Сесилия Джемисън
Филип и Деа (7)

VII. Страшният въпрос

През този ден, когато художникът купи Квазимодо, Филип едва дочака вечерта, толкова му се искаше да разкаже на Тоанет за случката с Деа. И щом панерчето му се изпразни, той се понесе като стрела по Урсулинската улица, без да се поддаде на изкушението да поиграе с другите момчета. Всички момчета от улицата го обичаха и го посрещаха с радост. На ъгъла на улица Треме той видя група хлапета, заобиколили малкия куц негър, който носеше на главата си тежко ведро.

— Тухларите се връщат от работа, а момчетата пак мъчат малкия Бил! — извика той и сините му очи светнаха гневно. — Само да ги стигна, ще им дам да разберат!

Той се втурна сред тълпата, като нанасяше удари надясно и наляво.

— Ей, слушайте, момчета! Оставете този нещастен момък на спокойствие! Как не ви е срам да го мъчите? Дай ми ведрото си, Бил, а ти вземи моето панерче — и като стовари тежкото ведро на главата си, тръгна напред.

Когато се върна вкъщи, Филип беше цял червен и едва поемаше дъха си от умора, а очите му блестяха от възбуда. Тоанет седеше на малката веранда до маса, покрита с цветя. Тя поставяше жасминови цветчета върху телен модел на агънце.

— За кого е това, мамичко? — попита Филип, като се облегна на перилата на верандата и избърса потното си лице.

— Това е за малкото дете от улица Приер, умряло снощи. Но от какво си се сгорещил толкова, мое дете? — попита Тоанет. — Нали съм ти казвала да не тичаш много бързо.

— Не можах да се стърпя, много бързах да се върна вкъщи. Исках по-скоро да ти кажа, че Деа продаде Квазимодо! — и бързо и запъхтяно, ту на английски, ту на френски, Филип разказа на Тоанет за приключенията през този ден. — Ах, мамичко, той рисува картини там, дето живее, и ме повика да отида да ги видя. Мога ли да отида при него утре?

— Разбира се, мое дете! — отговори Тоанет, без да отделя очи от работата си. — Иди, и ако научиш от него нещо, ще бъда много доволна.

— Той ще ме научи, зная, че ще ме научи! Той е много добър! Обеща да купи Есмералда — каза уверено Филип.

— Радвам се заради бедното момиче — продължи Тоанет, като довършваше ушите на агънцето.

— Мога ли да вечерям, мамичко? Ужасно съм гладен. Ти свари ли супа?

— Да, миличък, всичко е готово. Почакай малко, трябва да привърша. Скоро ще дойдат за агънцето. Останаха само очите.

С тези думи Тоанет избра тъмни листенца от кадънка и изкусно ги натъкми в приготвените вдлъбнатини.

— Не е ли съвсем като живо? — каза тя, като повдигна нагоре агънцето и го гледаше с възхищение. — Какво е беличко.

— Не зная — каза Филип, като разглеждаше критично агнето. — Предпочитам живите цветя.

В това време се позвъни и Филип отърча да отвори вратата. Беше дошла слугиня с кошница за агънцето.

— То ще се хареса на госпожата — каза тя, като бършеше сълзите от лъскавото си черно лице. — Тя още не знае, че е поръчано агънце. Господарят сам се разпореди за него.

Тоанет сви агънцето с хартия и грижливо го натъкми в кошницата.

— А сега, мое дете — каза тя, когато жената си отиде, — иди затвори вратата, а аз ще наредя масата за вечеря.

Тоанет прибра останалите цветя и постла масата с бяла покривка, след това донесе от кухнята паница с димяща супа, чиния с варен ориз, бисквити и канче мляко.

През това време Филип отиде в малката си спалня, която се намираше до единствената им приемна стая. Минавайки през кухнята, той я огледа с любещ поглед. Колко чисто и приветливо беше в нея! Стените на тяхната приемна бяха покрити с телени моделчета за цветни украшения за погребения и сватби. Тук имаше камбанки и арфи, корони звезди, възглавнички и подкови, полуотворени врати и четирилистна детелина, агънца и гълъби, а между тези модели висяха множество венци от бели невенки, между които изпъкваха червени надписи: „На моя син“, „На майка ми“, „Молете се за нас“ и други подобни. Креолите често купуваха такива венци и затова Тоанет имаше винаги в запас.

