Греъм Хърли
Дяволско дихание (9)

3.

Съливан бе свързан по телефона около десет часа, вашингтонско време, когато беше на задната седалка на правителствения крайслер, на път за поредната среща. В скута му, разтворени, стояха последните сведения от Обединения щаб. Шестте седмици най-усилена работа по набиране на личен състав за армейските части бяха доказали, че Щатите не можеха да бъдат готови за сухопътна операция в Залива по-рано от два месеца. Транспортирането по море на тежки бойни танкове М-1 Ейбрахамс беше направо хаотично. Застаряващите корабни двигатели непрекъснато се повреждаха. Графиците с доставките, все едно че не съществуваха, а освен това — което беше дори още по-лошо — онова, което най-вече затрудняваше напредването на операцията, казано на прозаичния език на Министерството на отбраната, беше уязвимостта от тежките натоварвания, вследствие на климатичните условия.

Пясъкът в двигателите на хеликоптерите, помисли си Съливан, поемайки подадения му телефон раздразнен, че дори и този кратък миг на спокойствие между Белия дом и Пентагона отново бе нарушен; Сгушен в ъгъла на колата, той поднесе слушалката към ухото си. Гласът, когато заговори, му се стори познат, английски. Човекът от номер десет^[1]. Рос.

— Здрасти — уморено каза Съливан. — Как си?

Рос говори не повече от минута. Слушайки, Съливан бръкна в джоба си, извади писалка и започна да си драска бележки на едно малко тефтерче. Когато Рос свърши, Съливан изръмжа.

— Разбира се — отговори. — Ал Захра е щедър човек… — Той направи пауза. — Значи, някакъв си Маквий. Кой пък, мамка му, е този?

— Бивш морски пехотинец. Сега се занимава с бизнес по осигуряване на охранителни мерки.

— И къде е заминал?

— Захра казва, че е отишъл в Израел… — Рос направи пауза. — Очевидно човекът предпочита да си бачка сам. Обажда се само тогава, когато има нещо за казване. Засега, предполагаме, няма какво да каже.

Съливан, който гледаше през прозореца как туристите оглеждаха паметника мемориал на Линкълн, се намръщи. Името Маквий бе срещнал само преди няколко дни, в текущата информационна сводка, изпратена от Еф стрийт. Тогава той изобщо не се замисли за него. Сега, обаче, започна да се чуди. Отново се наведе над телефона.

— Казваш, че варелът е изчезнал?

— Да. Пет галона с нервнопаралитичен газ.

— Даваш ли си много зор да го откриеш?

— Достатъчно, при сегашните условия… — той отново направи пауза. — Проблемът е в заплахата. Само един слух и това може да има опустошителни последици. Както може би сам се сещаш…

— Да? — отново изръмжа Съливан, отказвайки да продължи разговора в тази посока, отказвайки подразбиращата се покана да сподели новините относно положението в Ню Йорк.

Рос отново заговори, настоятелен както винаги.

— Мислиш ли, че ще се наложи да се обадя отново?

— Няма смисъл. Освен ако нямаш нещо да кажеш.

— Нямах това предвид.

— Така ли?

— Да. Чудех се дали няма да е добре да ми разкажеш някои неща. Само на мен. Това със сигурност би ми помогнало тук. Нещо, което мислиш, че си в състояние да споделиш.

— Така ли мислиш?

Съливан поклати глава и изстена. Познаваше Рос от няколко години, беше съвсем неофициална връзка, резултат от една вечеря на Даунинг стрийт по време на честите му пътувания до Европа. Нямаше особено високо мнение за човека, беше твърде амбициозен, твърде настойчив, твърде лесно се впечатляваше, но един вътрешен човек на Даунинг стрийт беше нещо ценно, със сигурност по-добро, отколкото ако трябваше да разчита на обичайните канали. Споделянето, на каквато и да е информация с британците беше от няколко години решаващ фактор за пълния провал на не една операция. От техните разузнавателни служби денонощно изтичаше информация, резултат от научаването тайните на другите хора и, когато той си правеше труда да се замисли за това, да се запита защо трябва нещата да стоят по този начин, в крайна сметка беше решил, че трябва да го отдаде на националния им характер, нещо като продукт на социалното разслоение, на класовата система, или още нещо — ако изобщо това можеше да потрябва на някого — цялата страна беше скапана до краен предел.

Той отново се наведе над телефона и каза на Рос, че нищо особено важно не се бе случило, че щяло да бъде по-добре, ако си останел от другата страна на Атлантика, че той, без съмнение, щял да се обади, ако се наложело. И после, без да дочака отговор, затвори.

Няколко минути по-късно, в огромния паркинг на Пентагона, той все още мислеше за новините на Рос, за липсващия варел с нервнопаралитичен газ и отново си извади тефтерчето и записа нещо, което трябваше да запомни — името на арабина от Лондон, Ал Захра.

 

 

Маквий се събуди късно от безформения сън, често нарушаван от болката в дясната ръка. Той отвори очите си и премигна на ярката слънчева светлина, процеждаща се през изкривената врата. Ръката му бе изтръпнала под тежестта на тялото. Изви се настрани и стана, после се измъкна от леглото и стъпи с босите си крака на хладните плочки.

Вън, пред дървената хижа, през стената от шубраци, той видя зелената трева и дългата извивка на чакълестия път. По-нататък, извън полезрението му, се чуваше непрекъснатото пращене на напоителна машина за разпръскване на вода. Погледна часовника си. Вече, макар и едва седем часът, беше горещо.

Облече се бавно пред полуизкъртената врата, наслаждавайки се на топлината на слънцето по голата му плът. Беше пристигнал предишната вечер, без да се обади на никого. Кибуцът беше по-голям, отколкото бе очаквал, дузина малки вили с осветени прозорци в мрака, с отворени врати, долитащи разговори, музика, смях. Пътят между вилите беше потънал в сянката на околните дървета и той бе обикалял наоколо известно време, опитвайки се да усети атмосферата на мястото, преди да спре един човек, по-възрастен от него, с огромен корем, омачкана тениска и някакви прастари шорти. Беше го попитал къде може да отседне, а мъжът бе изслушал въпроса търпеливо и после без следа от никакво любопитство безмълвно посочи групата сгради, намиращи се още по-нагоре, на снагата на хълма.

Маквий последва указанията на мъжа, без да бърза, наслаждавайки се на богатия аромат, успокоен от хладнината на вечерта. Напомняше му за експедициите преди много години. Кашмир, Непал, първите няколко дена, когато трябва да пълзиш между хълмовете и можеш да починеш едва след като падне вечерта, полегнал до лагерния огън, обвит в миризмите на яковете и дивите цветя. Тук беше нещо подобно, топлият, остър мирис на земята, и той незабавно се почувства като у дома.

В най-горната част на кибуца бе намерил столова и два офиса. В единия от тях някаква жена в началото на трийсетте бе изслушала разказа му. Бил турист. Имал името на приятелката на свой приятел. Щял да остане ден-два, ако било възможно, да се срещне с жената, за която му били разказвали, да види как работела фермата. Жената го бе изслушала безучастно и после бе взела лист и химикал. Той й бе написал името, на Села Аренд, а тя го бе погледнала и се бе усмихнала, показвайки, че я познава.

— Села — бе казала накрая тя. — Села Ейлат.

Маквий се бе извинил и бе казал, че познавал съпруга й, а жената отново бе вдигнала поглед, вече без усмивка, с изписан, но неизказан въпрос на устните си. Маквий бе вдигнал рамене и се бе усмихнал, без да предложи някаква информация повече и вечерта бе завършила, когато той нае празната хижа, предназначена за студентите от града. Кибуцът, бе казала жената, не предлагал никакви условия за туристи. Ако искал да остане, можело да отседне при тях за няколко дена, но трябвало да работи, както и всички останали. Маквий, любезен както винаги, се бе съгласил веднага. Ако всички работели, значи и Села трябвало да работи. Може би щял да може да направи това, което и тя правела. По този начин щели да имат повече време заедно. Жената бе поклатила глава и бе казала, че това е невъзможно. Села помагала в училището. А новопристигналите берели ябълки. Може би Маквий трябвало да отиде в офиса отново, на следващата сутрин, когато нещата щели да бъдат по-ясни.

