Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

3

Той се стараеше колкото можеше.

Все пак училището много се различаваше от интерната — и класните стаи, където стените бяха целите в закачени схеми на разни автомобилни възли, а под тях бяха поставени образци на двигатели, и заниманията в работилниците, които приличаха на обикновени гаражи — с различни машини. Сред тях имаше училищни, учебни, но ремонтираха и истински работещ транспорт — по договори, които разни организации сключваха с ПТУ и всичко беше сериозно, а децата, които участваха в ремонтите, получаваха и малко заплащане.

Главните фигури, обучаващи ги на монтьорство, бяха напълно плешивият Василий Василиевич, съкратено Вас-Вас, човек на неопределена възраст, но видимо млад, енергичен, приказлив, знаещ всичко — и в това беше цялата му странност! — и Иван Иванович — определено старец, мълчалив и в противовес на Вас-Вас — отпуснат, бавен и съвсем не всичко знаещ, но всичко можещ в ръководството на работилницата.

Тези двама души едновременно бяха и приятели, и врагове, което често се случва в учебните заведения. Въртейки се край един предмет — автомобила — и навярно знаейки за него почти всичко, те превръщаха това „почти“ в поле на горещи публични сражения — в присъствие или задочни, с ученици или без тях, например седнали един до друг на две мънички брезентови рибарски столчета в работилницата с по чаша чай — или нещо по-силно — спорейки, вечно намиращи тема за техническа дискусия, та дори изглеждаше, че освен своите машини те нищичко друго не разбират от живота.

Трябва да отбележим, че тези антиподи бяха главният смисъл и основна движеща сила на ПТУ край които се въртеше, греейки се в лъчите на тяхната професионална отдаденост и безличният директор Степан Илич, и учителите по общообразователните предмети, случайна сбирщина, уж учители като учители, но съвсем безлични, във всеки случай абсолютно губещи остатъците от личната си индивидуалност, ако бяха до Василий Василиевич и Иван Иванович.

Ученическите души — и сред тях душата на Топорик — се мятаха между тихия практик и шумния теоретик, давайки право и на единия, и на другия, опитвайки се да съберат несъединими брегове. Разбира се, теорията и чертежите, обозначаващи всички възли на машината в разрез, са важно нещо, но когато хванеш в ръка ключа и той се изплъзне, остави по ръцете ти драскотини, омаже ги с машинно масло, това е вече съвсем друго усещане за познание, което не прилича на хартиените представи.

Без сами да знаят, дървенякът Серьога и двамата Петковци тласкаха Колча към старание: той дълго разглеждаше разрезите на детайлите, до късно стърчеше в учебните работилници, вникваше в подробностите, навлизаше в дреболиите, без да се притеснява слушаше дебатите на двамата автомобилни „маестро“ относно реглажа на запалването, относно електрониката на задгранични марки и тем подобни подробности, което навярно е сравнимо с висшия пилотаж при пилотите.

Отначало той нищо не разбираше от тези заобикалящи го от всички страни технически подробности, научаваше елементарното — как се нагнетява и запалва горивото в камерата, как работи двигателят, как работи сцеплението и как започва да се върти кардановият вал и чрез мостовете да придава движението на колелетата. Постепенно картината се изясняваше, а думите на майсторите, тяхната скоропоговорка, добиваха смисъл.

Иван Иванович и Вас-Вас, както все пак често се случва в учебните заведения, забелязаха момчето, одобриха неговия интерес, а после като се поинтересуваха подробно от биографията му, започнаха да се отнасят съвсем доброжелателно към него, което естествено, изобщо не изключваше техническите им разногласия.

Като викаше Топорик, все едно случайно обръщайки се към първия попаднал пред погледа му ученик, Иванич го молеше да подържи тук, да повдигне това, а Василиевич в същото време убеждаваше Иванич, че може да се направи и по друг начин, а как да се направи — обясняваше с думи.

— Може и така! — поглеждаше Иванич към Топорик и му намигаше. — А може и по другия начин!

Иванич искаше от Колча ключ дванайсет, ключ десет, после го учеше как да проверява маслото на леката кола, демонстрираше му елементарни примери на дозареждане на акумулаторите на камионите, учеше го да прави електролитна смес, караше го да излива маслото от картера и всичко онова, без което не можеш да се грижиш за една кола.

Когато след работния ден Иванич и Василиевич си пийваха, те не изпращаха Колча, а го канеха да поседне и да хапне каквото имат. Не му предлагаха да пийне, това не се полагаше, а да хапне — моля, заповядай, и Топорик не отказваше, миеше си ръцете, сядаше на стара резервна гума, вземаше парче хляб с колбас, не защото бе гладен, а оценявайки поканата на истинските асове.

Постепенно той много научи и стана шампион на групата по бърза смяна на колелетата.

Вечните опоненти Василиевич и Иванич предложиха това състезание отпреди, предоставиха възможност и време за тренировки, но градските като опитаха един-два пъти, си тичаха към къщи, така че шансът да станат сръчни оставаше за учениците от общежитието: те можеха да се упражняват дори до среднощ, щом Иванич им е разрешил.

