Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (3)

Глава 3

Клоуи

Бях истински облекчена, когато Ноку ме отведе в края на коридора с максимална сигурност и влязохме в един по-тих коридор. Усещах, че мога отново да дишам и дори нямах против, че той беше малко по-груб, като ме буташе напред. Надявах се, че всичко това бе само показно. Надявах се. Завихме покрай друг коридор, спряхме пред една килия и Ноку въведе секретен код.

Потреперих, търкайки ръцете си, докато мислех за извънземните в района с максимална сигурност и как пазачите ме бяха прекарали покрай тях само за да ме представят като новата си играчка. Нямах никакви съмнения, че ако стъклата бяха свалени, вече щях да съм само торба месо, като онази в килията. Потреперих при тази мисъл.

И странно, осъзнах, че мисля за грамадния син мъж зад стъклената стена.

Не че той бе човек, и определено не — да е приятел. Но не ме гледаше така, все едно иска да ме използва и насилва. Разбира се, не знаех защо той е в килиите с максимална сигурност. Вероятно бе извършил нещо ужасно, иначе нямаше да е тук.

Това беше най-вероятният сценарий.

Ноку ме поведе по поредния дълъг коридор и след това минахме през още една врата. Стомахът ми се сви, когато видях, че отново се намираме в помещение, подобно на пчелна пита, с килии, но този път не бе така претъпкано. Видях няколко жени да стоят наоколо и изглеждаха изненадани да ме видят. Една от тях подсвирна и извика в моята посока:

— Вижте! Свежо месо!

— Млъквай, Жен22-А. — Ноку ме бутна напред. — Това е новият ти дом Жен14-Ч. Женските килии. Ще бъдеш тук тридесет часа на ден, осем дни в седмицата, освен ако нямаш работна смяна.

Бях малко отчаяна да чуя това. Тук бе стерилно и голо. Няколко жени се бяха скупчили на групи, а една-две разговаряха с пазачите в униформи, в центъра на стаята. Нима дори нямаше да напускаме това място? Щях ли отново да видя планетата навън? Едва устоях на желанието да се разплача. Може би можех да започна работа.

Ноку се огледа наоколо. Кимна на пазачите, които ме гледаха с прекалено голям интерес.

— Къде е Таантиан?

Някой изсумтя — яркорозова дребна жена.

— При Ирита.

— Онази ще му отхапе члена някой ден. — Ноку изсъска отново и ме бутна напред. — Ти ще си в килия 14, за да си пасва на затворническия ти номер. Ще имаш няколко дни да се приспособиш. След това ще дойда, за да те проверя. — Той отново докосна косата ми. — Ако загазиш и имаш нужда от защитник, малки човеко, можеш да дойдеш при мен и да ме помолиш. Притежавам голяма власт на това място.

Вложих всичките си сили да се сдържа да не се отдръпна далеч от докосването му. Нямаше да го моля за нищо. Просто гледах напред, към редиците пчелни пити. Повечето от тях бяха празни — точно както каза Ноку. Нямаше много жени тук. А тези, които бяха, изглеждаха… здрави. По-възрастни от мен. Имаше двойка посивели жени, от едната ми страна, притиснати една до друга. Отне ми миг да осъзная, че не са две жени, а една, но със странно съединено тяло, което от торса надолу се издължава и има подобна на змия опашка. Розовата жена говореше със стражите и друга, с дълго сегментно тяло, подобно на гъсеница, се обърна към мен, поглеждайки ме със самодоволна усмивка на лице. Имаше две жени с бледи лица и сиви тела и ми заприличаха леко на извънземните от филмите от 80-те години. Когато се огледах, две същества излязоха от една килия. Единият бе пазачът, от същата раса като Ноку, който нагласяше дрехите си. След него от килията се плъзна жена, чието тяло бе покрито с червени люспи. На лицето й грееше сладка усмивка и тя наклони глава настрани към пазача, който пусна нещо в ръката й. В мига, в който се обърна с гръб към нея, изражението й се промени и видях колко много го мрази, докато прибираше предмета в предната част на дрехата си.

— Таантиан! След мен! — извика Ноку и пазачът подскочи, размахвайки шестте си ръце, като забърза напред.

Този, който наричаха Таантиан ме стрелна с поглед, преди да застане до Ноку и двамата да започнат да си шептят нещо, докато се отдалечаваха.

