Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

8

При децата от интернат винаги е силно развито чувството за колибката.

Голямото куче е друго нещо, но и то, където и да тича, ще се върне на мястото си, а пък кутретата — и те имат този инстинкт, това е сигурно. Пораствайки, те се отдалечават от колибката, но наблизо, и ако изведнъж се появи някаква опасност, презглава се втурват под покрива на къщичката си и лаят с всички сили. Когато попораснат и станат по-смели, те обикалят наоколо, изучавайки живота, а като се уморят, се връщат у дома. Кучешката колибка е като дом, а кутрето с нищо не се отличава от детето в стремежа му към дом, в инстинкта да се скрие в укритие, направено от някого, ако е надвиснала опасност.

Заплаха за децата от интерната беше целият заобикалящ ги свят, така когато излизаха от своя държавен, сив, но все пак свой дом, за да вършеят из близките околности, те се отдалечаваха по-нататък с някакъв страх, изследвайки непознатия свят чрез система от концентрични кръгове, разширявайки ги, но именно като окръжност, в чийто център беше тяхната не чак толкова лоша колибка, където ти дават да пиеш, да ядеш, обличат те, обуват те, учат те и те слагат да спиш.

Случваше се банда интернатци да се сблъска непосредствено с чужда момчешка тълпа, макар че това стана един-два пъти — не повече. Като правило градските можеха да ходят заедно или на някаква училищна екскурзия, тогава това беше безопасна смесена тълпа, неспособна нито да се заяжда, нито да се съпротивлява — или момчешка спортна команда — например с кънки под мишница, със стикове на рамо, но тогава още отдалече интернатската компания се пръсваше, атомизираше се, както е модерно сега да се изразяват възрастните, тоест разделяше се по двама, по един и излизаше, че просто си вървят разни деца от двете страни на улицата, дори по улицата и по такъв начин, пропускайки през своята разредена група възможни противници, избягват с такава обикновена хватка стълкновение или друга някаква изцепка.

Интернатското стадо се отдалечаваше от своята колибка наблизо, на един-два квартала в кръг, не рискуваха да отиват по-далече и затова може да се каже, че те изобщо не познаваха града, макар и да не беше толкова голям. Пък и защо ли? Ако е на някаква екскурзия — возят ги с автобуси и, разбира се, ги подкарват. На театрални представления-утра — по същия начин, а и съвсем рядко станаха тези представления — един-два пъти в годината. Всичко останало си беше тяхно: и училището, и столовата, и кръжоците, и библиотеката. Само ако се разболееш сериозно — те заплашва болница, но и тогава ще те закарат там, а после ще те вземат обратно.

Поради тази причина, когато през шест пресечки от интерната някой ограби павилион, на никого не му мина през ума, че може да са неговите питомци. Пък и кражбата беше доста странна, така че и дело не заведоха. От една страна милицията е затрупана от сериозни дела, включително за убийства, а следователи не достигат, от друга — кражбата бе толкова дребна, че и самата собственичка не настоя за разследване. По-скоро по инерция се обърна където следва, дори не от страх, а заради реда.

Разбира се, и тя самата си беше виновна: съгласно разпорежданията на властите тя беше длъжна да сложи на стъклената си кутийка решетки с ключове, но не й стигали парите — това е. Всеки алкохолик можеше да омотае юмрука си в нещо, да удари стъклото и да си вземе своята бутилка, както и бе станало.

Случи се така: счупено стъкло, направо през него измъкнати две бутилки — коняк и водка, а и две шоколадчета, с изпълнено със скомина име „Сникърс“.

Ченгето също беше човек и името „Сникърс“ душевно го беше травмирало, както и цяла Русия, и затова когато собственичката на павилиона произнесе тази дума, тази глупашка парола на глупашките реформи, той дали скръцна със зъби или се оригна, негодувайки вътрешно, но по-нататък търговката се сепна и благоразумно премълча за някакъв пакет памперси. Така че той не фигурираше дори в проекта на бумагите, които започна да съставя милиционерът. Жената, която, много странно, външно приличаше на интернатските маминки, силно уплашена за толкова дребните си загуби, замъкна ченгето в павилиона, натъпка му във вътрешните джобове на шинела, без да среща особена съпротива, две бутилки „Смирновска“, а проектът за акт скъса собственоръчно, извинявайки се дълго за причиненото безпокойство. Ченгето, повтаряме, беше човек и се отдалечи с достойнство, доволен, че повече няма да бъде обезпокояван за такива дреболии.

Така че нито бе образувано дело, нито паднаха подозрения върху някого, освен върху анонимните пияндета, които се срещат под път и над път в държавата.

