Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

12

Той го нарече разузнавач! Човек, притежаващ самообладание!

Това въодушевяваше Колча, вълнуваше го. И го караше да мисли, макар и само за себе си. Така ли е всичко в действителност? Може би това изобщо не е самообладание, а страх, нежелание да си пъха носа където не трябва? Или навик, възпитан в интерната — да не прави нищо без команда, да умее да плува по течението: все едно ти до самия край не отговаряш за себе си. Отговаря интернатът, държавата, още някой.

Веднъж той чу как една лелка от някаква комисия, която досаждаше на Георгий Иванович, гръмогласно да казва: „Държавни деца! Държавни деца!“. Тогава Колча прихна от смях, когато минаваше край нея и си помисли, че лелката сигурно е от автоинспекцията. Там също делят колите на държавни и частни, съвсем доскоро дори имаха различни номера. Точно така, тази лелка беше от автоинспекцията, само че отговаряше не за колите, а за децата, и точно тя знаеше, че има деца държавни като тях, без родители, и деца частни.

А на всички е известно, че колите с държавни номера по-малко се боят от ченгетата, карат по-бързо и затова по-често катастрофират и никой не страда така за смачканите трошки, както частникът за най-малката драскотина на капака. А защо? Затова защото твоята кола си е твоя кола, а държавната е държавна и нея винаги ще я поправят за нечии пари, а ако не я поправят, ще я отпишат — не е голяма беда.

Така портиерът Никодим, докато пафкаше редките сега цигари „Беломор-канал“, разясняваше на децата насъщните моменти от живота, като популярно тълкуваше примери, които не се изучаваха в интерната. Волно или неволно това проникваше в кръвта им и децата неведнъж изпитваха снизходителността на държавата, за разлика от деца с родители. Ако грешаха пред очите на възрастните, те махваха с ръка: „А-а, деца от дом!“.

Дяволска работа! Домовете отдавна ги преименуваха на интернати, а тях ги наричаха както преди „домовски“, при това дарявайки ги наистина с някаква допълнителна свобода, оправдана от нечия непридирчивост. Но и с пренебрежение и неуважение. Възпитателите, пък и пръв Георгий Иванович, само това им повтаряха, да не се бият, да не се отклоняват, да не скачат, да не хулиганстват, а да се учат, възпитават и хранят за сметка на добродетелната държава, щом така стоят нещата. А родното отечество няма да ги подведе и ще ги изведе на широкия път.

Да повторим: тези думи с времето угасваха, докато съвсем не спряха, но казани веднъж, живееха в умовете на децата, дори когато излязат от интерната, както например Топорик.

И сега, опитвайки се неумело да размишлява за себе си и своите постъпки, той се усмихваше, възхищавайки се от щедростта на Валентин и се мръщеше, правейки извода, че е получил излишни похвали, че неговият приятел, брат и господар е приел за самообладание интернатския навик да не си пъхаш носа където не ти е работа, а да се движиш като държавна трошка, равномерно, по възможност без да нарушаваш правилата, което означава еднообразен и дълъг път, без резки ускорения, нарушения, форсиране на двигателя, което, разбира се, държавата ще ти прости, но никой не знае в какво ще се превърне това…

Но щеше да е недостойно да разубеждава Валентин и Топорик се затъркаля по инерция по-нататък — така трябваше според интернатските правила.

А господарят, както го беше предупредил, се промени рязко. Веднъж на вечеря, вглеждайки се в момчето, той дебело намаза с черен хайвер парче бяло хлебче и му го протегна, а когато Колча неуверено отказвайки, все пак се съгласи да го вземе, той дръпна сандвича и високо и несдържано го напсува. Топорик потръпна от изненада, но, като си спомни уговорката, тутакси се засмя.

— Ама че гадина — заяде се господарят, — че се и хили на всичко отгоре! — И заповяда на Колча веднага да седне по-далече от него.

В стаята се възцари тишина, но мутрите смилаха промяната твърде бавно за техните масивни глави и бичи вратове. На Колча дори му се стори, че те бяха зажаднели за този момент, защото всички единодушно се оживиха, засуетиха, заговориха, зазвъняха чашите, колективът от колеги закипя, без повече да е затрудняван нито от песни с непознати думи, нито от изкуственото и с нищо неоправдано голямо уважение към това момче, към това пале.

Колча ядеше, присмиваше се вътрешно, по-точно опитваше се да се присмее, защото това се оказа не толкова проста работа — да ти зашият публично плесница, да знаеш, че това е нарочно, несериозно и да се преструваш, че го преживяваш. Но излезе така, че той наистина го преживяваше. Нали го обидиха публично пред всички. И всичките въздъхнаха с облекчение — това първо. И второ — никой не се застъпи за него. Значи няма никога да се застъпят. И всички на сериозно приеха неговото преместване, отстраняването му на заден план, отмяната на песните.

Колча се хранеше, навел глава, смутен и напразно се убеждаваше да не се разстройва. Но се разстрои. Макар и да не го изненада, реакцията на мутрите го засегна. Квадратните мъжаги с дебели пръсти един след друг го пренебрегнаха. До вчера го молеха да им каже думите на песента, за да припяват на своя предводител, да изглеждат достойно, а днес все едно не е било — той изчезна, без да е изчезвал, умря, без да е мъртъв.

Топорик на няколко пъти вдига глава, търсейки погледа на Валентин, но той гледаше встрани. На другия ден Колча отново беше зад волана.

Единственото, което го утешаваше — отново управляваше своя любим мерцедес и отново тихо свиреше музика, миришеше приятно на кожа и хубави цигари. Зад гърба му седяха мутрите Андреоти и Антониони, но сега те презрително се обръщаха към него, макар и да не престъпваха невидимата линия, разделяща подчинените от подчиняващите.

Сърцето на Колча равномерно биеше. Щом Валентин го нарече разузнавач, значи такъв и трябва да бъде. Той си спомни артиста Тихонов в ролята на Щирлиц, мъчеше се да бъде Щирлиц, единствената разлика бе в това, че мутрите не му бяха врагове. Той само трябваше да се притаи, да се смали по размери, да стане сив молец, който не означава нищо в сравнение с тях.