Сега, вече напълно облечен, Маквий излезе от хижата и тръгна по пътеката към столовата. На дневната светлина мястото изглеждаше дори още по-голямо, отколкото си бе мислил, разпръснато по нежните склонове на хълмовете, всяка редица от вили внимателно вписана в целия пейзаж, обвити в пълзящи растения и безброй цветя. Почти не се забелязваха никакви признаци на движение и когато стигна до групата постройки, които представляваха столовата и административната част, не бе останал почти никой, пет дълги маси, с подредени пред всяко място прибори, големи метални кани със замразен плодов сок, украсени с перли на кондензиралите водни капчици, панерчета с нарязани парчета диня, чиято розова месеста част блестеше.

Маквий все още се колебаеше дали да седне, когато чу боботенето на дизеловите камиони на мръсния двор отвън. После се чуха стъпки и големите двойни врати се разлетяха, блъснати от някого, и цялото място изведнъж се изпълни с хора, на всякаква възраст, облечени като за работа на открито. Те сядаха веднага и без каквато и да е церемония посягаха първо към каните със сок, после си намазваха дебели пластове масло върху хляба, натрупваха купчини с ябълкови и бананови парчета върху чинийките с кисело мляко и Маквий остана прав, наблюдавайки ги, преди да седне на най-отдалечената маса, на един празен стол в дъното. Продължаваше да яде, когато столовата отново се изпразни, като по някакъв таен сигнал, шумът отново долетя отвън, докато двигателите бяха запалени и изсвирването на гумите прозвуча върху празния път, после смяната на скорости и бавният, затихваш вой на големите камиони, отнасящи хората обратно в равнината.

Час по-късно Маквий намери жената, с която бе разговарял предишната вечер. Стоеше в сянката на някакво дърво, близо до редицата по-стари вили. Държеше в ръката си писалка и някакво картонено табло и разговаряше разпалено с по-възрастен мъж. Когато видя Маквий, тя му махна с ръка да приближи. Кимна към стареца.

— Бащата на Села — отсечено осведоми тя. — Аврам Ейлат.

Маквий се усмихна на възрастния мъж и протегна ръка. Старецът я хвана и я стисна. Имаше големи ръце, закалени и загрубели от годините, прекарани на полето. Явно не говореше английски, защото жената му каза нещо на хибрю. След малко той погледна Маквий и поклати глава и за миг на Маквий му стана неудобно, очевидно беше обект на техния разговор, но не можеше да разбере нищо. Погледна към жената.

— Какво му казахте?

— Казах му, че сте бил приятел на Яков. Казах му, че идвате от Англия. Да се видите със Села.

— И?

— Той не иска да разговаря с вас.

— А защо?

Жената погледна стареца за момент, преведе въпроса и кимна силно с глава, когато старецът вдигна рамене и промърмори нещо в отговор.

— Ney maas, li… — каза той клатейки глава. — Ney maas, li…

Маквий го погледна, позна фразата през насечените срички на хибрю. Ендерс, помисли си той, спомняйки си за малкия евреин от антикварния магазин, за разговора, който той бил дочул в деня на убийството на Яков Аренд. Същата фраза. Същата интонация на гласа. Маквий не свали поглед от стареца, който все още клатеше глава.

— Какво каза той?

Старецът го изгледа остро. Английският й беше отличен, почти без акцент.

— Извинете?

— Какво каза той? — Маквий кимна към стареца. — Току-що. Изразът, който употреби. Какво означава?

Жената се намръщи.

— Ney maas, li…

— Да.

— Означава, че вече му писнало. Това казват хората, когато искат да бъдат оставени на мира. Това е… — Тя спря, опитвайки се да намери точната дума. — Това му идва вече твърде много.

— Кое е това, което му идва твърде много?

— Всички хора, които идват да се видят със Села. Всички въпроси.

— Какви хора? Хора като мен ли? От Англия? Хора, които говорят английски?

Старецът вдигна поглед и поклати глава. Той знае повече английски, отколкото си признава, помисли си Маквий. Старецът се обърна да си върви, но Маквий пристъпи към него, опитвайки се да го накара да остане, но тогава почувства спиращата го ръка на жената на своето рамо и реши, че е по-добре да не се противопоставя. Старецът се отдалечи бавно, сандалите му пошляпваха по паветата. Маквий го изгледа, докато се скри в една от дървените вили в края на редицата и се опита да запомни къде се намира. После се обърна към жената.

— Села е имала доста посетители ли? Скоро? Откакто Яков…

Той сви рамене, оставяйки изречението недовършено, а жената го погледна, без да отговори, отново намръщена, и Маквий разбра, че бе прекалил. Той беше турист от Англия. Беше дошъл да се види с приятелката на приятеля си.

— Мястото, където работи Села — додаде внимателно той, — училището. Къде е то?

— Можете да се видите с нея и тук. Но след като свърши.

— Къде ходи тя след това? Къде живее?

Жената не отговори, а само кимна в посоката, в която се бе отправил старецът, към вилата в края на реда. На ливадата пред нея имаше някакво детско велосипедче с три колелета, обърнато наопаки. Върху него бяха прострени цял дамски бански костюм и хавлия.

— Тя живее с баща си?

— Да. — Жената спря. — Когато идва насам.

— Значи сега е само на посещение?

— Разбира се.

— Не се е върнала да живее тук? Не се е върнала вкъщи?

— Не.

— Но може да го направи? Ако поиска?

— Разбира се.

Жената се обърна, опитвайки се да сложи край на разговора им, отправяйки се обратно към столовата, но Маквий тръгна заедно с нея, доволен, че накрая поне едно от предположенията му се бе оказало вярно. Села Аренд беше един кибуцник, родена и отраснала в кибуца. Маквий вървеше нагоре по хълма, отново замислен за Яков, за проснатото му на Кенсингтън стрийт тяло, за снимката във вечерния вестник.

— Ney maas… — зачуди се той на глас.

Жената продължи да върви, без да каже нищо, отказвайки да му помогне да довърши фразата, преструвайки се, че не бе чула. Маквий настоя.

— Що за израз е това?

— Вече ви казах.

— Казахте ми какво означава. А аз бих искал да знам в какви случаи бихте я използвали.

Жената не каза отначало нищо и продължи да върви. Слънцето вече бе горещо и Маквий бе започнал да се поти.

— Грубо е — отговори накрая тя.

— Обидно ли?

— Малко.

— Какво още?

Жената спря и го погледна. Беше поне с една глава по-ниска от Маквий, лицето й беше на човек, който не излиза често на открито, беше по-бледа от повечето хора, които бе видял.

— Защо искате да знаете?

— Важно е, това е всичко.

— Има ли нещо общо със Села?

Маквий се поколеба за миг, преценявайки стойността на честния отговор. После кимна.

— Да — отговори. — Има. — Направи дълга пауза. — Та, защо баща й би употребил този израз?

Жената отново отмести поглед, надолу, към вилата на стареца. Накрая сви рамене.

— Той обичаше Яков като свой син — започна тихо тя. — Затова му е толкова трудно. Хората, които идват от Тел Авив. Въпросите, които задават. Колко нещастна правят дъщеря му. — Тя отново вдигна рамене. — Това не е светът, който той може да разбере.

Маквий кимна състрадателно.

— А изразът? — попита той. — Какво би означавало това за мен? За моментното състояние на някой човек? За това как трябва да се чувстваш, че да решиш да го употребиш?

Жената го изгледа, поглед на откровена преценка, и за момент Маквий си помисли дали тя също не бе свързана по някакъв начин със Села. Може би беше. Може би всички бяха обвързани с тези странни колективи. Ако не кръвно, то по силата на някаква друга връзка. Жената продължи да върви с приведена глава.

