Греъм Хърли
Дяволско дихание (11)

5.

Били Маквий бе все още облечен с ученическата си униформа, въпреки че се беше върнал от училище преди половин час, когато майка му вдигна телефона. Тя застана намръщена в коридора и той веднага разбра по интонацията й, че в другия край на линията беше баща му?

— Татко? — извика той от горния край на стълбището. — Татко ли е?

Сара кимна. Рутинната размяна на приятни реплики бе приключила и тя подаде телефона, след което влезе в кухнята и затвори вратата, не желаейки да вземе никакво участие в тази тяхна авантюра, между нейния син и баща му.

Били взе телефона, бързо прелиствайки списъка си с новините, подбирайки онова, което бе важно, и отделяйки безинтересните неща.

— Тате? — каза той. — Къде си?

— Израел.

— А къде по-точно в Израел?

— В една ферма. Бера ябълки.

— Горещо ли е?

— Много.

— Ти добре ли си?

— Да.

Седнал на бюрото на секретарката в офиса зад столовата, Маквий се намръщи, когато разбра колко много му бе липсвало момчето. Вече говореше за футбол, за началото на новия сезон, за първите му срещи на страната на Хорнзи скулс реп. След приятелските срещи бил избран в А отбора. Потокът от новини спря за момент.

— А нещо ново около Яков? — попита той. — Какво успя да направиш?

— Някои други неща.

— Какво имаш предвид? — Пак замълча. — Татко?

Маквий поклати глава неспособен да отговори, наблюдавайки Села в другия край на коридора. Стоеше като охрана, в случай че секретарката се върнеше. Телефонните разговори с чужбина обикновено трябваше да бъдат одобрявани от комитета на кибуца.

— Татко?

Маквий отново се наведе над телефона и смени темата, като попита за училище, за приятелите, за живота вкъщи, но момчето не се поддаде и върна разговора отново на въпроса за Яков. Накрая Маквий се предаде.

— Сега съм с жена му — каза той. — Мисис Яков.

— Искаш да кажеш Шейла?

— Села.

— Да. С нея. Тя хубава ли е?

— Да. Много.

— А обича ли футбола.

— Мрази го.

— Какво?!

Маквий се изсмя силно, когато чу изненадата в гласа на момчето, после видя сигнала на Села, която му подсказваше, че секретарката се връща от обяд, прошепна едно довиждане и затвори телефона. Когато се върна до вратата, Села бе започнала някакъв безсмислен разговор със секретарката после я придърпа настрани и изви тялото си, за да прикрие Маквий. Работата беше съвсем чиста и Маквий с жест й посочи, че заслужава аплодисменти, когато мина край тях и излезе навън в горещия следобед.

 

 

Тийлман седеше в стаята си в хотел Драйзен, загледан в телефона, и се чудеше защо ли всичко дотук беше толкова лесно.

Беше се обадил на Асали само няколко минути след като се настани, седнал на прозореца, а все още обутите си крака бе вдигнал върху леглото. Навън, през прозореца, се виждаха огромни баржи, които сновяха надолу-нагоре по Рейн, вдигайки след себе си вълни от сива вода, която после се плискаше по чакъла на речния бряг. Асали лично бе отговорил на обаждането му, без да се изненада, че отново го чува, без да се противопоставя на предложението да се срещнат лице в лице. Когато Тийлман обясни, че е отседнал в Драйзен, арабинът се бе изсмял наистина изненадан. Тийлман бе попитал защо, желаейки да разбере каква бе шегата, а Асали бе отговорил нещо за Адолф Хитлер. Очевидно, Драйзен е бил един от любимите му хотели. Бил се срещнал с англичанина, с Чембърлейн, там по време на чешката криза. Хотелът бил известен като стъпалото, от което започнала войната. Арабинът все още се смееше, когато затвори телефона, след като се бе съгласил да се срещнат да пият по нещо и може би да вечерят в шест и половина.

Тийлман продължи да гледа през прозореца, все още леко смутен. Ако Асали бе въвлечен в заплахата срещу Ню Йорк, ако наистина беше посредникът между доставчика и крайния получател, защо ли беше толкова непредпазлив при определянето на тази среща? Разбира се, той имаше охрана и вероятно бе предположил, че на обществено място щеше да бъде двойно защитен. Но Асали живееше в един свят на насилие и оцеляването му зависеше единствено от това, да се откаже от поемането на всякакви рискове. Тогава защо ли желаеше да приеме поканата? Защо не беше поне малко по-трудно?

Тийлман поклати глава, без да разбере. После смехът на мъжа отново го заля, онази специфична острота, която имаше, онази многозначителност и това го накара отново да се сети за Адолф Хитлер, за срещата му с английския министър-председател. Тийлман не беше историк, но знаеше, че тази среща бе една от серията, довела до събирането в Мюнхен и подписването на прословутото споразумение, гарантиращо мир, докато сме ние на власт. Хитлер беше един комарджия, който изсмукваше искане след искане. Чембърлейн, за съжаление на наследниците си, се бе огънал. Тийлман се замисли срещу сравнението, наблюдавайки някакъв човек, облечен в тъмносин анцуг, да бяга на север по пътя край брега. Може би така си беше. Може би беше разбрал Асали съвсем точно. Може би човекът очакваше да дойде за съвсем открити преговори, допускайки, че американците са размислили, че са преценили риска, и че са решили, че Ню Йорк е твърде висока цена, която трябва да платят за Кувейт Сити.

Тийлман започна да се смее, след като проследи тази логика и провери теорията, осъзнавайки колко точно подхожда тя на фактите. Асали вероятно го разглеждаше като представител на американската страна, като парламентьор, който е овластен да разговаря. Телефонното му обаждане до Съливан, при положение че го бе направил, би потвърдило неговата теза. Тийлман кимна и се отпусна в креслото, като продължи да наблюдава мъжа в синия анцуг, малка точка, която бавно изчезваше в далечината. Дотук беше с Емъри, помисли си той. Дотук беше с всички глупави анализи, след толкова години, през които бе разчитал само на едно бюро и на един телефон. Човекът трябваше да поизлезе за малко на полето, да се сблъска с търсенето на истински доказателства, да му се налага да ги преценява, да ги претегля, да ги превърне в някакъв оперативен план. Може би тогава нямаше да е толкова надут, толкова скептичен. Човек трябва да даде нещо, за да получи. Това беше нещо, в което винаги бе вярвал. Трябваше да се поемат рискове, да се доверяваш на инстинктите си. Понякога губиш, без съмнение. Понякога се просваш по очи, а светът се стоварва върху главата ти и ти изкарва лайната през носа. Но друг път просто ти провървява, като сега.

