Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881


I. Филип, Деа и Хомо

През едно хубаво слънчево утро в началото на март по Кралската улица във френския квартал на Ню Орлиънс, бавно вървяха две деца, момченце и момиченце, придружавани от голямо рошаво куче. Момченцето изглеждаше на девет години, а момиченцето — на не повече от осем. Що се отнася до кучето, никой не би могъл да определи възрастта му, но то никак не беше младо. По посивялата козина на муцуната му и по мършавите, хлътнали хълбоци се виждаше, че е преживяло много и е видяло не малко черни дни. То беше шотландско коли. Груба, остра козина покриваше мършавото му тяло, дълъг нос и тънки подвижни уши му придаваха умно изражение, въпреки провисналата опашка и унила походка. Без да се оглежда кучето вървеше след децата, като душеше от време на време торбата, която момчето носеше на гръб. Когато децата спираха, за да разгледат витрината на някой магазин или да сторят път на минувач, и кучето се спираше. То не сваляше жадни очи от торбата, а понякога от устата му изтичаше слюнка на тротоара. Момчето поглеждаше с усмивка към търпеливото животно и нежно гладеше със слабата си ръчичка кучето по шията.

— Хомо подушва закуската. Няма какво, трябва да спрем и да го нахраним — каза най-после момчето, като постави на близката стълба панерчето с цветя, което внимателно крепеше.

То беше прелестно момче, тънко и гъвкаво, доста високо за възрастта си, с весели сини очи, с тънки, правилни черти на лицето и с черни, къдрави коси. Беше облечено бедно, но спретнато със синя куртка и също такива панталонки. Бялата шапчица едва покриваше гъстите му коси, които се спускаха на тежки кичури по челото му.

Малкото момиче, което го придружаваше, представляваше необикновено живописна фигурка. Тъмночервената рокличка стигаше до петите й, бялото муселинено шалче, кръстосано отпред, бе завързано отзад и дългите му краища се влачеха по земята. Черните й коси се спускаха като гъста грива по раменете й и бяха покрити с червена копринена забрадка, завързана под брадичката. Дребното измъчено личице и неестествено големите очи бяха безкрайно мрачни, сякаш ликът на радостта никога не бе светвал под отпуснатите клепки, а малките устни здраво стиснати, като че ли никога не бяха се усмихвали.

Тя носеше кошница, в която бяха поставени няколко грижливо загънати с мека хартия фигурки от цветен восък, изработени много изкусно и талантливо. Едната от тях представляваше „Есмералда с козичката“, другата — „Деа и вълкът“, а третата — „Квазимодо“. Изобщо всички изобразяваха герои от произведенията на знаменития френски писател Виктор Юго. Както изглежда, тези фигурки бяха светиня за момиченцето, понеже ги носеше с най-голяма предпазливост и от време на време ги поглеждаше с любов и гордост.

Когато момчето се спря и остави панерчето с рози, теменуги и портокалови цветове на земята, момичето също се спря и постави своята кошница на стъпалата, като закри восъчните статуйки от слънцето и праха с дебела хартия.

Щом освободи ръцете си момчето заразвързва торбата, като не преставаше да се усмихва на кучето, което се притискаше до него, без да сваля жадни очи от торбата.

— Не се безпокой, Хомо, не се безпокой! — весело рече момчето. — Ще си получиш закуската. Казах на мамичка Тоанет да сложи повечко хляб. Зная, че си гладен, зная!

Със стиснати юмручета момичето гледаше торбата почти тъй жадно, както и кучето. Момчето въпросително я погледна и се изчерви.

— Закуси ли тази сутрин? Кажи ми истината — настойчиво запита той.

Момиченцето побледня и отклони погледа си, без да отговори.

— Кажи, Деа, по-скоро! Няма да дам нито късче на Хомо, докато не ми кажеш!

— Не ми се ядеше, Филип — отговори девойката с треперещ глас. — Горкият папа пак имаше припадък.

