Сесилия Джемисън
Филип и Деа (17)

XVII. Малката наследница

В изящната гостна стая на една хубава къща в Ню Йорк седяха две възрастни дами. И двете бяха към седемдесетгодишни, но благодарение на богатото облекло изглеждаха по-млади. Едната от тях беше мисис Айнсуърт, майката на художника, а другата — нейна приятелка, бе току-що пристигнала от дълго пътуване в чужбина.

Мисис Айнсуърт или мадам Айнсуърт, както я наричаха винаги, бе живяла дълго време във Франция, беше представителна дама, висока, стройна, малко сурова, с непреклонен израз на лицето, със стоманеносиви очи, които просто пронизваха този, когото гледаха немилостиво. След смъртта на мъжа си бе останала млада вдовица с грамадно състояние и три деца. Филип, най-големият син и любимец на майката, беше в числото на първите доброволци в гражданската война. Двадесет и пет годишен капитан, той отиде начело на своя полк, но не се върна от полесражението. Едуард бе вторият син, художник. Мария, мисис Ван Норкъм, бе нейна дъщеря и като майка си беше богата вдовица и имаше само едно дете — момиченце, наследница на грамадно състояние.

Възрастните дами разговаряха бързо и с увлечение. Приятелки още от ученическата скамейка, те не бяха се виждали няколко години и разговорът им скачаше от тема на тема. Спомени, семейни истории и всекидневни грижи се преплитаха постоянно в беседата им.

— Значи, Мери замина да прекара зимата в Ница и остави малката наследница при вас? — каза гостенката.

— Да — отговори мадам Айнсуърт с въздишка. — Бедната Мери е пълна развалина. Лекарят настоя да я изпратим, но не искахме да изложим Люсил на опасностите от морското пътуване, и промяната на климата. Помислете си, каква отговорност: такова нежно дете и такова грамадно разстояние! Ами ако й се случи нещо!

— Богатството трябва да се прехвърли на някакво благотворително учреждение, ако не доживее до двадесет и една година, така ли? — попита гостенката.

— Да. Такова е странното завещание на Джон ван Норкъм. Разбира се, той остави доста и на Мери, но не бихме желали капиталът да попадне в чужди ръце, още повече че в него има и наша част. Вие знаете, че след смъртта на Филип — при тези думи мадам Айнсуърт въздъхна тежко и погледна към великолепния стенен портрет на млад човек в офицерска униформа, — разделих неговата част между Едуард и Мери. Джо ван Норкъм и Филип се обичаха като братя и аз предполагах, че на Филип би било приятно да даде парите си на Джон. И Джон ги използва успешно. Чрез разумни комбинации той увеличи състоянието, а тази железница дори го удвои.

— Чувах, че Едуард живее като истински художник? — каза гостенката.

— Да, бедният Едуард! — В гласа на майката прозвучаха тъжни нотки. — Той никога не е умеел да печели пари, но отлично може да харчи. Лора е малко… малко… как да кажа… — Тя се спря, търсейки подходящата дума. — Тя много обича този скитнически живот. Не й се учудвам, но Едуард? Отде се е взела у него тази циганска жилка?

— О, съвсем не е нужно да се роди човек с такъв вкус, той може да се придобие — забеляза приятелката. — Вероятно загубата на сина силно им е подействала?

— Тя повлия даже на разсъдъка им. Как мислите, какво са направили, даже без да се посъветват с мен?

— Не мога да си представя. Какво именно? — попита гостенката, като се наведе нетърпеливо напред.

— Осиновили едно момче, мила моя, при това съвсем от неизвестни родители. Доколкото мога да съдя, то е просто улично дете. Едуард ми е изпратил скица от него, босо, продаващо цветя.

— Де са го намерили?

— О — тежко въздъхна тя, — там някъде, на юг. Това разчопли старата ми рана, представете си, момчето дори се казва Филип! Отначало си помислих, че ги е пленило името. Но сега Лора съвсем се е побъркала с това дете, уверява, че много приличало на моя внук, който беше копие на моя беден Филип, че било мило, красиво и изящно — с една дума, самото съвършенство. Сигурно преувеличава, не е възможно това дете без род да прилича на Филип!

