Руби Диксън
Варварите от ледената планета (33)

Глава 33

Джорджи

Бяхме тъжна, тъжна групичка, когато се изнесохме от контейнера малко по-късно. Новите момичета плачеха и бяха объркани. Искаха повече кожи, отколкото можехме да им дадем. Искаха по-хубави обувки. Бяха гладни, бе им студено и бяха изтощени. Може би заради умората, но се дразнех, защото правехме всичко по силите си, а те продължаваха да хленчат. Знаех, че това е ново и страшно за тях, но ми се искаше да се стегнат и да наваксат вече с програмата.

Освен това, жените искаха да отбягват мъжете, които им хвърляха погледи изпълнени с копнеж. Някой продължаваше да мърка, макар че никой не пристъпи напред, за да си признае. Най-вероятно бе за добро, защото предполагах, че момичетата нямаше да се справят с това точно сега да се озоват с извънземно гадже. Не и след всичко, което се случваше в момента.

Горната част на рамото ми туптеше болезнено. Вече бях привързана, но все пак, беше рана и беше гадна. В мига, в който сензорите се изключиха, ние се хвърлихме в действие, готови да напуснем лагера. Преди да го направим обаче трябваше сами да се погрижим за проблема. Ако тези сензори бяха проследяващи устройства, трябваше да се отървем от тях и то бързо.

В действие влязоха ножовете и пет минути… и много сълзи… по-късно, сензорите бяха премахнати. Пашов бе изпратен да ги хвърли в най-близката пещера с метлак. Нека малките зелени същества намереха тях щом искаха да имат пленници.

Сега останалите от нас газехме в дълбокия сняг, с изключение на Джоузи, която бе носена от мъж на име Хейдън. Опитвахме се да игнорираме хапещия студ в търсене на нещо, което Вектал наричаше са-кохтск. То щеше да има кхуитата, от които се нуждаехме и това, каза той, щеше да ни спаси.

На този етап бях повече от доволна да бъда спасена. Бях така изтощена, че ми бе трудно да вървя в крак с останалите, а Лиз бе толкова слаба, че Раахош реши да я носи преметната на рамото си, като чувал с картофи.

Един от разузнавачите се появи, размахвайки копието си.

— Са-кохтск — извика той, надвиквайки вятъра. — В долината. Побързайте.

Вектал обви ръка около кръста ми. Той носеше Тифани, когато бе прекалено отпаднала, за да се движи.

— Ела, мой резонанс — каза ми той. — Не е далеч.

— Добре съм — казах му, марширувайки напред. — Аз…

Земята под краката ми се разтресе.

— Какво беше това? — попитах, застивайки на място. Ужас премина през тялото ми, когато усетих отново труса. Дори снегът натрупан на земята подскачаше.

— Това — каза Вектал, подканяйки ме да вървя напред, — е са-кохтск.

О, мамка му. Бях леко ужасена от това, което щяхме да видим, но продължих бързо напред. Вектал и мъжете му усилиха крачка и ние нямахме друг избор, освен да ги последваме.

— Ловите ли това животно често? — попитах го аз.

— Не често — отвърна ми. — Само когато има нужда от кхуи. Прекалено агресивни са, за да го правим без важна причина.

— Страхотно — казах глухо.

— Всичко ще бъде наред — каза ми Вектал, милвайки ме леко по ръката, което предизвика нова болка в раната ми.

Поне след като получехме кхуи, Майлак щеше да е в състояние да ни излекува. Състоянието, в което бях в момента гарантираше, че щеше да има доста работа за вършене. Приготвих ножа, който носех със себе си.

— Какво се случва? — попита едно от момичетата, трепереща в кожите си. Името й бе Нора, май, и тя бе едно от силните нови попълнения. Земята отново потрепери и Вектал посочи към дърветата със странните розови перушинести листа.

— Отведи жените там. Ако съществото дойде към вас се скрийте между дърветата.

— Да се покатерим на тях ли? — погледнах останалите жени. — Не мисля, че някоя от нас има сили да се катери.

