ми, го погледнах.

— Е, лека вечер.

— Беше ми много приятно. — Той ми се усмихна.

Целунах го по бузата и влязох. Сипах си чаша уиски и седнах на канапето. Не можех да повярвам, че Адам дори не ме беше целунал. Бях приложила всички техники, на които Диана ме е научила, но той не поддаде. Това беше толкова абсурдно, че веднага й звъннах. След третото позвъняване вдигна.

— Не мога да разбера какво не е наред с него. — Минах директно на въпроса.

— С Адам ли?

— Да. Бяхме навън досега и все още не ме е целунал.

— Да не би да сме сбъркали подхода?

— Какво има за сбъркване? Все пак никой мъж не устоява на жена като мен.

— Сигурна ли си, че разчиташ знаците му правилно?

— Да. Определено ме харесва, но може ли да е толкова срамежлив? Що се отнася до жените е адски нерешителен. Това е крайно влудяващо.

— Разбирам те. Но нека не забравяме, че ако не планираше да направи нещо, нямаше да ти се обажда.

— Права си. Явно трябва да бъда търпелива. Просто не съм свикнала да чакам толкова, за да сваля един мъж.

— Миличка, той вече е в краката ти, просто още не е предприел нищо. Повярвай ми.

— Мислиш ли?

— Да.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Затворих и се замислих отново за Адам. Нима имаше такива мъже, които мислеха за друго, освен за секс в компанията на красива жена?