Руби Диксън
Варварите от ледената планета (13)

Глава 13

Джорджи

До преди този миг, никога не бях разбирала изцяло израза „Надарен като кон“.

Опитах се да не го зяпам, но просто не можех да се сдържа.

Можех да понеса острите зъби. Опашката. Велурената, синкавосива кожа. Мамка му, дори нямах против рогата, които се виеха като корона около главата му.

И си казвах, че е би трябвало да осъзная факта, че мъж с височина над два метра и петнадесет сантиметра би следвало да има огромен член. Трябваше да съответства. И почти бях подготвена за това, макар че да го видя как расте пред погледа ми, караше бедрата ми да се притискат треперещи едно към друго.

Обаче не бях очаквала неравностите.

Той имаше шибани неравности по члена си.

Точно като твърдите очертания на гърдите, челото и ръцете му, той имаше изпъкналости по целия си член. Своя много голям, много дебел член. В добавка към това, той имаше и нещо, което приличаше на рог, но в края си бе заоблен, като палец, а не остър. Малките радости. Та, добре. Той имаше голям оребрен член и нещо подобно на палец стърчащо малко над него.

Чувствах се така, все едно имам извънземни бинго карти, на които само трябва да сложа отметки. Рога? Отметка. Опашка? Отметка. Супер странен член? Отметка, отметка, отметка.

И тъй като аз започнах това, сега той ме гледаше с горещ поглед в сините си светещи очи. Все едно ме предизвикваше да го докосна.

И… добре. Бях малко любопитна за това как би се чувствало едно момиче обработено с цялото това оборудване, но точно сега повече ме интересуваше къпането, отколкото играта да скрием наденичката. Погледнах водата, в която той сега бе потънал до бедрата си, и ме гледаше със скръстени на гърдите ръце.

Добре. Мой ред бе. Все още бях изплашена от рибите от по-рано, но щом той бе във водата, предполагах, че е безопасно. Но мислех да застана близо до него, само за всеки случай. А и ми беше много студено, затова или трябваше да вляза във водата, или да се облека веднага.

Погледнах мръсните си дрехи и реших да вляза във водата. Все още можех да помириша кръвта и мръсотията, която ме покриваше, и отчаяно исках да се почистя. Затова се запасих с вяра и влязох във водата.

Тя миришеше на развалени яйца, но бях чувала, че така миришат всички подземни извори. Не се интересувах. Водата бе топла като във вана и имайки предвид, че валеше сняг и беше супер студено, обожавах тази топлина. Простенах щом водата ме обля и потънах надолу, опитвайки да потопя цялото си тяло.

Усещането беше неземно. Точно сега, можех да целуна Вектал, задето ме доведе тук, без значение страшните риби и всичко останало. Плиснах вода на крайниците си, търкайки ги, за да се отърва от гадната миризма на последните десет дни пленничество.

Вектал застана до мен във водата. Каза нещо и ми даде още от боровинките. Направи ми знак, че трябва да ги стисна с ръка и да размажа сока им по себе си. И може би не бях достатъчно бърза, защото той взе боровинките от ръката ми и изстиска сока им на раменете ми. Тогава големите му ръце се заеха да търкат кожата ми.

Стегнах се от това, но докосването му бе безобидно. Сякаш бе осъзнал, че просто искам да съм чиста и не да ми се натиска, въпреки огромната ерекция, която имаше. И беше някак… мило… предполагам. Той не ме докосваше, така че да ме изнервя. Докосваше ме, защото искаше да ми покаже как да използвам сапуна. Започнах да търкам странната ухаеща на плодове смес по ръцете и краката си, и когато той взе шепа от косата ми и започна да я мие, простенах от удоволствие. Да бъда чиста никога не е било толкова приятно.

Чух го да си поема остро дъх. И вибриращото мъркане в гърдите му започна отново. Той промърмори нещо с дълбок глас, но всичко, което направи, бе да продължи да мие косата ми. Не ме докосваше интимно. Не настояваше за нищо. Просто бе доволен да ме докосва. Което доставяше удоволствие и на мен.

Всъщност, като се изключи факта, че ми изкара акъла с оралния си поздрав, той бе изключително сладък. Всичко, което правеше, бе с цел да ми достави удоволствие и да се чувствам добре. Обмислих тази информация. Може би в мен говореше Стокхолмския синдром. Може би бе фактът, че се чувствах в безопасност с Вектал. В повече безопасност, отколкото съм се чувствала през последните две седмици. И нямах нищо против докосването му. Всъщност до някъде ми харесваше… ами, вероятно повече отколкото би трябвало.

Не можех да го гледам докато… ами… се къпехме. Усещах лицето си силно изчервено, защото много често той се навеждаше напред и ме докосваше с огромния си член, карайки ме да мисля за порочни работи. За тази негова уста. За допира на кожата му срещу моята. За горещината на тялото му. За изкусителната му миризма.

— Шорши — промърмори той и ръцете му започнаха да масажират скалпа ми.

— Джор-Джии — поправих го.

