Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Варварите от ледената планета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice planet barbarians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Варварите от ледената планета

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: desi7y; galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10162

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Джорджи

Той имаше огън. Това бе голям плюс в тефтера ми. Потърках ръце, доближавайки се до огъня и се потопих в топлината му. Бе силен и гонеше студа отвън. Вятърът свистеше през кожата служеща за врата и можех да видя, че навън е вече тъмно, но стига да не напускам пещерата, щях да съм добре тук до огъня. Гузно си помислих за Лиз, Кира и останалите. Със сигурност ще успеят да се стоплят, стоейки близо една до друга, нали?

Вдигнах поглед, когато Вектал започна да крачи из малката пещера. Изглеждаше разтревожен и това ме караше да се изнервям. Все едно бях направила нещо нередно, но нямах идея какво. Той продължаваше да мърка щом се доближи до мен, тъй че това би трябвало да значи, че е щастлив, нали? Но предполагам не бе така.

Стомахът ми изръмжа и притиснах ръка към него. Време бе за блокчето. Проверих джобовете на крадения ми гащеризон, но не намерих нищо и започнах да се паникьосвам. Сега бях изгубила и храната, и оръжието си. Имах само ботушите, които мачкаха пръстите ми и гащеризона. Боже, хич не ме бива в тези експедиции. Ъгх.

Той се раздвижи и коленичи до мен, карайки ме инстинктивно да се дръпна назад. Погледнах тревожно към Вектал. Устата му върху мен беше нещо приятно, но много добре знаех какво още иска и сега като бе така близо ме изправяше на нокти.

Но той само направи жест към стомаха ми.

Кууууск? — в думата имаше куп звуци, които не можех да произнеса. Все едно правеше някакво странно вибриращо нещо в гърлото си.

— Гладна — казах, галейки стомаха си. След това имитирах хранене.

Той посочи към зъбите ми и зададе още един въпрос. Ясно. Нещо в тях го тревожеше. Разголих ги, за да покажа, че са добре, но той ми показа своите в отговор.

Резци. Разбира се, че ще им резци. Кучешките му зъби бяха три пъти по-големи от моите и изглеждаха истински брутално. Нищо чудно, че беше объркан от вида на късите ми, квадратни зъби.

— Надявам се, че с тях дъвчеш зеленчуци — казах му откровено.

Той издърпа рошавото си наметало и, Боже, радвам се, че това бе само част от облеклото му, а не от тялото му. Можех да понеса рогата, мисля. Но се радвах, че тази рунтава козина, не е част от него. Огледах го отново и реших, че може би голяма част от едрото му тяло може би са само дрехи. Това би било добре. Обаче нямаше как тези двеста и петнадесет сантиметра височина да са дегизировка.

Гледах го тревожно как се съблича.

— Надявам се, че не си решил, че къркоренето на стомаха ми значи време за натискане.

Той пусна косматото наметало на пода на пещерата, и очите ми се разшириха при вида на дрехите, с които бе облечен отдолу. Мислех, че са кожи, всичките в един и също синьо-сив цвят, които изглеждаха много меки и ме караха да мисля за облачен ден. И които ме караха да се чувствам много сгорещена. Ръцете му бяха голи, гърдите му бяха покрити с нещо подобно на елек с джобове и привързан с ленти. На него имаше закачени няколко страховито изглеждащи остриета направени от кости. Доста от плътта му бе гола, и имайки предвид студа навън, се зачудих колко ли топло е това тъпо наметало.

И дали мога да го открадна.

— Вероятно е лоша идея, Джорджи — казах си. — Този мъж е единствената ти дружка в момента.

Дори и да искаше да ближе котенцето ми. Стиснах здраво бедра при спомена и се изчервих. Върнах пак погледа си върху извънземния. Ръцете му бяха голи и показваше невероятно количество мускули. Бяха наистина огромни и доста заплашителни и бях сигурна, че скритите по елечето коремни и гръдни мускули са също толкова впечатляващи.

Той издърпа една лента през рамото си и забелязах, че в допълнение към различните ленти и джобове на гърдите му виси и нещо подобно на торба. Стомахът ми изкъркори отново. Той може да имаше храна.

Истинска храна. Не гадни блокчета.

Стомахът ми се преобърна и стиснах здраво ръцете си, за да се спра да не посегна към него. Никога през живота си не съм била толкова гладна. Той отвори чантата и нещо приличащо на мехур, който вероятно бе пълен с вода и нещо увито в кожа. Той ми го подаде и го разтворих. Вътре имаше нещо, приличащо на месо смесено с овесена каша. Храна за из път. Това трябваше да бъде. Потреперих и погледнах към него.

