Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

10

Хвърлил чантата в багажника, той се забави за броени мигове и гледайки как братокът му сяда в колата, накланяйки я на една страна, Колча отвори ципа и извади жицата. Сядайки зад волана, той я протегна на Андреоти, да я изправи, за да не губят време.

Колко ли време мина от мига, в който му запушиха устата? Цяла вечност. Но не повече от два часа.

И само ако се беше огънал, неговият живот щеше да се провали и прекърши. Сега той вървеше направо, по познатия път, водещ до горичката. Всичко му беше ясно. Ако намерят винтовката, ще каже, че е искрен докрай и освен парите предава и оръжието, но това ще е по-скоро в краен случай. Не мислеше, че ще се случи, ясно разбрал: алчността ще надвие вниманието.

Освен жицата на Андрей, той даде и схемата на Таракан. Разбира се, той заразпитва кое къде е, Колча лъжеше с пълна пара, повтаряйки след всяко изречение:

— Абе ще ги намерим, помня къде са. Само трябва да се опипа. С жицата.

Изваждайки лопатите, той не затвори багажника и отново се оказа предвидлив. Ами да, на сираците и нещастниците и Господ помага.

Когато стигнаха в горичката, спомнил си познатите места, Андрей заохка и занарежда: някога те, придружавайки шефа, се натъкнаха на група хлапаци, които на своя празник си пийваха коняк и водка, някъде тук, край един пън, но мутрата затова е мутра, защото беше забравил главното, но помнеше, че тук се бяха упражнявали да стрелят с „ТТ“.

Ех, Андрей, ти не знаеш, че оттогава хората много се промениха, включително и това момче, което не запомни от първата ви среща. Когато тръгнахте към низината, напразно ти глупаво помоли Колча да ти даде ключа от колата, като подчерта за сетен път гнусните ви намерения.

Нямаше време да хитрува, Колча веднага застана на търсеното място, макар че се поогледа, все едно сверяваше ориентирите и броеше крачките. Застана над зарития куфар и нареди на мутрата да бодне с дебелата жица. Тя веднага опря на желязо. Каза:

— Тук!

Мъжете с двете лопати запъшкаха, заохкаха: ямата се оказа все пак доста дълбока, метър и половина. После проблесна капака.

— Ето — каза им Колча, — а вие не вярвахте.

И се обърна, за да отиде до колата.

— Чакай — каза Андреоти, забивайки лопатата в земята.

— Отивам за чантата — небрежно отговори момчето с прякор Топорик. Топор. Топорище. — Нали трябва да ги прехвърлим.

— Нека иде — нареди пресметливо Таракан на мутрата и изглежда, за да успокои, да утеши и да приласкае неразумната сиротинка, го похвали за последен път: — Браво на теб, момче!

Те отново хванаха лопатите, сваляйки пръстта от сребристия капак, под който бяха милионите долари, тяхната несметна мечта, а Топорик отиде до колата, отвори багажника и ловко и сигурно без излишни движения сглоби желязото в огнено продължение на своята ръка.

Той направи няколко крачки напред, застана на коляно, облегна се на капака, хвана в мерника широкия гръб на мутрата.

Чу се привичният звук, както на тренировките, пукна се въздушен балон, гилзата излетя отдясно и в кръстчето на мишената той видя изкривеното поразено лице на Таракан. Чуди се, подлецо!

Тряс.

Върху куфара мърдаше, мучейки, недоубитият Андреоти. Колча хвана на прицел главата му и отново натисна спусъка. Хубавото на автоматичната винтовка е, че може да стреля непрекъснато и не трябва да щракаш затвора. Не губиш време, ако трябва да изпълниш бърза задача.

Колча се наведе над тревата, намери в нея три гилзи. Едва сега разбра: беше се съмнало. Изстрелите прозвучаха тихо и дори не подплашиха птиците. Те се надпяваха и с пълен глас се радваха на живота.

Момчето се вслуша. Утрото едва започваше, сигурно беше около три и половина, четири часа. Остави винтовката на капака и слезе долу при куфара.

