Сесилия Джемисън
Филип и Деа (34)

XXXIV. Пред вратата

Изминаха няколко дни след завръщането на Филип, а той все още се въртеше около църквата „Света Мария“, очаквайки отец Жозеф и Лилибел. Няколко пъти видя отец Мартин, когато влизаше в черквата или си отиваше, но не искаше да му напомня за себе си. Момчето помнеше, че мистър Айнсуърт бе разменил писма с настоятеля на църквата „Света Мария“, и се боеше, че от него може да научи за завръщането му в Ню Орлиънс.

Заместникът на отец Жозеф също не позна Тоанетиния Филип в това болно, окъсано момче, което така упорито се въртеше около църквата.

След един-два дни старият църковен слуга се заинтересува от момчето. Той го нахрани и даже му позволи да спи в ъгъла на стаичката си, във вратарската къщурка на архиепископската градина.

Той разбра, че момчето е болно и че невинаги е било такъв изоставен скитник, какъвто бе сега. Неговите тревожни, тъжни въпроси за отец Жозеф, когото и слугата обичаше, още повече увеличиха симпатиите му към момчето.

Всяка вечер, влизайки да нощува в килийката, момчето задаваше все същия въпрос с такъв тъжен и покорен глас, че на стареца се доплакваше:

— Как мислите, ще дойде ли утре отец Жозеф?

И пазачът отговаряше ласкаво:

— Да, мое дете, мисля, че утре ще дойде, непременно ще дойде.

С голяма тайнственост и предпазливост, поради близкото съседство на Негово Високопреосвещенство архиепископа, Филип откриваше клетката и показваше на пазача „децата“ на отец Жозеф. Той почти забравяше всичките си несгоди и разочарования, като се превиваше от смях заедно със стария пазач на забавните им фокуси.

Една нощ пак му стана зле, вдигна температура и забълнува. Цяла нощ се мяташе и говореше, седейки на пейката си, с широко отворени блестящи очи и с усмивка на устните. Сега беше щастлив и весел. Смееше се на закачките си с бедната „кукла“. Наричаше стария пазач мистър Басет и бърбореше с него, както някога със слугата на мисис Айнсуърт. Отново преживяваше най-щастливите дни на своя живот.

Вратарят, разтревожен от високата температура, от вълнението и бълнуването му, престоя до леглото му цяла нощ, като му даваше прясна вода и мокреше със студена вода горещите му ръце и лице. Сутринта температурата спадна и момчето потъна в дълбок, укрепителен сън. Когато Филип се събуди, до него стояха пазачът и свещеникът, към когото той беше се обърнал в деня на пристигането си. Те си говореха нещо тихо, той долови само повторената няколко пъти дума „болница“. Той е сериозно болен, трябва да го изпратят в болница, дето ще бъде гледан както трябва.

„Болница“ за него значеше едно: това е място, дето изпращат хората да умрат. Като попаднат там, те никога не се връщат вече. Той е сериозно болен, но той не бива да умре преди връщането на отец Жозеф и Лилибел. Не, той няма да отиде в болница. Той нищо не каза, и лежеше съвсем спокойно, докато пазачът и свещеникът излязоха от стаята. Щом те влязоха в черквата, той стана, взе си вързопчето и излезе на улицата.

От слънчевия пек страшно го заболя главата. Прилоша му и той почувства силна слабост, но продължаваше да върви по Урсулинската улица, за да се скрие по-далеч от архиепископския дворец и църквата „Света Мария“. Не можеше да остане вече там, ще го изпратят в болница и той никога няма да види отец Жозеф и Лилибел. Негърчето навярно ще се върне със Селин и ще го търси при църквата „Света Мария“, а той няма да бъде там, и те никога няма да научат къде е.

Това щеше да бъде най-голямата беда. Но не трябва да се поддава. Трябва да се държи на крака, защото ако падне сред улицата, пак ще го вдигнат и ще го закарат в болницата, а какво ще стане тогава с „децата“? Ще ги откраднат или те ще се разбягат. Изведнъж си спомни за гробищата „Свети Рок“. Ако не беше толкова далеч! Ако можеше да отиде там — на маминия гроб, навярно никой не би го безпокоил.

Когато се отдалечи достатъчно от църквата „Света Мария“ и се почувства в безопасност, той седна пред входа на една къща, за да си почине и съобрази какво да прави. Но не беше в състояние да мисли. Виеше му се свят и всичко се люлееше пред очите му, дори улиците и къщите. Приспа му се и вече бе затворил очи, когато чу груб глас:

— Ей, ти, момче, махай се оттук! Трябва да мия стълбата и тротоара!

Като отвори очи Филип видя една негърка с ведро вода и четка, готова да пристъпи към работа.

Той скочи и тръгна напосоки по Урсулинска улица, без да съзнава нищо. Струваше му се, че е изминал цял километър, когато видя, че е стигнал неусетно старата си къща.

Големите дъбове от двете страни на входа образуваха гъста сянка. През нощта бе валял дъжд и ароматна влага изпълваше въздуха. Филип пак се долепи до вратата и загледа в двора през желязната решетка. Той беше толкова слаб и уморен, че не можеше да стои прав и седна на земята до вратата, като се облегна на каменния стълб и загледа люлеещите се над него клони на дърветата. В клоните пърхаха птици. Да, там имаше присмехулник и кардинал, и безброй много малки жълти птички. Изведнъж присмехулникът изпусна чисти, звънливи трели, разпери крила и се издигна към високото небе. Филип мечтателно го следеше. Дали не беше Певецът? Той не беше сигурен, но как би искал да литне след него в тази безкрайна, спокойна, синя висина.

Колко е свежо в градината! Колко рози! Какво чудно благоухание! Какви нежни сенки между лозовите листа! Струваше му се, че пред него е вратата на рая. Само да биха му отворили вратата и да му позволят да легне в сянката, под любимото си дърво! Там беше тихо, той виждаше всичко. Виждаше как по красивата веранда ходеха хора, а в розовата алея се разхождаше един мургав господин. Той държеше в ръка книга, но по-често гледаше към небето, като че ли там бяха скрити неговите съкровища.

Наблюдавайки го, изведнъж Филип видя на верандата бяла фигура. Дали беше момиченце или ангел — не можеше да каже. След нея се показа негърка и подаде на момиченцето букет от бели цветя, привързан с дълга бяла панделка, и малка бяла книжка, която момиченцето пое с комична тържественост. След това с грациозна походка то слезе в градината, придружено от негърката и едно голямо, старо куче.

В началото на розовата алея господинът посрещна малкото момиче, и като повдигна ефирния воал Филип видя лицето на Деа. Тази нежна, тъжна усмивка, тихият топъл глас, всичко беше нейно. А жената до нея беше Селин. А кучето? О, то беше Хомо. И те бяха вече до вратата. Ако протегне ръка, би се докоснал до тях! Той чу звъна на ключа в ключалката, скърцането на старата врата, която се отвори, и със силен глас, който би могъл да стигне до небето, извика:

— Деа! Селин! — и се отпусна в силните ръце, които му бяха протегнати.

Отдалеч-далеч той дочу нежен глас:

— Това е Филип! Да, Филип!

Той почувства как две нежни ръце го обхванаха и понесоха далеч, не знаеше накъде. Унесе се в блажен покой, чувайки като през сън шумолене на листа и далечно пеене на птици.