Росица Георгиева
Изгубена самоличност (7)

VII

Изминаха няколко дни, в които говорихме с Адам по телефона, но едва след седмица той ме покани на кафе. Седнахме в малко заведение в квартала ни, което беше почти празно. Тишината и спокойствието, които царяха, се предадоха постепенно и на нас и усетих как се отпускам. Ароматът от свежите цветя по масите гъделичкаше приятно носа ми. Бяхме седнали на маса на терасата и леката прохлада от излезлия вятър избистри съзнанието ми. Младо момиче дойде при нас и ни се усмихна лъчезарно. Нямаше повече от двадесет години и кипеше от енергия. Предположих, че най-вероятно е дъщерята на собственика. Не вярвах да имат възможност да си позволят да наемат някого.

— Здравейте, какво ще желаете?

— Кафе за мен.

— И за мен.

Тя се отдалечи бързо и отиде да изпълни поръчката ни. Адам ме погледна продължително.

— Отдавна не сме се виждали. — Той премести вазата с цветята встрани. — Какво прави?

— Нищо особено. Беше доста натоварено на работа.

— Разбирам те.

— Как беше конференцията?

— Учудващо добре. Обсъдихме няколко доста добри идеи с другите участници и мисля да изпробвам някои от тях.

— Супер. Ето виждаш ли, конференциите невинаги са нещо лошо.

— Да, права си. — Той отпи от кафето си и се усмихна. — Имам предложение за теб.

— Какво?

— Какво ще кажеш за скално катерене? Искам да те видя колко си добра.

— О, господинчо, не знаеш с кого се забъркваш. — Засмях се. — За къде си мислиш?

— Изненада. Ако искаш, след като изпием кафето, можем да отидем.

— Чудесно. Само трябва да си взема екипировката.

— Да, и аз моята.

След около половин час двамата се отправихме към Витоша. Адам спря в близост до Златните мостове и двамата се отправихме към скалите, които беше избрал. Започнахме да се катерим и много скоро взех преднина. Спрях за момент и го погледнах.

— Някой май е изгубил форма.

— Не съм изгубил форма, просто ти си като котките. Не предполагах, че си толкова сръчна.

— Казах ти, че ще загубиш.

Продължих да се катеря и малко преди върха се обърнах отново да погледна, докъде е стигнал Адам. Изненадах се, когато го видях почти до мен. Той ми се усмихна.

— Защо спря?

— Това не е честно. Ти ме оставяш да победя!

— Не е вярно!

Когато видях усмивката му, се разочаровах.

— Вярно е! Развали всичко!

— Не се сърди, не можех да те оставя да загубиш.

Двамата се качихме на върха и аз го погледнах сърдито.

— Естествено, че можеш, но нямаше да загубя.

— И ти забави темпото, като видя, че съм изостанал.

Беше прав, но не исках да си призная.

— Хайде да се връщаме.

Когато слязохме при паркинга, се огледах.

— Времето е чудесно. Какво ще кажеш да се разходим? — Погледнах го.

— Добре, наистина е прекрасно за разходка.

Двамата тръгнахме по една пътека. Всичко вече се беше раззеленило и беше много красиво. Повървяхме още известно време и решихме да се връщаме. Когато погледнах часовника си, с изненада установих, че беше станало 5 часа. Качихме се в колата и се прибрахме в Бистрица. Когато спряхме пред къщата ми, го погледнах.

— Искаш ли да влезеш за вечеря? Ще сготвя нещо.

— Звучи добре.

— Заповядай. Къщата не е голяма, но има всичко необходимо.

— Много е хубаво. — Адам се огледа и направи няколко крачки из хола. — Уютно е.

— И аз така мисля. Ела, това е кухнята, сега ще сготвя нещо набързо.

В този момент обаче за моя изненада, Адам ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.

— Мисля, че вечерята може да почака.

Ненадейно притеснението се прокрадна в мен. Какво ми ставаше?

Целуна ме с толкова страст, че сърцето ми се разтуптя. Погледна ме и ме целуна отново. Бавно, нежно, възбуждащо. Свали една по една презрамките на потника ми. Той се свлече на пода и Адам ме огледа продължително с блеснал поглед. Когато видя белега на корема ми, ме погледна. Бях свикнала с тази реакция. Никой не очаква да се сблъска с такъв голям белег от наръгване с нож. Придърпах го към себе си и го целунах с цялата страст и едновременно нежност, на които бях способна. Хванах го за ръката и го заведох в спалнята. С леко замъглен поглед Адам съблече тениската си и ме дръпна да падна върху него на леглото. Тялото ми отговаряше на неговите целувки, с които изучаваше всяка част от мен. Оставяше парещи следи по кожата ми, карайки ме да потръпвам при всеки един допир. Впих пръсти в гърба му, докато слизаше надолу по тялото ми. Целувките му ставаха все по — настойчиви, по — искащи, по-впиващи се в кожата ми, докато ме водеше към висините. С надигаща се страст прокарах пръсти през косата му и прехапах устни, очаквайки онзи върховен момент. Но той не бързаше. Беше внимателен, нежен и се наслаждаваше като предаваше удоволствието и на мен. Водеше ме до нови непознати наслади. Никога досега не се бях чувствала така с някого. Отпуснах се задъхана до него, но не се бях наситила. Нито пък той. Продължи до момента, в който се отпуснах отмаляла в ръцете му, неспособна да поискам повече.