Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (13)

Глава 13

Джутари

Болката, излъчваща се от бариерата, не можеше да се сравни с нищо друго. Простенах, борейки се да вървя напред с тежестта на Клоуи и Дреммиган, които ме притискаха надолу. И тогава преминах и се свлякох треперещ на земята. Зрението ми се замъгли, кожата ми замириса на опърлено и косата ми бе нагорещена. Почти бях сигурен, че рогата ми пушат.

Но бях жив. Отделих миг да си поема дъх, чакайки сърцето ми да се върне към нормалния си ритъм. Клоуи и Дреммиган лежаха в червената пръст и аз се преместих до половинката си, притискайки ръка към гърдите й. Сърцето й биеше. Беше добре. Докоснах нежно насиненото й лице, преди да я вдигна внимателно на ръце и да я притисна към гърдите си. Не вярвах в боговете, но точно сега изпратих молитва към който и да ме слуша, за да ми помогне да опазя Клоуи.

Взех ножа от чантата на Дреммиган и направих малък разрез в дрехата на Клоуи, а след това и в плътта на ръката й, мразейки се заради всяка капка кръв, която проливах. Извадих проследяващото устройство от ръката й, смачквайки го между пръстите си, преди да го хвърля на земята. След това направих същото със своето. След като ги нямаше, определено нямаше да ни открият.

Вдигнах Клоуи на ръце и я притиснах към себе си, изправяйки се на крака. Тя беше мъничка и не знаех колко дълго ще е в безсъзнание заради бариерата, затова щях да я нося. Взех чантата от рамото на Дреммиган и я сложих на своето, преди да погледна надолу към „приятеля“ си.

Не знаех какво да правя. Да взема Клоуи с мен винаги е било част от плана… нямаше смисъл да бягам без нея. Нямаше да я оставя в затвора сама.

Бях длъжник на Дреммиган. Трябваше да го взема с мен, но исках да го оставя. Той използва връзките си, за да ни уреди провизии и подготви почвата за бягството ни, но не бях доволен. Той уби младия пазач, защото е бил достатъчно глупав да се остави да го убеди. Дори в най-долните си дни като наемен убиец, никога не бях убивал, ако не е нужно. Винаги бе имало причина зад действията ми. Копелетата, които убивах, винаги бяха по-гадни от тези, които ме наемаха. Винаги имаше причина. Но за убийството, което извърши Дреммиган, нямаше оправдание.

И все пак, ако го оставех, няма ли да изложа себе си и Клоуи на риск? Ами ако го взема, няма ли да я изложа на още по-голяма опасност? Да наруша ли думата, която бях дал, въпреки че поне към мен той бе изпълнил това, което бе обещал?

Или да го убия и да направя всичко по-лесно, точно както той бе направил с пазача? Щеше да е много лесно просто да махна въздуховодите от носа му и да го оставя да се задуши, докато лежи в безсъзнание.

Никога не бях му вярвал истински, но сега, когато изборът бе мой, не исках да се връщам към безпощадното си минало поведение. Може би ставах по-мек сега, когато имах жена, за която ме бе грижа. Може би исках да съм по-добър заради нея.

Няма значение. Не можех да го убия хладнокръвно, нито да го оставя тук в безсъзнание. Сложих нежно Клоуи отново на рамото си и изрязах проследяващото устройство от ръката му. След това хванах задната част на затворническата му униформа с една ръка и го задърпах напред, оставяйки краката му да се влачат по земята.

* * *

Залитах, докато вървях в подножието на хълма. Донякъде беше добре, че бяхме покрити с дебел пласт червен прах от полетата — това щеше да ни направи трудно забележими за онези, които тръгнат да ни търсят. Бях изтощен и всяка кост в тялото ми крещеше от болка, но се насилвах да вървя напред, макар и бавно, заради двете тела, които носех със себе си. Налагаше се да намеря пещера, където да ги скрия, и място, където нежната ми Клоуи да си почине. Под прикритието на нощта можехме да продължим да пътуваме до някое безопасно място, където да се свържа с Кивиан. За момента приоритетът ни бе да се отдалечим.

Скалите в близост до затвора бяха назъбени и обещаващи, но бяха прекалено близо. Няма значение, че там имаше пещери, щяха да ни намерят моментално. Най-добрият ни шанс бе да извървим колкото може по-голямо разстояние.

Скоро чух Дреммиган да стене. Спрях и пуснах дрехата му, преди да му предложа ръка, за да се изправи на крака.

— Не си ме оставил — възкликна той, а гласът му звучеше задъхано. — Изненадан съм.

— Имахме сделка — казах му, подавайки му чантата като знак на доверие — макар че между нас нямаше никакво — и той я прие, слагайки я на рамото си.

— Това болеше повече отколкото предполагах — каза той, завъртайки рамо, преди да направи колеблива крачка напред. — Женската ти успя ли?

— Да, но все още е в безсъзнание. — Свалих я от рамото си, притискайки я към гърдите си, а лицето й се опусна срещу гърлото ми. — Тялото й е много по-малко от нашите. Ще отнеме време, преди да се събуди. — Дори не исках да се замислям над вероятността въобще да не се събуди.

Дреммиган кимна бавно.

— Мога да вървя. Накъде отиваме?

— Търсим някакъв подслон. Какъвто и да е — посочих към планината в далечината, близо до една от безкрайните редици машини за въздух. — Мислех да стигнем там, преди да падне нощта. Ще е по-лесно да пътуваме без посока, докато е тъмно.

Той кимна и потърка ръката си.

— А проследяващите устройства?

— Извадих ги.

— Радвам се, че си се сетил.

След това не говорихме повече. Гледахме се един друг няколко секунди и двамата изгубени в мислите си. Знаех какво мисли всеки един от нас — претегляхме дали можем да си имаме достатъчно доверие, че да продължим напред заедно. Но не бях стигнал толкова далеч, че да позволя на Дреммиган да провали всички.

Ножът все още беше в мен. Затова се обърнах към далечните планини и продължих да вървя натам.