— Не е лесно да се отговори на това — промълви накрая тя. — Това е израз, който хората никога не употребяват. Поне не и тук.

— Но?

— Но…? — Тя отново спря. — Това означава, че сте напълно изтощен. — Тя вдигна поглед. — Означава, че сте стигнал до края на силите си.

 

 

Емъри седна до леглото, шлиферът му, внимателно сгънат, лежеше в скута му. Цялата къща миришеше на болница, всички повърхности бяха избърсани и почистени с препарат, завесите дръпнати срещу горещото калифорнийско слънце. Един млад филипинец прислужваше в стаите, имаше любезни очи и постоянна усмивка над внимателно изгладеното бяло сако. Фишер, застанал до прозореца, прие третата чаша с кафе. Досега той не бе казал почти нищо, след като неохотно представи Емъри с небрежно махване на ръката, човекът от Вашингтон, онзи, дето движи цялата работа.

Емъри погледна лицето върху възглавницата. Вече от час бяха в къщата и проследяваха разказа на жената. Била женена за Ленъкс Голд от дванайсет години. Знаела много малко за работата му. Отначало работел като наемник, на заплата. После сам започнал бизнес. Мислела, че се справял добре. Парите никога не представлявали проблем за тях. Никога, до момента на катастрофата.

Емъри се колебаеше, а пръстът му се въртеше около едно от копчетата на шлифера.

— Била сте пияна — повтори той, — когато камионът ви е ударил.

— Да.

— Спомняте ли си нещо оттогава?

Жената, Лола, вдигна поглед към него. Имаше бледо, овално лице и гъста червеникава коса. Очите й, хлътнали дълбоко, непрекъснато сновяха между Емъри и Фишер. Тя се намръщи.

— Мисля, че видях нещо на магистралата. Точно преди да се случи. Някакво животно или нещо друго. Не знам.

— И затова ли спряхте? Така внезапно?

— Не знам. Може да е било… — тя направи гримаса, малка горчива извивка на долната й устна. — Както ви казах, просто не си спомням.

Емъри кимна. Фишер му бе показал протокола със снимките, преди да излязат от колата. Жената бе дала положителна проба по време на прегледа. Камионът бе ударил колата, а десетина други коли се бяха нанизали зад него, вследствие на което бяха загинали двама души, едното от тях — дете на три години. Последвалият процес бил широко отразен в заглавията на щатските вестници. Лола била обвинена в убийство вследствие на шофиране в нетрезво състояние, което обикновено се наказваше с отнемане на шофьорската книжка, голяма глоба и минимум една година в щатския затвор. В този случай, обаче, съдията приел различен подход. След като се оказала със счупен врат, Лола Голд щяла да остане парализирана за цял живот. Освен това, с нейната застраховка, което било отречено от полицията, тя явно трябвало да търси стотиците хиляди долари, които щели да й бъдат необходими, за да оцелее, някъде другаде. Това, бил казал съдията, било достатъчно тежко наказание, за което и да е човешко същество. Така Лола Голд била изведена на инвалидната си количка от съда, свободна да се справя с останалата част от живота си, хваната като в клопка в едно тяло, което нямало повече да й върши работа.

Филипинецът отново се появи на вратата. Носеше портативен телефон и измърмори някакво име, което Емъри не можа да разбере. Жената поклати глава, отказвайки да приеме разговора. Емъри се наведе напред.

— Значи, говорим за колко? — попита той. — От катастрофата насам? Половин милион? Повече?

— По-малко.

— Колко по-малко?

— Не много. — Тя се поколеба, очите й отново започнаха да играят, смятайки разходите за новия начин на живот, който й се бе наложило да води. — Сметките от болницата, за физиотерапия, за болногледачи, за микробуса отвън, за някои подобрения на къщата, за това малко легло… — Очите й огледаха леглото, на което лежеше, това малко произведение на високотехнологичната промишленост, с неговите скоби и ръкохватки, с моторизираната му рамка. После тя отново погледна към Емъри и за секунда-две той се опита да пресметне колко ли тежки и безпомощни бяха станали дните й, как всяка нейна нужда трябваше да бъде задоволявана даром от други хора. Независимо от обстоятелствата, беше невъзможно да не съжалиш тази жена.

— Тези пари — започна той — ги даваше съпругът ви, нали?

— Всичките. Той плащаше всичко. До последния цент.

— Как?

— Не знам.

— Но той е бил банкрутирал… — Емъри направи пауза. — Нали? Последната година? След катастрофата?

Очите на жената се стрелнаха към прозореца.

— Така твърди приятелят ви.

— А вие твърдите, че не е така ли?

— Твърдя, че Ленъкс плащаше всичко. С долари. Стотици хиляди. Знаеше какво е необходимо и го намираше. Питате ме как, не знам. Знам само, че го правеше. Той беше добър мъж, добър съпруг. Грижеше се за мен тук, след като излязох от болницата и тогава нещата бяха наред за мен, той продължи да работи и намери парите. Откъде, обаче, не мога да ви кажа.

Тя спря, за да си поеме дъх, гласът й бе отпаднал от усилията, които й струваше всичко това.

— Беше добър човек — повтори тя. — И ми липсва много.

Емъри кимна.

— Знаете ли как е умрял?

— Да.

— Кой ви каза?

— Негов приятел. От Англия.

Емъри кимна отново, като отначало не каза нищо, забелязвайки, че Фишер го наблюдава откъм прозореца. Той бе задал същия въпрос в колата, просто от любопитство. Емъри погледна жената.

— И как е умрял? — тихо попита той.

— Инфаркт.

— Така ли?

— Да, със сигурност. Той никога не се спираше. Никога не бе спирал, нямаше и да спре. Често ходеше до Ню Йорк по бизнес. Предупреждавала съм го за това, но той не ме слушаше. Имаше истински апетит…

— Към какво?

— Към работата си. — Тя направи малка пауза. — И към секса.

Очите отново се върнаха на Емъри.

— От дванайсет години бяхме женени. И през тези дванайсет години не можахме да си омръзнем. Познавах го истински. Повярвайте ми. Мислите, че всичко това все някога свършва? Заради това ли? Заради мен? — Тя поклати глава, отговаряйки на собствения си въпрос. — Не — каза тя. — Той имаше нужда от това.

— Значи, вие сте знаела за него?

— Познавах го като мъж. Знам, че си имаше връзка. Не местна. Човек не трябва да се подрисква в палатката, в която живее. — Тя погледна настрани. — И всичко свършваше в Ню Йорк. Казвахме му бизнес. Така беше по-лесно.

— Но той точно за това е отишъл. По бизнес.

— Разбира се — усмихна се тя. — Работи здраво. Но си и поиграва здраво.

Емъри кимна, разбирайки какво имаше предвид тя.

— И този негов приятел. Разказвал ви е за… — той се поколеба. — За това какво се е случило?

— Каза, че Ленъкс е починал от сърдечен пристъп. В леглото. В някаква хотелска стая. Не знаел подробностите. Не му трябвали. Ленъкс едва ли е чел книга, когато е починал.

Емъри отново кимна. Изглежда част от дима, който Тийлман бе раздухал около събитията в стая 937, имаше нещо общо със сърдечен пристъп. Така беше записано под причина за смъртта в смъртния акт, просто още един преуморен бизнесмен, паднал покосен от американския капитализъм.

— Знаете ли защо е пътувал до Ню Йорк толкова често?

— По бизнес. Там си имаше клиенти.

— Така ли ви казваше на вас?

— Разбира се.

— И вие му вярвахте?

Отначало жената не отговори. Изглеждаше наранена. После кимна.

