Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

9

Колкото и Колча да се криеше от истината, тя все пак идваше до него, проникваше през изразите, които си разменяха Андрей и Антон, от постоянните маршрути, по които той се движеше преди вечерята с кожените якета, от тъгата, която изведнъж най-неочаквано се излъчваше от господаря, обливайки го с някаква неясна жарава…

След това дойде денят, когато самият шеф съобщи на Топорик, че сега ще кара друг, а за него е време да навлезе в работата.

Новото занимание не учуди много Колча, защото за психологическата му подготовка, както стана очевидно, господарят изобщо не пожали време.

Андреоти и Антониони вървяха отпред, Топорик крачеше зад тях и те влизаха в някакви входове, отваряха вратите на кабинетите на някакви мъже и жени, винаги изплашени, само придавайки си гостоприемен, учуден вид.

Кожените мъже не влизаха в разговори, честичко дори не сядаха в предложените фотьойли, а получаваха пликове или просто обвити във вестник пачки, небрежно ги хвърляха в чантата, която сега се люлееше на рамото на Топорик и той само затваряше ципа.

Надвечер Колча предаваше тази чанта на мъжете, с които се движеше по маршрута, а те, като сверяваха, ако трябваше, пликовете с парите, я връчваха на касиера Тараканов[1], по прякор, не е трудно да се досетите, Таракан. Този Таракан, също мутра като всички в командата, не ходеше по маршрути, през деня въобще не се появяваше. Цъфваше чак на вечерята, в която вземаше активно, макар и безалкохолно, участие, като преди това всеки път протягаше на Валентин парче хартия с цифрата на дневния оборот.

За един месец Топорик отлично научи всички точки, които бяха под контрола на командата: бази, складове, магазини и дори павилиони, сред които се оказа и онази лелка без късмет, от която той в младите си години лично експроприира сникърсите, двете бутилки и памперсите за Макарка.

В очите на тази лелка от породата на маминките, имаше непрекъснат ужас и когато Валентин заповяда на Топорик да направи нова крачка напред, според която той трябваше да стане събирач на данъка, а на мутрите се полагаше само да стоят зад гърба му и заплашително да сумтят — Топорик започна именно от нея.

Тя не позна Колча, и опулена гледаше стоящите зад гърба му представители на италианския обществен и културен живот Андреоти и Антониони, простонародно наричани Андрюха и Антоха, така че се наложи Топорик да й извика да побърза:

— Хайде!

Едва сега търговката премести поглед към малолетния, усмихна се напрегнато и протегна две наредени пачки от дребни банкноти, за да направят впечатление. След посещенията преброяваха отново парите, затова при получаването се правеше отметка на плика — чий е той и колко има в него — за да установят или не установят съвпадение.

Тази протягаше парите, без дори да ги опакова.

Колча се обърна към пазвантите, те едва забележимо му дадоха знак с очи и се наложи, преди да ги поставят в инкасаторската чанта с емблемата на „Адидас“, да преброят банкнотите.

Топорик постепенно свикваше с вкуса и силата на парите, но само постепенно. Не е много лесно безличното съществуване в интерната да бъде изтръгнато от душата на сирака и затова той прелистваше банкнотите с погнуса, дори с някакво отвращение. Те бяха мръсни тези знаци на успеха и поражението, някои смачкани и омекнали от дълга употреба, други гладки и шумолящи, невинни и чисти като деца, които не осъзнават своята отговорност.

Общо взето те бяха някак си чужди на Топорик, преминаваха от ръка в ръка и не му принадлежаха, той беше само временен посредник между тази лелка и навярно Валентин — пощальон, предаващ посланието от ръка в ръка, но ако писмото е затворено и не предизвиква чувства у този, който го пренася, то парите, още повече тези, които дори не са скрити в стар вестник, лъхат на нещо неприятно.