Предполагах… че бях у дома.

— Ооо, това някой нов ли е? Женска? Нека отгатна расата. — Жената с червените люспи се насочи към мен.

По височина беше колкото хората. Високите хора. И вървеше гордо, все едно притежаваше това място. Очите й бяха с искрящ златист цвят, късата й коса бе червена, точно като кожата й, а щом ме доближи забелязах миниатюрни рога да се подават изпод косата й.

Тя намести яката на дрехата си и ми се ухили, показвайки редица остри зъби.

— Сангулорианка? Не, имаш повече мръвка. Може би… Маркад?

Стана ми неудобно, докато тя продължаваше да ме гледа.

— Ъм… и аз ли трябва да предполагам?

Тя махна с ръка към мен.

— О, преводачът ми току-що ми каза, че си човек. Напълно развали изненадата. Тук обикновено нямаме много изненади. — Тя ме погледна внимателно. — Но ти си интересна. Човеците не са ли незаконни?

— Аз… предполагам?

Червената жена заподскача леко, все едно беше развълнувана.

— Е, кажи ни какво си направила, че да се озовеш тук при нас?

Примигнах и се огледах нервно. Дали можех да се доверя на тази жена. Щяха ли да са добри с мен, ако сваля гарда си? Точно сега се чувствах извън свои води.

— Ами…

— Толкова срамежлива — присмя се друга. Жената, която приличаше на гъсеница, пристъпи към нас на малките си крака. — Много скоро ще ти мине.

— Дай й няколко пишки и скоро ще ръси простотии като всички нас — заяви ухилено червената жена. — Аз съм Ирита. Драконѝ. — Тя посочи към блестящата яка около шията си. — Или поне бях, това е двукраката ми форма. Яката не ми позволява да променям формата си.

Тя изглеждаше достатъчно приятелски настроена, въпреки острите зъби и червената кожа, а аз имах нужда от приятел. Не съм сигурна какво да мисля за коментара относно „пишките“, затова реших да го игнорирам и й се усмихнах леко в отговор.

— Аз съм Клоуи.

— Клоо-ии. Уау, голямо име. — Тя отиде до една празна пейка в края на коридора и потупа с ръка на нея, давайки знак, че трябва да седна. — Ела. Разкажи ни историята си. Много рядко тук идват нови жени.

Седнах до нея, чувствайки лека несигурност, когато и останалите жени се приближиха.

— Аз, ами не знам дали мястото ми е тук.

Тя се засмя високо, а останалите я последваха.

— Ах, мила моя, никой не мисли, че мястото му е тук. — Тя погали рамото ми. — Погледни ме, и аз не съм сигурна, че мястото ми е тук.

— Какво си направила? — попитах аз.

Очите й блеснаха в златисто.

— Убих мъж.

Някой изсумтя зад нея.

— Четиридесет и един пъти — заяви една от сивите жени.

Ирита само махна с ръка.

— Мъжете са полезни… докато станат безполезни. А и каква е вината ми, че не могат да се оправят с една силна жена? — Очите й потъмняха за миг, преди отново да станат златисти. — Бих казала, че съм невинна, но не съм добра лъжкиня. — Тя ме погледна, игнорирайки ужасения ми поглед. — Не ме гледай така изплашено. Тук си в безопасност, сладка моя. Не убивам жени. С кого ще разменям клюки, ако го правех?

Една от жените седна до Ирита и добави:

— Аз бях наемен убиец, но ме хванаха.

И друга добави историята си — тя била пират. Друга сподели, че е била отговорна за бунт на една космическа станция, довела до много жертви. Всяка история звучеше по-ужасна от предишната.

— Е? — попита Ирита поглеждайки ме отново. — Казвай твоята история, сладурче.

— Без да искам убих един мъж. — Ирита не изглеждаше особено впечатлена от признанието ми, затова добавих: — И като убих него, това уби и осем от хората му.

— Само осем? — Розовата жена не изглеждаше впечатлена. — Тогава да не би да те пратиха тук, защото си човек? Трябваше да те пратят в зоопарк.

Зоопарк? Беше малко обидно, но тя бе права. Мястото ми въобще не бе тук.

— Не трябва да съм тук. Някой ме отвлече, докато спях, и когато се събудих, бях на кораб с роби. Някакъв посланик ме купи, за да му бъда робиня, и следващото, което знам е… — разтворих ръце, — че се озовах тук.