— Разбира се — повтори тя. — Освен това и курвите. — Тя направи малка пауза. — Той си ги е купувал. Знам, че си ги е купувал. Обичаше нещата да остават чисти и неопетнени. Чувствата го отегчаваха. Затова и беше толкова добър бизнесмен. Никога не излизаше извън цифрите. Никога. Това обичаше да казва непрекъснато. Казваше: Лола, ако го няма в цифрите, значи изобщо го няма. Останалото са глупости.

— А вие?

— Аз бях негова жена. — Тя се усмихна нежно. — Онази, на която се разрешаваше да мечтае. Бих направила всичко за него. И той го знаеше.

Настъпи дълго мълчание. Емъри извади някакво малко тефтерче и го отвори.

— Онзи негов приятел — започна той. — Онзи приятел от Нова Англия^[2]…

Погледна към леглото. Очите на жената бяха затворени. Сега дишаше по-тежко, чаршафите се надигаха и спускаха. Когато отново отвори очите си, те бяха пълни със сълзи. Опита се да се изкашля, но се получи само едно слабо хриптене в гърлото и. Тя кимна вляво от себе си, към неръждаемата количка от другата страна на леглото.

— В кутията има кърпички — каза тя. — Трябва да играете ролята на майка.

Емъри се пресегна, взе една кърпичка и промърмори някакво извинение, когато я подаде, а сълзите нежно се търкулнаха по възглавницата. След малко той отново се приготви да зададе въпроса си, за приятеля на Изток, но жената му спести усилията.

— Името му е Дейвид — каза тя. — Дейвид Вайл. Работи някъде в Масачузетс. Имам адреса му. През останалата част от времето си е вкъщи.

— А къде е това?

Жената не каза нищо известно време, после го погледна, но съзнанието й беше отлетяло нанякъде и очите отново се пълнеха със сълзи.

— Вайл — попита Емъри отново. — Откъде е той?

Жената премигна, напрягайки се, предлагайки малка извинителна усмивка.

— От Израел — отговори тя и изхълца.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, седеше в тясната кухня на апартамента си и чакаше момчето да се върне. Беше си сготвил нещо за ядене по-рано, но почти не го беше докоснал. Беше все още на масата, димяща купчинка от сварен ориз, застроен с телешко и доматен кетчуп. До него, увита с кърпа, лежеше голямата сгъваема щанга. Беше я донесъл от гаража. С нея смяташе да изкопчи истината от устата на момчето.

Старецът чу как някакво такси спря на улицата отпред. Стана, отиде до прозореца и погледна навън, като внимаваше да не го забележат. От три етажа по-нагоре, той видя как вратата на таксито се отвори. Двама чернокожи мъже излязоха от него. Таксито замина и старецът отново се отдръпна в сянката, когато двамата чернокожи прекосиха улицата и влязоха в блока отсреща. Старецът погледна часовника си. Чакаше вече близо час.

Отново седна до масата и отпи поредната глътка топла кока-кола от кутията до стола си. От два дни не спираше да размишлява върху разговора, който бе провел с Амер Тахул, брата на жена му, с гласа от мрака, с чистия млад бюрократ, на когото се бе обадил от офиса на Осемнадесета улица. Разговорът бе продължил по-дълго, отколкото бе предполагал. Струваше му се, че бе изминала цяла вечност: старецът, застанал неподвижно до огромното бюро, страхуващ се да помръдне, шепнейки разказа си на Амер Тахул и поглеждайки през рамо към отворената врата, ослушвайки се да чуе стъпките, които така и не се появиха.

Той разказа на палестинеца за писмата, които бе написал на жена си, за писмата, с които тя му бе отговорила и за настъпилия дълъг период, през който не бе получил нищо, за дните, които после станаха седмици, без писма, без картички, без обаждания по телефона, нищо. Той знаеше в сърцето си, че нещо се бе случило, нещо ужасно и имаше нужда да разбере какво бе то. Амер Тахул бе изслушал разказа му, прекъсвайки го от време на време състрадателно, желаейки да изясни едно или друго нещо и накрая бе настъпила дълга пауза, толкова дълга, че нервите на мъжа почти се скъсаха, ръката му бе вдигната само на един инч от апарата, готова да прекъсне връзката, готов да се върне пак при прахосмукачката си и да се прибере в онова болезнено битие, в което се бе превърнал животът му. Тогава Амер се бе обадил отново.

— Хала беше арестувана — каза той. — Вчера.

Старецът кимна онемял.

— Арестувана — повтори той. — Вчера.

— Но преди това тя ти пишеше.

— Ти знаеше ли за това?

— Да. Тя ми даваше някои от писмата. Нямаше пари за марките. Аз ги изпращах чрез общината.

— Значи са тръгнали? Значи определено са тръгнали?

— Всички.

— Колко? Кажи ми колко бяха през този месец?

Настъпи кратко мълчание. После Амер се върна на телефона. Той винаги обичаше да бъде перфектен. Вкъщи. В училище. На работа.

— От края на август, четири — каза той. — Четири.

— До тук? До Нюарк?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да. Трябва да ги завеждам. Хала настояваше. Каза, че си щял да върнеш парите за марките, когато се прибереш.

Старецът поклати глава. Четири писма, помисли си той. А може би и повече, може би някои не са били препращани от Амер, а чрез друг човек. Той се бе опитал да си представи жена си за момент, там, вкъщи, седнала на масата, приведена над бележника със сини листи, които винаги използваше.

— Къде е тя? Къде я отведоха?

— Не знаем. Още се опитваме да разберем.

— Защо? Защо я арестуваха?

— Не знам.

— Ти беше ли я виждал? Преди вчера?

— Разбира се.

— Как беше тя?

Отново настъпи тишина, този път доста по-дълга, и старецът разбра, че вече е близо до очаквания отговор, до края на тази ужасна драма, изчезването на жена му.

— Кажи ми — бе настоял той, а гласът му бе станал внезапно груб. — Кажи ми как беше тя.

Беше уплашена.

— Защо?

— Защото… — Амер спря. — Трудно е. Някаква жена я посетила. Някаква израелка. Беше объркана. Изплашена. Не знаеше какво да направи. Каза ми да…

Амер отново бе спрял. В далечината старецът чуваше някакви гласове, някакви мъже разговаряха, после се чу затръшването на вратата. После Амер отново се върна на телефона и попита стареца дали може да му даде някакъв телефонен номер, на който да могат да продължат разговора си и тогава старецът се уплаши, а ръката му, трепереща в мрака, натисна вилката и връзката прекъсна, после набързо подреди бюрото и се спусна към прахосмукачката си, а съзнанието му отново стана празно.

Сега, докато чакаше момчето, той вече знаеше какво трябва да направи. Беше срещнал пощальона на улицата. Беше го попитал за липсващите писма. Пощальонът, дружелюбен грък на негова възраст, му бе отговорил, че писмата били пристигнали. Бил ги дал на момчето. То винаги го чакало в осем сутринта, когато старецът бил още в Манхатън. Вземало ги уж за да ги предаде. Казвало, че ще ги предаде, като се върнел от работа. Така се били разбрали.

На масата, старецът отново чу външната врата. Момчето влизаше по характерен начин. Старецът го наблюдаваше понякога. Завърташе ключа до половината и после силно сритваше вратата, винаги на едно и също място, така че вратата се тръшваше и се блъскаше в стената, разбивайки гипсовата мазилка, а после се чуваха стъпките му по коридора и после по стълбището, чат, чат, ритъмът отекваше нагоре.

Имаше шест стълбищни крила до третия етаж. Старецът взе щангата, памучният парцал бе здраво увит около дръжката. Чудесно пасваше в ръката му. Застанал зад вратата, в тесния коридор, имаше място само за едно замахване, само за първия удар, но това щеше да бъде достатъчно, ръбът на щангата забит в черепа на момчето.