Тийлман отново взе телефона и погледна някакъв номер, който бе записан в тефтерчето до лакътя му. Телефонът иззвъня два пъти, преди да му отговорят. Беше женски глас, Инге. Звучеше сънлива.

— Шест и половина — каза набързо Тийлман. — В хотела.

 

 

Емъри се срещна с Лора за обяд в един вегетариански ресторант, на три пресечки от офиса на Еф стрийт. Идеята беше нейна, неин избор. Беше идвала тук и преди това, със съпруга си. Мястото беше натоварено. Беше шумно. Тук лесно можеше да се скриеш.

Той стана, когато тя приближи, косата й бе мокра от дъжда, който валеше. Изглеждаше уморена и претоварена, но огледа ресторанта, опитвайки се да открие Емъри, и след като го видя, тръгна към него през редицата от маси. После седна до него. Той усети дъха на дъжда в косата й.

— Колко време имаме? — попита тя.

Емъри се усмихна.

— Половин час.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Да.

Тя кимна и взе менюто, след което разсеяно проследи списъка с печените ястия.

— Рон? — попита накрая тя.

Емъри поклати глава.

— Нищо — отговори той. — Поне засега.

— А вчера?

— Казах ти. Обади се. Но това е строго оперативно… — Той сви рамене. — Поне така мисля.

Лора улови странната нотка в гласа му, повишението в края на изречението, един код, който тя беше започнала да разбира.

— Мислиш ли, че той знае? — безразлично попита тя. — Мислиш ли, че е разбрал.

— Мисля, че нещо не е наред.

— За същото става въпрос, нали?

— Не е задължително.

Появи се една сервитьорка и започна да рецитира специалитетите за деня. Лора поклати глава, без да слуша, като продължаваше да гледа Емъри. Беше напрегната, нетърпелива, нещо, което той не бе виждал преди това. Сервитьорката бе стигнала до средата на списъка. Емъри я погледна и й направи знак да дойде по-късно, но Лора сложи ръка на рамото му.

— Патладжан — каза тя — и орехова салата.

Сервитьорката надраска нещо на бележника си и погледна Емъри.

— Сър?

— Два пъти.

— Благодаря.

Сервитьорката изчезна с поръчката. Ръката на Лора все още бе на рамото на Емъри. Той се наведе и я целуна по бузата. Устните й бяха сухи и дори не потрепнаха в отговор.

— Мислиш ли, че има неприятности?

— Мисля, че в момента е зает с една работа.

— Нямам това предвид.

Емъри вдигна рамене.

— Не мога да кажа. И в двата случая нещата не са лесни.

Лора бавно кимна и продължи да го гледа.

— Той бе смисълът на живота ми — промълви накрая тя. — Ти май не можеш да го разбереш. Това е като да попаднеш в чужда страна. Ако не си бил там, не знаеш нищо. И няма как да разбереш. — Тя направи пауза. — Обичам го. Мисля за него. Какво грешно има в това?

— Няма нищо грешно. — Емъри се поколеба. — Искаш ли аз да му кажа?

— Не.

— А какво тогава?

— Не знам. — Лора затвори очите си за момент, взе една кърпичка и я стисна между пръстите си.

— Как можеш да съобщиш такова нещо? Какво можеш да кажеш? Че животът му е свършил? Всичко, с което е свикнал? Всички тези години? Ти така ли би му го казал?

— Той ще има нужда да се посъветва с някого.

— Сигурно. Страхотна идея. Можеш ли да си представиш как Рон ще понесе всичко това? Някакъв глупав съвет? Някакъв тъп анализ от Чеви Чейс, който му казва как да се оправи?

— Така трябва да бъде.

— Така ли? — тя кимна. — Да, така трябва да бъде.

Тя остана тиха известно време, остави кърпичката настрани и накрая взе ръката на Емъри, стисна я, показа, че има нужда от нея. После започна отново да трепери, като се замисли.

— Не трябваше да го пускам да си тръгне — каза накрая тя. — Трябваше да му кажа.

— Но ти му каза. По някакъв начин.

— Не. Имам предвид така, както трябва. Всичко. Какво означава. Сега. Скоро. Когато се върне. Какво ще се случи. Какво би могло да му помогне.

— Ние бихме могли да му помогнем.

— Разбира се. Но — тя поклати глава в жест на физическо отвращение — това е ужасно. Той заслужава повече от това. Наистина заслужава.

Тя отново спря и се загледа в улицата. Дъждът бе спрял и слънцето къпеше тротоара.

— А какво ще стане в Управлението? — бавно попита тя. — Кой знае там?

— Никой.

— Никой? — недоверчиво попита тя. — При всички тези пари? При всички тези компютри? При всички тези събрани на едно място мозъци? И никой да не знае?

Емъри се усмихна и отново взе ръката й.

— Но това си е нещо лично — каза той. — Твое решение.

— Знам, но…

— Но какво?

— Не мога да повярвам, че не знаят.

— Не знаят. — Той направи малка пауза. — Мислиш ли, че биха го изпратили, ако знаеха? Да прави това, с което се занимава сега?

— А с какво се занимава той?

Емъри я погледна, без да отговори, обичайните правила, които никога не трябваше да се нарушават. Лора кимна разбиращо.

— Окей — каза тя накрая. — Надявам се, че не знаят. — Тя го погледна. — Това беше ли безотговорно от моя страна? Че не им казах?

— Да.

— Но ти знаеш защо го направих?

— Да.

— Защото преди това му дължах истината. Затова. А не на неговите шефове. Не на майка му. Не на когото и да било. А на него.

— И на мен.

— При теб е по-различно. Ти си най-добрият му приятел.

— Така е.

Настъпи още по-дълго мълчание. Сервитьорката се появи, опитвайки се да балансира чиниите с димящия патладжан върху малкия си поднос. Лора я наблюдаваше със замислен поглед, после нещо трепна на лицето й, сякаш си спомни нещо важно.

— Трябва да направим нещо — тихо каза тя. — Аз трябва да направя нещо.

— Какво?

— Не знам. — Тя отново го погледна, а лицето й бе пребледняло под слънчевия тен. — Затова съм тук.

Тя взе чантата си, когато сервитьорката започна да сервира чиниите им. До своята чиния тя постави един голям кафяв плик, запечатан отгоре. Емъри го погледна.

— Какво е това?

Лора се намръщи, взе вилицата си и започна да си играе с патладжана. После остави вилицата си и бутна плика към него.

— Погрижи се за това — каза тя. — Ако нещата тръгнат на зле.

