Алберт Лиханов
Никой (45)

9

Те го изведоха и го качиха в същата очукана жигула — сега Колча я позна. Не употребиха сила — Топорик не се дърпаше. Не пътуваха дълго — старинното градче не бе чак толкова голямо, заведоха го в една къщурка — ясно защо, за да не се чуват виковете. Обработваха го, по-точно казано, Андрюха — нали бяхме заедно, когато гръмнаха Антон, с кръв са оцапани ръцете ни — обясняваше — ама наистина, момче, ако шефът беше жив, ясно, има на кого да бъдеш верен, а сега?

Колча все не вярваше, че са гръмнали Валентин. Как така: едва вчера му крещеше, през цялото време беше до него, усещаше всяко движение на момчешката му душа и откликваше на нея и — хоп! Няма го повече. Изобщо го няма? Не съществува на земята?

— Как така го няма? — усмихна се Колча.

— Ами ето така — отговори Тараканов. — Поръчаха ни го. Сега трябва да си уредим сметките. — По пътя към къщурката келнерът изчезна, изглежда не му влизаше в договора да изтръгва куфара. Това се падаше на своите.

А Таракан витийстваше:

— Много се забрави, въобрази си, че е император, всичко му бе позволено, прекалено много пари присвои. Предават ми приходите, а той ги взема от мен. Оставя огризки — и така с години! Колко може да търпи човек! Имаме семейства, ние рискуваме, а той обира каймака!

Говореше бащински, снизходително:

— Ти си още момче, Николай! Животът ти едва започва! Трябва да разбереш, че шефът и теб те ограбваше, и на теб не ти доплащаше. Ако върнеш скритото, остани в компанията, не сме против, сега ще имаме началник — охо! — по-твърд от твоя Валентин, и е от самата белокаменна, ще заживеем по-богато, а ако не искаш — свободен си да си вървиш, никой няма да те държи насила, доучи се за монтьор, тръгни на работа, само че има едно условие, известно ти е — на никого, никога.

— А къде е шефът? — не се сдържа Топорик. Това спокойно нравоучение го убеди: наистина го няма!

— За това не питай — пак така нравоучително отговори Таракан, — няма го и това е. Погребение няма да има. И така, къде са парите?

Мина му през ума: дай ги, нали не са твои. Нима не си мислил толкова пъти за това? И парите, толкова страшни, пълен куфар, не са твои, и домът, в който живееш, е чужд. И ти самият си помощник, пешка, наистина приласкана, отгледана от Валентин за бъдещи, засега неведоми дела, кой знае защо, без да бъде обиждана и оскърбявана. Май все пак той наистина искаше да издигне пешката в царица, бурмичката да превърне в маховик, да си възпита отмяна. С винтовка в ръка. За какви ли неясни кървави дела го е готвел шефът — никога няма да разбере.

И как го е планирал? Да гръмне човек, за да се оцапа Колча с кръв — това вече не е братство на думи, а по наказателния кодекс, под силуета на пандиза. Ето как той постепенно, без да бърза, но здраво стягаше юздите на сирашката изцапана, изплескана природа. Ето бонбони за твоите събратя от интерната, а ето и режим — очаквай изсвирване, не се съобразявай със собствените си работи, служи на господаря усърдно. Колча, както и всички обществени деца, немного силен в тези качества, без самият да забележи, бавно овладя такива мъжки достойнства като дисциплина, точност. И преданост към командира. Нима е лошо?

Но прекрасният Валънтайн беше многопластов, това стана ясно дори на Колча. И невидимо го водеше нанякъде. Едва ли към тихо убежище и далечни страни. До тях трябва да достигнеш, да се изкатериш. И на това открито поле към неясната цел има много неочаквани препятствия, дори да си силен и много опитен, да командваш другите и да притежаваш богатство.

Кой би помислил, че той просто така ще изчезне? Че така елементарно ще го премахнат него, най-силния от силните, най-внимателния от внимателните — нали дори Колча не знаеше къде нощува той. Излиза, че другите са разбрали.

Андреоти, изработил своето време на шофиране, подремваше, отвратителният Тараканов го буташе в хълбока, а с Колча не бързаше, обработваше го психологически.

— Ама как лъжеше той! — разобличаваше своя вчерашен бос, пред който трепереше като тенекия на вятъра. — И в Афганистан бил воювал. И в Чечня се бил. Проверихме го и се оказа — просто е лежал в затвора, крадецът! Такъв е като теб — от дом!

Той шибаше Колча, налагаше го по муцуната, в самия слънчев сплит му нанасяше удари не с юмруци, а с тези съобщения. Искаше да го сломи и доста успя, но не докрай. Там е работата, че Топорик не се прекършваше, прекалено го беше закалил предишният живот. От трън, та на глог! Че се огъваше, огъваше се, но да се пречупи — не ставаше, ето и сега се превиваше този момък, тънък закален прът, а не се чупеше. Последното изречение, новината, че Валентин е сирак, постави точката. Това той го знаеше. Валентин сам му го каза. А криеше от мутрите, дори той се страхуваше, че сиротството е като печат.

Печат?

Колча взе решение. Трябва да играе, да лицемери, да се преструва — влизаше в сила едно от изкуствата, на които го бе обучавал Валънтайн. Никога досега това не бе му се отдавало — прекалено беше открит, праволинеен, покорен. И ето че огънатият прът се изправяше.

