Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Варварите от ледената планета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice planet barbarians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Варварите от ледената планета

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: desi7y; galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10162

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Вектал

Точно когато си мислих, че половинката ми не може с нищо да ме изненада, тя правеше именно това.

— Е, Вектал — каза, плъзвайки се до мен, когато с мъжете ми се върнахме, носейки прясно убити двисти за жените, които ни приветстваха щастливо щом видяха храната. — Може ли да поговорим за минута?

Другите мъже ми хвърлиха погледи изпълнени със завист, че половинката ми докосва ръката ми, а моето кхуи започна да пее. Един от мъжете по-рано резонира, но никой не си го призна. Не го винях. Имайки предвид, че жените не знаеха дали ще останат или ще си тръгнат… мисъл, забиваща се като нож в стомаха… никой не бе сигурен как да реагира.

Но Джорджи ми се усмихна ентусиазирано и ме дръпна настрани. Ръката й се опря на гърдите ми, точно над мястото, където пееше моето кхуи.

— Та, имам добра и лоша новина. Коя искаш първо?

— Има лоша новина? — Залитнах леко. Нуждата да сграбча половинката си и да избягам далеч с нея бе почти обсебваща. — Ако има лоша новина, най-добре ми я кажи сега. Не мога да понеса да не зная.

Тя изглеждаше леко притеснена от реакцията ми.

— Това беше човешка шега, Вектал — каза тя. — Не се разстройвай. Не знам дали е лоша новина, но определено ще е изненадваща.

Изпуснах бавно дъха си.

— Готов съм.

— Добрата новина е, че оставаме — каза тя и малка усмивка заигра на устните й. — Обсъдихме всичко и гласувахме.

Не знаех какво значи „гласувахме“, но думите, които изричаше, ме изпълваха с щастие. Обгърнах я с ръце и притиснах устните си към нейните. Тя изписука и от устните й се разнесе щастлив смях. След това обви ръце около тила ми и за миг за мен нищо друго не съществуваше, освен моята Джорджи и нейната мека, сладка уста.

— Мой резонанс — промърморих между целувките. — Изпълваш ме с такава радост.

Тя прекъсна целувката и на странното й гладко лице се изписа тревога.

— Може да не харесаш това, което имам да ти кажа.

Исках да й кажа, че за мен нищо друго няма значение. Стига тя да бъде с мен. Но в странните й очи имаше такава тревога, че се насилих да изплюя думите.

— Какво има?

— Мъжете ти дойдоха тук, за да спасят пет жени — каза тя, а пръстите й се заиграха с лентите на елека ми. Отказваше да ме погледне в очите. — Но има още шест от нас. Хиберниращи.

Погледнах Джорджи за един дълъг миг. Думите й нямаха смисъл. Може би не бе усвоила всичко в езика ни.

— Думите, които казваш, значат… спане? Нещо друго ли имаш предвид?

— Не, имам предвид точно това, хибернация — каза тя. Малката й ръка хвана моята и тя ме задърпа към стената със странните панели със светлини, като в пещерата на старейшините. Когато стигнахме до стената, тя я докосна с ръка.

— Те спят тук и нямат идея какво се случва с тях.

Бях изумен.

— Спят в стените на пещерата ви?

— Да — заяви тя с тъжно изражение. — Бояхме се да ги събудим. — И тя ми разказа невероятната история как са били отвлечени от домовете си, докато са спели, озовавайки се в корема на пещерата-кораб. — Ние бяхме допълнителен товар. Тези в стените са оригиналните.

Не разбирах думите й, но като цяло схващах какво иска да ми каже.

— Значи сте два пъти повече отколкото мислехме.

— Надявам се, че не си ядосан? — Лицето й се сгърчи от тревога.

Ядосан? Бях очарован. Това че тук имаше пет млади, здрави, необвързани жени бе като дар от Боговете. Още шест от тях беше немислима награда. Исках да притисна Джорджи към себе си и да не я пускам никога повече, защото тя спаси племето ми от сигурна смърт. Вместо това, трябваше да остана спокоен.

— Още шест жени… Всички те ще бъдат изплашени, объркани и трябва да се отнасяме внимателно с тях.

Тя кимна.

— Мъжете ти ще трябва да са много внимателни около тях. Те не са били пленници, като нас. Доколкото знаем, вероятно си мислят, че още са у дома си, и спят в леглата си. Това ще е много странно и много страшно за тях. — Тя стисна ръката ми. — Не искахме да ги будим, преди да сме решили какво ще правим. Нали ме разбираш?

Разбирах я. Джорджи ми казваше, че колкото и да са се колебаели петте жени дали да останат в племето ни, новите шест щяха да се колебаят още по-силно. Щеше да отнеме много време и търпение, за да ги приобщим към племето.

— Разбирам.

— Някои може да откажат да вземат… кхуи — каза тя, свивайки устни при изричането на думата. — Това трябва да бъде техен избор.

Това не беше нещо, с което бях съгласен, но стига Джорджи да приеме кхуито, не ме беше особено грижа за останалите. Притиснах дланта й към устните си.

— Ще оставя ти да решиш.

Тя кимна и ме погледна сериозно.

— Тогава отивам да взема останалите.