Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (17)

Епилог

Клоуи

Потърках заобления си корем, докато гледах полетата на фермата ни. Джутари всеки момент трябваше да се появи, след деня прекаран в работа, и бях нетърпелива да го видя. Исках да ми масажира краката и раменете, исках и целувка, и не бе нужно да са в този ред. Беше дълъг, успешен ден и аз се огледах в малката си кухня със задоволство.

Триста буркана с плодово сладко и сто и шейсет самуна протеинов хляб, който можеше да се вакуумира и да ни стигне за години напред. Вчера бяха краставички сески, вид зеленчуци, които направо обожавах. Фермерството — дори и в космоса — се състоеше главно от консервиране и подготовка на храната да издържа колкото се може по-дълго, за да не се тревожим за следващото си ядене. Изпитвах някакво вълнение, гледайки препълнената изба и сега не бе по-различно от последния път, когато събрахме реколтата и направихме провизии за дългата зима на Рисда Три.

Не, взимам си думите назад. Миналата зима не бях бременна. Тогава изпратихме съобщение, че искаме да бъдем посетени от лекар, който дойде на планетата и посети фермата ни в далечния край на Галактиката. Той дойде и ми инжектира куп хормони, които да позволят на тялото ми да разпознае и приеме спермата на Джутари, така че да можем да имаме дете.

И ето ни сега, почти цяла година по Земното броене и две трети от годината по броенето на Рисда, и коремът ми вече започна да се закръгля, карайки ме да смятам, че съм минала първия триместър на нормалната човешка бременност. Хората на Джутари — мессакаш — изглежда имаха по-продължителна бременност, затова не бяхме сигурни кога ще дойде детето, но щях да го нося вероятно по-дълго от девет месеца. За мен нямаше проблем — наслаждавах се да бъда бременна, сега след като не повръщах през цялото време, и обожавах начина, по който ни сближаваше с Джутари.

Никога не бях мислила, че мога да обичам големия си син мъж толкова много. Дори сега, само като мислех за него, започвам да въздишам щастливо. Надникнах през прозореца, за да видя дали се прибира вкъщи, и сърцето ми подскочи, когато видях познатата двойка рога да се подава откъм полето.

Той си беше у дома.

Забързах към предната част на къщата и натиснах бутона, който отваряше „портала“, макар че винаги щях да мисля за него като входна врата. Домът ни бе конструиран така, че в него температурата да е една и съща, без значение дали навън е горещо лято или люта зима. Не беше голям, но беше уютен. След като бях бременна и не можех да работя на полето с Джутари — мисля, че моят защитнически настроен мъж ще получи инфаркт ако дори го спомена — аз се бях заела със задачата да направя дома ни по-приятен. Бях взела прежда от съседната ферма, в която отглеждаха пухкави, подобни на кози създания, и тъй като мама ме бе научила да плета преди години, бях заета да правя одеяла, покривки и всичко каквото ми хрумне.

Лицето на Джутари светна щом ме видя да излизам, за да го посрещна, и бе все едно сме младоженци, въпреки че бяхме „обвързани“ от почти две години. Стъпките му станаха по-забързани, докато стигна до мен, преди да ме прегърне и да ме вдигне на ръце, заравяйки лице в шията ми.

— Сладката ми жена. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше — обвих ръце и крака около него, стисвайки го силно. — Как е работата във фермата?

Той ме целуна, стисвайки с ръце дупето ми, за да ме задържи срещу себе си.

— Добре. Качкасите отново влязоха в бобовите ни градини, но Горос каза, че ще ни даде две от малките животни, когато ги отбие, за да покрие загубите, които ни нанесоха.

— Те са добри съседи — казах, мислейки за фермата на Горос и целунах отново моя Джутари. — Разстроен ли си?

— Никак даже. Малката ми човешка жена спомена колко много харесва млякото от качкас, затова реших, че ще е добре да имаме няколко свои животни. — Той ми се усмихна. — Надявам се, че си готова да се грижиш за животни.

— Е, чистя след теб, тъй че мисля, че съм тренирана добре.

— Така ли? — Той ми се ухили и потърка нос в шията ми, карайки ме да се закискам. Обичах закачките на моя голям син съпруг. Никога не бях мислила, че огромният, страшен, син извънземен от килиите с максимална сигурност в интергалактическия затвор, може да бъде така забавен, но той имаше дяволита страна, която излизаше наяве, особено когато бе покрай мен.

— Напълно вярно е — извиках, когато той ме внесе в малката ни къща и се насочи към леглото ни. Той бе потен и малко мръсен от работата на полето през целия ден, но това не ме тревожеше. Игривостта изчезна, когато притисна устни към моите за дълбока страстна целувка, която прерасна в нещо повече.

Много повече.

След като правихме секс, Джутари сложи синята си ръка на заобления ми корем, милвайки го.

— Как е синът ми днес?

— Ммм, зает. Цяла сутрин удря пикочния ми мехур — сложих ръка върху неговата. — Мислиш ли, че ще се роди с рога?

— Децата мессакаш се раждат с рога, но нашето ще бъде наполовина човек. — Изражението му стана сериозно и той погледна към мен. — Щастлива ли си тук? С мен?

Наведох глава към него.

— Това е много странен въпрос.

Той потърка с палец корема ми, изпращайки тръпка през все още чувствителното ми тяло.

— Аз просто… тревожа се, че може да не си щастлива тук. Много далеч сме дори от най-близката космическа станция. Нямаме много посетители. Само ти и аз сме, а скоро ще имаме и дете, за което да мислим. Тревожа се, да не би да си самотна, Клоуи. Искам да си щастлива.

— Аз съм щастлива — уверих го аз. — Дали съм мислила, че ще стана фермер на далечна планета? Не. Дали съм мислила, че ще се омъжа за известен престъпник и ще живея на края на Галактиката, защото той е в челните места на издирваните престъпници и че аз ще бъда извънземна за всички останали? Не. — Изражението му ставаше по-мрачно с всяка моя следваща дума, но аз продължих: — Но дали съм щастлива? Абсолютно. — Пресегнах се и докоснах бузата му. — Обичам да бъда с теб. Обичам малката ни ферма. Нямам против, че имаме малко съседи… това по някакъв начин ме кара да се чувствам в безопасност, защото значи, че никой няма да дойде и да ме отнеме от теб. Нямам против, че имаме само няколко посетители в годината и че обикновено са брат ти и новата му съпруга. Нямам против, че сме фермери. Нямам против нищо от това. Няма значение, че животът ни не е изпълнен с вълнения. Мисля, че вълнението, докато бяхме на Хейвън, ми е предостатъчно и съм готова да живеем тихо и спокойно.

На лицето му се появи усмивка, разкривайки резците му, които изглеждаха толкова опасни и все пак бяха така нежни щом докосваха кожата ми.

— Аз се чувствам по същия начин.

Бебето ни избра именно този момент да ритне срещу ръката на татко си.

— Виждаш ли? — казах на Джутари. — И тримата сме напълно съгласни с това.