Алберт Лиханов
Никой (41)

5

Той се разтвори в Женя, потъна в нея. Всеки час, всяка минута си спомняше за нея, мислеше за думите й, прекарваше през ума си като скъпоценни перли нейните мисли, фрази, усмивки. С часове престояваше в читалнята, поглъщайки безсмислено страници, само усмихвайки се да ги прелисти обратно и да чете вече прочетеното отначало, след това отиваше да върне книгата, дебнейки кога Анна Николаевна, щатната възрастна библиотекарка ще отиде във фонда, в читалнята или в магазина за кефир.

През лятото в библиотеката имаше малко хора и като оставаха сами, те сякаш се впиваха един в друг със своите безкрайни разговори и Женя винаги беше напред, тя се оказа по-силна, само че не беше ясно — дали е по-умна, със сигурност е по-начетена, по-развита — това е така и Колча не я догонваше, веднага й отстъпи лидерството. Обаче се получаваше, че той отстъпва от учтивост, от рицарство, от уважение към нейното мнение и към нея самата, а това не може да не се хареса дори и на най-младите жени — преди всичко на най-младите.

Всеки ден те се разхождаха до късно, нощем Женя му се присънваше и всичко се сливаше в едно младо и прекрасно ухажване, в щастието да опознаваш близка душа — от все сърце, без разбор, без размишления — непрекъснато, денонощно — без нощи и дни.

Те не забелязваха времето — дали вали или грее слънце, не забелязваха глада и жаждата, чуждите погледи и думите на минувачите. Те тичаха през дните и нощите, без да се разделят мислено, здраво хванали се за ръка и не губещи нито минута от усещането за взаимна благодарност и привързаност.

Всевиждащият Валентин не можеше да не усеща ставащото, но пазеше Колча. Своите бележки той предвидливо оставяше в апартамента на най-видно място, та да не може да не ги забележи влюбеният рицар, а за нарежданията си, във вид на учтиви молби, съобщаваше предварително. Въздишайки Колча излизаше от читалнята, предупреждавайки Женя, че ще се върне скоро, тичаше в гаража, палеше колата, препускаше след шефа си по неговата работа, впрочем работата му беше само една и се извършваше в най-неподходящото време — привечер.

Те се упражняваха. Женя не излизаше от главата на Колча и отначало той стреляше по-лошо, отколкото трябва, но после разбра: колкото е по-спокоен, което значи по-точен, толкова по-бързо ще се освободи.

Веднъж шефът, като го похвали за отличния резултат, със смях подхвърли като на шега:

— А човек ще уцелиш ли?

Без да се замисли, разтопен от похвалите и бързащ към Женя, Колча се изтърва:

— Какво толкова!

И се стъписа. Но беше късно. Валентин стана сериозен и не го пусна от кукичката, която беше налапал.

— Добре. Ще видим.

И веднъж видя, като преди това поясни, че привечер ще отидат в съседния град и прибави, смекчавайки положението:

— Кажи на приятелката си, че работата е неотложна.

Естествено, че Колча не каза нищо подобно, просто обясни, че един приятел го моли да му помогне, а пък че е шофьор по съвместителство, че заработва допълнително и това е голяма помощ при учението му, той отдавна беше полуизлъгал Женя.

Тя лесно се съгласи, показа пълно разбиране и Колча с Валентин напуснаха града на здрачаване.

Щом излязоха на шосето, Валентин започна внимателно да обяснява на Колча, че не е толкова проста работа да стреляш по човек и те не се канят да причиняват вреда никому. Автоматичната винтовка е предназначена преди всичко за самоотбрана, обаче дори когато се браниш от несправедливостта на нападащите, трябва психически да си готов да се прицелиш в жива цел, а после, ако няма къде да отстъпваш, да не останеш длъжен.

Не, обясни той казаното за първи път доста отдавна, не е лесно, съвсем не е лесно да се стреля по жив. Трябва да свиква с това. Постепенно.

— Сега ще ти покажа — каза Валентин и Колча се напрегна.

Те стигнаха до съседното градче, спряха в покрайнините му. Недалеч, на около сто метра имаше неравна редица от едноетажни къщички. Във всяка светеха прозорци, някои нямаха пердета, така че крушките без абажур светеха особено ярко.