А след това обявиха деня и часа. Иванич и Василиевич се снабдиха с хронометри, извадиха на площадката две жигули и Колча моментално смени колелото, като ловко повдигна колата с крика. Първи резултат по време. За беда второто време се оказа на дървеняка Серьога и той се оказа победител в маратона, това е когато трябва едно след друго да смениш и четирите колелета на колата, заменяйки това, което сваляш, със сваленото преди това, и то по правилата — кръст на кръст: предното ляво да поставиш на мястото на задното дясно, а задното ляво на предното дясно, като естествено работиш с резервното колело.

Тук бяха необходими сила и издръжливост и Колча се предаде, а Серьога викаше и крещеше като малоумен, зеейки с червеникавата си лигава уста. Макар че Топорик се радваше на постижението си и си обясняваше Серьогината победа, настроението му се вкисна, особено след като в общежитието този тъпанар се напи от радост и като му показа юмрук от леглото си, рече:

— Ти си слабак, момче, и не заставай срещу мен! Безроден слабак!

Той се закикоти, а Колча излезе в коридора и дълго пуши, застанал под прозорчето, докато не замръзна и окончателно не си заповяда наистина да не го провокира.

Веднъж, смущавайки се, Иван Иванович каза на Василий Василиевич:

— Имаш ли описание на мерцедес?

— Зависи на кой?

— Модел двеста и шейсет.

— Не е най-сполучливият — отговори началникът по теорията, — няма бордови компютър. Разбира се, че имам.

— Дай ми го да го прелистя една-две вечери, че едни познати ме молят да погледна колата им.

Слушайки този диалог, Колча не му придаде особено значение, защото в тяхното училище докарваха и чуждестранни коли, наистина повечето източни — тойоти и нисани, за пръв път ставаше дума за мерцедес, а след два дни, когато дойде в работилницата, Иван Иванович, наполовина вмъкнал се под капака, работеше, заобиколен от плещести момци в кожени якета.

До тях светеше с плешивината си Василиевич, приличащ на голяма електрическа лампа, той през цялото време се въртеше, а след него и гостите, като внимаваха какво ще каже. Василиевич, под акомпанимента на своите коментари, помагаше на Иванич да отвърта болтове, да отваря разни капаци, да оглежда, да продухва и да избърсва.

Топорик тихо се доближи до Иванич, видя напрегнатия му поглед, кимна и започна да изпълнява, както обикновено, тихите му разпореждания.

Той не разгледа веднага широкоплещестия момък, а като го огледа, веднага го позна.

Русолявия, забелязал го, възкликна:

— Това е самият Николай Топоров! Какво правиш тук? А-а! Вярно че ти ни каза!

Той протегна ръка на Колча и той, усмихвайки се, я стисна.

— Какви познати имаш! — засмя се Иванич и Топорик вдигна рамене, като не знаеше какво да отговори.

От столовата дойдоха и други момчета, заобиколиха „мерца“, поглаждаха го по заоблените калници все едно кон, подритваха леко гумите, за да се убедят колко забележително меки са в сравнение с нашенското жигули.

Най-високо говореше гръмогласният Серьога.

— Какво да говорим — нареждаше той, — в автомобилостроенето те ни задминаха не с десет години, не с петдесет, а завинаги.

— А в какво не са ни задминали, момче? — обърна се към него Русолявия. — Можеш ли да ми отговориш? Може би по космическите ракети? Или по презервативите?

Всички раболепно се разсмяха, а най-високо — тъпанарят Серьога.

— Те ни задминаха, мръсниците, във всичко и завинаги! — каза Русолявия. — И още повече ще ни изпреварят, ако продължаваме да хленчим!

Иванич завърши ровенето в мотора, отвори вратичката, седна зад волана, завъртя стартерния ключ. Двигателят тихо се запали, заработи като примус и Русолявия се закикоти:

— Иван Иванич! Ти си нашият великоруски Левша! Отново подкова немската бълха!

На другия ден Колча отиде в училищната библиотека и потърси книгата за Левша. Чак късно през нощта свърши разказа на Лесков.

За да не пречи на своите съквартиранти, се наложи да си дочете в коридора, под оскъдната светлина на слаба лампичка, облегнат на студената стена.

До снощи вечерта Колча не беше чувал за Левша и бълхата и не беше чел този разказ. Сега знаеше за какво става дума и по какъв начин Русолявия е похвалил Иван Иванич.

По навик той отиде до прозорчето, извади кутия цигари, отново запуши, попипвайки джоба си. Там имаше новичка стотачка. Днес, с много притеснения му я даде Иван Иванич.

— Това ти е заработката — каза той, — за вчерашното.

Топорик отказваше, но майсторът се разсърди и даже го сгълча и прати по дяволите. Накрая каза:

— Те толкова много ми платиха! И казаха и на теб да дам! И на Василиевич. Само че гледай да не дрънкаш, не ни е позволено.

И таз добра, той да не е толкова загубен?