— Немислимо е! — уверено потвърди приятелката й.

— Но най-лошото е, че се канят да прекарат зимата с мен. Вие знаете, те се ползваха от моя дом в мое отсъствие и аз не можах да им откажа, понеже тук има достатъчно стаи за всички. Есента прекараха в планините, а сега пишат, че ще пристигнат довечера с онова момче. А Люсил ще бъде тук също цяла зима. Какво да правя? Никак не искам едно просто грубо момче да й бъде приятел. Мери би била недоволна. Такава неприятност! Но трябва да направя всичко, каквото е възможно. Ще държа Люсил по-далеч от него, и вярвам, че не ще бъде трудно. Тя е родена аристократка и е необикновено придирчива към познанствата си. Мери я е възпитала добре, а гувернантката й, мадмоазел Д’Алби, е внучка на граф и е необикновено елегантна. Даже слугинята й — сираче на беден свещеник е много добре възпитана госпожица. Малката наследница е обкръжена с отбрано общество. Ние не искаме около нея да има прости, груби хора. Тя е толкова нежна и чувствителна, че трябва особено да я пазим.

— Би ми се искало да я видя — каза гостенката, като се изпълни с благоговение. — Тя навярно прилича на малка принцеса…

— Те сега са на разходка. Почакайте, докато се върнат, тя заслужава да я видите.

В тоя момент вратата се отвори от важен лакей с блестяща ливрея и на вратата се показа интересна група. Най-отпред вървеше осемгодишно момиченце в скъпо сиво кадифено палто със сребристосиви кожи, грамадна шапка, украсена с пера, с копринени чорапи и изящни лачени обувки. В едната си ръка, в кожена ръкавица, тя държеше малък маншон, на който беше пришит голям букет полски лилии, завързан с широка светлосиня панделка. Момиченцето беше слабо, стройно, с лунички, голяма уста и вирнато носле, над което блестяха малки светли очички. Само косите му бяха великолепни. Те се спускаха на красиви медночервени вълни по кадифеното палто.

След момиченцето вървеше едра дама на средна възраст, в скъпа черна рокля, богато украсена с черни бисери, а зад тях се виждаше миловидна изящна девойка с бяла престилка и натруфена шапчица на камериерка. Тя носеше цял куп кожи и шалове и водеше на светлосиня панделка малък френски пудел, мек и пухкав, като нов сняг.

Щом видя момиченцето, мадам Айнсуърт се изправи и с величествена тържественост тръгна към нея. Като че ли наистина някоя принцеса бе излязла да се покаже, толкова церемониално бе посрещането й.

— Защо се връщаш днес по-рано от обикновено, миличка? — попита старата лейди, като взе ръчичките й. — Не ти ли се хареса разходката? Пухчо ли беше неспокоен? Надявам се, че мадмоазел и Хелен добре са те завили да не настинеш? — И тя поведе момиченцето през стаята, като каза: — Ето една моя стара приятелка, не желаеш ли да поговориш с нея преди да се качиш в стаята си?

Момиченцето хладно се усмихна и протегна ръка.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза то със звънливо гласче и с вид на стопанка на къщата. — Струва ми се, че съм чувала за вас от баба ми. Вие току-що сте се върнали от чужбина, нали?

— Да остана ли, докато госпожицата си тръгне за горе? — попита камериерката.

— Всички можете да тръгвате. Аз ей сега ще дойда — отговори малката наследница, като обърна гордо глава. — Хелен, ти снеми от Пухчо одеялцето и му дай малко, съвсем малко парченце бисквит и едно карамелче.

И като се обърна пак към гостенката, тя започна с нея разговор за новостите на деня с умен и важен вид на възрастна жена. Когато момиченцето реши, че достатъчно е изпълнило дълга си към приятелката на баба си, то се изправи, сбогува се тържествено и гордо излезе от стаята.

Двете дами с възхищение я проследиха, и когато тя излезе, мадам Айнсуърт каза:

— Не съм ли права?

— Тя е възхитителна, тя е прелестна! — горещо поде приятелката й. — Толкова е умна, толкова е грациозна и мила! Боже, какъв фурор ще произведе, когато порасне.