Очите на Ирита отново блеснаха в черно и тя се наведе към мен.

— Посланик. Тритариански посланик? Мисля, че чух за това. — Тя ме огледа любопитно. — Носеше се слух, че ти си тритарианска жена, не човешка робиня. Някой доста се е постарал да прикрие всичко. Колко интересно!

Исках да й кажа, че просто искам да си ида у дома, но се спрях — нима те не искат да се приберат вкъщи? Никой не искаше да бъде тук. Наистина. Затова прехапах устни и не изрекох думите.

— Ноку каза, че са ме изпратили тук, за да се отърват от мен.

Ирита кимна.

— Не греши. Съмнявам се, че някой от тези мъже е виждал човек, но човешка жена? Това е равносилно на смъртно наказание. — Искрите интерес не напускаха погледа й. — Трябва ти някой, който да се грижи за теб. Да ти помогне да изучиш затвора. Някой, който е достатъчно силен, че да не го закачат в масовата зала.

Няколко от жените кимнаха и трябваше да се съглася, че думите на Ирита имаха смисъл.

— Някой, който да ти помогне да избереш кой пазач е най-добре да чукаш — продължи тя.

И точно тук улучи слабото ми място.

— Не искам да чукам никого!

Една от сивите жени изсумтя презрително, а звукът бе остър и дразнещ през преводача ми. Усмивката на Ирита остана непокътната.

— Влагалището ти е единствената разменна монета, която имаш на това място, сладка моя. Може да пробваш да предложиш ръката си, но това няма да ти донесе толкова, колкото ще ти донесе влагалището.

Погледнах я изумена.

— Но… Не искам да се пазаря с тях. Искам просто да бъда оставена на мира.

Някой се засмя. Ирита просто се наведе напред и погали ръката ми. Кожата й бе изгарящо топла, а яката светеше срещу червените й люспи.

— Ах, моя сладка, сладка, човешка приятелко. Боя се, че много бързо ще се научиш. Дотогава аз ще те пазя, става ли?

— Благодаря ти — прошепнах аз. Опитах се да забравя, че е убила четиридесет и един души. Поне бе мила, а аз имах нужда от приятел или поне от някого, на когото да се доверя.

— Сега, първото нещо, което трябва да знаеш. — Тя погледна към пазачите, които ни гледаха с интерес, но не се доближаваха. — Ноку не е началник на пазачите. Той говори много, но не е повече от капитан на пазачите в едно от крилата на затвора. Той може да ти уреди някои услуги, ако си отвориш краката за него, но не чак толкова, колкото си мислиш. Разбира се, проблем е, че той вече те е обявил за своя собственост. От теб зависи как искаш да се справиш с това.

Обявил ме е за своя собственост? Доповръща ми се от тази мисъл.

— Сигурна ли си?

— Той те преведе през целия затвор, нали? Парадирал е с теб пред останалите пазачи и затворници, вместо да те доведе направо тук. — При ужасеното ми изражение, тя кимна. — Същото се случи с мен и с Анжли.

— Какво направи ти? — попитах, а стомахът ми се сви при мисълта.

Тя сви блестящите си, покрити с люспи рамене.

— Поемах члена му известно време, докато той изгуби интерес. Имала съм и по-лоши преживявания. И по-добри, но най-вече съм имала по-лоши.

Потреперих.

— Не искам той да ме докосва.

— Анжли каза същото. — Гласът на Ирита доби остри нотки.

— Срещала ли съм я? — попитах, оглеждайки жените около себе си.

— Не. Не си. Тя отблъсна Ноку и той я хвърли в масовата зала, за да й даде урок. Последно чух, че някои затворници още почистват парчета от нея от зъбите си.

Щях да повърна.

* * *

Колкото и да бе удивително, успях да оцелея седмица в затвора Хейвън.

Беше абсолютно ужасяваща седмица. Седмица, в която плачех в съня си всяка нощ, надявайки се да се събудя от кошмара, в който се бях озовала. Седмица, в която всички ме гледаха все едно съм урод, а другите жени не спираха да ми дават съвети — кой от кой по-ужасяващ. Седмица, в която бях наблюдавана всеки час на всеки дълъг ден, тук в Хейвън, включително и когато ходя до тоалетна и дори когато бях в килията си през нощта.