— За мен ли е?

Кууус-ках — каза той на странния си език и направи движение, показвайки ми, че трябва да си отчупя и да се нахраня.

Точно сега ми се искаше да го целуна, с острите му резци и всичко останало.

— Благодаря ти — казах и отчупих голямо парче. Не ме бе грижа дали изглеждам лакома или не. Умирах от глад. Набутах цялото парче в устата си и задъвках.

Веднага осъзнах грешката си.

Вкусът му бе… ами, ужасен бе най-милата дума, която можех да измисля. Все едно бях отхапала от смес с чушки халапенийо смесено с някакво гадно месо. Подправките бяха толкова силни, че носът ми протече, а очите ми се напълниха със сълзи. Закашлях се, опитвайки отчаяно да преглътна хапката в устата й, но тя изгаряше езика ми. В крайна сметка давейки се изплюх голяма част от храната в устата си, докато извънземният ме гледаше любопитно.

Беше брутално. Давех се и кашлях, докато той не реши да набута мехура в ръцете ми, лаейки някаква дума. Отпих внимателно, боейки се от вкуса, който може да има. За мое облекчение, беше вода, студена и освежаваща, с лек цитрусов аромат. Отпих облекчено и бавно спрях да се давя.

Върнах му храната и поклатих глава. Дори и да исках да я изям… а аз наистина исках… не можех. Само мисълта да поставя дори малко парче в устата си караше челюстта ми да се стяга. Стомахът ми изкъркори в нещастен протест.

Извънземният бе объркан от реакцията ми към храната. Той огледа отново устата ми и се опита да докосне езика ми. Избутах ръката му.

— Няма никакъв проблем с устата ми, храната ти е виновна.

Той каза нещо на шантавия си език и посочи към синините ми. Ох. Той мислеше, че съм ранена и за това не мога да ям. Поклатих глава.

— Добре съм. Наистина.

Извънземният… Вектал… ме изгледа замислено.

— Предполагам, че на близо няма град пълен с приятелски настроени извънземни? — попитах. Малката пещера ставаше по-студена и когато вятърът нахлу вътре придърпах якето по-близо около тялото си.

Вектал вдигна наметалото си и го наметна на раменете ми, говорейки ми нещо на странния си мъркащ език.

— Благодаря — казах и се сгуших в наметката. Той не се облече отново, което значеше, че вероятно студът не го тревожеше. Огледах го отзад, докато слагаше дърва в огъня.

Имаше опашка. Добре. Много същества имаха опашки. Това не беше шантаво. Опитах да не се почувствам неудобно, заради това, но той бе просто… толкова различен. Първо: имаше рога. Ръцете, които слагаха дърва в огъня, имаха само четири пръста. Ботушите му изглежда бяха направени от мека кожа, но в предната страна, където бяха палците му, бяха доста обемисти, затова само можех да си представя какво се случва там.

О, и беше опушено сиво-син на цвят. Не можех да забравя тази част. И мъркаше. Затова да, изключвайки факта, че бе двукрак, не си приличахме особено много.

Шорши — каза той, изговаряйки своята версия на името ми. Той го повтори и ми се намръщи, преди да поклати главата си, със сплетена на плитка черна коса. — Шорши Вектал — каза той отново и посочи към окото си, преди да поклати глава.

— Не знам какво се опитваш да ми кажеш — казах му. — Че не те харесвам? Знам, че не те. — Посочих към храната. — Наистина ми се иска да можех да изям това, но не мога. — В очите ми горяха сълзи от изтощение. Сякаш всичко се стоварваше тежко върху мен. — Нямаш идея колкото скапан бе животът ми през последните две седмици.

Той каза нещо с мек глас и избърса сълзите стичащи се по лицето ми. Кожата му бе мека като велур… или нещо подобно. Беше… приятно. Беше приятелски жест, въпреки че всичко в този свят бе толкова прецакано.

Вектал обгърна наметалото по-здраво около мен. След това погали кожите до огъня и ми каза нещо. Реших, че е нещо от типа „почивай тук“ защото той пак погали кожите, чакайки. Легнах долу. Бе топло и се сгуших в кожите и за пръв път от сякаш цяла вечност, не се чувствах в непосредствена опасност. Всичко, което искаше този извънземен, беше орален секс.

Мисълта ме накара да се изкискам на ум и заспах с усмивка на лице.