— И не си спала цяла нощ? Познавам по очите ти!

— Спах, но не много — промълви тя с въздишка. — Папа ходи из стаята цяла нощ. Изглежда, че много се измъчва, а пък аз не мога да спя, когато той страда.

— То се знае, че не можеш — каза нежно момчето — Но не мисли сега за нищо, Деа. Хапни си и нахрани Хомо. Нали харесваш мамините кюфтета, а пък тук има и за трима ни. — С тези думи той извади бяла, чиста салфетка и нареди на нея няколко парчета чер хляб и кюфтета. — Яж колкото искаш — и той сърдечно й подаде яденето.

— Ще дам и на Хомо — промълви момичето, като отчупи с тънките си пръстчета парче от кюфтето и го подаде на кучето, което глътна вкусното късче, без дори да го сдъвче.

Докато момичето и кучето утоляваха глада си, момчето започна да вади от кошницата статуйките и да ги разглежда с възхищение.

— Те са съвсем като живи, Деа! — извика той силно. — Уверен съм, че ще продадеш поне една. Ти не си продала, струва ми се, нищо от Заговезни до сега? Тогава времето беше дъждовно и нямаше хора по улиците, а сега грее слънчице и Кралската улица е пълна с чужденци. Сигурно днес ще продадеш нещо.

— И аз се надявам, Филип… заради бедния папа! — отговори девойката, като даде последните трохи на кучето. — Той няма нито стотинка и е толкова нещастен, когато няма пари! — и като закри лицето си с ръце, тихо заплака.

— Не плачи, Деа, не плачи — нежно я помоли момчето, като вдигна своето панерче и кошницата на момиченцето. — Да вървим, да вървим по-скоро. Дебелата Селин днес ще се върне и сигурно ще ти донесе нещо.

— Ако не дойде, какво ще правя? Папа снощи не е вечерял, и тази сутрин не е закусвал. Трябваше да му занеса хляба и кюфтетата, които ти ми даде… Ние с Хомо можехме да почакаме… Аз не бях толкова гладна, нали вчера закусвах с тебе! Сега е вече късно, ние изядохме всичко, а горкият папа няма нищо!…

— Вземи и останалото, Деа — самоотвержено предложи момчето. — Мен нищо не ми трябва, аз мога да потърпя до довечера. Мамичка Тоанет обеща да ми свари супа с ориз за вечеря. Много е вкусно. Ако искаш, ела с мен, мамичка и тебе ще нагости.

Девойката се усмихна слабо през сълзи, вървейки след приятеля си, който носеше и своята и нейната кошница.

— Не мога, Филип — каза тя с тиха въздишка. — Папа много ще се сърди. Той не ми позволява да ходя на гости и при него никой не идва.

— Защото няма пари и не може да продаде статуйките си — раздразнено я прекъсна момчето. — Ако той имаше приятели, вие не бихте гладували!

— Горкият папа — въздъхна момичето, — той е толкова болен и нещастен! Той плачеше, когато слагаше Квазимодо в кошницата. Казваше, че тази му била най-хубавата статуйка, че била художествено произведение и струвала много пари.

— Художествено произведение! — пренебрежително повтори момчето. — Квазимодо не струва и половината на Есмералда с козата. Той е такъв грозен изрод!

— Но Квазимодо е бил точно такъв! — възрази разпалено девойката. — Папа много ми е чел за него. Той бил звънар при Парижката Света Богородица.

— О, зная! Ти ми разказва веднъж, не помниш ли? Но на мен Есмералда повече ми харесва, ще видиш, че тя ще се продаде по-напред!

— И аз тъй мисля. Папа каза, че днес непременно трябва да продам нещо. Ако не успея, Филип, сигурна съм, че той пак ще ходи цяла нощ из стаята.

— В такъв случай да бързаме! — извика Филип, като ускори вървежа си. — Ако Дебелата Селин е там, тя ще ни помогне да намерим купувачи. Нали ни обеща днес да дойде.