Беше адска седмица и мисълта да прекарам тук остатъка от живота си бе напълно ужасяваща. През дните, в които бях в затвора, излизах от женските помещения само два пъти. Изглежда сградата бе доста стара и отходните тръби се запушваха редовно. Имаше машини, които да почистват клоаката, но бе или прекалено скъпо да го правят те, или просто на пазачите им се виждаше по-забавно да го правят жените затворници. Аз бях най-долу в йерархията — и имах най-малките ръце — затова на мен бе възложена тази „забавна“ задача. Ирита ме придружи, за да ми „покаже как“, въпреки че през повечето време не ми обясняваше нищо, защото бе заета да флиртува с пазача, докато аз работех. Два пъти вече се бях озовала на колене в мъжките бани, почиствайки с ръце клоаката. Не можех да повърна, тъй като тогава щях да имам повече за чистене.

И двата пъти бяхме силно охранявани и въпреки това избухнаха два бунта между останалите затворници — те крещяха, че искат жена, или пък се самозадоволяваха, докато ни гледаха. Трима пазачи бяха убити. Двама затворника също.

И изглежда никой не го бе грижа.

Започвах да мисля, че всички тук бяхме само тела и никой не го бе грижа дали ще живеем, или умрем. Освен това никой не го бе грижа и как живеем. Нямахме никакво уединение и жените се биеха помежду си за „по-хубава“ килия или за нова униформа. Аз също трябваше да получа нова униформа преди два дни, но Лекист — жената с тяло на гъсеница — реши, че тя я иска, но аз не се бих с нея.

Но не бяха просто дрехите или спалните помещения. Храната, която получавахме, беше мухлясала, мръсна, а в един от дните бях сигурна, че бе покрита със сперма. Не ядох от нея. Ирита бе повече от доволна да ми я вземе от ръцете.

— Какво е малко семе върху хубава порция храна? — попита тя със смях.

Ирита бе странна. Никой изглежда не го бе грижа, че е сериен убиец — нещо, което тя признаваше с весел смях. Освен това, имаше несекващ парад от пазачи, които често се отбиваха в килията й, и тя нямаше нищо против да ги чука в замяна на всичко, което можеха да й донесат. Може да беше нещо малко, като допълнителна порция храна или някаква клюка, но тя въпреки това разтваряше краката си за тях.

— Влагалището е просто плът — казваше тя, — ако това ще ми донесе малко повече удобства на това място, ще ги оставя да ме чукат колкото си искат.

Освен това, тя ме окуражаваше и аз да го правя.

— Много скоро ще трябва да си отвориш краката за тях. Това е като да избереш правилната маса, на която да седнеш — заяви тя.

Но не можех да бъда като нея. Не ме бе грижа дали щях да гладувам, или щяха да ми забранят да се къпя, дори не ми пукаше, че трябва да завра ръцете си в гнусните тръби на мъжките бани. Нямаше да спя с пазачите. С никой от тях.

Обаче изглежда бях единствената, която мислеше така. От това, което можех да кажа, всички пазачи се държаха така, все едно притежаваха жените в затвора. Всеки пазач, който искаше да си начеше крастата, само трябваше да се доближи до някоя от жените и да й предложи нещо дребно. Допълнителна дажба изглежда бе най-често използваната замяна. Понякога беше чиста униформа или допълнително посещение на душовете, което иначе бе веднъж в седмицата. Понякога дори беше за привилегията да не пъхнеш ръце в клоаката на баните. На практика, ако имаше причина, в която един пазач да дойде и да предложи на затворничка, за да я чука, те се възползваха максимално.

Беше плашещо. А всички изглежда бяха изненадани, че бях ужасена от това. Сексът тук бе разменна монета и ако исках покрит с люспи, насекомовиден, или подобен на пипало член, всичко, което трябваше да направя, бе да попитам. Разбира се, не исках нищо от това. Всичко, което исках, бе да ме оставят на мира.

Но това беше нещо, което явно никой не можеше да разбере. Сякаш мислеха, че е въпрос на време да се предам и да започна да си разтварям краката. Обаче нямаше да се случи. Никога.

Преди това предпочитах да умра.