Отмести телата на мъжете, измъкна завитото в найлони сребристо хранилище. Отнесе го в колата и се върна.

Постоя над покойниците, мислейки си за нещо, извади ключовете на колата от джоба на братока. След това все пак ги бутна в ямата, сложи ги един върху друг. Зарови ги, без да се старае много.

Отново се върна при колата, разви куфара от найлоните, набра кода. Капакът се разтвори, разкривайки натъпканите пачки от зеленикави банкноти. Една пачка той пъхна в джоба си, прехвърли парите в чантата. А в куфара сложи разглобената винтовка. Следна в колата, пъхна ключа в контакта.

Преди да обърне, хвърли поглед на познатото място.

Заръмя дребна роса, сякаш навън беше не юли, а ранен октомври. Но птиците по лятному ликуваха, тях не можеш да ги объркаш с някакъв си дъжд, симулиращ есен.

Колча въздъхна. Спокойствието, което си бе внушил там, в нечията къщурка, свърши, изчерпа се, стопи се. Започна да го втриса.

Той сега не знаеше какво да прави. Къде да иде? Къде да се скрие? Защо да живее?

Запали колата, обърна, потегли към шосето, без да бърза пое по него встрани от градчето. Пред някакво мостче спря, взе от багажника куфара и лопатите. Отдалечи се в горичката, избра място, където реката ставаше по-дълбока, нещо като тъмен вир, внимателно пусна куфара. Хвърли отгоре и лопатите. На едно близко дърво, беше елха, счупи една кичеста клонка — за всеки случай.

По-нататък той действаше по-сръчно.

Върна се в града и прехвърли чантата в очуканата жигула, с която бяха дошли за него Таракан, мутрата и онзи келнер. Мерцедесът паркира в гаража, ключът остави в ключалката. В жабката на жигулата намери документа на колата и шофьорската книжка на непознат мъж.

Запали таратайката и потегли.

Отначало несигурно, после все по-бързо.

Колкото по̀ светлееше, толкова повече коли се появяваха на пътя, най-накрая той се включи в потока, който водеше към Москва.

Топорик действаше разумно. Не излизаше напред, не превишаваше скоростта. Неговият раздрънкан автомобил като правило следваше в опашката на натрупаните заради ниската скорост камиони, минаваше зад тях покрай катаджийските постове, а с вида си изобщо не привличаше вниманието. На една по-голяма и хубава бензиностанция с магазинчета и закусвални, той смени в обменното бюро сто долара за рубли, което не предизвика у касиерката и най-малък интерес. Тя дори не го погледна.

С тези пари зареди бензин, хапна и си взе за из път две бутилчици „Спрайт“. Трябваше да купи голяма двулитрова бутилка, но кой знае защо той взе две малки.

Като се отдалечи на двеста километра от града си, Колча отби на черен път, а от него в една смърчова горичка, заключи отвътре всички врати и заспа.

Сякаш се потопи в чиста вода.

Женя го целуваше и му говореше някакви нравоучителни думи; Гнедой, оголвайки зъби, го молеше за цигари; радвайки се на нещо, му кимаше директорът Георгий Иванович. И само галантният Валънтайн му викаше разстроен: „Значи все пак парите! Парите!“. А той, отричайки, въртеше глава.

В съня му идваше и оплешивелият Гошман. Седеше върху нещо кръгло, подобно на гредичка, махаше с ръка на Колча, все едно спореха или пък Топорик го питаше за нещо, а Гошка му отговаряше:

— Нищо страшно. Като навсякъде.

Колча не знаеше, не чу какво питаше Гошка или за какво спореха, чуваше само отговора. Приятелчето му го повтори няколко пъти. Може би три или даже четири.

И цялото това действие, цялата тази сцена се съедини в една картина, без прекъсване, без каквито и да е допирни точки, беше невероятно, че могат да бъдат съединени Женя и Гошка, които дори не знаеха един за друг, а тук не само че стояха редом, а единият сменяше другият много естествено, сякаш се намираха в едно и също помещение или в едно и също пространство.