— Шшоорзии… — опита той, след това спря и пробва отново. — Зорзии.

Изкикотих се. Зорзи? Не точно. Обърнах се и посочих към устата си, за да му покажа как да движи езика си. — Джорджи.

Пръстите му докоснаха устните ми с нежна ласка.

— Зеорзеи — след това отново опита. — Джжжорджи. — Той на практика измърка буквата ж.

— Много добре — казах нежно. Току-що осъзнах, че съм притиснала тяло към неговото и съм напълно гола.

— Джорджи — повтори той, мъркайки името ми. След това взе ръката ми, поставяйки я на гърдите си, откъдето се чуваше мъркането, като на котка.

— Джорджи са-акх Вектал.

Начина, по който го каза, с ръката ми притисната към сърцето му, ме накара да мисля, че значението на жеста е много по-голямо отколкото можех да предположа. Погледът му бе напрегнат и той сякаш чакаше да му отговоря.

Той бе извънземен. Напомних си това, в същия миг, в който осъзнах, че имам намерение да го убедя да ми помогне… да помогне на всички нас… срещу другите извънземни. Онези, които ни отвлякоха, за да ни продадат.

Разбира се, осъзнавах, че няма да искам от него само това. Планетата на Вектал бе ужасяващо студена, и съдейки по дрехите и оръжията му, хората тук все още не бяха излезли от каменната ера. Но отказвах да предам надеждата, че ще се върнем у дома. Просто знаех, че няма да стане със зелените дребни същества или баскетболните глави. Те ни мислеха за добитък.

Вектал бе този, на когото можех да се доверя.

Може би се възползвах нечестно от него, когато потърках пръсти по гърдите му. Те бяха студени от снежния въздух и зърната ми настръхнаха. Отърках се умишлено в него, позволявайки му да почувства тялото ми. Облизах устни и погледнах нагоре към извънземните му, светещо сини очи.

Посочих към планината, където знаех, че има толкова много жени (половината в капсули), които чакаха да бъдат спасени, докато аз си взимах баня със сапунени мехурчета заедно с един от местните.

— Отведи ме обратно горе, в планината.

Той погали лицето ми, а в погледа му се четеше въпрос.

— Плани… ната?

— Да — казах и плъзнах пръст по кожата му. — Там горе.

Той смръщи вежди и поклати глава, казвайки ми без думи, не, не трябваше да ходим там.

Добре тогава, бе време да измъкна големите оръжия.

— Вектал — промърморих. — Знаеш ли как да се целуваш?

Празното изражение на извънземния ми показваше ясно, че не разбира нито една моя дума. Разбира се, че не разбира. Затова обвих ръце около тила ми и го дръпнах по-близо към себе си. Той бе така топъл и ми харесваше да блокира с тялото си студения въздух.

— Целувка? — казах отново и се повдигнах, докосвайки устни с неговите.

Изражението на лицето му бе удивено. Сякаш никога не му е хрумвало, че хората могат да докосват устните си. Потиснах един кикот и плъзнах ръце по гърдите му.

— Мога да ти покажа още от това… ако ме заведеш в планината.

Бях наясно, че си играех с огъня. Да му предлагам сексуални услуги в замяна на помощ едва ли беше най-великият ми план, но работех с това, което имах под ръка. И докато той бе очарован от мен, щях да се възползвам. Беше продажно от моя страна, но от това зависеше живота на останалите момичета. Ако трябваше да целуна и да флиртувам с извънземен, за да ги спася, така да бъде.

А и ако трябва да съм честна, не бе кой знае колко тежка задача. Още мислех за устните му върху кожата ми, от миналата вечер. Начинът, по който ме ближеше, докато не свърших. А начинът, по който ме гледаше точно сега, ме караше да мисля, че сексът с него въобще няма да е неприятно изживяване. Щеше да бъде бавен, пълен с открития и толкова страстен. Въобще не мразих идеята. Никак даже. Може би не бе правилното време да имам тези интересни секси мисли, но просто не можех да ги прогоня от ума си.

Поиграх си още малко с огъня, притискайки голите си гърди към неговото топло… толкова топло… тяло.

Вектал сведе лице към моето, а погледът му се стрелна към устните ми, преди да се насочи към очите ми. Сякаш ме молеше за още една целувка, защото сам не знаеше как да действа.

— Извънземните не се ли целуват? — попитах меко, докосвайки много леко устните си до неговите. — Ще ти покажа всичко за целувките, ако дойдеш горе в планината, заедно с мен.

— Плани… ната — повтори той и присви очи. Той сложи пръст на устните ми, а след това на своите, преди да повтори. — Джорджи планината?

— Точно така — казах доволна, задето ме е разбрал. — Заведи ме в планината и Джорджи ще те целуне отново — притиснах пръстите си към устата му.

Светещият му поглед не се откъсваше от мен. Той се наведе и реших, че ще опита да ме целуне, но той само потърка носа си в моя.

— Джорджи… планината — каза той с тих глас и в следващия миг почувствах как ръката му се плъзга по голата ми женственост, а пръстите му докоснаха гънките ми. — Планината.