Стъпките станаха по-силни, съпровождани от високото подсвиркване, за което момчето знаеше, че старецът мрази и с това го дразнеше. Старецът затвори очите си за миг, една проста молитва, мисълта за жена му, захвърлена в някоя влажна килия, разпитвана час след час, въпрос след въпрос. У дома му викат t’azeeb kufif, лек тормоз. Лекият тормоз означаваше, че ще те бият по тези места, на които никога не остават синини. Синовете му му бяха показвали как се прави това. Знаеше какво представлява, колко много боли. Израелците го правеха непрекъснато. Но това означаваше, че си късметлия. Означаваше, че са ти спестили истинската работа, t’azeeb t’eel, тежкия тормоз.

Стъпките спряха за момент пред апартамента. После вратата се отвори с трясък, дългата ивица прашна слънчева светлина заля мазния линолеум на пода, после най-напред пристъпи сянката му, а след това и самото момче. Беше ниско и набито с дебел врат. Косата му беше ниско подстригана, имаше дебели бедра, натикани в тесните сини дънки, и ходеше с наперената походка на атлет или танцьор. Старецът го погледна може би за секунда и тогава, след като ритна вратата да се затвори, се нахвърли към момчето с щангата. Момчето я видя как приближава, някакво шесто чувство, и се опита да отскокне встрани, когато щангата се заби в основата на врата му. После то се насочи към стареца, ръцете му сграбчиха щангата и я изтръгнаха, после я хвърли на пода с присвити от злоба очи.

Старецът, притиснат с гръб към стената, се опита да отблъсне момчето, но то бе далеч по-силно и го сграбчи за гърлото, блъсна главата му в стената, след което заби коляно в чатала му, а после стовари юмрука си в лицето му, когато старецът вече се свличаше на пода. Безпомощен на пода, пазейки главата и корема си, старецът стенеше от болка. Не знаеше, че човек може да изпитва толкова много болка. Не знаеше, че толкова болка можеше изобщо да съществува. Всяка секунда, всеки удар, всеки ритник носеха нова болка. Момчето беше като животно, риташе и риташе, тялото, главата му, радваше се, смееше се, после изведнъж спря и се отдалечи по коридора, отиде в кухнята, подсвирквайки си.

Старецът бавно се отпусна, първо едната ръка, после другата, после краката, един по един, докато накрая седна, с гръб, опрян до стената, и с колене, вдигнати до брадичката му. Знаеше, че устата му е разбита. Внимателно я опипа с пръсти и усети острите ръбове на счупените си зъби и вкуса на кръвта. След малко се опита да помръдне, да се изправи, но цветовете започнаха да избледняват пред очите му и знаеше, че скоро ще припадне. Той отново се отпусна на стената и едната му ръка се плъзна към главата му. И малкото коса, която му беше останала, беше попита с кръв, а когато погледна ръката си, видя, че цялата е влажна и червена. Започна да кашля, превит на две, наоколо се разхвърчаха кръв и слюнки, а когато отново вдигна поглед, момчето стоеше пред него. Пушеше цигара. В ръката си държеше тенджера, пълна с вода. То плисна водата върху стареца и отново тръгна към кухнята, като ритна щангата, когато мина кран нея. Старецът го видя как се отдалечава и се опита да се съвземе и да успокои обзелия го страх, ужасното очакване, че ще има още побой, още болка. Синовете му бяха казали и това, също. Как израелците си играели с нервите ти, как не ти оставяли къде да се скриеш, как карали тялото ти да ти измени. От израелците, обаче, това бе нещо, което винаги можеш да очакваш. От някой от своите, от същия такъв борец за свобода като тебе, болката става двойна.

Няколко минути по-късно момчето се върна отново. То застана над стареца. Подаде му остатъка от кутията с кока-кола, която бе намерило в кухнята. Старецът кимна уморено и се протегна да я вземе и внимателно я постави до разбитата си уста. Един час по-рано щеше да бъде съвсем лесно. Щеше да набие момчето, да го омаломощи, да го накара да почувства повече уважение и да изтръгне истината за писмата. Всичко щеше да бъде толкова просто. Само че сега положението беше друго и той лежеше физически смазан, изпълнен със страх, засрамен и пребит от болката. Момчето го гледаше. От време на време си разтриваше врата.

— Защо го направи? — накрая попита то.

Старецът поклати глава.

— Без причина — каза, запъвайки се. — Помислих, че е някой друг. Помислих, че е крадец.

— Крадец ли?

Момчето се наведе над него, лицето му беше съвсем близо. Старецът можеше да отгатне какво бе ял последно, усещаше миризмата на месо и чесън. Той не знаеше нищо за момчето. Нищо за произхода му, за семейството, откъде беше, на кое викаше дома. Знаеше, че се казва Али, но начинът, по който се представяше, по който използваше името си, му подсказваше, че името най-вероятно бе фалшиво. Това беше нормално, разбира се, с борците за свобода, но през живота си старецът никога не бе срещал човек толкова враждебно настроен, толкова напълно лишен от всякаква следа от любезност или хуманност. В известен смисъл това беше мистерия, нещо, което му се струваше нереално, но тази мистерия се бе превърнала в нещо далеч по-мрачно, в една явна заплаха, в едно качество на насилието, което го накара отново да започне да се тресе и той изви глава, скривайки очите си, не желаейки да поема нови рискове.

— Крадец — повтори той. — Помислих, че е крадец.

 

 

След половинчасовия телефонен разговор с Емъри, Тийлман беше още по-решителен да отиде и да открие арабина. Махмуд Асали.

В консулството на САЩ на Алстеруфер, след като поспа след инцидента на бензиностанцията, накрая Тийлман успя да се свърже с Емъри в някакъв хотел в Кълвър Сити. В Лос Анжелис, според изчисленията на Тийлман трябваше да е рано следобед. Въпреки това, когато Емъри вдигна телефона, току-що си бе легнал.

— Снощи направих червени очи — обясни той. — Полага ми се малко почивка.

Тийлман не каза нищо отначало, чудейки се дали Лора е с него, после започна да обяснява плановете си за това какво да прави с арабина, като същевременно избягваше да навлиза в подробности. Ангажирането на германците, каза той, щяло да бъде абсолютна глупост. Асали живеел в Над Годесбург с тяхната благословия, присъствието му било толерирано. Ако искали да го изхвърлят през борда, щели да го направят още преди месеци. А фактът, че не го бяха направили, фактът, че той, заедно със своята малка армия бяха оставени на мира, беше едно просто доказателство, че Германия на Кол нямаше никакви търкания с палестинците. Като се прибави участието на Ото Вулф — и дълготрайните му контакти с Ирак, предположението, че той вероятно доставяше готово произведен Табун Джи Ей — и картинката наистина започваше да става много мрачна. Не, германците никога нямаше да започнат да притесняват Асали, дори и с най-невинния списък от въпроси. Нито пък щяха да търпят някой да души около Ото Вулф, любимият индустриалец на Нова Германия. Така че ако Щатите имаха сериозни интереси, спрямо който и да е от тях двамата, тогава точно сега било времето за малко свободни инициативи. Арабинът бил човекът, с когото трябвало да се започне. Трябвало да бъде здраво раздрусан.

Емъри, заслушан в позната реторика в стил мога — ще го направя, внимателно подготви плана. Германия беше съюзник на Щатите, едно стратегическо място в картата на Нова Европа. Отвличането на Асали от адреса, на който беше регистриран, ако такова нещо изобщо беше възможно, щеше да провокира един много сериозен дипломатически инцидент. В най-добрия случай това щеше да бъде възприето като лошо възпитание. В най-лошия — щеше да се забърка истинска каша, от която не се знае дали щеше да има излизане. Асали, във всеки случай, бе малко вероятен източник, свързан със заплахата срещу Ню Йорк. Същото важеше и за Вулф. Разузнаването оставаше истинският ключ към загадката, а до този момент Емъри не беше убеден, че това е вярно. Може би Тийлман не беше разровил онези кофи за смет, които трябваше. Може би цялата история е много по-заплетена, отколкото и двамата си бяха представяли. И в двата случая Емъри го бе посъветвал да се напрегне още малко. Времето напредваше. Търпението на Съливан беше започнало да се изчерпва. Единственото, което имаше някакво съществено значение сега, бяха резултатите, а досега — по мнението на Емъри — Тийлман бе оплескал работата.