Днес седях в общите женски помещения с останалите. През деня не ни бе позволено да ходим в килиите си, освен ако някой от пазачите не дойде с нас. Седях в един ъгъл, обгърнала коленете си с ръце, докато опитвах да игнорирам звуците, които Лекист и един от пазачите издаваха наблизо. Ирита си приказваше с розовата жена пират, чието име не можех да произнеса, и червената жена драконѝ се фукаше с придобивките, които бе „заработила“. Останалите бяха скупчени на малки групи, говорейки си, но никой не ме включваше в разговора. Но така бях доволна. Аз ги обърквах заради отказа ми да използвам стражите за собствени облаги.

Но тогава една жена погледна към мен и усетих чувство на тревога. Тревогата ми нарасна, когато Ирита приключи разговора си, изтупа ръце и с жената ме приближиха.

О, не.

— Е, малка Клоо-ии. Изглежда ставаш много популярна наоколо. — Тя изсумтя, показвайки острите си зъби, като се настани до мен. — Един от затворниците пита за теб, а много клюкарстват за това колко студена си към мъжете.

Плъзнах се по-напред.

— Пита за мен?

— Да. — Очите й блеснаха развълнувано. — Изглежда си уловила вниманието на един грамаден мессакаш в килиите с максимална сигурност. Из целия затвор се носи слуха как той събира информация за теб. Коя си, от коя планета идваш, кой те е докосвал. Ноку е много разстроен от ситуацията, защото гледа на теб като на личния си малък любимец.

Потреперих, опитвайки се да не мисля за всички ужасии, произлизащи от това да бъда любимеца на Ноку.

— Дори не знам за какво говориш, Ирита.

Тя се засмя с дълбок и гърлен глас. Слагайки ръка на рамото ми, тя имитира приятелско държание.

— Това е много лоша ситуация, малка приятелко, и просто се опитвам да ти дам съвет как да излезеш невредима от нея. Сега, хайде. Знаеш ли за кого ти говоря?

— Месс-ак-аш? Не знам кой е това. — Дори докато изричах думите, мислех за големия син извънземен и погледът, който споделихме. Той бе единственият, който не ме накара да се чувствам все едно съм нападната само с поглед.

— Да. Те са много грамадна, много могъща раса от планета на име Хоумвърлд. Има грозна синя кожа и огромни извити рога. Много по-висок в сравнение с теб, Клоо-ии. Много силен. Ще смачка малкото ти човешко тяло под себе си, ако опита да те чука. — Мисълта я развесели и лека усмивка се появи на лицето й. — Макар да мисля, че ще умреш щастлива.

Не отговорих, но лицето ми се покри с руменина от думите й. Значи големият син мъж бе питал за мен? По някаква причина това ме накара да се зарадвам… и да се почувствам в същото време някак странно. Представих си го… той не беше грозен, както го определи Ирита. Кожата му беше в красив наситен син цвят, с татуировки и тъмни очи. И рога. И мускули. Той изглеждаше страшен, но не неприятен.

— Знаеш ли кой е той? Извънземен?

— О, сладурче, познавам всеки, който е в този затвор. — Тя протегна крака напред по начин, който едновременно бе брутално сексуален и небрежен. — Името му е Джутари и е в Хейвън от година. Работеше с машините за добив, преди да убие трима по време на бунт и да го изпратят в сектора с максимална сигурност. Носи се слух, че една част от съкилийниците му са ужасени от него, а другата са му съюзници. Разбираш ли, така е при повечето затворнически взаимоотношения тук. Или си под палеца на някой като него, или под земята. — Ирита се засмя на шегата си.

— Защо е тук? Каква е присъдата му?

— По същата причина, поради която всички от нас — засмя се тя. — Защото е бил много, много лошо момче. — Тя се изправи рязко на крака и се отдалечи от мен.

Бях изненадана колко бързо се махна от мен, докато не забелязах Ноку да преминава покрай жените. Стомахът ме свиваше от начина, по който жените изчезваха щом го видеха. Ирита умишлено ме игнорираше и отиваше при някой друг пазач, оставяйки ме сама щом той се появеше.

Не се изправих. Част от мен се надяваше Ноку да тръгне след някоя друга и просто да ме игнорира. Другата част от мен обаче знаеше, че няма да се случи. Не бях изненадана, когато се приближи към мен и натисна бутона на устройството, което държеше, карайки яката ми да издаде странен звук.

— На крака, Жен14-Ч. Имам работа за теб.

О, да. Това може би щеше да е първият път в живота ми, в който се надявах, че трябва да изчистя отходните тръби.