XVI. Заминаването
Най-после всичко беше готово за заминаване. Всичко бе прибрано, всички препятствия отстранени. Мистър Айнсуърт лесно успя да убеди Филип да остави цялото „семейство“ от животни у Деа. На Лилибел бе поръчано да занесе кошницата в новата квартира, където Деа радостно ги посрещна и настани в къщицата си. По този начин въпросът се разреши за удоволствие на всички. Филип охотно оставяше своите любимци у Деа, а Деа с радост приемаше да се грижи за нещо, което принадлежи на Филип.
— Уверена съм, че Хомо ще бъде любезен с тях — успокои го тя.
Що се отнася до гардероба на Филип, мисис Айнсуърт го убеди, че късите костюми, които той винаги носеше, не подхождат за техния студен климат, а докато се върне, те ще му стенат малки. Затова най-добре е да ги подари на Лилибел, за когото щяха да бъдат точно по мярка.
Филип охотно се съгласи. Той се чувстваше задължен към Селин за безбройните й услуги, а освен това, въпреки неприятния характер на Лилибел, той го обичаше в дъното на душата си. И така, торбата с дрехите на Филип се предаде на негърчето, което ги понесе гордо на главата си като трофей.
Сутринта пред заминаването всички стояха в изпразнената стая в очакване на колите. Мистър Айнсуърт в пътен костюм развълнувано се разхождаше из стаята. Мисис Айнсуърт седеше уморена и тъжна, а Филип, облечен в изящен нов костюм, изглежда, се чувстваше неловко и не беше тъй подвижен и свободен, както в старите си прости дрешки. Деа беше също тук. Тя прекара с него целия последен ден и бяха я поканили да дойде до гарата. Тя седеше до Филип бледна, но спокойна. От време на време го гледаше с любов и тъга. Сега тя не го чувстваше така близък, както преди и в отношението й към него се чувстваше някаква церемониалност.
Най-после колата дойде. Всички въздъхнаха с облекчение и тръгнаха за гарата. Първото нещо, което видяха там, беше дебелата Селин и Лилибел, които ги чакаха нетърпеливо.
Доброто черно лице на Селин беше възбудено, очите й бяха червени. Лилибел, облечен с най-хубавия костюм на Филип, се усмихваше и въртеше очите си, държейки на главата си голяма картонена кутия.
Като видя Филип, Селин се завтече към него и го затвори в силните си обятия цял, заедно с клетката с „децата“ на отец Жозеф.
— О, ох! — разплака се тя, — ти наистина заминаваш! Ах, дете мое, нека се надяваме, че ние с Деа пак ще те видим.
— Скоро ще се върна, Селин — бодро отговори Филип, като се освободи от прегръдките й и избърса от лицето си нейните сълзи. — Ние скоро ще се върнем, нали? — и той въпросително погледна към Айнсуъртови.
Те кимнаха утвърдително.
— Ние ще се върнем през зимата, ако не ни попречи нещо.
— Ето, мое дете — продължи Селин, успокоена от това обещание, — направих ти торта за път. Тя ще се запази дълго време. А тук в този пакет има захаросани плодове.
— О, благодаря ви, Селин! — каза Филип, трогнат от тези веществени доказателства за нейните добри чувства.
— Дай всичко това на носача, Лилибел — каза Селин. — И вие, сър — обърна се тя към мистър Айнсуърт, — не се отказвайте с вашата съпруга да опитате моя сладкиш.
Мистър и мисис Айнсуърт поблагодариха на Селин и й пожелаха всичко най-хубаво. След това се простиха с Деа. Като я прегърнаха и целунаха, й пошепнаха:
— Не ни забравяй, дете, ние скоро пак ще доведем Филип.
Настъпя мига на раздялата. Влакът беше готов да тръгне, оставаше да си кажат последно „сбогом“. Филип взе ръката на Деа и се усмихна с треперещи устни, със сухи ридания в гърлото. Той не можеше сега да плаче. Сълзите дойдоха по-късно.
— Трябва вече да се качвам във вагона, Деа, остани тук, за да мога да те гледам. И не плачи, когато замина, скоро ще се върна — каза той бързо и настойчиво. — Довиждане, Деа! — и нежно я целуна. — Довиждане, Селин! Довиждане, Лилибел!
Без да се обръща, бледен и развълнуван, той скочи във вагона. Селин сложи кърпичка до очите си и заплака, Деа закри лицето си с ръце, а Лилибел сумтеше и бършеше очите си с края на престилката на Селин. Тази картина отнесе със себе си Филип, когато влакът тръгна.
Когато влакът почти се скри, Деа повдигна глава и улови последния поглед на Филип. Той беше се навел през прозореца на вагона и с развети къдри се усмихваше и махаше с ръка. Още миг, и лицето на момчето стана неясно.
Тъй Тоанетиният Филип се скри от очите на Деа и замина в нова, непозната страна.