— Няма нужда да се катерите — каза Вектал. — То не може да ви стигне, ако сте вътре в гората — зачудих се на странните му думи, но нямах време за мислене. Той ме целуна по челото и пусна Тифани, оставяйки я в ръцете ми. Тя бе така слаба, че се вкопчи в мен и се наложи да я влача до дърветата с помощта на Нора.

Беше някак сексистко всички жени да се крият под дърветата, докато мъжете отиват да се бият, но щом огледах жените около себе си, почувствах леко отчаяние. Бяхме слаби, изтощени и непривикнали към ужасния студ. Ако зелените същества се появяха сега, нямаше да успеем да ги отблъснем, дори и да бяхме повече от тях.

Земята потрепери за пореден път и до мен Кира стисна копието, което някой й бе дал, докато Лиз простена нещастно.

— Какво, по дяволите, е това, Джурасик Парк изживяване?

— Не знам — казах й, но стиснах ножа по-здраво в ръката си.

Нещо издаде силен рев и косъмчетата на тила ми настръхнаха. Звучеше близо, адски, страшно близо, и земята пак потрепери. Меган се разплака от страх, а другите жени шептяха уплашено. Изсъсках им да пазят тишина, защото, мамка му, исках да знам какво се случва. Мисълта, че Вектал е там навън с огромното чудовище, ме плашеше.

Ами ако бъдеше ранен? Ами ако… умреше? Сърцето ми се сви при тази мисъл. За толкова кратък период от време се бях привързала към него, повече отколкото признавах дори пред себе си.

Не исках да живея тук, ако Вектал го няма.

Гигантска глава се издигна над дърветата. Затаих дъх изпълнена с ужас. Там имаше нещо, четири светещи сини очи, по две наредени едно над друго. Беше наистина огромно и покрито с дълга, сивкава рунтава козина. То издаде още един силен рев и залитна напред, карайки земята да се тресе. Беше по-високо от дърветата и когато мина покрай тях, видях дълги силно разклонени крака, с големи стъпала, които смазваха снега. От едната му страна висеше извънземен ловец, вкопчил се в копие забито в едната страна на съществото.

— Мамка му — каза Лиз. — Какво, по дяволите, е това нещо?

— Мисля, че е са-кохтск — казах, чувствайки, че ми се вие свят. Приличаше на грамаден балон, като тези от парадите за Деня на Независимостта, само че с крака.

Нима наистина можеха да убият това нещо? Милостиви Боже. Бъди внимателен, Вектал, започнах да се моля тихо. Още от мъжете изтичаха покрай него, размахвайки копията си. Опитах се да различа Вектал в групата, но не го виждах. Той не носеше копие, а само ножове и прашката си, и мисълта ме изпълни с отчаяние.

— Ще ми се да имах лък — каза Лиз, докато гледаше как съществото се влачи покрай нас.

— Това е странно — коментира Кира. Всички не откъсвахме поглед от са-кохтск.

— Бях шампион на стрелбата с лък в училище — заяви Лиз. — Макар че не съм сигурна, че мога да застрелям това нещо.

— Хъх — бе всичко, което каза Кира.

Излязох навън на снега, извън защитата на дърветата, когато съществото ни подмина, преследвано от ловците. Къде бе Вектал? Къде? Последвах ги от разстояние, докато ловците го ръгаха с копията си.

Съществото изрева отново, залюля бавно глава и залитна леко. Един от мъжете сграбчи бивните на съществото и когато то разклати глава, мъжът полетя, едва успявайки да се задържи за бивните, преди да се качи на главата му. Поех си рязко дъх, когато разпознах грациозните движения и дългата черна коса. Вектал. Вдигнах ръка към устата си и притиснах с пръсти устните си, за да не изкрещя от страх.

Моля те, не умирай заради мен, мислех си аз. Моля те.

Гледах го как грациозно възседна главата на животното. То се мяташе, опитвайки се да го избута, но Вектал се държеше здраво. Той измъкна нещо от кръста си… вероятно острие… и го вдигна във въздуха.

