Алберт Лиханов
Никой (34)

10

На сутринта го намери Гнедой, поиска му пари за цигари и между другото, изреждайки бедните новини от интерната, каза, че са закарали Гошка в московска болница, защото в тукашната нищо не могат да направят.

Нещо силно прободе Колча между плещите, някакъв неясен шип — остър и мигновен. Той си спомни как Гошман му разказа за своята болест и за това, че може да го спаси само кръвен роднина — брат или сестра. Трябвало да се присади частица от неговия костен мозък.

Колча с отвращение изхвърляше от ума си всякакви мисли за устройството на човека, ако не можеше да стане някакъв, това със сигурност беше лекар и дори санитар. Да разглоби и да поправя кола — проста работа, там са безчувствени железа, но да се пъхнеш във вътрешността на човека, в неговата кръв и кости — от това му се гадеше, само от едната мисъл за това.

Костен мозък. Какво ли е? Беше му се случвало да яде онова, което наричаха костен мозък, подобно на мазнина, измъквайки го от големите говежди кости — нима и у човека е същото? Само че Гошман казваше — в гръбначния стълб… Бр-р-р…

Как ли е Гошка? В Москва… Ех, ако беше истински приятел, би отишъл при Гошка, би му занесъл нещо хубаво, нали е там съвсем самичък, но… Не, не би могъл да отиде. Валентин беше наредил това пътуване да остане в пълна тайна. И не трябва да се предъвква защо. Така че в отговор на разказа на Гнедой Колча просто замислено погледна към него и му даде още една десетачка за цигари, като слушаше възторженото му повествование как тогава сутринта се спънали в неговия плик със сладкиши.

Гнедой цвилеше, показвайки дългите си, пожълтели от цигарите зъби, говореше някакви глупости, а когато си тръгна, Колча помисли за себе си някак отстрани — сякаш се бе издигнал нагоре и се бе погледнал оттам или може би без изобщо да се издига, просто се е отместил или е мръднал встрани. Кого видя той, какво разгледа като изведнъж събудилият го без да иска Гнедой.

Слабичко, прилично облечено момче върху дивана в обзаведено и подредено апартаментче, което не е негово? Сръчен шофьор на лека кола, полусръчен автомонтьор, който е още много далеч от истинското майсторство? Човек, в чийто джоб има прилични като начало пари, сит и с покрив над главата?

А може той просто се е загубил? Да се загубиш можеш не само в гората, но и сред хората. Загубил се в материалния свят, където всичко се измерва с адрес, чиния храна, топла постеля, учение или работа — не, тъкмо там той се намери. Всичко има! Но и нищо няма!

Той се загуби, без да има никаква вина, просто защото лежеше като паричка, пред погледа на всички, леко лъщеше и го видя и взе Валентин. Започна да служи на господаря, стана негов брат, посветен в най-важните Валентинови тайни, а от това стана още по-изгубен, защото не може да ти е светло и леко, ако те гнети някакво бреме.

Ето дойде Гнедой, изкрънка пари, поизцвили, тръсна му новината за Гошка, изчезна отново и без самият да разбере, го попари със самота. Кой е той, този Гнедой, който се радва на дребните пари за цигари? На кого е необходим? А добрият мен Гошка, на когото никой няма да даде костния си мозък, защото си няма никого? А той самият, Колча? Никой!

Никой, нищо, никъде, никога…

Изобщо — как така е уредено всичко сред хората? Защо, когато си съвсем сам, нищо не можеш? Каква сила трябва, за да оживееш, да устоиш сам, без помощ, без опора? Да се измъкнеш, да получиш специалност, работа, да създадеш семейство, да родиш дете?

Колча си спомни онези пънчета в Дом „Майка и дете“. Всеки човек отначало е такова пънче. А колко ли са захвърлените? Но ако не оставиш дете, а вземеш? Това означава да спасиш човек. Така трябва да бъде, но не беше. Нито при онези пънчета, нито при него.

Топорик си се представи като точно такова безпомощно, гледащо наоколо вързопче, което още нищо не мисли, никаква беда не разбира и кръвта нахлу в главата му. Такъв той беше до своите петнадесет години — не мислеше за нищо смислено. Плуваше по течението.

Но сега е време да спре, да се разтърси, да разбере, да се вкопчи за брега, да излезе на него и да живее.