 

 

Фридланд пое след белия ситроен през най-натовареното за движението време на денонощието. Подходът към Крауч енд, който можеше да се изкачи само на втора скорост по стръмния хълм, беше изключително тежък, колите и автобусите бяха плътно прилепнали, а момчето и майка му почти не се виждаха някъде. Той ги проследи от ъгъла на тяхната улица, където беше паркирал, и ги видя в огледалото за задно виждане, когато излязоха от къщата. Момчето носеше някаква раничка на гърба си, а майка му бе облечена с шлифер. Момичето, което бе прослушало лентата, каза, че мачът щял да започне в седем. Майка му щяла да остане и да го прибере след това. Такава била редовната им уговорка.

След като мина край Крауч енд, ситроенът даде ляв мигач и се гмурна в малките странични улички, които осигуряваха по-кратък път до игрищата в Хорнзи. Фридланд увеличи дистанцията и отново се замисли за Рос и за истинската цена на договора, който бе сключил с него. Той знаеше от самото начало, че няма да бъде лесно, въпреки че първите години му беше почти приятно. Повечето работа беше съвсем целенасочена — кредитни чекове, тайни сделки, отдаване на комисионна при провали, кражби на софтуерни продукти, подслушване на телефонни разговори — и всичко това, дори взето като цяло, не представляваше нищо особено. Но напоследък всичко бе започнало да се променя. Рос бе започнал да става нервен и нерационален, едно потвърждение, че кликата на торите, най-накрая, беше разбрала, че се намира под заплаха. Докъде би довело всичко това, можеше само да се гадае, но той знаеше, че дните му са вече преброени. Той щеше да просъществува точно толкова, колкото и Рос, а Рос — и той бе сигурен в това — вече вървеше към изхода.

Ситроенът спря на едно Т-образно кръстовище и даде ляв мигач. Фридланд направи същото, разпознавайки широкия път, водещ към апартаментите в Хорнзи, зад железните парапети, и все още замислен за Рос. Историята с Диспоузъл беше просто още един симптом, показващ отчаянието на човека. След като премисля надълго и нашироко, той накрая реши да отиде до Бейсингстоук и прекара един неприятен час в компанията на управляващия директор на фирмата. Най-лошо от всичко беше грубостта, с която Рос искаше да си осигури прикритието. На Фридланд му бяха необходими може би пет минути, за да обясни начина, по който планът щеше да заработи, как трябваше да бъде унищожен оригиналният анализ, да бъде написан нов, за някакво различно вещество, но при същите обстоятелства и същия краен резултат. Лавъл, управляващият директор, огромен и набит мъж, който сърдечно бе стиснал ръката на Фридланд, бе проследил внимателно предложението му, без да каже нищо, за да му каже накрая, че всичко това е лудост, че той не би трябвало да има нищо общо с това, че би предпочел да банкрутира и да изпадне в унижение от цялата работа, отколкото да вземе участие в такава долна конспирация. Очаквайки нещо подобно, Фридланд бе посветил оставащата част от часа на внимателно подготвения преди това поверителен разговор, като нарочно реши да сведе споменаването на своята роля до минимум, като обърна нещата до участие на разузнавателните служби, без да каже нещо конкретно, нещо, което мъжът вероятно би могъл да провери. Беше му споменавал за близкоизточните терористични групи и за Джордж Хабаш, и за безкрайните задкулисни игри на блъфове и контра блъфове, игри, в които нищо не беше такова, каквото изглеждаше, и където пет галона с нервнопаралитичен газ можеха да сведат съдбата на една средно голяма британска фирма до една кръгла нула. В края на този едночасов разговор Лавъл бе седнал зад бюрото си, вече по-зрял и по-мъдър, компанията му съвсем непокътната, също както и собствената му пенсия, перспективите пред семейството му отново възвърнати. Когато си тръгна, прекосявайки паркинга, окъпан от есенната слънчева светлина, Фридланд сам се изненада от представлението, което беше изнесъл, чудейки се дали ако се хване за година-две да продава застраховки живот, няма да му се отрази много добре на финансовото състояние. Когато влезе в колата си, той се бе обърнал да погледне големия офис, от който току-що бе излязъл, четирите панорамни прозореца на третия етаж. Лавъл бе застанал там и го наблюдаваше, запретнал ръкавите на ризата си. Никой от тях не махна с ръка, дори не кимна за довиждане и когато Фридланд бе свалил стъклото на прозореца си, Лавъл бе вече изчезнал.

Сега, завивайки към зоната за отдих, Фридланд видя как белият ситроен спря до линията резервни футболни вратички. Били, момчето на Маквий, излезе от колата още преди да бе спряла, метна раницата на гърба си и побягна към павилиона, в който се намираха съблекалните. Рос, знаеше той сега, не би се спрял пред нищо, за да забави излитането си от най-вътрешния кръг на властта. Това бяха последиците, които властта, истинската власт, нанасяше на хората. Тя беше наркотик. Правеше те зависим. Лишаваше те от правото на собствено мнение. Вкарваше те в един дълъг и тесен тунел, в края на който се оказваше, че има само един изход. Човек или трябваше да се приготви отново за истинския живот, или просто си оставаше същият. Фридланд, докато наблюдаваше как Били се отдалечава, реши, че Рос не бе готов да се върне към реалния живот. Реалният живот вече бе престанал да го интересува. Щеше да бъде глупав. Щеше да бъде обикновен. Щеше да бъде рутинен. А това, което имаше смисъл, според него, онова, което той търсеше, беше просто едно място под слънцето.

Фридланд изчака още известно време след като Били изчезна в съблекалните, наслаждавайки се на есенното слънце, преди да вземе бележника си. Беше се чул с прислужницата сутринта. Беше се обадила да му каже, че няма никакви новини. Стефани може би се била върнала отново в Хейстингс. Можело и да е дошла в Лондон. Дори било възможно да е заминала в чужбина. Никой не знаел. Фридланд се замисли за нея, за своето дете, на двайсет и две години, но неукротимо и буйно, успокоявано единствено от спринцовката. Беше я виждал как се дупчи, дори на няколко пъти й бе помагал, това бяха най-лошите времена. Тогава това изглеждаше като единствения възможен изход. А сега? Той потрепери и отвори бележника си. Хорнзи Флатс беше на страница двайсет и девета. Фридланд отбеляза мястото с кръстче, огледа се, търсейки някакъв друг изход, опитвайки се да запомни мястото, щастлив, че можеше да го прибави в нарастващия списък на потенциалните места. В някои отношения, господ да го прости, това беше по-удобно място в сравнение с училището. По-малко хора. Повече място. По-малко свидетели.

 

 

Маквий остави Села да води, след като излязоха от портала на охраняващата ограда и намериха пътеката, водеща нагоре по скалистия склон, и започнаха да се изкачва над кибуца. В четири след обяд бе все още горещо, а слънцето високо над небето. Жегата се спускаше по склона на хълма на талази, които ги посрещаха, и скоро Маквий си свали фланелката, взе я в ръка и продължи да върви след жената.

