Росица Георгиева
Изгубена самоличност (3)

III

Изминаха няколко дни, но Адам така и не се обади. Една сутрин, докато тичах, реших да разнообразя обичайния си маршрут и завих по една малка уличка. Живеех в Бистрица, където рано сутрин беше спокойно. Свежият въздух, ароматът на лека пролетна мъгла и цъфнали растения събудиха сетивата ми. Къщата ми беше последната на една странична улица и до мен рядко достигаше шум. Музиката звучеше силно в ушите ми, не чувах нищо и бях потънала в мисли. Изведнъж видях позната фигура, но ми отне няколко секунди да различа човека.

— Здрасти, Никол. Как си? — Адам махна с ръка.

— Адам! Най-малко теб очаквах да видя! Тук ли живееш?

— Да, това е къщата ми. И аз се изненадах да те видя.

— Аз живея малко по-надолу. Каква приятна изненада.

— Да, и аз се радвам да те видя. Как си?

— Добре. А ти?

— И аз така, благодаря. Мислех да ти се обадя, но бях зает.

— Не се притеснявай. — Видях, че си играе с ключовете на колата.

— Какво ще кажеш за обяд днес?

Усмихнах му се широко.

— Днес? Хм… да… мисля, че съм свободна.

— Чудесно. Ще ти се обадя да се уговорим.

— Супер. Извинявай, но трябва да тръгвам. — Усмихнах му се.

— Да, и аз.

— Чао.

— Чао.

Обърнах се и тръгнах, но не успях да скрия усмивката от лицето си.

Гледах телевизия да се разсея, докато чакам Адам да се обади. Към дванадесет телефонът най — накрая звънна.

— Здрасти, Никол. Адам е.

— Здрасти, Адам. Как беше сутринта?

— Добре. А ти готова ли си за обяд с мен?

— Разбира се.

— Чудесно. След половин час ще мина да те взема.

— Ще бъда готова.

Казах му адреса си и се заех да се приготвям. Тъй като не исках да изглеждам твърде официално, заложих на по-небрежен вид. Изтичах по стъпалата, когато видях мерцедесът да спира пред къщата.

— Здрасти, Адам.

— Здрасти.

— Къде отиваме?

— Ако нямаш нищо против, в любимия ми ресторант.

— Добре.

— Супер.

Когато влязохме в заведението, установих, че абсолютно всички го познаваха. Беше малък гръцки ресторант, пълен с клиенти. Стените бяха украсени с картини, които показваха красотата на Санторини, Лефкада и Егейските острови. Тихо за фон звучеше гръцка балада и нежната мелодия на бузукито ме накара да се отпусна. Почти не се чуваше българска реч. Собственикът, дребен и плешив грък, дойде при нас и се усмихна широко.

— Господин Григоров, каква приятна изненада! Радвам се да Ви видя.

— И аз се радвам да Ви видя, Алексис. — Адам стисна сърдечно подадената му ръка. — Как сте?

— Чудесно, благодаря. Предполагам, че желаете сепаре?

— Да, благодаря.

Настаниха ни в уединено сепаре, което предположих, че беше любимото на Адам. Наблюдавах младия мъж срещу мен, докато сервитьорът взимаше поръчката ни.

— Това място е много приятно. Как го откри?

— Собственикът е познат. Запознах се с него, когато с майка бяхме на почивка в Гърция. Живее в България от няколко години, но тогава се беше прибрал в Калитея, за да се види с родителите си. Те притежават хотела, в който бяхме отседнали. Една вечер се заприказвахме и си допаднахме. Когато се върнах в София, посетих ресторанта му и се влюбих.

— Разбирам те. Мястото е вълшебно. Имам усещането, че съм в Гърция.

— Била ли си в Гърция?

— Миналата година бях на почивка в Тасос. Мислех тази година да посетя Лефкада и Корфу.

— Няма да съжаляваш. Вълшебни са.

— Сигурна съм. За съжаление едва през последната година ми се отдаде възможност да пътувам. Сега се стремя да наваксам загубеното време. Толкова много места искам да посетя.

— Няма нищо по-хубаво от пътуванията. Дават ти съвсем различна представа за света. За съжаление и аз нямам възможност да пътувам много.

В този момент сервитьорът донесе поръчката ни и опитах калмарите.

— Това са най-вкусните калмари, които съм яла.

— Да, Алексис внася само пресни продукти директно от Гърция.

— Впечатлена съм. Трудно се намират заведения с „истински“ продукти.

— Така е. Когато имаш частен бизнес, винаги трябва да държиш на качеството, в противен случай другите играчи те изхвърлят.