До интерната не стигна дори и далечна новина за тази миникражба и не се забелязваха никакви признаци, които да свързват интерната с някакъв мизерен павилион. Наистина през тази нощ Топорик ходи в тоалетната и се забави там, но никой не можеше да забележи това, защото както обикновено, децата спяха като пребити кутрета. Дежурната по график Зоя Павловна тихо се измъкна вкъщи при своите собствени дечица, в нарушение на всякакви инструкции и просто на здравия смисъл: нали ако по време на нейното отговорно дежурство например се беше случил пожар, това щеше да й излезе през носа и дълго нямаше да види своите любими момиченца.

Но пожари нямаше, а и не само Зоя Павловна се измъкваше в полунощ от дома, без, разбира се, да пусне резето на входната врата — тя се заключваше единствено отвътре и затова само плътно я притваряше.

Ако Георгий Иванович беше разбрал за тия номера на възпиталката, мигом щяха да я изхвърлят, но той прекалено се доверяваше на своите помощници, а и те по негласен договор помежду си се хвалеха един друг, отчитаха се пред върлинестия директор за голямата възпитателна работа извън учебно време, рисуваха индивидуални планове, украсени с розички и маргаритки, а оплакванията от децата и размислите на глас на педагогическите съвети се оформяха в обща мозайка от преодолявани от тях проблеми, каквито всъщност нямаше, затова си замълчаваха или пък сами не забелязваха това, което ги заплашваше.

Какво особено има? Често и в живота е така. Не искат да забележат истинските беди, отхвърлят ги, за да не ги тревожат, а при реална опасност се държат като щрауси, зариват глава в пясъка, за да не виждат приближаващия ужас. Пък и само в интерната ли е така?

С една дума, децата, които знаеха и най-тайните привички на своите попечители, умело се възползваха от тях в свой интерес и Коля Топоров изчезна, точно пресмятайки времето, което му бе необходимо.

На сутринта, както обикновено, той се събуди по команда, стана, изми се, закуси в столовата под бдителния поглед на леля Даша, а след четири дни раздели между Макарка, Гошман, Гнедой и самия себе си шоколадово блокче без обвивка, и когато децата, без да настояват много, го попитаха дали пък не ги черпи със „Сникърс“, подразбирайки следващия въпрос — откъде го взе? — Колча им отговори, че това е някакъв „Марс“ и го е почерпил добър чичко, непознат лично на него, когото той помолил за огънче.

— Срещат се добри чичковци! — въздъхна Гошман и останалата публика взе да въздиша след него, с което Топор охотно се съгласи, както винаги кратко и хладно:

— Срещат се.

А след още един ден на сутринта Макарка ликуваше и чаршафът под него беше сух.

Като видя Макарка да става, някой се опита да се захили, но Топор сякаш надвисна над всички, казвайки първата си дума и подразбирайки Зоя Павловна, която нещо се бавеше:

— Е, ти й го върна, Макарий!

И се засмя, и се засмяха всички, но на нея, а не на Макарка, който развързваше стегнатия на панделка черен шнур, поддържащ разрязания отстрани бебешки памперс. Е това беше изобретение! Всичкото нощно изпускане на Макарка бе отишло в дивния памперс, всичките му многодетни страхове отново и отново да бъде обруган от възпитателката, целият му срам, когато коскоджа ми ти момче трябва да носи на гърба си мокрия матрак, а след това всеки път, пламвайки от срам — много години — вонящите чаршафи.

Макарка се смееше и кой знае защо радостно поглеждаше Топорик. Отново на това никой не обърна внимание, все пак те бяха приятели, тези четири момчета, бяха почти братя. И на никого дори и през ум не му мина да изяснява откъде Макаров има бебешки памперси.

Пакетът стигна за седмица. И после памперсите на Макарий не свършваха. Естествено, че Зоя Павловна забеляза това вълшебно преобразяване на Макарка, ден-два премълча, вглеждайки се в усмихнатото лице на хроничния грешник, а след това докладва на съвета на възпитателите за своята убедителна победа. Домакинката потвърди нейните думи. По-точно тя потвърди, че Макаров вече сутрин не предава мокри чаршафи.

Тъй като от енуреза страдаха доста деца от интерната, особено малчугани, Георгий Иванович просто охотно зачеркна от своето съзнание още един пикльо, защото този факт общо взето говореше за недобрата психологическо-медицинска работа на възпитателския персонал и макар това да не засягаше особено възрастните работници, все пак си беше неприятно.

Всеки инспектор можеше да каже нещо по въпроса. Може да се правят всякакви забележки, и справедливи понякога, но те са характерни, така да се каже, за цялата страна; но се вкопчват не за общата оценка, а за шокиращата частност: ето, моля ви се, пускат в живота подрастващи, които се подмокрят! И каквото и да говориш после, на какъвто и положителен опит да фиксираш съзнанието на комисията, всичко отива на кино, защото един напикаващ се седмокласник, а още повече випускник, е като етикет на стоката и ако стоката е евтина, такава е цената и на продавача.

За памперсите те не научиха.