Руби Диксън
Варварите от ледената планета (19)

Глава 19

Вектал

Имаше още пет други човека, като изключим мъртвата в снега. Всичките жени. Умът ми не можеше да осъзнае това. Всичките жени. Замислих се за собственото си племе, в което имаше двадесет необвързани мъже. В племето ни имаше само пет възрастни жени. Никога не са били много. Майлак беше единствената необвързана и с нея бяхме за кратко любовници, докато не резонира с Кашрем. Сега те имаха малко дете, Еша, която правеше бройката на жените в племето ни шест. Повечето от нашите мъже се бяха отказали да имат половинка.

И аз бях намерил моята. Имаше още пет жени, които можеха да резонират към някой от племето. Още пет жени, които да донесат живот в малкото ни, умиращо племе. Благодарение на нашите кхуита ние имахме дълъг, но много самотен живот, и прекарвахме повечето си време, завиждайки на останалите за половинките им.

Но сега бе дошла Джорджи. И Джорджи бе донесла надеждата с нея.

Не знаех как тя и племето й са дошли тук и защо не са подготвени да оцеляват. Не можех да комуникирам добре с нея. Но след време щях да получа отговорите си. Засега, трябваше да ловувам, за да нахраня малките, крехки човешки жени. Тревожеше ме факта, че са прекалено слаби, за да могат да изминат пътя обратно до пещерите на племето.

Никоя от тях нямаше кхуи.

Не след дълго щяха да се разболеят и да умрат. Беше прекалено рано да видя слабостта в Джорджи, но през последните дни я храних и се грижих да е на топло. Другите нямаха блясък в очите, като нея. Изглеждаха изтощени. Отпаднали. Една имаше шум в дробовете, което говореше за болест.

Спомних си за мъртвата в снега, напълно замръзнала. Това нямаше да се случи с моята Джорджи.

Пътувах колкото мога по-бързо през дълбокия сняг. Събрах всичко от първата пещера, в която бяхме по-рано тази сутрин. След това продължих надолу, събирайки всичко от още една пещера. С малко късмет, можеше да срещна друг ловец. Имах само един мехур за вода и много човешки усти. Жените имаха нужда от всичко. Не бяха подготвени да оцеляват в това време. Само мисълта за това ме накара да тичам по-бързо през снега. Раахош бе навън по ловните пътеки и територията му бе близко до моята. Можех да се насоча на юг и да потърся помощта му, заедно можехме да нахраним болните човеци.

Но щеше да отнеме цял ден да го намеря, а аз не можех да оставя своята Джорджи за толкова дълго време. Не и когато не може да си набави сама храна. Не и след като вече можеше да носи детето ни. Не и след като наоколо обикаляха диви метлакс, а племето на Джорджи бе въоръжено само със сняг.

Нямах никаква представа как и защо се бяха озовали тук, но защитническите ми инстинкти се събуждаха с рев при мисълта за Джорджи обградена от диви, непредвидими метлакс. Трябваше да я науча как да се защитава. Една малка стъпка подред, напомних си. Първо, храна и подслон за човеците.

Докато приключих със събирането на провизиите и двете слънца бяха изчезнали от хоризонта, и по-голямата от двете луни покриваше небето. Отново бе започнал да се сипе сняг, когато се върнах до черната странна пещера, в която се криеха Джорджи и жените й. Съдържанието на няколко пещери беше привързано към гърба ми и тежестта бе голяма. В допълнение към дърветата и кожите, бях наловил достатъчно дребни двисти, за да нахрани всички гладни човешки усти за поне няколко дни, ако месото бъде замразено правилно. Бях изтощен от деня прекаран в тичане и умората ми си пролича, когато се стоварих тежко през отвора на пещерата.

От вътре се чуха изплашени женски викове.

— Успокойте се — чух Джорджи да каза. — Вектал е.

Пуснах тежкия си товар на ледения под и се протегнах. Гърбът ми изпука, а мускулите ме заболяха.

— Ммкъ му, колкое фисок?

— Мислякм дфъ метри петндесет снтиметр — каза Джорджи и долових лека гордост в гласа й. Тя ме хвалеше, но можех да видя тревогата в изражението й, щом ме погледна. — Нямше те многофреме.

— Добре съм, сладък мой резонанс — казах й, милвайки бузата й. — Яде ли нещо? Малка и слаба си, като другите твои човеци. — Погледнах другите петпръсти жени. Те бяха взели всички кожи и се бяха сгушили до стените. Миришеха ужасно, но бяха пленени в тази пещера, затова не ги обвинявах.

— Той питдли си яла. — каза жената с мидата на ухото — Мисли, чеси слб.

Джорджи направи смешна физиономия, мърдайки малкия си, остър нос.

— Хрнтъ еисмрснлъ. — каза и ме погледна с надежда, казвайки на моя език. — Огън?

Кимнах и я дръпнах по-близо до тялото си. След момент щях да запаля огън. В момента изпитвах нужда да бъда с нея. Моето кхуи резонираше в гърдите ми. Тежкото чувство, което изпитвах, когато я изоставих по-рано сега изчезна само с лекия сладък допир на бузата й до гърдите ми.

Една от другите жени издаде мляскащи звуци, издавайки устните си напред и бледите бузи на моята Джорджи се обагриха в розово.

— Мйнтъ ти — каза тя — Хресфм го.

Вдишах аромата на половинката си за още няколко мига, преди да освободя своята Джорджи и да се насоча към провизиите, които донесох. Направих малка планина от дърво и сухи животински изпражнения, и добавих малко пух, който използвахме, за да слагаме вътре в ботушите си, за мекота и топлина. Всички жени ме гледаха тихо, докато правех огъня. Когато духнах в искрите и го разпалих, седнах и погледнах шестте гладки, странни лица да ме гледат изпълнени с щастие.

— Ммкъ му, из го хресфм — каза една от тях.

Те се събраха около топлината, а аз нанизах улова си на пръчки, за да се опече. Не разбирах нуждата ми да изгарят храната, така че всичкия вкус да изтече от нея, но Джорджи бе показала, че няма да я яде по друг начин, затова я горях. От другата страна на огъня, една от жените, с дълга жълта коса, започна отново да кашля, дълбоки, раздиращи кашлици, които тресяха цялото й малко тяло.

Джорджи направи гримаса и ме погледна.

— Лекрстф?

Не знаех какво ме пита, но поклатих глава.

— Няма с какво да й помогна. Това е болестта на кхуи.