Докато слушаше всичко това, Тийлман усети как по тялото му пропълзяват ледени тръпки. Той и Емъри винаги бяха споделяли пълното си доверие един на друг. Това беше основата на тяхното приятелство, това, плюс изключително стабилното взаимно уважение.

— Оплескал?… — повтори Тийлман.

— Ъхъ. Кво още има там?

— Вулф.

— Вече говорихме за него. Вулф е индустриалец. Голям човек. Голяяям мъж. Останалото е празна работа. Глупости. Той има твърде много да губи. — Направи пауза. — Наистина ли вярваш, че той ще вземе да пробута нервнопаралитичен газ на парцаливковците? И да се изложи на такъв риск?

— Да?

— И защо?

— Защото… — Тийлман спря и поклати глава, опитвайки се отново да намести нещата, безграничният апетит на Вулф към властта, бруталните му изчисления за целите и средствата, безразличието му към крайния резултат.

— Вулф има син — измърмори той. — Ники.

— И мислиш, че това е причината? Нещо те подтиква да мислиш за деца и обещания и това те кара да мислиш, че в това се крие причината, поради която можеш да го обвиниш?

Тийлман затвори очи. Струваше му се, че вижда усмивката на лицето на Емъри, как стои в хотелската си стая, как играе ролята на господ, как върти живота на хората около себе си.

— Да — грубо отвърна той. — Точно в това е работата. Децата и обещанията. Правилно. Децата и шибаните ти обещания…

— Стига глупости, Рон. Тук говорим за доказателства, за твърди факти, за връзки. Не за някаква си романтична любовна връзка.

Тийлман, усетил недостиг на думи, бавно поклати глава. Брий, помисли си той, и Лора, и самият Емъри, с неговата яхта в залива и неговите дълги пръсти на пианист, и любовта му към всичката оная прекрасна музика. Той погледна телефона за момент, като го държеше в протегнатата си напред ръка, заслушан в гласа на Емъри, който продължаваше да бучи някакъв нов аргумент в полза на Вулф. После, като сви рамене, той затвори телефона. Сетне продължи да го гледа в продължение на секунда-две с безизразно лице, накрая стана и взе сакото си, което бе преметнал на облегалката на стола. Сакото, което бе получил от гардероба на Инге. Беше с лимонов цвят с тънки сини райета, малко крещящо за вкуса на Тийлман, но поне му пасваше отлично в раменете и кръста. Той бързо излезе от офиса и го заключи, като чу как телефонът отново започна да звъни, но не му обърна внимание, защото знаеше, че е Емъри. Изтича по стълбите, извеждащи от мазето, и почука два пъти на вратата до фоайето. Дежурният офицер погледна към него и хвана ключовете, които Тийлман му подхвърли от другия край на стаята. После погледна часовника си и попита дали Тийлман няма нужда от такси. Тийлман поклати глава, усмихна се и му благодари за удобствата, като му каза, че предпочита сам да уреди нещата си.

На улицата, вън, беше почти тъмно. Последните потоци от натовареното движение в пиковия час отдавна бяха оредели и мерцедесът се виждаше ясно на около сто метра по-нататък, паркиран до тротоара. Тийлман прекоси улицата, подсвирквайки си, по-щастлив, отколкото се бе чувствал през последните няколко месеца. Баща му някога му бе казал, няколко часа преди да умре, че в края на краищата човек остава сам. Той не беше искал да му държи някаква проповед, да държи реч, нищо подобно, но изразът се бе запечатал в съзнанието на Тийлман в продължение на много години. Замисляше се за това, когато си спомняше за брака на родителите си, за мрачната, отблъскваща къща в Каролина, дългите скитания на баща му в чужбина, обрамчените снимки, които майка му пазеше за семейните приятели, и това отново нахлу в съзнанието му сега, докато вървеше към мерцедеса. От гледна точка на своя груб, пехотински начин на живот, старецът бе прав. В края, дали рано или по-късно, човек трябваше да остане сам. Не загрижен. Не изпълнен със страх. Просто сам.

Тийлман се наведе над прозореца на мерцедеса. Очакваше момичето, Инге. Вместо това, зад матовото стъкло той видя някакво друго лице, къдрава руса коса и наченки на усмивка. Стъклото се плъзна надолу. Натан Блум. Кацата от Мосад. Той изгледа сакото и се усмихна широко. Тийлман го погледна.

— Твое ли е? — попита той.

Блум го погледна и се пресегна да отвори другата врата.

— Мое е — кимна леко.

 

 

Отначало, застанала във влажния мрак, Сара Маквий помисли, че това е някаква шега. Тя погледна подадената й визитна картичка, после лицето, застанало под капещия свод на входната врата.

— Господин Фридланд? — попита вяло тя.

Мъжът кимна.

— Да — отговори той. — Може ли да вляза?

Сара отново погледна картичката. Под името, с различен шрифт, бе написано Кързън секюритис.

— Да не би да продавате нещо?

— Не.

— Тогава какво искате?

— Става въпрос за съпруга ви.

— За бившия ми съпруг.

За бившия ви съпруг.

Сара го погледна още веднъж. Беше десет и петнайсет. Били вече си беше легнал. Всичките й инстинкти й подсказваха да затвори вратата, да задържи мъжа навън, да се предпази от онзи живот, на който вече бе успяла да обърне гръб.

— Да не би нещо да се е случило с него?

— Изчезнал е.

— Ами, той винаги изчезва.

— Но ние трябва да го открием.

— Ние ли?

Мъжът я погледна. Лицето му беше сиво и стегнато от умората. Опита се да се усмихне.

— Работя в службите за безопасност към правителството — търпеливо обясни той. — Мога да ви дам един номер. Нямам нищо против да изчакам тук, ако вие предпочитате да се обадите и да проверите.

Той бръкна в джоба си и извади друга картичка. Рос му я бе изпратил по специален куриер. Беше казал, че може и да помогне. Сара погледна картичката.

— Даунинг стрийт? — попита тя.

— Да.

Сара се поколеба за момент, после отстъпи назад в коридора. Фридланд я последва и остави редица влажни стъпки след себе си. Седнаха в хола, а дрехите на Фридланд окачиха на виенската закачалка, откъдето се чуваше ритмичното почукване на капките върху пластмасовия леген за пране под тях.

— Тъкмо гладех — безпомощно каза Сара. — Страхувам се, че е малко разхвърляно.

— Аз съм виновен. Трябваше да се обадя предварително.

Сара кимна, без да каже нищо, чудейки се защо ли се чувстваше толкова притеснена, докато слушаше как този непознат й говори тихо за мъжа, с когото бе делила живота си. Маквий вече не означаваше нищо за нея. Той бе просто едно от преходните неприятни неща в живота. Само дето от време на време се отбиваше да вземе сина си, но винаги закъсняваше, винаги разсеян. Работата му, поне малкото, което знаеше за нея, подхождаше на човека, в който се бе превърнал. Беше безпорядъчна. Трябваше да се занимава с третокласни хора, с далавераджии, с престъпници. Сигурно всичко това му се нравеше. А сега… Тя премигна и поклати глава, опитвайки се да се съсредоточи. Непознатият, Фридланд, говореше нещо за някакви телефонни обаждания. Дали Маквий се бил обаждал? Дали бил писал? Тя поклати глава небрежно.

— Не — отговори тя.

— А на момчето?

— Не, няма нищо.

— Това не е ли необичайно?

— Кое?

— Доколкото разбирам, те са били много близки.

Сара го погледна, без да отговори, не й хареса това, че мъжът бе употребил минало време.

— Те са много близки — отговори тя. — Много близки.

— И той обикновено се обажда, така ли? Когато пътува извън града? — Направи пауза. — Може би изпраща пощенски картички?

