Руби Диксън
Варварите от ледената планета (7)

Глава 7

Вектал

Не разпознавах… нещото… което се гърчеше в капана ми.

Това бе ново.

Приближих го внимателно с извадено острие. До преди момент то танцуваше и се въртеше, но сега висеше отпуснато. Миризмата му бе като на са-кхуи и все пак… не бе. Любопитно. Побутнах го с върха на копието си, очаквайки всеки миг да заподскача, но то не го направи. Задуха вятър, студения въздух подготвяше пристигането на малката луна, а двойните слънца се оттегляха към леглата си.

С върха на копието си, отрязах въжето около краката на съществото и то тупна на земята, оставайки да лежи върху снега.

И тогава, още по-шокиращо, собственото ми кхуи започна да резонира вътре в мен. Вътрешното ми същество, което бе лежало спящо за толкова дълго, и което не можеше да разпознае половинка измежду моите хора? То вибрираше и пееше песента си за това ново същество. Изгледах го удивен.

Мислите ми бяха объркани и хаотични, но взех съществото на ръце и се затичах до най-близката ловна пещера.

Сега бе по-студеният сезон, в който ловците трябваше да внимават, когато пътуват далеч от пещерата-дом. Имаше група от ловни пещери, които да се използват само за най-студените нощи, когато ловецът е на много тичания далеч от дома. Разположението им бе като вкопано в ума ми, тъй като бях ходил в тях толкова много пъти през последните сезони, че с лекота намерих най-близката пещера. Отместих настрани кожата пред входа и сложих товара си на пода. Разтърсих бързо кожите, за да се уверя, че няма скрити животни, преди да преместя тя-съществото… трябваше да бъде тя… върху кожите. Зъбите й тракаха един в друг, издавайки студения звук, който издаваха малките, преди тяхното са-кхуи, затова докоснах клепача на едното й око, отваряйки го, за да видя дали вътре имаше светлина.

Окото под клепача бе бяло. Нямаше кхуи вътре в нея, или е имало, но е умряло. Значи трябваше да се грижа за нея като за дете. Бързо запалих огън и зачаках да я стопли. И тъй като любопитството ми надделя, започнах да я оглеждам. Казвах си, че го правя, само за да проверя дали е ранена, но умът ми пееше от любопитство, а кхуито в гърдите ми вибрираше и пееше своята песен, все по-силно с всеки изминал момент.

Тя ме бе накарала да резонирам. Тя бе моя.

Прокарах ръка по крайниците й. Тя носеше някакви дрехи, които миришеха на стари, кисели спомени. Исках да ги разкъсам, но ако тя бе безпомощна като дете, щеше да има нужда от тях. Затова отделих време да открия как да я съблека, разкривайки плътта й отдолу. Тя бе гладка. Не като са-кхуи. Плътта й бе почти напълно безкосместа, с изключение на дългите къдрици, ограждащи като корона главата й и малката туфа между краката й, която се разкри щом свалих кожите, с които бе облечена. Изсумтях при вида на малката туфа.

Пленителна. Пленителна и ненужна.

Под кожата си тя нямаше изпъкналости, които да очертаят мускулите й, и изпитах невероятно силно усещане при вида на тялото й, което бе изтъкано от мекота и слабост. Може би е била болна, и затова нейното кхуи го няма. Прокарах пръсти през странното й лице. И тук беше гладко, а челото й бе плоско. Нямаше изпъкналости никъде. Само мекота.

Как някой толкова слаб като нея бе намерил пътя до чуждите ловни земи? Беше мистерия, също като факта, че тя караше моето кхуи да резонира така силно в гърдите ми. То буквално туптеше с повика, и нуждата да се чифтосам се стовари тежко в тялото ми, когато мекото й тяло се раздвижи, тя разтвори заоблените си бедра и уханието й изпълни ноздрите ми.

От устните ми се изтръгна стон и членът ми стана твърд, неравностите по него се издуха.

Затова зарових лице между краката й и я вкусих.