Бяха прекарали първата половина от следобеда при басейна, на двете хавлии, прострени една до друга на затревения терен. Села ходела там всеки ден, почивала си от децата в училището. Плувала в продължение на половин час, дължина след дължина в бавен кроул, и на Маквий му бе трудно да плува до нея и затова бе предпочел да скача от трамплина. След това, мокри, те се бяха изтегнали на хавлиите си и разговаряха.

Села го бе попитала за Яков с непресторено любопитство, за това какво мислел за него, какви впечатления бил оставил у него. Маквий се бе изтегнал на хавлията, бе затворил очи и се бе върнал при влажните следобеди, прекарани до тъчлинията на Северен Лондон, при виковете на децата на бледата зимна светлина, при половинчатите разговори, които бяха водили. Разказа за това как очите на Яков никога не напускали терена, как винаги наблюдавали, понякога топката, но в повечето случаи играчите. Села се бе усмихнала на това, виждайки в думите мъжа, когото бе познавала. Освен това той играел и шах, бе казала тя. И рядко губел.

Сега, след като се бяха отдалечили на малко повече от миля от кибуца, Села спря на хълма. Разходката бе по нейна идея. Горе, в планината, скрит между скалите, имало някакъв вир. Той се захранвал от някакъв подземен поток, водата била леденостудена и бил достатъчно дълбок за плуване. Отишла там за първи път, когато била на дванайсет години, през шейсет и седма, през лятото на Шестдневната война^[1]. Преди шейсет и седма, кибуцът бил близо до старата граница, на сто метра от границата със Сирия, планината била преградена от минни полета и военни патрули. Понякога, след като се свечеряло, се чувала стрелба в планината и повечето нощи децата спели под земята в скривалищата. През шейсет и седма, обаче, всичко се променило. Помнела армейските танкове, пълзящи нагоре по планинския път, и грохота на снарядите, самолетите, които пикирали ниско над кибуца и бомбардирали сирийските позиции горе, в планината. Битките продължили няколко дни, а стрелбата бавно оредяла, когато армията отблъснала арабите обратно към Дамаск. След седмица изглеждало невероятно, че всичко било приключило, а заедно с мира дошло откриването на вирчето в планината, нейното интимно местенце, отдалечено на час път в горещината.

Маквий погледна надолу към кибуца. Някакъв камион от овощната градина направи завой на двора зад столовата и спря сред облак от прах. От камиона започнаха да се изсипват хора, малки точки, напълно незначими в изгарящата жега. Маквий избърса лицето си с фланелката.

— Яков беше ли в кибуца? — попита той. — Там ли се срещнахте?

— Да.

— Значи сте израснали заедно?

— Да — тя кимна. — Там, долу.

— Той на твоята възраст ли беше?

— Да.

Маквий се усмихна, сещайки се отново за снимката, за двете лица. Сега тя бе с него, закопчана в задния му джоб. Можеха да бъдат брат и сестра, помисли си той. Може би, в известен смисъл, бяха такива.

Те продължиха да се катерят по вече по-стръмния път, вече се виждаха само лишеи и ниски храсталаци наоколо. Скоро кибуцът съвсем се изгуби, скрит в прегръдката на пейзажа. Маквий извика пред себе си, а дъхът му се оказа по-забързан, отколкото му се бе искало да бъде.

— Ти служила ли си в армията? — попита той. — След като си напуснала кибуца?

— Всички служат в армията. Трябва. Имаме нужда от това. Без армията няма да има Израел. Заминаването в армията е нещо, което просто правиш. То е нещо, подразбиращо се от само себе си. То е като да помогнеш на някоя възрастна жена да пресече улицата. — Тя спря и се огледа наоколо. — Така че, отиваш.

Маквий я настигна. Лицето й бе влажно от потта, но не се беше задъхала.

— А Яков? — попита Маквий. — И той ли е ходил в армията?

— Разбира се. Той служи в танково поделение. Беше в Синай.

— Добре ли се справяше?

— Всички се справяха добре.

Маквий се усмихна все още задъхан, озадачен от това странно, здраво обвързано със себе си общество. Села беше права. Ако нямаше армия, нямаше да има Израел. Елин прост факт от историята, който можеше да направи чудеса с морала.

Села се загледа в него, усещайки вълнението му.

— Мислиш, че това е смешно, нали?

Маквий поклати глава.

— Не — отговори той съвсем сериозно. — Мисля, че това е нещо забележително.

Стигнаха до вира половин час по-късно. Беше широк около десет метра, скрит от трите страни на скалите. Пред него планината сякаш падаше и разкриваше разкошна гледка към квадратчетата на овощните градини и рибарниците долу в равнината. Скалите бяха горещи на пипане и изгладени от ветровете и дъжда и когато погледна към вира, Маквий усети магията на това място. Водата бе кристалночиста, с цвят на бяло вино и беше трудно да се прецени дълбочината. На дъното имаше малки камъни, от жълто през различните разцветки на охрата, до кафяво.

Застанал на скалите, Маквий дълго гледа към вира, очаквайки да се наслади на вкуса на водата и да я усети като нежна коприна върху изгарящата си кожа. Той вдигна очи. Села стоеше на една друга скала, на около три метра над вира. Беше свалила шортите и ризата си. Освен бельото си не носеше нищо друго. Загледана във водата, тя не обърна внимание на погледа на Маквий. После скочи, направи перфектна извивка и Маквий инстинктивно се сви, когато водата се разплиска около него и мигновено изсъхна върху горещите скали. Села се показа на повърхността, косата й бе плътно прилепнала. Тя направи фонтанче с устата си и отново се гмурна, като с два удара на краката си стигна до дъното. Маквий наблюдаваше фигурата й, нарушена от повърхността на езерцето, малкото й, стегнато, кафяво тяло, което се свиваше и отпускаше. Струваше му се, че търси камъчета, взе едно, огледа го, после го остави и продължи да търси друго, после трето. Накрая, когато ритуалът приключи, тя отново излезе на повърхността с малко кръгло камъче в ръката.

— Вземи — каза тя и му го подаде. — За теб е.

Поласкан, Маквий се наведе за камъчето и твърде късно разбра какъв стар трик му бяха изиграли, когато ръката й го хвана за китката и го дръпна надолу. Преди да се пльосне във водата, той набързо си помисли изненадано колко силна бе тя. После езерцето го погълна и той изскочи на повърхността, задъхан от преживения шок, а шортите, които бе заел, се изпълниха с въздух, краката му натежаха от напълнилите се с вода ботуши. Той й се ухили. Сигурно и с него е било така, помисли си той, с Яков. Останали са деца през целия си живот. Закачки и игрички, и шеги, като тази през горещите следобеди. Не беше изненадващо, че той бе искал да се върне. Не беше изненадващо, че тя му бе липсвала.