Пипнешком Валентин сглоби винтовката, спусна страничното стъкло на мерцедеса, прицели се в един такъв прозорец, тресна изстрел — и лампата изгасна.

— Видя ли? — попита той. — Колко е просто! В лампата. Отдалече. Нищо особено. Е, ще се изплашат, ще се развикат. Но ние никого не засегнахме. Ще опиташ ли?

Той произнесе последната дума лениво, все едно без желание, но Топорик познаваше този навик на шефа си: колкото по-меко, толкова по-сурово. И най-добре веднага.

Излезе от колата, прицели се в нечий прозорец, натисна спусъка. Безотказна беше тази играчка: светлината угасна и на шега Топорик се прицели в лампата на уличния фенер. Щрак — и отдалече се чу слаб звън на стъкло. Колча се разсмя.

Смееше се и Валентин.

— Вярваш ли ми? Всичко е много просто! Нищо ужасно няма! Просто трябва да можеш!

А друг път, вече през деня, също от голямо разстояние, той нареди на Колча да гръмне крава, която пасеше в полето. Тя падна като подкосена, Топорик се притесни — разнесе се вик на жена, но за тях никой не си помисли: Валентин седеше зад волана и караше бавно колата, а от задната седалка Колча изпълни този кървав урок.

— Не тъгувай! — успокои го босът. — Кравата не е умряла, сега ще я одерат, а месото ще продадат. Трябва да се тренираме на бели хора. — И погледна Топорик в огледалото за обратно виждане. — А, бял човек?

Колча кимна, той усети, че ръцете му се тресат и сърцето му ще изскочи: не се оказа толкова лесно това упражнение по жива цел. Но след половин час каране с похвалите на Валентин и леката музика, той съвсем се успокои. Освен това шефът награждаваше за тези упражнения. Онези лампички струваха две стотачки, а кравата — три. Разбира се в зелено. А сега те му трябваха — ту за нова риза, ту за по-прилични обувки, нали като се приготвяше за Женя, той сега се гледаше в огледалото с твърде взискателен поглед. Освен това и за всякакви дреболии — за сладолед, за малки бутилчици „Спрайт“ или „Кола“, това сега е модно, да ходиш с бутилчица в ръка.

Веднъж Колча си помисли, че прилича на гмуркач. По заповед на командира се пльосва под водата, за да не се вижда отгоре, отива да стреля по лампи, да убива крави, да тренира в брезовата горичка, над гроба, в който лежат парите — все едно изчезва от повърхността на своя легален живот, познат на Женя, а като изплува, отново се явява при нея предишният, извън подозрения.

Той не мислеше, че всичко може да се разкрие. Най-малкото от неговата Палечка, за останалите отдавна престана да се интересува, по-точно останалите чисто и просто ги нямаше в неговия живот: преподавателите от ПТУ бяха в отпуск, заядливите злобари, бившите му съседи в общежитието се изгубиха в пространството на ваканцията, заминаха за родните си стрехи, а пък интернатът беше накрая на града.

Тези обстоятелства се превръщаха в късмет — никой от старите му познати, които можеха да видят, те не срещаха по пътя, когато двамата с Женя се разхождаха из градчето с бутилчици безалкохолно в ръка. Пък и много ли скриваше той от нея?

Когато оставаше сам, Колча се измъчваше, въздишаше, струваше му се, че още малко и ще рухне ако си признае, че учи в ПТУ, а не в колеж, че се занимава с рекет и самият той е рекетьор, макар законспириран, недействащ, но преминаващ странна и опасна подготовка, а и освен това е пазител на тайни, може да се каже — еничар. И ако тайната за ПТУ може да се оправдае, то всичко останало и всяко поотделно е съкрушително, а ако е всичко заедно — провал.

Той си представяше какво ще стане, ако Женя научи истината, ставаше му зле и той, по кучешки, умилкващо се я гледаше, предварително измолвайки прошка, а Палечка се объркваше от тези негови погледи, подозирайки в тях съвсем други желания, плашеше се, изведнъж си спомняше, че съвсем нищо не знае за това момче, подозрително мислеше — защо той все пак малко разказва за себе си, пък дори да е израснал в интернат.

Тя го жалеше, и да, обичаше го, но с първа, немного дълбока любов, приемайки за истинско чувство и тези негови молещи погледи, и своята собствена жалост към момчето със същите като нейните светли очи.