С боен вик той замахна надолу, а съществото изкрещя от болка. Зад мен няколко от жените проплакаха от страх. Бях останала без дъх, когато Вектал вдигна ножа и го заби отново и отново, право в окото на съществото.

С последен вик, съществото се залюля, направи още една крачка и се срина на земята. Земята се разтресе от силата на падащото огромно тяло и аз не се сдържах, хуквайки напред към Вектал. Пробивах си път през снега стигащ до коленете ми, игнорирайки изтощението си. Трябваше да стигна до него и да се уверя, че е добре.

Когато стигнах, видях, че е покрит с кръв от съществото и тъкмо почистваше лицето си в единия край на дрехата си. Щом ме видя, той ми се ухили с момчешка усмивка тип видя-ли-ме-какво-направих, а аз заридах и се хвърлих на шията му.

— Адски много ме изплаши — избъбрих на английски, без да ме е грижа, че ще наплескам с кръв новите си дрехи.

— Джорджи? — попита той, галейки гърба ми. — Добре ли си?

— Вече да — отговорих на неговия език. — Това беше адски страшно.

— Те са силни — призна той. — Но не толкова силни, че да не мога да убия едно за теб и останалите човеци.

— Само гледай да не ти става навик да го правиш — казах му аз.

Ръката му докосна корема ми, а в очите му блесна топлина.

— Ще трябва да уловим едно, когато се появи детето ни, и ще го направя с радост.

— Добре, добре — съгласих се бързо. — Сега какво?

Той ме целуна по челото.

— Сега, ще вземем вашите кхуита. Събери жените.

Стомахът ми се сви при тази мисъл, но се насилих да кимна. Щом те можеха да рискуват живота си, за да ни набавят симбиота, най-малкото, което можехме, бе да удържим нашата част от сделката и да го приемем.

Отидох до Тифани и й помогнах да стане, опитвайки се да изглеждам по-уверена отколкото бях в действителност. Ако точно сега полудеех и другите щяха да ме последват. Трябваше да бъда печена, спокойна и рационална за всичко случващо се тук.

Успях да остана печена, спокойна и рационална за цели пет минути, докато се съберем близо до съществото. Мъжете ни гледаха внимателно, а в погледите им се четеше надежда и копнеж. Игнорирах ги, фокусирайки се върху грамадното мъртво са-кохтск. Дългите, тънки крака бяха разтворени, а плоският му корем се виждаше ясно. Огледах се, търсейки нещо, което вероятно приличаше на риба-прилепало. Моля те, моля те, не приличай на риба-прилепало. Но дебелата рошава козина на съществото криеше всичко, което може да бъде прилепено на кожата на корема му.

— Къде е кхуито? — попитах, тъй като изглежда мъжете чакаха жените да кажат нещо.

— Вътре — каза Вектал. Той пристъпи към мен и докосна челюстта ми. — Готова ли си, моя Джорджи?

О, Господи. Не знаех дали съм готова. Преглътнах трудно.

— Да го направим.

Той кимна и измъкна дълго, тясно острие от колана си. Стегнах се, когато върхът на острието докосна корема на животното. С едно плавно движение то потъна дълбоко и Вектал започна да реже. Потече кръв и няколко капки полетяха понесени от вятъра, а зад мен се чу давещ звук. Във въздуха се разнесе тежка метална миризма и се насилих да я игнорирам.

Двама от воините пристъпиха напред, отваряйки раната на съществото, разкривайки огромни кървави органи.

— Също като да одереш елен — заяви до мен Лиз, с любопитно безизразен глас. — Голям елен. Нищо работа.

Вектал пристъпи към гръдния кош на съществото и пъхна ръце между ребрата. Той напредна мускули и се чу хрущене, все едно се трошаха клони в гората, преди ребрата да се разтворят.

— Наистина, наистина голям елен — каза Лиз.

Вектал направи няколко разреза, а мокрите звуци изпълниха тихата вечер. Той измъкна един голям орган, за който предположих, че е сърцето, което все още пулсираше. То сякаш светеше от вътре със замъглена синкава светлина. С едно движение той го разряза и навън блесна силна тишина.