След това, все още мокри, те седнаха на ръба на вира, а ризата и шортите на Маквий простряха да изсъхнат на близкия храст. Слънцето бе паднало по-ниско сега, а равнината бе замъглена от късната следобедна мараня, скалите, въпреки това, все още задържаха горещината на силното слънце. Някъде далеч се чуваше лаят на куче и воят при смяната на скоростите на някакъв автобус. Маквий погледна Села. Тя се беше облегнала на една скала със затворени очи. Имаше тялото на младо момиче, гладък корем, малки гърди, рамене, изпъстрени с лунички. По някакъв необясним начин тялото подхождаше на характера й, на нейната прямота и когато отново отмести поглед и се загледа в равнината, Маквий разбра колко много я харесва. Тя притежаваше качества, които той обикновено свързваше с мъжете. Можеше да бъде искрен с нея, честен. Тя излъчваше някаква сила. Каквото и да кажеше, каквото и да се случеше, той знаеше, че ще може да разчита на нея.

— Аз ходих в апартамента ти — изрече внимателно той. — В Тел Авив.

Села отвори едното си око. Не се смееше.

— Знам — каза тя.

Маквий премигна.

— Какво?

— Знам, че си ходил в апартамента ми. С взлом. Той беше заключен.

— Откъде знаеш.

Села дълго го изгледа. Тялото й бе вече сухо.

— Познай — отговори тя накрая.

Маквий се намръщи, бяха се върнали в класната стая, той — ученикът и учителката.

— Хижата — каза той. — Претърсила си чантата ми.

— Да.

— И си намерила снимката.

— Да.

— Онази, която беше в апартамента ти.

— Да.

Маквий кимна, взе шортите си и извади мократа снимка, след което внимателно я постави на скалата между тях. Села я погледна, без да каже нищо. Маквий я обърна обратно. Синьото мастило беше все още четливо, неразмито от водата.

— Какво означава това? — попита той.

Села продължи да гледа снимката.

— Означава нашата тайна. Това е първата част. После има още две думи, Zhod k’mous. Това означава ничия друга. И така — тя вдигна рамене — Нашата тайна. Ничия друга. Това е нещо, което хората си казват, когато са малки деца. Това е нещо, с което човек израства.

— Имаш предвид ти и Яков?

— Разбира се. И всички останали. Всички си го казват. Това е просто — тя отново сви рамене, — то означаваше и още нещо.

— Какво? — Маквий я погледна, очите й бяха станали тъмнозелени, не премигваха, гласът й беше спокоен и търпелив.

— Какво мислиш? — попита тя. — Какво мислиш, че означава?

Маквий взе снимката, обърна я още веднъж. Беше лесно да разбере усмивката на лицето й. Той я бе видял в езерцето, в момента, когато се показа на повърхността му, когато се гмурна за първи път.

— Означава, че си го обичала.

— Че го обичам.

— Че го обичаш.

— Да. — Тя се усмихна. — Точно това означава.

Маквий кимна и намести тялото си на горещата скала, след което реши, че няма смисъл да кара със заобикалки, да се опитва да облича истината в дрехи.

— Апартаментът — каза той. — Спалнята ти беше разбита.

— О? — Села погледна озадачено.

— Да. — Някой я беше разбил. На спокойствие. И добре си е свършил работата. — Той направи малка пауза. — Може би е бил някой, който те познава.

— Защо мислиш така?

— Защото — той сви рамене, спомняйки си разкъсаното бельо по пода — те са имали нещо да ти кажат с това.

Той кимна към снимката.

— Това беше написано на огледалото. А това — той внимателно вдигна снимката, държейки я между палеца и показалеца си — намерих в тоалетната.

За първи път Села отдръпна погледа си и се загледа в равнината. Когато отново обърна главата си, тя се усмихваше, малка, тъжна усмивка. Маквий продължи да я гледа, очаквайки отговора й, очаквайки да му подскаже нещо, да се ядоса, или да покаже някакъв признак на отвращение, но тя остана мълчалива, с колене, прибрани под брадичката й, обвила с ръце глезените си, а цялото й тяло се люлееше бавно напред и назад.

— Какво беше онова, което караше Яков да иска да се върне у дома?

— Беше уморен.

— Отегчен?

— Просто уморен.

— Харесваше ли работата си? Работата, с която се занимаваше?

Села го погледна преценяващо, с открито скептично изражение на лицето, решавайки колко далеч може да стигне.

— Работата се промени — отговори накрая тя. — И всички ние започнахме да се променяме с нея. Това не се харесваше на Яков. Разбираш ли? Разбираш ли за какво ти говоря?

Маквий се намръщи.

— За работата ли? Или за организацията?

— За организацията. — Тя кимна. — Организацията се промени.

— Мосад?

Тя отново го погледна, без да му отговори веднага, все още изглеждаше притеснена, несигурна.

— В началото всичко беше различно — започна тя ненадейно. — Правехме това, което правехме. И всичко беше окей. Беше наред. Беше забавно. — Тя кимна към езерцето. — Забавлявахме се. Смеехме се много. Бяхме и добри. Най-добрите.

— А Яков?

— Той беше най-добрият сред най-добрите.

— И какво стана после?

— Промени се. Всичко се промени. — Тя спря и погледна към равнината. — Кибуцът. Страната. Организацията. Ние… — Тя сви рамене. Всичко.

— А Яков?

— Изпратиха го в Ливан. След окупацията. — Тя спря и погледна към планините зад равнината, обхождайки ги с поглед. — Отиде в Бейрут. Мразеше това. Това, което видя там. Това, което ставаше. Това, което трябваше да прави… — Тя направи пауза. — Но това беше само началото.

— На кое? — Маквий се наведе напред и повтори въпроса си. — На кое? Кое мразеше? Кое го накара да се промени?

Села не отговори и го погледна с истинска симпатия, после поклати глава и взе ризата си. След това стана, облече я и я закопча. Маквий взе снимката.

— А кой е направил това? — попита той.

— Кое?

— Кой е оставил това там, където го намерих? Кой е потрошил апартамента ти?

Села отново го погледна и отново поклати глава, после се протегна към снимката, искайки да я вземе. Погледа я известно време замислено.

— Бяхме трима — каза накрая тя. — Трима в кибуца. Бяхме заедно през по-голямата част от времето. Всеки ден. Аз, Яков и другият:

— Кой?

— Казва се Моше. — Тя спря за момент. — Той направи тази снимка.

— А къде е той сега?

— Моше ли?

— Да.

— Още е там, още е в кибуца. — Тя се усмихна. — Той също искаше да е в организацията. Като нас. Но това беше невъзможно. Беше твърде глупав. Много силен, но глуповат. Яков му се подиграваше за това. Казваше му, че мозъкът му бил паднал в задника. И така — тя сви рамене — той остана в кибуца.