— Адам, интересно ми е да разкажеш за компанията ти. С какво точно се занимавате?

— Разработва решения предимно за малки клиенти. Автоматизация на задачите. Фокусът ни е иновацията на този модул от софтуера. Как се автоматизират задачите? Как се разпределят ресурсите? Как една задача да се изпълни по най-ефективния начин? В момента не мисля, че има индустрия, която да не се е фокусирала върху това. Софтуерът ни прави това, което големите играчи на пазара предлагат за големите си клиенти, но ние се фокусираме върху малкия бизнес. Нашият софтуер прави разпределението на ресурсите и изчислява сложността на задачата. Тъй като работим предимно с малки клиенти, имаме възможност да зададем допълнителни условия при автоматизацията. Задаваме критерии и по тях се показва наистина най-оптималното решение. Разбира се, създаваме и друг софтуер в зависимост от изискванията на клиентите.

— Звучи много добре. Фокусът е винаги върху големите компании и всеки се стреми да спечели тях за клиенти. Открил си страхотна пазарна ниша.

— Така е. Има много компании, които се занимават с малките фирми, но е по-лесно да се съревноваваш с тях. Естествено имаме и големи клиенти, но се броят на пръстите на ръцете ми.

— Как започна всичко?

— Когато завърших гимназия, трябваше да започна работа, която да е по-добре заплатена. Но без университет знаех, че няма да ме вземат никъде, затова реших да превърна страстта си в работа. Записах курс за половин година, след което започнах с правенето на сайтове като през деня работех на една бензиностанция, а вечер ги създавах. С течение на времето започнах да правя и приложения. Когато предложенията за проекти станаха много, теглих кредит и създадох фирмата.

— Наистина съм впечатлена. Постигнал си невероятен успех.

— Да, а най-хубавото е, че се занимавам с това, което обичам.

— Това е най-важното.

— А ти, какво обичаш да правиш в свободното си време извън офиса?

— Какво ли не? По принцип обичам да изпробвам нови неща, но трудно нещо задържа интереса ми. Изпробвала съм танци, всички екстремни спортове, балет и какво ли още не.

— И аз си падам по екстремни спортове. Обичам много скално катерене.

— Значи може да пробваме заедно някой път.

— Да.

Прекарахме следващия половин час в разговори, но за мое съжаление Адам трябваше да се върне в офиса. Предложи да ме изпрати до вкъщи, но реших, че една разходка по магазините ще ми се отрази добре.

 

 

На следващия ден Адам ми се обади развеселен. Беше прекрасен слънчев ден и се бях прибрала на обяд от работа. Имаше поддръжка на сървърите и само една част от девелъпърите останаха да работят. Бях с най-добрата ми приятелка Диана и тъкмо обмисляхме как да прекараме следобеда, когато телефонът ми звънна.

— Здрасти, Никол, как си?

— Здрасти, добре съм. Пуснаха ни от работа и съм с една приятелка. Ти как си?

— И аз съм добре. Бих искал да те поканя на вечеря.

— С удоволствие.

— Значи ще те взема към 8.

— Да, до после.

Обърнах се към Диана и се усмихнах. Тя беше единственият човек, на когото можех да поверя дори живота си. Дължах й толкова много, че не можех да си представя как някога ще успея да й се отплатя.

— Довечера ще вечерям с него.

— Страхотно! Ще ти помогна да изглеждаш неустоимо.

— На това се надявах.

Прекарахме остатъка от деня в приказки. След като успокоих Диана, че ще успее да привлече вниманието на един колега, се прехвърлихме да обсъждаме дрехите, които си бях купила. След второто мартини двете решихме, че е добра идея да пробваме въпросните дрехи и се прехвърлихме в гардероба, който всъщност беше стая, пригодена за гардероб. Така прекарахме остатъка от следобеда, докато не се уморихме от смях. Вечерта вложих цялото си старание, за да изглеждам ослепително. Исках да го впечатля, затова накъдрих косата си и я прибрах настрани. Наблегнах на грима и го направих по-силен. Избрах къса лилава рокля по тялото и когато приключих, Диана ме изгледа одобрително. Изглеждах перфектно и това пролича и по погледа на Адам.

— Прелестна си!

— Благодаря ти.

— Какво ще кажеш да изпробваме едно ново заведение, което отвори миналия месец?

— Изцяло ти се доверявам. Можеш да ме заведеш, където пожелаеш.

Той се усмихна на намека ми. Отидохме в модерен ресторант в Лозенец, но когато влязохме, останах потресена. Картините, които висяха по стените ме накараха да се замисля какъв човек би ги харесал. Изглеждаха все едно съм взела кофата с боя и съм я изляла върху платното, след което съм я размазала с пръсти. Освен това ресторантът имаше бар с диско топка, който беше целият в тъмно червено. Погледнах Адам, за да видя изражението му.

— Мисля, че това беше грешка.

Изсмях се тихо.

— Какво е това място? — Бях убедена, че са откраднали пердетата на прозорците от някой публичен дом.

— Ново заведение, което реших, че ще е хубаво да посетим. Но явно сбърках. Искаш ли да си тръгваме?

— Не, няма нужда. Нека му дадем шанс.

Седнахме и започнахме да разглеждаме менюто. За наше щастие поне кухнята се оказа традиционна. Избрахме си и зачакахме нетърпеливо храната.

— На какво се дължи тази сияеща усмивка?

— Прекарах чудесен следобед с една приятелка.

— Трябва да ме запознаеш с нея, явно е много забавен човек.

— Когато се случим на една вълна, ставаме неудържими. Диана е страхотна.

— Радвам се. Не е лесно да откриеш такъв човек.

— Да. Така е. — Огледах се и за моя изненада забелязах, че заведението се е напълнило. — Добре, явно проблемът е в нас. — Той ме погледна недоумяващо. — Заведението е пълно, значи на хората им харесва.

— Не мога да си представя какво им харесва? — Адам смръщи вежди.

— Значи нямаш вкус. — Засмях се. — Шегувам се. Явно е посещавано, защото е популярно в момента. Винаги, когато някое заведение нашуми, хората се втурват към него.

— Така е. В Щатите е същото, дори и по-зле. Там се стига до истерия.

— Така ли?

— Да, докато живяхме там, винаги съм се чудел на това.

— Разкажи ми какво беше детството ти? Сигурно е било много забавно.

— Да, беше забавно. Предполагам, че не се различава от детството на всяко друго дете. Играхме много и измисляхме какви ли не щуротии.

— Беше ли ти трудно да свикнеш, когато дойде тук?

— Прекарвал съм доста време в България като дете при баба ми и дядо ми и винаги ми е харесвало. Затова когато с майка ми останахме двамата, й предложих да се преместим тук. Харесва ми.

— Винаги ми е било интересно какво подтиква един човек да се премести от някоя от развитите държави в България. Хората тук масово се стремят да заминат за чужбина и много се радвам, когато чуя за някой, който е дошъл да живее тук.

— Не мога да обясня защо предпочетох да се върна. Просто тук ми харесва повече. — Той се замисли. — Предполагам, че е въпрос на предпочитание.

— Да, сигурно си прав.

— А ти каква беше като малка?

— Колко бързо прехвърли темата върху мен!

— Искам да знам каква е била малката Никол и как е станала толкова красива?

— Бях нормално дете, нищо необичайно.

В този момент ни сервираха вечерята и се съсредоточихме върху храната, която беше великолепна. Бяхме разположили чиниите в средата на масата и двамата пробвахме от всичко. Времето мина така неусетно, че се изненадах, когато погледнах часовника си и установих, че е единадесет.

— Все пак заведението не се оказа пълен провал. — Адам се усмихна.

— Да, кухнята им е добра.

Платихме сметката и тръгнахме от ресторанта. Адам ме изпрати до вкъщи и се огледа.

— Имаш много хубава къща.

— Благодаря ти. Влюбих се в нея от пръв поглед. Искаш ли да влезеш?

— Може би друга вечер. Утре трябва да ставам рано, но идеята ми харесва.

— Добре.

— Благодаря ти за вечерята. Беше много приятно.

Усмихна ми се и точно когато си мислех, че ще ме целуне, си тръгна. Останах разочарована и звъннах на Диана. Досега не ми се беше случвало мъж да не направи първата крачка веднага, а вече се бяхме виждали три пъти.

— Дори не ме и целуна.

— Какво? — Диана явно беше заспала.

— Адам не ме целуна.

— Жалко. Изглежда хубавец.

— Да, харесвам го, но той не направи нищо.

— Ще го карате по — бавно.

— Да, но това е влудяващо.

— Спокойно. Много бързаш.

— Права си. Лека нощ.

— Лека.

Легнах си, но бях толкова изненадана от развоя на събитията, че не можех да заспя. Не можех да повярвам, че има толкова срамежливи мъже. Никога не ми се беше случвало досега и ми се струваше абсурдно. Изнервена, към 3 изпих едно приспивателно и най-накрая успях да заспа.