Когато Филип мина през стаята, вечерното слънце надничаше през прозореца и всички модели блестяха като сребро. Вън беше вече тъмно и хладно, и този последен лъч и топлите бои представляваха приятен контраст с мрачината. Филип обичаше тази картина. Неговата артистична натура й се наслаждаваше. Освен това, тази беше неговата родна къща, единствената, която той познаваше, и тя му беше много скъпа.

Той влезе в своята стаичка и обгърна с поглед и белоснежното легло с мрежа срещу комари, и малката масичка до отрупания с рози прозорец, на която бяха поставени книгите му и дъската за рисуване, и реши с гордост в сърцето, че на света няма по-хубаво кътче. Черната птичка скачаше на едно клонче пред прозореца и чуруликаше: „Чик-чирик! Чик-чирик!“. Докато се миеше и решеше косата си, Филип необикновено сполучливо подражаваше нежното й чуруликане. След това си взе книгите и отиде на верандата, където го чакаше Тоанет. След вечерята тя отмести креслото си от масата и се приготви да слуша молитвата.

— Мамичко — галено продума Филип, като прелистваше една книга, — ужасно съм уморен. Може ли да не уча днес?

— Не, не — отговори строго Тоанет. — Нима си ходил някога с ненаучен урок при отец Жозеф? Започвай, гълъбчето ми! Аз имам още работа, а ти трябва да си приготвиш уроците. Какво, беше ли доволен от тебе днес отец Жозеф?

— Да, мамичко. Той каза, че съм направил „разбора“ много хубаво. Значи не бива да не уча? Добре тогава, ще започна. — Филип направи сериозно лице и с треперещ глас прочете „Отче наш“.

Когато привърши, Тоанет наведе глава и тихо произнесе „Амин“. Като изпълни това важно задължение, Филип си взе книгите и седна на стъпалата да си учи уроците, а Тоанет прибра масата и се залови за някаква домашна работа. Когато след известно време се върна, тя погледна към Филип с тревожен поглед. Момчето седеше, облегнало глава на ръцете си, а книгите се търкаляха в краката му. Тя го погледна още веднъж… Той беше се замислил дълбоко. За какво ли можеше да мисли детето? Изведнъж Тоанет се прегърби и някак цялата се сниши. Ръцете й се разтрепериха.

Отдавна я тревожеше мисълта какво ще прави, когато й зададе съдбоносния въпрос кои са неговите родители? Сега в меката вечерна светлина момчето й се стори по-възрастно от обикновено, и с вътрешен трепет тя почувства, че часът е настъпил.

Изведнъж момчето повдигна глава и като погледна сериозно Тоанет, запита:

— Мамичко, този господин ме попита днес дали са живи моите баща и майка. Живи ли са те?

Тоанет побледня и се извърна от настойчивия поглед на детето.

— Не — отговори тя с треперещ глас. — Не, мое дете, ти ги изгуби и двамата, когато беше само на няколко месеца.

— Той попита още как ми е презимето. Имам ли аз фамилно име?

— Разбира се, че имаш — с мъка прошепна Тоанет. — Но защо те е разпитвал за това? Такива въпроси съвсем не са за малко момче като тебе.

— Не, мамичко, аз вече не съм малък и сега мисля за това. Всички момчета имат две имена. Даже и куцият Бил се казва Бил Браун, а аз само Тоанетиният Филип!

Облаче от скръб премина по лицето на Тоанет. За миг тя замъча, след това строго и решително каза:

— Да не си ме питал повече за това, Филип. Ще дойде време всичко да научиш. Когато вече не съм жива, отец Жозеф ще ти съобщи всичко. Той пази твоите документи и ти ще ги получиш, когато пораснеш. Сега не мога нищо повече да ти кажа. Забрави за това и си учи уроците, иначе отец Жозеф няма да бъде доволен от тебе утре!

Филип взе една книга и загледа в нея, но нищо не виждаше. Силно любопитство се бе събудило в него, а Тоанет не го задоволи. Може би отец Жозеф ще му обясни повече. Той реши да го разпита още утре.