Сесилия Джемисън
Филип и Деа (19)

XIX. „Квазимодо“ прави открития

Няколко дена след завръщането си в Ню Йорк мистър Айнсуърт беше много зает в ателието си, завършвайки картина за изложбата в Академията. Сюжет на картината бяха Филип и Деа. Те изглеждаха като живи и бяха очарователни. Той смяташе тази картина за най-сполучливото нещо, което бе нарисувал до сега и много му се искаше да чуе мнението на компетентен човек.

Изведнъж вратата се отвори, и влезе този, когото най-много искаше да види. Той беше висок мургав мъж, чуждестранен тип, със силен чуждестранен акцент.

Мистър Айнсуърт се обърна на стола, държейки в едната си ръка четката, и сърдечно подаде другата на госта.

— О, Д’Етрава, вие ли сте? Най-желания за мен гост! Седнете и кажете какво мислите за това?

— Да видим, да видим, приятелю! Хубаво нещо, както изглежда — и гостът, оставяйки шапката и папката си на масата, се наведе през рамото на художника и внимателно разгледа картината.

— Превъзходно, драги мой, превъзходно! — горещо каза той. — Чуден размах. И колко чувство! Каква естественост на позите и какви меки, красиви и силни тонове! Интересни дечица, колко са живописни! Къде ги изкопахте?

— В това Елдорадо за художници, Ню Орлиънс.

— Вие, струва ми се, прекарахте там цялата зима?

— Да, отидох там за месец, а прекарах половин година.

— Толкова ли ви хареса там?

— О, много! Старинен град, заспал и скучен, но пълен с багри, и за художника материал без край.

— Отдавна вече се каня да отида там. Дори имам и работа, притежавам някакъв имот в Ню Орлиънс. Един от моите роднини се преселил там преди много години и много забогатял, но по-голямата част от състоянието си изгубил през време на войната. Той няма наследници и сега всичко премина върху мен. Никак не ми се удаде да продам този имот и от него имам повече неприятности, отколкото печалба. Все пак смятам да отида там някога и да си видя владенията.

— На ваше място отдавна бих отишъл — отговори мистър Айнсуърт. — Ню Орлиънс ще ви хареса. Това е рай за художниците в сравнение с търгашеските градове на север.

— Е, какво интересно изкопахте в този рай? Казват, там всеки намирал по някаква рядкост!

— Да, там има много старинни испански и френски вещи, които заслужават голямо внимание. И аз си донесох от там ей този шкаф и креслото. Нали са чудесни? Но най-интересен е този образец на рядка скулптура. — Мистър Айнсуърт живо скочи, извади от шкафа Квазимодо и го постави на масата пред госта.

— Какво ще кажете за това? — попита той, като сияеше от удоволствие.

Мистър Д’Етрава разгледа мълчаливо статуйката, след това каза тихо:

— Имах брат, който работеше такива дребни неща необикновено талантливо. Това ми напомня неговите работи — и като взе Квазимодо, за да го разгледа по-добре, на долната страна видя издълбан с дребни букви надпис: „Victor Hugo Recit“^[1].

— Колко е странно, Айнсуърт! Виктор Юго е името на моя брат. Кой е направил това?

— Бащата на моя малък модел. — Художникът показа картината. — Момиченцето продаваше статуйки на улицата, и аз купих Квазимодо от нея. Много печална история, доколкото можах да науча. Художникът е болен и беден, страшно беден. Купих много негови произведения, все герои от съчиненията на Юго. Момиченцето се казва Деа и имат старо куче, на име Хомо. Много любопитно съвпадение.

— Слушайте, Айнсуърт — каза Д’Етрава, след като дълбоко се замисли. — Нещо ми говори, че художникът, който е направил тази фигурка, е именно моя брат Виктор. Търся го вече цели осем години. Поради каприз на майка ми, голяма поклонница на великия френски писател, кръстили го Виктор Юго. Той имаше странен, мечтателен характер и още от детинство проявяваше този рядък талант. Баща ми искаше да направи от него скулптор, но брат ми не беше честолюбив. Когато беше на около двадесет и една година, той се ожени за гувернантката на сестра ми. Можете да си представите картината: от една страна оскърбени родители, от друга — гордост и непреклонно решение. Един ден, без да се прости с никого, той замина с жена си за Америка и от тогава не сме го виждали. Баща ми се смекчи, опита се да го намери, но безуспешно. Откак се преселих в Ню Йорк изгубих много време и пари, за да го търся, и това е първата следа — и той отново погледна към Квазимодо, — която може би ще ме доведе до някакъв резултат.

— Възможно е да е той — отговори Айнсуърт. — Всичко съвпада: скулпторът е дошъл от Франция преди осем години. Момиченцето нарекли Деа в чест на майка му, бащата се казва Виктор Юго, фамилното си име той вероятно е отхвърлил. Уверен съм, че тук не може да има никакво съмнение. Напълно е възможно да е вашият брат.

— И вие казвате, че е беден… и болен?… А аз съм толкова богат! Трябва незабавно да замина. Можете ли да ми дадете указания как да го намеря в Ню Орлиънс.

— Той живее на улица Вилер, номера на къщата не зная, но ще ви кажа, как да го намерите — отговори Айнсуърт. И той разказа на госта за Селин.

Като записа подробно всичко, мистър Д’Етрава се сбогува.

— Няма да се успокоя, докато не узная истината. И тъй, довиждане, драги приятелю. Ще видя вашия рай без да съм очаквал, и уверен съм, че отиването ми там няма да бъде напразно!