Руби Диксън
Варварите от ледената планета (30)

Глава 30

Джорджи

Два часа по-късно, след като се нахраниха и напиха, момичетата се чувстваха значително по-добре. Все още бяха слаби и линеещи, но дори Тифани бе успяла да се надигне и да хапне от яденето, донесено й от са-кхуи на име Салук. Бяха им раздадени топли дрехи и мъжете буквално кръжаха около жените, чудейки се как да им угодят, докато те ги гледаха с предпазливост в погледите.

В крайна сметка изгледах отчаяно Вектал, когато още един от мъжете запърха около ужасената Меган, опитвайки се да я храни с парче сурово месо.

— Може ли да излезете навън? Трябва ни малко време, за да разговаряме, без да ни слушате.

Той изглеждаше така, сякаш иска да възрази, но не го направи. Вместо това кимна, целуна ме по челото и каза на мъжете си.

— Елате. Трябва да отидем на лов, за да нахраним жените. Пашов, Зенека, пазете входа на пещерата. Останалите идвате с мен.

Мъжете се организираха и напуснаха, но не и преди да хвърлят няколко дълги, изпълнени с копнеж погледи към момичетата. И тогава, когато най-после останахме сами, взех купа от горещата храна и се настаних до момичетата свити до стените.

— Та — казах им — Доведох спасителен отряд. Това е както добре, така и зле.

— Начинът, по който го виждам аз, е, че е добре — каза Тифани с изтощен глас. — Какво лошо има в това група грамадни, силни извънземни, които се държат като детегледачки?

— Но има много повече от това — поколебах се.

Кира обаче ме погледна подозрително.

— Как научи езика им толкова бързо?

И така им разказах за космическия кораб, който Вектал наричаше пещера на старейшините. За вливането на езика директно в мозъка ми. Всичко за „паразита“, който изглежда бе задължителен, за да живееш на Не-Хот. За това, че племето на Вектал има само четири жени, и те гледат на нас като потенциални половинки, с които да създадат семейство.

Жените не казаха нищо, освен няколко ужасени възклицания, при мисълта за симбиота. И не ги винях.

— Ако останем тук — казах им аз — ще трябва да живеем един много по-различен живот. Това не е избор, който можем да направим с лека ръка. Имаме и други възможности. Може да изберем да не приемем… симбиота. Може да се бием.

Тифани поклати глава.

— Но точно сега сме толкова слаби. Едва си вдигам ръцете — другите кимнаха. Аз също се чувствах изтощена и подозирах, че не съм толкова зле, като останалите, само защото Вектал се грижеше за мен. Но след още ден или два? Вероятно щях да съм в същото положение.

— Да не споменаваме, че не знаем кога корабът ще се върне — каза Меган — и дали въобще ще се върне.

— Мисля, че ще се върнат за нас — каза замислено Кира. — Няма да искат да загубят важния си товар, а от това как звучи предполагам, че ние сме наистина важен товар.

— Добре — каза Лиз със саркастичен тон. — Значи ще се върнат.

— И може или да се бием, или да ги оставим да ни отведат от тук — казах им аз.

— Аз съм повече от малко ужасена от мисълта да получа това сим-нещо си — призна Меган. — Тази въшка.

— Кхуи — поправих я, и потреперих. Ами ако наистина приличаше на въшка? — Значи, ще се бием?

— Момиче — каза Тифани. — Не мога да си вдигна клепачите. Не мога да се бия. Гласувам да останем с големите момчета.

— Ето как стоят нещата — казах, потърквайки челото си. Имах главоболие и нямаше да изчезне. Не знаех дали е от кхуи болестта или от миризмата на това място, но ме болеше и бях раздразнена. — Кхуито избира половинките. Затова ако то реши, че ти и най-големият ти враг сте идеални, за да създавате бебета заедно, нямате право на глас.

— Но е по-добре, отколкото да гледат на теб като добитък — отбеляза Лиз.

— И дори да успеем някак да превземем кораба, това не значи, че ще можем да се отведем сами у дома, или че ще успеем да принудим някой да го направи. Може да ни излъжат и няма да има какво да направим.

— Ти какво искаш да направиш? — попита ме Джоузи. — Постоянно питаш нас. Но кажи ни ти какво мислиш.

Ръката ми се насочи към стомаха ми.

— В момента клоня в една определена посока, защото… съм бременна. С Вектал ще имаме бебе. Той резонира към мен, и очевидно това значи, че въпреки факта, че сме от различен вид, може да имаме дете. Затова аз искам да остана.

В мига, в който го казах на глас, се успокоих. Разбира се, че исках да остана. Бях се привързала към Вектал. Дори може би бях влюбена в него. Носех детето му. Не беше негова вината, че бях отвлечена от извънземни и че сега се налагаше да ми бъде дадена „въшка“ както я нарече Меган. Той не бе направил нищо, освен да ме обича.

— Бременна? — повтори Тифани. — След седмица? Сериозно ли?

— Мамка му, момиче, не можем да те оставим сама за пет минути — каза Лиз. — И този път съм супер сериозна. Шубе ме е, че ако те оставим още малко сама, ще се върнеш с цяло котило.

Силна руменина покри лицето ми.

— В своя защита, трябва да кажа, че не мислех, че мога да забременея, ако правя секс с някой, който не е моята раса.

— И немския дог може да забремени едно чихуахуа — посочи Лиз. — Познай кое от двете си ти.

Направих физиономия.

— Не исках да казвам нищо, за да не ви влияя.

— Нещо като: „Хей, някой намаза кифлата ми с масло, докато вие момичета, ме чакахте да се завърна и сега са останали няколко трохи“? — изплющя Лиз.

Ауч.

— Съжалявам. Аз…

— Не съжалявай — каза Кира, намесвайки се. Тя докосна ръката на Лиз, преди тя да успее да каже още нещо. — Беше доста тежко за нас тук.

— Повярвайте ми да се окажа бременна и за мен е огромна изненада.

— Значи оставаме? — попита Джоузи.

Огледах изтощените, хлътнали лица на приятелките си пленници.

— Ако кажете, да, оставаме.

— Ако някой от онези пичове се появи тук с хамбургер, може да засади колкото бебета си иска в градината ми — заяви Лиз.

Чух движение навън и тих звук от гласове. Въздъхнах и погледнах Лиз.

— Споменах ли, че някои от тях решиха да научат английски на стария кораб?

— Офертата все пак важи — викна Лиз и се ухили. — Да събудим ли дамите в капсулите?

Погледнах към стената и изпитах лека тревога.

— Те със сигурност ще ни намразят, нали?

— Защо? — попита Кира. — Не е като ние да сме ги отвлекли. Просто ги вадим.

— И ваденето включва въшка и обвързване с извънземен — посочих аз.

— Ти не се оплакваш — заяви Лиз. — Ако тези мъже се отнасят наполовина толкова добре, колкото Вектал се отнася с теб, няма да е никак зле. И това бие добитъка, нали?

Кимнах и докоснах стомаха си.

— Е, тогава предполагам, че е време да ги събудим. Може би трябва да предупредим Вектал и останалите, че сте единадесет.

Около мен момичетата се опулиха невярващо.

— Не си им казала, че има още шест? — попита Джоузи.

— О, мамка му, те със сигурност ще решат, че е дошла Коледа — каза Лиз и започна да се смее. — Нямам търпение да видя израженията им.