Вътре имаше около дузина тънки дълги светещи червея.

Червеи.

О, Господи.

Един от войните се приближи и взе органа от ръцете на Вектал, а той от своя страна се пресегна и взе един от светещите червеи.

— Мисля, че ще повърна — каза немощно Кира.

И аз мислех същото. Но се насилих да остана на място, докато Вектал размотаваше дългия червей, преди да пристъпи напред, държейки го в големите си ръце. Той се гърчеше и шаваше срещу дланите му.

— Не могат да живеят дълго навън в студа — каза ми той. — Трябва да направим лек разрез на шията ти и да дадем на кхуито безопасно място, където да живее.

Очите му ме гледаха твърдо. Тук, трябваше да дам пример на останалите. Трябваше да му се доверя и да го приема.

Преглътнах силно, гледайки дългото, гърчещо се, светещо нещо.

— Ами… ами ако отиде в мозъка ми?

— Все едно е по-добре да иде в сърцето ти? — попита Лиз.

— Кхуито е изворът на живот в нашия свят — каза ми Вектал, докато извиващото се нещо в шепите си. Погледът му бе насочен към лицето ми и в него се четяха толкова много емоции. Ако му обърнех гръб сега, щях да загърбя всичко, което той и хората му ни предлагаха. Щях да обърна гръб на един живот изпълнен с любов, само с надеждата, че можем да бъдем спасени.

— В шията, а? — попитах с тих глас. — Ще боли ли?

— Не знам — Вектал приближи до мен и можех да чуя как нещото в ръцете му се извива и издава мъркащи звуци.

— Добре тогава — казах аз. Нещото се притискаше към ръцете му, сякаш търсеше начин да се зарови под кожата му. Прилошаваше ми при мисълта, че това нещо ще е вътре в мен… но какъв избор имах?

И взех своето решение. Избирах Вектал… и детето ни, което дори сега можеше да расте в утробата ми.

— Аз ли трябва да направя разреза? — попитах го. — Или ти ще го направиш?

— Аз мога да го направя — каза той и поднесе към мен шепите си.

Взех кхуито с лека гримаса. На допир беше като лепкаво парче спагети, невероятно топло, въпреки студа навън и вятъра, който духаше около нас. Светлината му мигаше леко, сякаш сливайки се с кожата на ръцете ми и за миг се разтревожих. Ами ако кхуито не можеше да се свърши с човек? Но Вектал измъкна ново, чисто острие и ръцете му се насочиха към тила ми, обгръщайки го.

И тогава наистина нямаше връщане назад.

— Готова ли си да го направиш, Джорджи? — попита Кира, звучейки задавено.

— Готова съм — погледах светещите очи на Вектал, когато се наведе към мен. Той ме целуна по челото и отново бях поразена колко прекрасен бе той. — Обичам те — казах му тихо.

— Ти си моето сърце, Джорджи — промърмори и усетих студеното острие до шията си и след това почувствах лека болка, когато той направи лек разрез на гърлото ми, близо до ключицата ми. Не беше дълбоко, но достатъчно, че да потече малко кръв, която веднага замръзна срещу кожата ми.

Вектал взе кхуито от ръцете ми и го вдигна, а щом видях как това странно, светещо влакънце приближава към голата ми кожа си помислих: Не, не, чакай, промених си мнението.

Но това вече бе без значение.

В мига, в който кхуито докосна кожата ми, започна да се заравя, търсейки топлината на тялото ми. Поех си ужасена дъх, когато го усетих да влиза под кожата ми. Сякаш лед премина през вените ми и можех да усетя как се насочва към сърцето ми. О, по дяволите.

По дяволите.

Всичко започна да потъмнява.

Лицето на Вектал се размаза пред погледа ми.

Това бе грешка, нали?

Но тогава усетих топлина.

Толкова много топлина.

И тихо бучене…

А след това потънах в тъмнината.