Това обаче трябваше да бъде преодоляно и Колча го преодоля, само дълго сапунисваше ръцете си вечер преди вечеря, дългоочаквания час, когато без да си спомня за каквито и да е пари, благородният Валентин, взел китарата, ще запее първия стих: „Нека само синята вечер се стопли…“ — и при това въпросително, сякаш го изпитва, се вглежда в лицето на Колча — кажи, да не си онемял, глас ли нямаш? — а той без смущение ще запее:

— Щом само звездите светнат на небето…

Започваше вечерното разпускане и Колча, променяйки своята специалност в командата на шефа, постепенно научаваше вкуса на „Хенеси“ — любимия коняк на Валънтайн, и това беше знак за особено признание, защото останалите пет-шест мутри, които всяка вечер вечеряха с шефа, изобщо не свикнаха с „Хенеси“, наричаха го господарска пиячка и пийваха най-вече водки с разни названия и всевъзможни производства.

И отново с крайчеца на окото си Колча улавяше ревнивия поглед на някой от мъжете, насочен към него. Наистина това бяха откъслечни погледи, някак си дребни и без сериозна заплаха, късчета от нищожни недоволства — такива, че не можеш да разбереш какво са: дали несъгласие с господарските капризи на шефа, или с липсата на скромност на това копеле и парвеню…

Впрочем, възрастта на Топорик, неговото малолетство, а и сирашкия му произход, по-точно пълната липса на произход, амортизираха мъжката ревност и те се примиряваха с това, че Топорик получава някакви нови, непознати по-рано права…

Той ставаше пръв в тройките или петорките, които обикаляха владенията. Той вземаше парите и като ги преброяваше, ако трябва, ги пускаше при адидасовската сума. Възрастните мутри само стояха зад него и с едно изречение Валънтайн разсея всяка възможна съпротива.

— Той е непълнолетен, значи почти ненаказуем — каза той веднъж на вечеря. — А вие просто стоите. Свидетели. Като завинтени! Това са различни неща.

Това, че предаваха чантата на Таракан, изобщо не засягаше Колча. Главното, той ясно знаеше маршрута, адресите, лицата и сумата. А шефът разшири много речниковия му запас.

Колча сега знаеше, че събираните пари се наричат данък, калим, ясак. И още — налог за безопасност.

— В крайна сметка — обясняваше господарят — ние носим отговорност за тяхното благосъстояние и безопасност. Никой няма да нападне нашите подопечни, никой няма да ги ограби — те са под наша защита. Както всеки труд и тази защита изисква жертви. От тях. А може и от нас. Главното е да се запази статуквото. Докато това е така — всичко ще бъде спокойно. И ние ще получаваме за нашата работа нашия ясак. Нашият калим. Нашият данък.

Той се смееше, дрънкайки на китарата. Намигаше на Колча и му казваше:

— А ти не се плаши. Ако, не дай си боже, се случи нещо, аз ще те измъкна от всякакво сбиване. Сам ще загина, но теб ще те спася.

Топорик се смущаваше, свеждаше очи. Изобщо не искаше Валентин да загива, за къде е той без него, без по-големия брат, а онзи продължаваше, понякога в присъствието на мутрите и може би в тяхното несъгласие:

— Ти си мой наследник. Само такъв като теб може да ръководи такава работа. Необременен нито със семейство, нито с дом, нито с деца. Те примерно — кимаше към мутрите, — те са друга работа. За тях не е грях да се предпазят. А пък на нас с тебе баща ни е вятърът в полето…

Мутрите се кикотеха, а стопанинът им се смееше в лицата:

— Хайде стига — казваше, — не врякайте. Да не ви е лошо? Де не съм скъперник?

— Не-е-е, шефе, не си скъперник! — възкликваше Антониони, примерно.

— Какви ли щяхме да бъдем? — питаше някой с рибешка муцуна, като изсечена от гранит още приживе.

— Така стоят нещата! — поучително се смееше стопанинът, бляскайки с гела на прическата си. — Или не сте съгласни с мен? За нашия Колюня?

— Та той ни е като син на полка! — изтърси веднъж Андреоти.

— Точно така! — похвали го, без да се засмее Валентин. — Той наистина е син на полка. На нашия малък полк. — Подрънка струните и изведнъж попита, без да очаква отговор: — А кой друг ще се погрижи за него? Държавата ли наша родна? Много ли се погрижи за вас? За вашите женички, който има жена? За вашите дечица? Това е! Така че, Коля Топоров, живей и се радвай, щом стоят така нещата. Брули тези круши! Наяж се на корем!

Бележки

[1] Таракан — хлебарка. — Бел.пр.