Маквий кимна бавно и се замисли за хижата в мрака, за стълбата между дърветата и започна да разбира.

— Как изглежда той? Този Моше?

— Има брада. Едър е. Колкото теб на възраст.

— И работи в овощните градини?

— Понякога. — Тя кимна. — Но през по-голямата част от времето работи при пилетата. В пилчарника.

— И какво прави там?

— Грижи се за тях. Той отговаря за пилчарника. Всеки понеделник убива по триста. — Тя направи едно кратко, грубо движение с ръцете си. — Прави го от години. Отвратителна работа. Изпращат ги някъде близо до Тел Авив. Той ги откарва там. С камиона.

— Колко често?

— Всяка седмица. Нали ти казах. Всеки понеделник.

— Всеки понеделник той отива в Тел Авив? — Маквий се намръщи и се опита да преброи дните назад. Той бе пристигнал в кибуца във вторник. В понеделник беше в Тел Авив. В понеделник, през нощта, беше в апартамента на Села. В понеделник Моше е бил в Тел Авив. Той погледна Села, а тя му отвърна с тиха усмивка и поклати глава.

— Мислиш, че Моше е бил в моя апартамент? — попита тя.

Маквий сви рамене.

— Не знам.

— Но мислиш, че може и да е бил той? И да го е разбил?

— Да.

Тя бавно поклати глава, а ръката й все още бе върху снимката, тя я взе и я пусна в джоба на ризата си.

— Не — тихо каза тя. — Моше не е ходил в моя апартамент.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, все още се опитваше да определи кога момчето се бе върнало в апартамента. То се бе качило по стълбите на блока беззвучно, без да срита вратата, без да си подсвирква фалшиво. Премина тихо по коридора и спря пред вратата на кухнята. Старецът седеше на масата загледан в пространството пред себе си. Той вдигна очи. Момчето носеше някаква чанта. Откакто се биха, то бе станало по-внимателно, по-замислено, по-малко лудо. Сега то извади ключовете за колата от джоба на дънките си и ги хвърли на масата.

— Трябва да свършим една работа — обяви то на арабски. — Днес следобед.

— Каква?

— Трябва ни кола. Ти ще караш. Аз ще дойда с теб.

— Къде?

Старецът застана нащрек, доверието му се бе изчерпало, почти бе направил своето решение. Сега щеше да бъде твърде късно, твърде късно да се подчини на инстинктите си, да се измъкне от това ужасно място.

— Къде? — отново попита той.

Момчето не отговори и погледна часовника си.

— Ял ли си?

— Не.

— Тогава яж. — Той взе ключовете и ги пусна обратно в джоба си. — Тръгваме след десет минути.

 

 

Тийлман се облече внимателно за срещата си с арабина, Махмуд Асали.

Късно следобед той бе взел такси до центъра за покупки в Бад Годесбург. Беше намерил един малък дискретен магазин и си купи две ризи и сако. Сакото бе тъмносиньо, с консервативна кройка, стил, който бе много обичан от дипломатите. За сакото той си избра една копринена вратовръзка на зелени и златни райета върху син фон, но не крещяща. В огледалото на хотелската спалня ефектът изглеждаше поразителен: вашингтонският парламентьор, облечен за тихите вечерни преговори, упълномощен да води серията разговори, които без съмнение щяха да спасят Ню Йорк. За няколкото критични секунди долу във фоайето Асали щеше да се заблуди. Безусловно.

Тийлман седна на леглото и се наведе да завърже обувките си, като през това време погледна часовника. За момент цифрите на големия Ролекс изгубиха фокуса си и той осъзна как раздруса ръката си, като че ли проблемът беше в някаква механична повреда. Премигна няколко пъти и отново погледна. Шест и двайсет. Беше време да се размърда.

Той стана и излезе от стаята, като заключи вратата след себе си. Долу, във фоайето, имаше повече хора, отколкото бе очаквал, две двойки, които се настаняваха, приготвяха се за някакъв празник, а единият от мъжете спореше с администраторите за цената на стаята. Тийлман спря за момент до вратата на асансьора и се опита да разбере дали наистина бяха гости на хотела или части от пипалата на Мосад. Фоайето беше голямо, широко, покрито с мокет, а рецепцията бе изнесена в единия край, на една малко по-ниска площадка. До стените бяха наредени ниски масички и кресла с висока двойна врата в дъното, която водеше към ресторанта. Самият ресторант беше с големи панорамни прозорци, гледащи към Рейн. Тийлман вече бе запазил маса за пет часа, предпазна мярка, в случай че Блум оставеше арабина да се добере до рецепцията и да провери. Дори сега той не се чувстваше сигурен как ще се развият нещата. Дали щяха да отвлекат Асали тук, във фоайето, в момента, в който се покажеше. Или това щеше да стане по-късно, след като го оставеха да се отпусне и се освободи от опеката на телохранителите си, с Тийлман, застанал до него, в процеса на разговора им.

Групата, застанала до рецепцията, разреши проблема си и се отправи към асансьора. Двама други бизнесмени приключиха разговора си и тръгнаха към бара на ъгъла. Съвсем изведнъж фоайето се опразни. Тийлман седна в едно от креслата до асансьора и погледна часовника си. Шест и двайсет и осем. Той се намръщи и погледна още веднъж. Блум закъсняваше отново, ставаше по-късно, отколкото бе разумно. Той се огледа и се запита дали не бе пропуснал нещо, дали нещата наистина бяха толкова прости, колкото му се бе сторило отначало. Човекът бе казал поне четирима души, както мъже, така и жени, някои от които ще бъдат настанени в хотела. Асансьорът започна да бръмчи и Тийлман погледна към таблото, показващо номера на етажа, как цифрите започнаха да намаляват от пет надолу и се усмихна в себе си на здравите нерви, които притежаваха тези момчета, на тяхната увереност, на истинската класа на хореографията, която изпълняваха. Той отново погледна часовника си, когато вратата на асансьора започна да се отваря. Шест и двайсет и девет. По-малко от шейсет секунди до началото.

Тийлман стана и се отдръпна, припомняйки си правилата, непременно да бъдат разделени. С гръб към асансьора, той чу как вратата се затваря. Той бавно преброи до пет, застанал с ръце в джобовете и загледан в някаква картина на стената. Картината изобразяваше някаква алпийска сцена и трима мъже със смешни шапки, които се целеха в един елен, който се виждаше в далечината. Берхтесгаден, помисли си той, спомняйки си за смеха на арабина по телефона. Започна да се обръща, знаейки колко важно бе да се ориентира в мястото, да види кой точно стои там, да види къде са огневите полета, къде са мъртвите зони, и когато се обърна, вратата на асансьора отново се отвори и от нея излезе втора жена, която се присъедини към първата, нетърпеливо чакаща я в преддверието. И двете бяха над седемдесетгодишни и започнаха да спорят за нещо на заваления си немски. После изчезнаха към ресторанта.