Той мразеше, мразеше злобно, та чак сърцето му тупкаше, и ненавиждаше неизвестната си майка. Да го остави него, такова безпомощно пънче — как го е направила, как е могла, как е посмяла? Защо го е наказала да ходи днес като загубен, ненужен, самотен? За пръв път той се учуди, че помисли с добро чувство за полупияните маминки, обикалящи интернатския двор, безсрамни, посрамени, засрамени, те хиляди пъти са по-добри от майката… не, от жената, родила го тайно и потънала в неизвестност, скрила се, избягала, дори нека да е умряла — и смъртта не извинява това срамно бягство…

Значи, помисли си той като възрастен, аз трябва да порасна, да получа специалност, непременно да се оженя и да си родим детенце. Едва тогава между мен и моето дете — не е важно какво ще бъде — ще се появи връзка. Моето дете ще има мен, баща си, и този невидим засега малчуган, разбира се, ще се опре на мен, а аз ще се опра на това бъдещо малко създание. И този малък човек ще ме спаси, да, ще ме спаси.

Всеки човек има две връзки — с родителите и със собствените си деца. И ако едната връзка е скъсана, то го държи другата, дори тя да е опъната от слабо, малко и безсилно същество. Така изглежда — безсилно същество. В действителност синът или дъщерята — това е голяма сила. Само да не дава господ и тази връзка да се скъса.

Майко! Къде си? Коя си? Защо?… Мъчително, до сълзи в безчувствените си очи Колча се опитваше да си представи каква е тя — лицето й, ръцете, дрехите. Но нищо не ставаше. Нищо не му намекваше неговата бебешка памет. Не се очертаваше тази външност и от мозайката на срещнатите жени — готвачката леля Даша, възпитателките, не дай си боже като Зоя Павловна и вече, пази боже, отчасти на образа на фризьорката Зинаида, по-точно множеството Зинаиди, срещнати от него в най-различни ситуации — с неподвижни, нищо неизразяващи брадички, със също толкова широки чела — такива едни обли брикети със залепени отгоре коси с различен цвят, с еднакви отвърстия за очи, носове, уста, поместени мъничко по-нагоре или мъничко по-надолу от челото или брадичката… В неговото съзнание тези Зинаиди отдавна се бяха слели в стандартен калъп, който не изразява чувства, но той би се съгласил и на най-нищожната и стандартна форма на главата, стига да се окаже част от майка му, от неговата майка, нека да е полупияна, фъфлеща, миришеща — само тя да обясни нещо, даже да разкаже най-безсрамната лъжа, само нека да протегне от себе си тази нишчица, съединяваща хората в невидима връзка…

Чак сега, след почти цяла година откакто напусна интернатския двор, Колча неочаквано разбра защо, презирайки маминките, дори и в най-непостоянната си възраст, когато и морето ти е до коляно, когато всички те бяха ревностни пушачи и познаваха вкуса на билката за възрастни — дори тогава той странно се съмняваше в отношението си към тях. Презирайки ги, той не им се надсмиваше, изпитвайки отвращение, признаваше правото им на съществуване и май тайничко завиждаше на онези, при които идваха на свиждане.

При него не идваше никой, ето там е работата, и макар като него да бяха цяла дружина, а той да беше техният признат главатар, Колча се присмиваше, когато наблюдаваше срещите на заблудените маминки и сополивите им рожби, тайничко и той, и целият останал „безмайчин народ“ предчувстваше нещо тъжно, очакваше неясно озарение, с което ще го дари животът, ще го накара да трепне и да се натъжи от недетска тревожна мъка, от поумняло разбиране за печалния край, който няма да е пред порасналите, помъдрели и състарили се деца — а пред тях, техните родители.

Всеки живот завършва с край, но не всеки започва.

Топорик седеше в самия ъгъл на дивана, свил се, заемащ мъничка част от това чуждо пространство, пролетният люляков здрач влизаше през прозореца, окръжен от бледожълти перденца, подредени, както и всичко в този напарфюмиран дом, който нечуто спореше с разкъсания на парчета, неуреден свят на неговото съществуване.

Искаше му се да извика, но не му се викаше, гърлото му се беше стегнало, а сълзите му бяха пресъхнали отдавна, още през детството. Казват, че така се случва с пустинниците — онези, които винаги са под изсушаващите лъчи на слънцето: всичко в тях изсъхва, всичко излиза с потта, дори сълзите.

Мълчаливо, безстрастно и неотменимо решение узря у Колча: да намери майка си, да я съди със своя собствен съд и да й отмъсти.

А той самият… Когато порасне — ще се ожени и ще си има детенце, за да се спаси сам с нишката, която ще се протегне от малчугана към бащата. За любовта той беше чувал, дори като че ли я познаваше, но както това става често с недораслите момчета — изобщо не се досещаше какво точно е тя.