— Понякога.

— А сега?

— Казах ви. — Тя отново поклати глава. — Нямаше нищо.

Фридланд кимна и се огледа, подозрителен, и Сара разбра, че той не й повярва. За момент тя се запита дали не е овластен да претърси апартамента й, дали тази къща — все пак — не бе също така уязвима на мръсотиите в живота на Маквий, както всичко останало досега. Но после непознатият каза, че щял да си тръгва и да му се обадела в офиса, ако научела нещо, и тогава тя разбра, че посещението е приключило.

Той си тръгна скоро след това, като взе прогизналия си шлифер от закачалката и й пожела едно уморено лека нощ. Като го гледаше как се отдалечава по улицата, тя напипа картичката с двата телефонни номера, които той й беше дал, и адреса на Сидмът плейс. Обадете се, ако той се свърже с вас, бе казал той. Ако разберете къде се намира. Ако изобщо имате някаква представа къде може да бъде. Без да се притеснявате, че може да е късно.

След като затвори вратата, тя се върна в коридора и забеляза фигурата в долната част на стълбището, застанала с една ръка на парапета.

— Били — каза тя. — Трябваше да си в леглото.

Момчето кимна, гледайки я с огромните си кафяви очи.

— Кой беше този?

— Приятел на баща ти.

— И какво искаше?

Сара не отговори и отново напипа картичката, опитвайки се да се освободи от тревогата в гласа си. Били беше досущ като баща си, същата намръщена и силна вглъбеност, същата груба прямота.

— Не знам — отговори тя накрая.

 

 

Когато се върна в офиса си на Еф стрийт, Емъри веднага разбра, че Съливан го очаква. Шлиферът му бе преметнат на един от шкафовете на Хуанита. Ароматът на малките черни пурички, които пушеше, все още се носеше във въздуха. Емъри погледна към Хуанита, повдигайки едната си вежда, и тя кимна в отговор.

— Тук е от половин час — докладва. — Обажда се на летището на два пъти, за да провери кога се връщате.

Емъри кимна и затвори очите си за момент, после уморено прокара ръка по лицето си. Част от съзнанието му бе очаквала следващия половин час, но това не го правеше по-приятен. Влезе в офиса. Съливан седеше зад бюрото му със запретнати ръкави на ризата, а главата му бе заровена в някаква дебела папка с материали от подслушванията на НАС. Емъри затвори вратата. Съливан не вдигна поглед.

— Разбираш ли нещо от всичко това? — попита той направо.

Емъри погледна през рамото му. Съливан беше преполовил серията шифрограми от Дамаск.

— Да — отговори Емъри. — Но никоя от тях не е актуална.

Съливан изръмжа и най-сетне вдигна очи. Очите му бяха зачервени от изтощението.

— Това твоя преценка ли е или само догадки? — попита той.

Емъри сви рамене, пренебрегвайки провокацията.

— Нито едното. Това е просто логика. Едното следва друго. Тухла по тухла… — Той направи пауза. — Вие ми дайте тухлите, а аз ще ви построя стената.

— Така ли?

— Да.

— Тогава какво ще ми кажеш за Лондон? Какво ще кажеш за всичко, което изпратих там? За газа, който британците загубиха? За Ал Захра? За всичко това?

Емъри го изгледа за момент, после се отпусна в креслото от другата страна на бюрото.

— Вече ви казах за Ал Захра — каза той. — Вече обсъждахме този въпрос.

— Разбира се. Каза ми, че човекът бил само прикритие. Че само играел.

— Казах само, че единственото, от което се интересува, е да спечели влиятелни хора. Хора, които да му ударят едно рамо. Да го поканят само за час-два на най-високата маса в страната. Това казах. Човекът иска да си спечели добронамереността на няколко души. Затова винаги, когато го потърсиш, се отзовава. И предлага услугите си.

— Това престъпление ли е?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали купуваш или продаваш. Проблемът със Захра е, че той никога не е имал нищо, което да може да продаде. Казвам ви, сър, с този човек можем само да си загубим времето. Той никога не ни е давал разузнавателна информация, която да струва дори и цент. Нито един червен цент.

— А сега? — Съливан се наведе напред, единият от дебелите му пръсти прободе въздуха. — Всички тези истории с липсващия газ? Израелецът? Онзи, когото застреляха на улицата? Казваш ми, че това не е актуално?

Емъри поклати глава, напълно изморен, търсейки как да сложи край на разговора.

— Не, сър. Не казвам това. Казвам, че е интересно. Казвам, че ще проверим. Но ни трябва потвърждение за данните. Други източници… — той сви рамене.

Съливан не каза нищо известно време.

— А какво ще кажеш, ако е имало такова потвърждение? — изрече накрая той. — От друг източник?

— Тогава ще проверим. — Емъри направи пауза. — Имате ли някакво име?

Съливан го изгледа спекулативно. После поклати глава.

— Не — отговори той. — Нямам.

Той рязко се изправи и забоде догарящата си пуричка в остатъците от кафето. Като стигна до вратата, спря и се изви настрани.

— Ще направиш ли изобщо нещо със Захра?

— Разбира се… — Емъри отново вдигна рамене и кимна към купчината книжа върху бюрото. — Всичко е въпрос на време. Просто сега имаме други приоритети.

— По-важни от Захра?

— Да.

Съливан кимна и посегна към дръжката на бравата. После се поколеба за момент и погледна обратно към Емъри.

— Аз не съм експерт — тихо каза той. — Но не е зле да се окажеш нрав.

 

 

Късно вечерта Маквий се върна в училището.

Беше бяла, ниска сграда с плосък покрив и имаше прозорци с метални рамки. Беше го открил през деня, като проследи две деца, които се връщаха от обяд. Бяха тръгнали по пътя, който се виеше между евкалиптовите дървета, край оградената постройка, която се оказа плувен басейн, и надолу към най-отдалечения край на кибуца, където хълмът рязко се спускаше и предлагаше разкошна гледка от равнината долу и ливанските планини отсреща. Ливадата пред училището беше окосена скоро и децата се преследваха едно друго с пълни с трева ръце. Маквий ги наблюдава няколко минути, чудейки се дали Села е вътре и знаейки, че е безсмислено да се опитва да разбере. От най-голямо значение щеше да бъде първата им среща. А последното нещо, което му трябваше, беше да има публика.

Сега, обаче, училището беше празно, само един прозорец светеше в предната част, а някаква жена стоеше зад бюрото, приведена над купчината тетрадки. Маквий излезе от сянката и прекоси тревата до двойната главна врата. Горе, за разлика от равнината, нощите бяха хладни и той усещаше новоокосената мека трева под краката си.

Когато стигна до вратата, се разколеба, но въпреки това почука леко. Една от вратите беше полуотворена и той успя да види жената зад бюрото. Все още погледът й бе приведен надолу, а моливът в ръката й се движеше леко по листа хартия, спираше от време на време, отмяташе някоя грешка, но това, което той разбра веднага, бе, че това бе Села.

Почука отново и жената вдигна очи, същото лице като на снимката от апартамента в Джафа, високите, с леко славянски черти скули, и големите очи, леко счупеният зъб в опитващите да се усмихнат устни.

— Да?

— Казвам се Маквий. Познавах съпруга ви.

— Вие сте от Лондон?

— Да.

Села продължи да го гледа, после стана и внимателно остави молива настрани. Тя пристъпи встрани от бюрото с подадена напред ръка. Това беше градски жест, за първи път някой си бе направил труда да го поздрави официално в кибуца и едва сега Маквий разбра колко много бе му липсвало това.

— Erev tov — каза тя. — Добре дошли в Шамир.

— Благодаря ви.

Тя му се усмихна за момент и после кимна към редицата от чинове. Английският й беше правилен, но със силен акцент.

— Можете да седнете, ако желаете — предложи. — Бюрата са достатъчно здрави.

Маквий седна. Села беше по-дребна, отколкото бе очаквал. Около метър и петдесет и пет, метър и шейсет. Беше стройна, слаба, с набити от работа на открито крака и с добър тен на лицето. Носеше чифт стари брезентови шорти с копчета отпред, а ризата й беше с няколко номера по-голяма. Тя забеляза, че той се загледа в нея и се усмихна притеснено.

— На баща ми е — просто обясни тя.

Маквий се усмихна, прокашля се и промърмори някакво извинение. Села просто махна с ръка. Беше съвсем пряма, без заобикалки, без игрички и Маквий веднага разбра защо Яков бе говорил за нея по онзи начин.

— Най-добрият човек, когото някога съм срещал — бе казал той веднъж. — В нейното тяло не може да се всели някаква лъжа.

Сега тя стоеше зад голямата катедра срещу Маквий с брадичка, подпряна на коленете й, а с ръцете си беше обвила глезените си. Носеше само един пръстен, халка, златна, на третия пръст на дясната си ръка.

— Дошли сте заради Яков, нали? — попита тя.

— Да.

— Какво искате да ми разкажете?

Маквий премигна. Села незабавно бе поела контрола върху положението, без колебание, тя беше учителят в класната стая.

— Не го познавах толкова добре — отговори той веднага. — Срещахме се през уикендите. Децата играеха футбол. А той беше много запален по футбола.

— Да — каза Села. — Наистина беше.

Маквий се поколеба, не знаейки накъде да започне да играе.

— Съжалявам за това, което се случи — промълви той накрая. — Прочетох за това във вестника.

— И аз също.

— Тук? В Израел?

— Да.

— И така разбрахте за случилото се?

— Да.

— Трябва да е било ужасен шок за вас.

— Да.

— Ужасна изненада.

Села не каза нищо и погледна към Маквий. Очите й бяха дълбоки, наситено зелени. Маквий се размърда зад бюрото, чудейки се за годините, отслужени за Мосад, за това, което тя вероятно бе правила за тях, за това колко ли много знаеше.

— Вие заедно ли работехте с Яков? — попита той. — За същата фирма? За същата организация?

— Аз работех в Тел Авив.

— За същите хора?

— За правителството. — Тя сви рамене. — Разбира се.

Маквий кимна, осъзнавайки, че тя започва да става нащрек, че това всъщност бе потвърждение, че бе работила за Мосад.

— А защо не ви казаха? — попита той. — За смъртта му? За това, което се е случило?

Села го погледна, без да отговори. Маквий се намръщи.

— На работа ли бяхте тогава? Когато се е случило?

Села бавно поклати глава.

— Не.

— Бяхте в отпуск?

— В какво?

— На почивка.

— Не.

— Напуснала ли бяхте?

За първи път Села сведе очи. Настъпи дълго мълчание. Вън нощната тишина беше изместена от песните на жътварките, а далеч, в другия край на равнината, Маквий чу тежкия камион, чийто двигател бърбореше. Села отново вдигна очи. Лицето й бе станало мрачно и Маквий разбра, че лесната част от разговора им бе свършила.

— Кой сте вие? — попита тя. — За кого работите?

— Имам самостоятелен бизнес. Работя за себе си.

— Никой не работи само за себе си. — Тя направи пауза. — Кой ви плаща сметките? Кой ви купи билета, за да дойдете тук? Кой ви изпрати?

Сега беше ред на Маквий да откаже да отговори. Той поклати глава.

— Дойдох да ви кажа, че съжалявам — тихо изрече той. — Познавах го достатъчно добре, за да ми липсва. Беше добър човек. В този бизнес това не е толкова често срещано, колкото може би си мислите. Приятелството ни беше забавно. Всичко, за което изобщо сме говорили, беше футболът, но имах чувството, че го познавам много добре.

Села се усмихна и кимна.

— Той казваше, че не разбирам нищо от футбол. Но това нямало никакво значение. — Тя направи пауза. — Той също ви харесваше.

Маквий остана потресен.

— Той ви е казвал за това?

— Да. Да не мислите, че в противен случай щяхме да сме тук и да разговаряме? Да не мислите, че щях да ви говоря тези неща? И да ви оставя да ми задавате въпроси? — Тя поклати глава. — Напоследък бе започнал да пише често. Беше много открит. И самотен.

— Вие му липсвахте.

— Знам.

— Той искаше да се измъкне. Да се върне вкъщи. Никога не го е споменавал, но аз така усещах нещата. Мисля, че той би бил много по-щастлив, ако можеше да бъде отново тук. С вас. — Маквий се поколеба. Той също ли беше от този кибуц? Яков?

Села прехапа устните си за момент и се намръщи, напрягайки паметта си, после изви краката си от бюрото и стана, отново бе станала рязка, претоварената учителка, която трябва да постави оценки на домашните. Маквий погледна към бюрото. По него имаше разпръснати детски рисунки. Както бяха обърнати, му беше трудно да ги разбере. Цветовете бяха силни, резки вместо синьото небе, бели балончета вместо облаци, наситено кафяво и зелено. Маквий се пресегна и взе една от рисунките, на която позна детската представа за кибуца, зелените полета, изпъстрени с кафяви ябълкови дървета и картонени къщички и трактори с огромни колелета и дим, излизащ от ауспусите им. Горе имаше нарисувани самолети в черно. Някакви заострени предмети падаха от самолетите и навсякъде около кибуца имаше дребни фигурки. Имаха пистолети, които бяха насочени към самолетите, но с лицата им нещо не бе наред. Очите им бяха твърде големи, а устните им прекалено кръгли. Имаха и хоботи, също като слоновете. Приличаха на посетителите от Марс.

Маквий се вгледа в рисунката, в мъжете със странните глави и забеляза, че Села го наблюдава. Накрая той й подаде рисунката. Села не я погледна.

— Знаете ли какво е това? — попита тя.

— Не.

— Противогази. Децата тук също слушат новините. Всички слушат новините. Някои от децата мислят, че това е смешно. — Тя кимна към рисунката. — Но някои не мислят така.

— Очаквате газова атака ли?

— Никой не знае. Саддам е способен на всичко. Не тук, може би. Но в Тел Авив… — Тя сви рамене. — В Хайфа. Те искат да ни въвлекат във войната. Искат да тръгнем срещу тях. Искат по този начин да бъде разрушена коалицията. По този начин американците ще си идат у дома.

— Децата разбират ли това?

— Не, разбира се. — Тя направи пауза и погледът й се върна върху рисунката. — Защо да го разбират?

Маквий не каза нищо. Села го погледна.

Ще останете ли задълго в кибуца?

— Не знам. Зависи.

— Зависи от какво? — Тя го погледна. — От мен?

Маквий кимна.

— Да — отговори той. — Решението ще бъде ваше, а не мое.

На лицето на Села се появи усмивка. После тя започна да събира рисунките на едно място с бързи движения на ръцете. Наблюдавайки я, Маквий си спомни за апартамента в Джафа, за опустошената спалня, за купчините бельо, разпрано и разхвърляно по пода, за съобщението, което самото място представляваше, за снимката, която бе намерил в банята. Тя още беше у него. Беше в хижата, където беше пренощувал. Веднъж му се прииска да препише написаното на гърба й на хибрю и да помоли някой да му го преведе, но в крайна сметка реши, че е по-добре да не го прави. Това беше твърде интимно, твърде лично, беше емоционална собственост на друг човек.

Когато подреди бюрото. Села взе пуловера си, преметна го на раменете си и леко завърза ръкавите отпред на гърдите си. Маквий все още седеше на бюрото, очаквайки отговора й.

— Е? — каза той накрая.

Тя се поколеба. После ръката й се плъзна към купчинката с рисунки, едно последно аранжиране.

— Знаете ли кое най-много щеше да липсва на Яков в Лондон?

Маквий поклати глава.

— Не — отвърна той.

— Синът ви, Били. — Тя направи пауза. — Мисля, че можете да останете.