Тийлман премигна и отново се обърна, а вниманието му бе привлечено от някакво движение на улицата вън. Някаква кола бе приближила, голямо БМВ. Двама мъже излязоха веднага, един от предната и един от задната врата и Тийлман разбра, че това са телохранителите, от начина, по който се движеха, наострени, с премерени движения, но скоростта, с която заобиколиха и отвориха другата задна врата, прикривайки пътя към хотела. Тийлман тръгна през фоайето, разбирайки, че по някаква причина планът се бе провалил. Фоайето беше празно. Израелците не се бяха появили.

Някакъв трети мъж се появи на тротоара, нисък, набит, блестящият му кафяв скалп се виждаше под оредялата коса. Носеше тъмен костюм, сакото бе разкопчано и тъкмо се бе приготвил да закопчае средното копче, когато се чу първият изстрел. С бързо движение двамата телохранители веднага се оказаха с пистолети в ръка и единият скочи зад колата, а другият прикри арабина с тялото си. Тийлман, който сега се намираше до вратата, се вгледа в него. Беше на не повече от пет метра, проснат до колата. От дупката в гърдите му бликаше кръв, а около мястото, където някога беше окото му, се виждаха оголени назъбени кости, покрити с разкъсана мозъчна тъкан. Тийлман се загледа и се зачуди защо не бе чул втори изстрел, беше като зрител на представление, което повече не можеше да разбере. Зад себе си чу гласове, някой извика на немски и го изблъска грубо встрани. Беше просто един от гостите, един малък и спретнат американец, който бе паднал на колене и не знаеше какво да прави. Той се обърна да си върви, когато вдигна поглед и едва разпозна чертите на лицето, което бе застанало пред него, русата коса, плътно прибрана отзад, шалът, завързан на възел около врата, протегнатата ръка.

— Komm — каза Инге. — Komm doch mit^[2].

 

 

Абу Юсуф караше на север по равнината, докато стигна до реката Хъдзън, задържайки стария олдсмобил на равномерна скорост от четирийсет и пет мили в час в лентата за бавно движение на междущатската магистрала. Движението в ранния следобед не бе натоварено и бе предимно от леки коли, освен някой случаен камион, движещ се към Олбъни^[3].

Момчето седеше до стареца с карта на колене, а пръстът му проследяваше по нея преминатите пресечки. Бе изминал вече час, след като бяха напуснали Нюарк, а той не бе продумал и старецът нямаше и най-малка представа къде отиваха. Най-доброто, което бе успял да измъкне от момчето, бе свиване на раменете и една кисела усмивка. Щели да се върнат преди свечеряване, бе казало то, и тогава щели да го отпразнуват.

Минавайки край Поукийпси, близо до Кингстън, момчето отвори ципа от едната страна на чантата си и извади лист хартия. То се втренчи в нея, а устните му мислено произнесоха думите. После то се огледа, търсейки табелата за следващото отклонение и потупа стареца по ръката.

— Там — каза то. — На следващата отбивка.

Старецът направи това, което му бе казано, даде мигач и се плъзна по дългия завой, отделящ се от магистралата. В основата на изхождащия път имаше още една групичка от знаци. На един от тях пишеше Резерват Катскил Форест^[4].

— Там — отново каза момчето самодоволно. — Завий надясно.

Старецът подкара колата по тесния провинциален път. Пред него се виждаха планините. Навсякъде от двете страни на пътя се спускаха гори, някои от тях вече обагрени от първите есенни цветове. Беше много тихо, минаха покрай някаква странна къща с още по-странно имение, а когато пътят започна да се катери нагоре, през все още спуснатия прозорец старецът усети блатистия и влажен въздух на гората.

Момчето отново взе някаква карта, този път по-едромащабна. То непрекъснато се оглеждаше при всеки завой на пътя и съсредоточено се намръщи, докато пръстът му се опитваше да следва движението на колата върху картата. Накрая, половин час след като бяха напуснали магистралата, то каза на стареца да спре. Старецът отби встрани и угаси двигателя. Бяха изкачили една от планинските вериги и отново се бяха спуснали в ниското, в една низина с огромни широколистни дървета, а слънцето къпеше тесния път в светлината си. Беше много тихо, само от време на време вятърът се опитваше да прошепне нещо, или се чуваше далечното стенание на някой реактивен самолет, някъде на мили над тях, пътьом за Канада. Пътят продължаваше надолу още около четвърт миля, преди да се скрие зад един плавен ляв завой. Момчето погледна часовника си, после взе чантата си и я сложи в скута. За първи път старецът усети, че е нервен.

— А сега какво? — попита той. — Какво искаш да направя?

Момчето го изгледа. Сякаш не бе чуло въпроса. Дъхът му излизаше на малки, накъсани глътки, също като на атлет, приготвящ се за старт. Старецът отново зададе въпроса си, а момчето само изръмжа и отвори чантата. Старецът погледна в нея. В нея имаше няколко ябълки и една аерозолна опаковка. Под тях се виждаше противогаз, същият, който момчето си беше сложило в гаража и още нещо, някакъв тъмнозелен дъждобран, навит плътно. Момчето отново го погледна.

— Карай до завоя — каза то. — Ще видиш една пътека, която води наляво. Ще тръгнем по нея. През гората. Ще спреш, когато ти кажа.

Старецът кимна с готовност, както винаги, запали двигателя и подкара голямата кола по пътя. Видя пътеката веднага, беше здраво утъпкана пръст, покрита с тънък слой шума, и той изключи от автоматична и включи на втора скорост, подкарвайки бавно, защото не желаеше да повреди майсторлъка си на някой корен или скрит камък. Сто метра след като навлязоха в гората пътят се изгуби зад дърветата. Момчето му каза да спре и да обърне колата. Той го направи с трудна маневра, но успя да насочи олдсмобила с предницата надолу към хълма и угаси двигателя.

Момчето кимна, без да каже нищо, излезе и застана неподвижно до колата. Остана там в продължение на цяла минута, ослушвайки се, после махна на стареца да отиде при него.

— Дай ми ключовете — каза то.

Старецът излезе от колата и му подаде ключовете. Момчето кимна към пътеката.

— Тръгни — каза то. — Аз ще вървя след теб.

