Сесилия Джемисън
Филип и Деа (4)

IV. Лилибел

Малката Деа спеше безгрижно, а Филип си свиркаше весело, чувствайки, че е свалил от себе си тежък товар и го е предал на по-силни плещи. Селин също дремеше на свежия пролетен въздух, но очите й оставаха полуотворени, понеже се боеше да не пропусне подходящ купувач за Есмералда или Квазимодо. „Отдавна е време да се явят чужденци по улицата — си мислеше тя. — Познавам един, който непременно ще си купи от тези играчки!“

Изведнъж очите й широко се отвориха, тя скочи на крака и се вгледа по улицата на канала.

— Да не ме викат Селин, ако това не е Лилибел! И защо се връща това момче толкова рано? Та аз го изпратих на брега и му поръчах да не се връща, докато не продаде всичко!

Филип престана да свири и учудено гледаше към Лилибел, който бавно и страхливо се приближаваше към тях. Той беше дебело момченце, черно и лъскаво, като изчистена обувка, с изпъкнали очи и блестящи бели зъби. Черните му коси стърчаха нагоре, сякаш бяха настръхнали от вечен страх, а голямата му уста бе разтегната почти до ушите от весела, заразителна усмивка. Ризката и панталоните му бяха мръсни и изпокъсани.

— Погледнете този хлапак на какво прилича! — закрещя Селин с пронизителен глас, изработен специално за Лилибел. — Изпратих го от къщи чистичък, като кукла, а сега, я го вижте, мръсен и изпокъсан като плашило! Сигурно е играл по брега с други такива хлапаци като него. Ела по-близо! — и тя заканително протегна напред ръка, от която Лилибел се извъртя ловко. — Ела насам, ти казвам — ще те пребия!

Без да обръща внимание на страшната закана на майка си, Лилибел ловко се държеше на почтително разстояние от нея, докато се скри зад колоната, на която седеше Филип. Филип се смееше въпреки гнева на Селин, а зад него надничаше от безопасното си убежище малкият пакостник с лукава усмивка.

— Ще дойдеш ли при мен? — викаше Селин вън от себе си от яд. — Само да ми паднеш в ръцете — и тя се спусна тъй бързо, че събори каната с лимонада и събуди Деа, която скочи уплашена. Даже Хомо се изправи, но като пое спокойно въздух с ноздрите си, той се върна в своя ъгъл и пак легна. Той не се тревожеше — подобни сцени между Селин и Лилибел бяха нещо обикновено.

— Чуваш ли какво ти казвам? Ела при мен и ми разкажи къде си дянал кошницата! — и като се наведе през масата в неудържим стремеж да хване виновника, Селин едва не събори Квазимодо и разсипа цяла кутия със захаросани плодове на тротоара.

Лилибел не се стърпя и започна да събира разсипаните плодове, което даде възможност на майка му да го хване най-после за яката и да го завлече на строг и безпощаден съд. Когато падна в плен без надежда за освобождение, Лилибел веднага направи физиономия на угнетена невинност, и като замига жално, започна да разказва някаква история как паднал в реката и едвам го извадили.

— Къде ти е кошницата, къде си дянал кошницата! — крещеше Селин, като друсаше Лилибел с такава сила, че той приличаше на купчина от парцали, развявани от вятъра.

— Тя потъна — хленчеше Лилибел, като въртеше очи и хълцаше.

— Потънала — бавно повтори Селин. — Слушай, момче, вярно ли е това? Ти знаеш, че не обичам лъжците! Довечера ще ти счупя о гърба ей тази тояга, ако науча, че си ме лъгал.

— Истина е, мамо — храбро настояваше Лилибел. — Изтървах я във водата.

— Как си я изтървал във водата? Кажи как си паднал в реката? — и Селин подкрепи въпросите си с ново разтърсване, от което зъбите на Лилибел затракаха и струйки вода потекоха от дрипите му по бялата престилка на майка му.

— Ето как се случи — заразказва Лилибел. — Бях на брега. Лодкари товареха въглища на голям параход. Тъкмо се гласих да наредя нещата си за продаване, един голям човек ме блъсна във водата. Малко остана да се удавя, бях съвсем умрял! — плачливо говореше Лилибел, като се разчувства от собствените си думи. — Добре че един лодкар ме хвана и ме извади.

— Не вярвам това да е истина, Лилибел — продума Селин със съмнение, като отпусна малко пръстите си.

— Вярно, мамо, тъй беше! — Лилибел за по-голяма убедителност въртеше очи и правеше с устни разнообразни гримаси, но Селин не го пущаше от ръцете си, като го гледаше изпитателно.

— Не мога да ти вярвам, Лилибел. Ей сега ще науча дали си падал във водата и дали си изтървал кошницата в реката — внушително продължи Селин. — Но даже да си казал истината, не си имал много сладки в кошницата, когато си я изтървал, коремът ти е препълнен! Негодно, отвратително момче! Няма да ти се размине току-тъй. А сега се махай от очите ми и легни ей там, при кучето, там ти е мястото!

И като плесна звънливо сина си, Селин го бутна с крак под масата, дето той се настани с радостно хихикане. Като облегна глава на Хомо, след няколко секунди малкият скитник спеше също тъй дълбоко и безгрижно, както и четирикракият му съсед.

— Виждаш ли, Филип, какво съкровище имам — обърна се Селин към момчето, очаквайки съчувствие. — Няма никакво съмнение, сам е излапал всичките сладкиши, а кошницата е захвърлил! Боже мой, съвсем ще ме разори, ако го изпращам да продава. И на кого се е метнал, такъв разсипник? — продължи Селин замислено. — А пък аз му дадох име в памет на покойните му сестрички, две прелестни дечица. Те бяха също такива мили и добри като госпожица Деа. Винаги съм казвала, че момиченцата са щастие, а момчетата — беда!

— Но нали и аз съм момче, Селин — прекъсна я Филип, — нима и аз съм толкова лош?

— Не, не, златен мой, ти си много славно момче, но вие, белите, сте съвсем друго нещо, у вас и момчетата са други.

— Помислете си, Селин, нали Лилибел можеше да се удави — продума кротко Деа. — Колко бихте тъгували след това!

— Това момче да се удави?! О, не, мое дете! Страх ме е, че той ще увисне някога на бесилка. Каквото щеш прави с него, доброто не му се лови. Много тегло съм изтърпяла зарад него. — С тези думи Селин подреди количката и постави Квазимодо на предишното му място. Въпреки неочакваната разправия с Лилибел тя не губеше надежда да намери купувач. — Къде ли е онзи чужденец, който често идва тук за цветя и бонбони! Само да мине и непременно ще купи твоите фигурки. Той е художник и живее на горния етаж в онова там голямо здание на Кралската улица. Родом е от север и е много, много богат!

Бледното личице на Деа светна от надежда и очакване. Тя седна до Селин и загледа минувачите, а в това време Филип, застанал на края на тротоара, нетърпеливо си подсвирваше.