— Внимавай, момче — спомни си ролята Андреоти с големите лапи, — ако продължаваш да мълчиш, ще започнем да те изтезаваме. Няма да умреш, докато не ни покажеш.

И изведнъж — все едно гръм за тези двамата тъпанари:

— Ех, и ти Андрей! Че нали заедно карахме Антоха. А ме заплашваш, все едно съм враг. Все едно ще тръгна срещу цялата команда!

Таракан и Андреоти подскочиха.

— Трябваше да се убедя, че наистина шефът го няма.

— Ох-ох — въздъхна Андрей, — няма го, момче, честен кръст.

— Щом е така — каза Колча, — и аз ще кажа. — Той замълча, гледайки как Таракан и Андреоти се стягат, доволно се споглеждат: постигнаха своето.

— Нашият бос живееше твърде скъпо — говореше Колча и се удивляваше, слушайки се отстрани: аз ли съм това? — Правеше се на интелигент, разтакаваше всички, сякаш му бяха слуги.

— Така, така! — изпъшка Андрей, а Тараканов облекчено се облегна назад, възхитен от себе си: браво на мен, постигнах своето с убедителна психологическа обработка.

— А пък ти, момче, не си глупак!

— Да не мислите, че това ми харесваше? — издаваше сега Колча вече известните тайни, — да пътувам с него в Москва на толкова километри, да обменям там рубли за долари, да ги погребвам в някакви храсти?

— Ще ни покажеш ли, момче? — възбудено попита касиерът.

— Ами аз никога не съм смятал тези пари за свои — горещо възкликна Колча. И беше искрен, сто процента. — А сега те принадлежат на вас. Щом шефът го няма…

— Ха — изрева Андрей, — за някого шеф, а за някого удавник — и Топорик потръпна.

Боже, ето какъв край бяха избрали за Валънтайн! Галантният мъж, техният благодетел и лидер! Той едва не повърна, но само се сви.

— Кога? — попита той Таракан.

— А къде е това? — отговори той на въпроса с въпрос.

— Извън града. В земята. Може би преди разсъмване? — Сега му беше жал за времето, искаше му се всичко да стане по-бързо. Докато никой нищо не беше усетил. Пък и през нощта, преди утрото те не могат да съберат бандата, впрочем по такива работи не ходят на тумба.

— Разбира се, момче — съгласи се Таракан, — браво, момче.

Колча разбираше, че поел инициативата, трябва да забива гвоздея докрай и то така, че да му вярват.

— А може ли — попита, — да остана в командата? Къде да се дяна? — престори се на нещастен той.

— То се знае, момче — великодушно, ликувайки от собствените си умения да влияе върху чужд мозък, кимна Таракан. — Та нима ние ще те захвърлим? Ние сме разбрани хора, а и ти прекалено много знаеш. Освен това ще получиш и дял, като премия. От секретния капитал!

— Еха, екстра! — възхити се Топорик, но заби гвоздея до главичката. — Само че за минутка трябва да се отбия вкъщи.

— Че защо — скара се Андреоти, — давай направо!

— Не, не може! — Колча дори се възхити от тъпотата на мутрата. — Там е планът. Схемата! И друга кола трябва, по-мощна. С тази няма да можем да минем.

Те му вярваха! Безрезервно! Обхванати от тайна корист, те се подчиняваха на момчето — да вземат богатството без останалите, кой ще провери колко е имало там, и това момче е доверчиво, хубаво е, че наивният сирак вече няма да може да потвърди.

Андреоти трескаво караше жигулата. Вече не следяха Колча, когато той изкара мерцедеса от училищния гараж: нали и той трябваше да продемонстрира видимо доверие. Андрюха дори се пошегува, когато седнаха в колата:

— Сега ние самите ще се возим на тези колички!

Разсмяха се. Когато стигнаха до дома му, Колча ги покани:

— Е, да отиваме?

— Аз ще си поседя тук — разпореди се касиерът, — а ти върви, кимна на Андрей.

В апартамента Колча се изхитри да вземе листче и химикалка и да се затвори за секунди в тоалетната. Там, сложил листа на стената, начерта драскулки, все едно схема, сложи я в джоба, пусна водата. Извади от шкафа голяма фирмена чанта от комплекта „Волво“ — с удобни за държане дълги дръжки: в нея куфар не би се побрал, но неговото съдържание — без проблеми.

Настъпи главното.

— Сега трябва да се кача на тавана — каза Колча и Андрей се учуди:

— Там ли криеш схемата?

— Лопатите…

Мутрата се оказа схватлив, послушно го последва. Колча беше точно пресметнал: в квадратния отвор на желязната стълба, водеща към последната площадка, Андреоти можеше и да мине, но много трудно. И той не се опита да го направи. Просто подаде главата си и се блещеше в пълната тъмнина.

Колча отиде до мястото, където бяха лопатите, а под тях винтовката, извади я, сложи вързопа на дъното, а отгоре натика двете титанови лопати. Чантата не се затваряше добре, но това нямаше значение. Взе парче навита дебела жица.

Главното действие отне няколко секунди. Още малко и щеше да се зазори.

Но природата беше благосклонна към Колча.