Извиках. Бях стресната както от възбуждащото му докосване, така и от това, което искаше от мен. Той искаше да правим секс, за да ме отведе в планината.

Обмислих това за един дълъг миг, гледайки нагоре към него. След това се пресегнах и сграбчих члена му.

— Джорджи планината — съгласих се и го помилвах под повърхността на водата. Ако ме заведеш в планината, ще получиш това.

Той простена и опита да се тласне срещу ръката ми, но аз го спрях бързо.

— Планината — настоях.

— Планината — изръмжа той и ме стисна, притискайки голямото си тяло срещу мен. За един миг се панирах, чудейки се дали просто няма да вземе това, за което се пазарях. Но той само потърка нос в моя и ме освободи, сочейки към дрехите ми на брега.

Мамка му, отивахме в планината. Спасителната акция тръгна нагоре.

Облякохме се бързо, а аз направих погнусена физиономия, задето трябваше да облека мръсните си дрехи. Студът на сухия зимен въздух бе още по-пронизващ сега, когато бях мокра и замръзнала, и Вектал настоя да покрия мократа си коса с наметалото му. Беше добра идея, но все още се чувствах като ледено блокче в бруталния студ. Може би бързото топване в реката все пак не бе толкова добра идея, реших сега.

Той ме понеса отново на раменете си, когато потеглихме нагоре към планината. Той продължаваше да си мърмори под носа и от време на време галеше ледените ми ръце. Вектал посочи нещо напред и предположих, че трябва да видя нещо друго, освен сняг, но не беше така.

Насочихме се бавно нагоре по хълма и имах чувството, че са минали часове, макар може би да бяха само минути. Зъбите ми тракаха, а главата ми бе като леден къс. Беше ми студено, бях гладна и суровото месо, което изядох само засили глада ми. Не бях осъзнала, колко надолу по планината бяхме слезли, докато не погледнах нагоре и ми се видя така, сякаш скалистото място, на което бе корабът ни, се намираше на много часове от тук. Което накара зъбите ми да затракат по-силно.

Стръмната земя се бе превърнала в стръмна урва, която не разпознавах, и бях изненадана, когато Вектал се насочи напред. Той ме сложи на земята, казвайки нещо, което вероятно звучеше „стой тук“ и мина към основата на урвата, започвайки да копае. Гледах го известно време с объркано изражение, когато осъзнах, че той отваря входа към нова пещера.

Той нямаше намерение да ме води в планината. Той ме водеше в друга пещера.

— Ти майтапиш ли се с мен? — извиках. — Не! Вектал, отиваме в планината!

Извънземният се обърна и ме изгледа раздразнено. Той също се намръщи, сочейки към покритата ми с лед коса, към факта, че зъбите ми тракаха като луди и към това, че цялата треперих. Продължи да говори, правейки жестове към пещерата. Не бе нужно да говоря езика му, за да знам какво казва.

Студено ти е. Ще останем тук тази нощ. Майната му, няма да се качваме в планината точно сега.

А аз не можех да изоставя останалите за още един ден. Просто не можех. Дори с наметалото му бях замръзнала, а те си нямаха нищо. Нямаха храна, нямаха вода, нямаха подслон. Бях толкова разярена и безсилна, че исках да закрещя.

Вместо това се обърнах и тръгнах напред, насочвайки се към пътя, който според мен водеше към планината. В долината духаше силен вятър примесен със сняг от възвишенията. Чувствах се така, все едно потънала до шия във вода, но отказвах да се предам. Ако трябваше сама да мина останалата част от пътя до планината, за да накарам Вектал да види къде са останалите, щях да го направя.

— Джорджи — извика той зад мен. След това изрева високо дума, за които бях сигурна, че значи „Не“.

Игнорирах го и забързах крачка.

— Джорджи, не!

Прекалено късно. Не бях виждала засенченият сняг досега и не осъзнах какво е, преди да пристъпя към урвата и кракът ми да не намери твърда почва. Земята под краката ми изчезна и аз изпищях, плъзвайки се по леда, сякаш цяла вечност.

Само дето не бе цяла вечност. Бяха десет или петнадесет секунди. След това паднах и се приземих в преспа сняг, оставайки да лежа зашеметена върху нея. Вектал не бе толкова далеч и сега можех да го чуя как крещи името ми някъде от горе.

— Да, да — промърморих. Нямах търпение да чуя извънземния еквивалент на Аз бях прав, ти сгреши. Седнах и примигнах от болката в ранената ми китка. С всеки изминал миг ставаше все по-зле.

Нещо се раздвижи някъде на близо и застинах. За пръв път отделих време да огледам мястото, на което се намирах.

Бях в някакъв вид ледена пещера. От тавана висяха ледени висулки. Покрай стените се сипеше сняг, а пред дупката в тавана блестяха бледи слънчеви лъчи.

И все пак беше достатъчно светло, че да видя две дузини очи да гледат към мен.

Не бях сама и бях загазила адски много.