Старецът тръгна по пътеката, опитвайки се да не поглежда назад, опитвайки се да прикрие нервността си. Ябълки, помисли си той, защо пък ябълки? Като стигна билото, спря. Зад тях, в ниското, се виждаше бяла телена ограда. Зад оградата имаше обширна ливада, няколко акра със сочна трева. В ливадата коне, свели глави, подстригваха тревата. Той ги погледна за момент и веднага позна, че това са чистокръвни жребци. Продължи да ги гледа още известно време и видя как един от тях вдигна глава, изпръхтя и сякаш му кимна, след което се отдалечи през ливадата в лек тръст. Беше истинско удоволствие да го наблюдава човек. Старецът се възхищаваше от конете, напомниха му за времето, когато бе отглеждал своите, там, у дома. Той се обърна с пръст, насочен към гората; искаше да вземе участие в спектакъла.

Момчето застана зад него. Лицето му бе скрито зад маската на противогаза, а сега бе застанало на един крак и си слагаше дъждобрана. Старецът се загледа в него. Никога през живота си не беше виждал такова нещо. Беше цял, със здрави връзки около глезените и китките. Имаше и качулка. Момчето, съвсем неузнаваемо сега, нахлузи и качулката на главата си и стегна връзките около противогаза. След като отново се наведе, то извади чифт гумени ботуши и ръкавици. Ботушите си стегна около глезените. Ръкавиците стигаха до средата на ръцете му. Размърдвайки пръсти, то разрови из чантата, търсейки нещо. После извади аерозола и ябълките. Аерозолът бе съвсем обикновен, но въпреки това момчето го държеше внимателно, на една ръка разстояние от себе си, когато махна на стареца да се приближи.

Старецът, усетил, че присъства на някакъв зъл спектакъл, поклати глава и не помръдна. Момчето тръгна към него. Гласът му излизаше през филтъра отстрани на противогаза насечен, груб, като глас от някакъв кошмар, от друг свят, от друга планета.

— Застани тук — каза то.

— Какво?

— Застани тук. — Момчето посочи пред краката си. — И не мърдай.

— Защо? Какво смяташ да правиш?

Момчето не му обърна внимание и бавно тръгна между дърветата, с ябълките в едната ръка, а аерозола в другата, леко настрани, сякаш носеше четка, от която още капеше боя. Когато стигна до оградата, то спря. Конете вече го бяха видели. Те тръгнаха към него, потропвайки и цвилейки в нервно вълнение, към тази странна зелена фигура с гумено лице, която беше протегнала едната си ръка, предлагайки им ябълките.

Първият от конете, най-смелият, подуши ръката му, а после и ябълките, вдигна нагоре горната си устна и заби зъбите си в тях. Останалите коне се събраха като видяха, че остана само една ябълка, огромните им кафяви очи видяха как и другата ръка приближава, онази с аерозола. Старецът започна да бяга надолу през дърветата, но момчето вече работеше с аерозола, поръсвайки ги със стабилната струя от малки капчици, описвайки кръгове. Старецът спря, като видя как първият кон се разтресе, усещайки как му се повдига в гърлото и как съвсем несъзнателно започна да повръща. После още един от конете падна и започна да рита с крака, после и трети, след което момчето се обърна и започна да бяга нагоре по хълма към стареца, а дъхът му шумно излизаше през филтъра.

То спря на билото на възвишението, издърпвайки стареца след себе си и се обърна. Три от конете лежаха там, където бяха паднали. Четвъртият бе все още на крака и безпомощно се въртеше в кръг около себе си, опитвайки се да се задържи изправен, опитвайки се да избяга от себе си. Старецът затвори очи, разбирайки, че нищо не може да му помогне, разбирайки, че това не е сълзотворен газ, пръдливият газ, който използват израелците, онзи, който караше очите ти да парят, а гърлото ти да започне да гори, а нещо определено по-ужасно. Последва момчето през дърветата до колата. Момчето си бе свалило противогаза и го носеше отпуснато в ръка. Беше развълнувано. Смееше се. Спря до колата и се наведе да развърже гумените ботуши, пръстите му сляпо заопипваха възела. То погледна стареца, след това заряза ботушите и изхлузи дъждобрана от раменете си. Лицето му бе покрито с пот, а фланелката бе залепнала за тялото му.

— Дръж — каза то, след като извади ключовете за колата от джоба на дънките си. — Донеси ми една кърпа.

То хвърли ключовете към стареца и му каза да търси на задната седалка, след което отново се наведе над ботушите си и продължи да се бори с възела. Старецът отключи вратата и видя хавлията на задната седалка. Взе я и се ужаси, призля му, някакъв дълбок и парещ гняв се надигна у него. За това ли бе прекарал седмици в упорита работа? Той погледна през задния прозорец. Момчето все още стоеше там, наведено близо до ауспуха и все още се бореше с ботушите си. Старецът се поколеба не повече от секунда. После вкара ключа за запалването в гнездото и завъртя на половин оборот. След това посегна към ключа на таблото, към самотния бял ключ, който отваряше потока от системата в багажника. Завъртя го и чу как помпата се включи. После затвори вратата с трясък и вдигна стъклото на прозореца колкото можеше по-плътно, след което завъртя ключа за запалването на пълен оборот, благодарен за това, че бе внимавал, когато трябваше да свърже кабелите правилно. Двигателят запали и той погледна в огледалото за обратно виждане, чудейки се колко ли дълго щеше да му се наложи да чака, дали и с хората бе така, както с конете, очаквайки момчето да се изправи и да тръгне към колата, след което да довърши работата, която не бе успяло да доведе докрай само преди няколко дни в коридора на собствения му апартамент. Но не се виждаше нищо, никаква следа от движение и той затвори очи, пресегна се към ключа на таблото, угаси помпата, включи на скорост и отпусна ръчната спирачка. Колата започна да се спуска по наклона на хълма и старецът отвори очи и сграбчи волана, опитвайки се да избягва най-лошите коренища, а очите му от време на време поглеждаха към огледалото, виждайки картината, която бе оставил след себе си — тялото на момчето, проснато в листака, с едната ръка все още протегната към възела на ботушите.

 

 

Съливан се обади на Емъри по телефона в офиса му на Еф стрийт. Беше четири следобед във Вашингтон и Емъри веднага разбра, че няма да си приказват празни приказки.

— Току-що ми донесоха изключително секретно съобщение — каза той. — Донесоха ми го преди три минути.

Той направи малка пауза.

— От него все още капят лайна.

— Моля.

— Един човек на име Асали е бил убит днес. Посред бял ден. Пред хотела.

— Къде?

— В Германия. Бад Годесбург.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Това лошо ли е?

— Това е невероятно лошо.

— Защо?

— Защото Асали е бил човек на Държавния департамент и никой от онези скапаняци не ми е казал. В департамента го пазели от месеци. Той бил техният любим коз. Единственият палестинец, който щял да сложи край на насилието. Единственият, който щял да призове за мирни преговори. Единственият, който можел да сложи смотаните израелци на мястото им.

Направи малка пауза.

— Затова са го искали толкова много. