Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Toinette’s Philip, 1894 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тотка Ненова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Сесилия Джемисън
Заглавие: Филип и Деа
Преводач: Тотка Ненова
Година на превод: 41
Език, от който е преведено: руски (не е указано)
Издание: трето (не е указано)
Издател: Веда Словена
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Печатница: Полиграфия — Пловдив
Редактор: Венцеслав Бъчваров
Художник: Николай Бъчваров
Художник на илюстрациите: Дж. Бинч
ISBN: 954-544-001-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881
История
- — Добавяне
XXXVI. Помирение
Щом получи писмото от майка си, мистър Айнсуърт незабавно се върна от Запад. Той енергично се залови да търси момчето. Но и неговите усилия бяха безплодни. Седмица след седмица минаваха или в търсене на някаква следа, която се оказваше лъжлива, или в нетърпеливо очакване на известия от разни детективи, ангажирани във всички градове на страната.
През тези мъчителни дни на неизвестност мадам Айнсуърт значително се състари. Тя не беше вече така надменна и сурова, не спеше нощем и постоянно мислеше къде ли странства момчето, уморено, гладно, и може би болно. Понякога нещо я влечеше в стаята, дето портретът на капитан Айнсуърт сякаш я гледаше въпросително, и неговият тъжен, упорит поглед я преследваше навсякъде. Понякога отиваше в опустялата стая на момчето, отваряше шкафа и гледаше тъжно неговите вещи. Даже новият внук престана да я интересува, а писмата на Люсил едва прочиташе.
Мистър и мисис Айнсуърт, макар и увлечени от грижи за своето дете, временно не обръщаха достатъчно внимание на Филип, все пак го обичаха, и сега, когато го нямаше, двойно страдаха за него и се упрекваха за своята липса на внимание към него.
За цялото семейство, в това число и Басет, стана привичка да очакват при всеки звънец, от всеки посетител някакви сведения за Филип. И ето един ден, най-после, се получи телеграма от Ню Орлиънс, подписана от отец Жозеф. „Филип е у Д’Етрава, Урсулинска улица. Той е тежко болен.“
Същата нощ мадам Айнсуърт със сина си замина за Ню Орлиънс.
* * *
Няколко дни след разговора с отец Жозеф Филип се подобри, и той се развесели. Всеки ден Селин го пренасяше от кревата в едно голямо удобно кресло до прозореца и от това място той можеше да гледа в градината и да следи работещия там градинар.
Той познаваше всяко дърво, всеки храст и се учудваше колко беше се разрасла на всички страни непокорната лоза.
— Мамичка я посади — казваше той. — Когато оставих градината, тази лоза беше само до коленете ми, сега трябва да е висока колкото къщата. Изглежда, че иска да се качи на небето! А ето магнолията, която засадихме с мамичка същия ден, когато замина отец Жозеф. Тогава тя беше съвсем мъничка, а сега е станала почти дърво. Ето и лехата с лилии, която посадихме в деня, когато Деа продаде Квазимодо! А онези там теменужки бяха последните цветя, посяти от моята мила мамичка. Аз й помагах, а около мен през цялото време се навъртаха Майорът и Певецът. А как пееше през този ден Певецът! По-рано не бях чувал от него такива трели! Може би е знаел, че мамичка го слуша за последен път… Как би ми се искало Майорът и Певецът да се върнат!
Деа не се отделяше от леглото на Филип, не сваляше от него грижливия си, тревожен поглед, пълен ту с надежда, ту със страх.
— Той се възстановява — казваше тя на Селин, но мулатката тъжно клатеше глава и бързаше да излезе, за да скрие непокорните сълзи.
Една сутрин Филип се почувства много добре. Той беше почти весел, играеше с „децата“, милваше Хомо, който се търкаше покрай него, и разговаряше с Лилибел, като си припомняше най-интересните приключения на тяхното пътешествие.
Към пладне дойде отец Жозеф. Неговото мършаво бледно лице беше печално и развълнувано. Гласът му трепереше, когато тихо заговори настрана с Деа.
— Да, да, мое дете, трябва да му кажеш. Длъжни сме да го подготвим. Те ще бъдат тук след няколко дена.
Филип улови думите „те ще бъдат тук“, и веднага се разтревожи.
— Кой, кой ще бъде тук? — извика той възбудено, като се повдигна от възглавницата.
— Мое дете, успокой се! — каза отец Жозеф, като сложи ръка на главата на Филип. — Няма за какво да се тревожиш и вълнуваш. Твоята баба и чичо ти скоро ще дойдат.
— Скоро! — повтори Филип в отчаяние. — Те ще дойдат да ме вземат оттук! — И като се облегна на възглавницата, се обля в сълзи. — Те ще дойдат за мен, ще ме вземат!
— Те идват, защото те обичат — меко отговори отец Жозеф.
— Те искат да те видят, защото си болен, не се тревожи — успокои го Деа. — Никой няма да те вземе оттук. Ти завинаги ще останеш с мен и папа.
— Те ще ме вземат! О, Деа, не мога да отида с тях!
— Мое дете, мило момче, те съвсем не мислят да те вземат, — каза отец Жозеф, разстроен от сълзите на момчето.
Цялата нощ Филип остана буден и неспокоен. Докторът се намръщи, когато го прегледа и настойчиво повтори:
— Болният сега е в такова състояние, че му е нужно спокойствие и сън. Дайте му успокоителни капки и се постарайте да заспи по-скоро.
Деа и Селин полагаха всички усилия да утешат и успокоят момчето, но то лежеше с широко отворени блеснали очи, и трескава руменина пак гореше на страните му.
Към среднощ поиска да го сложат до отворения прозорец и започна да се вглежда и вслушва в тъмнината, сякаш очакваше нещо. Беше тежка, топла нощ, и въпреки отворените прозорци не се чувстваше прохлада.
От време на време Филип въздишаше и се въртеше неспокойно. Селин му вееше нежно, а Деа се мъчеше да го приспи с тихия си монотонен шепот. Но всичко беше напразно. Широко отворените искрящи очи продължаваха да се взират в дъното на градината или нагоре, към тъмното небе, където светеха милиони звезди. Изведнъж всичко се покри с бледна розова светлина. Белите цветя започнаха да се очертават по-ясно, а високите главички на източените лилии станаха розови. Листата трепнаха и отрониха от себе си кристални капки, птиците зачуруликаха сред влажните листа, а на изток се яви бледно розова светлина.
— Разсъмва се — тихо каза Филип, — не съм спал цялата нощ. Скоро слънцето ще се покаже, както едно време, когато мамичка ме събуждаше да отивам при отец Жозеф…
— Не говори толкова, Филип, постарай се да заспиш — прошепна Деа.
Известно време всички стояха тихо. Изведнъж Филип се изправи, като разтвори още повече очи, и на устните му заигра радостна усмивка:
— Деа, чуваш ли го?
— Кого, Филип? Какво чуваш? — попита Деа уплашено.
— Певецът, той прилетя, чувам го! Той е там, високо… и как пее! — Момчето повдигна слабата си ръка и я протегна към небето, където една след друга угасваха звездите в розовата утринна светлина.
Деа и Селин се заслушаха и чуха в далечината нежна песен, която приближаваше към тях — радостна утринна песен.
Филип, наведен напред, подсвирна тихо и нежно. Птичката очевидно го разбра, защото в същия миг се спусна на розовия храст до прозореца, и подскачайки от клонче на клонче, продължи да се залива с радостна звънлива песен.
— Това е Певецът, Деа! — каза възторжено Филип. — Той се върна. Сега наистина скоро ще оздравея и ще бъда пак Тоанетиния Филип!
Слънчевите лъчи огряваха храстите и лилиите. Филип с блажена усмивка лежеше спокойно на възглавницата. Скоро натежалите му клепачи се затвориха и той заспа под звуците на ликуващата песен на Певеца.
След няколко дни, когато мадам Айнсуърт със сина си пристигна в Ню Орлиънс, Филип беше много по-добре и почти се бе примирил с предстоящата среща. Той ги очакваше спокоен, с усмивка, седнал до любимия си прозорец и стискайки в слабата си ръка ръката на Деа, сякаш търсеше подкрепа от вярната си приятелка. В стаята нямаше никой друг, когато влезе мадам Айнсуърт и притисна до сърцето си своя внук. Всички страхове на Филип изчезнаха. Той прегърна баба си и пошепна:
— Бабо, аз ви обичам и никога вече няма да ви причинявам скръб… Отец Жозеф казва, че вие няма да ме вземете още сега, нали? — каза Филип, когато и двамата малко се успокоиха.
— Мили мой, ти ще останеш тук колкото желаеш, и даже завинаги, ако тъй искаш. От този миг аз ще живея само за твоето щастие.
Няколко дни след пристигането на двамата Айнсуъртовци, отец Жозеф, който се отби у тях, завари мирна семейна картина. Филип лежеше в креслото си под своето любимо дърво, баба му седеше до него и му вееше с ветрило, а Деа седеше на ниско столче и четеше на глас. Хомо безгрижно беше се протегнал в краката й. Мистър Айнсуърт и мистър Д’Етрава крачеха напред-назад по алеята с рози, като разговаряха оживено за изкуството. Малката клетка с „децата“ висеше на едно клонче от ароматна маслина. Селин седеше на стълбата на терасата и шиеше, а до нея, свит на кълбо, хъркаше Лилибел.
Деа първа видя отец Жозеф, остави книгата и доближи едно кресло за него.
— Не, не, мое дете, не мога да остана. Чака ме работа, която непременно трябва да свърша. Виждам, че у вас всичко е хубаво. Това ми стига.
Като се приближи до клетката с „децата“, които весело играеха, отец Жозеф замислено ги гледа няколко минути, след това каза малко смутено:
— Мое дете, ако не е голямо лишение за тебе, ако можеш да се разделиш с тях, бих искал да взема днес „децата“ у дома. Ти можеш пак да ги имаш когато пожелаеш, но днес… днес… като ви виждам всички така щастливи, чувствам се особено самотен — и с тиха въздишка той върза клетката с кърпа и се сбогува.
Късно през нощта всеки, който минаваше край къщицата на отец Жозеф, можеше да чуе нежната тъжна мелодия на старинния валс, който отец Жозеф свиреше на флейтата си.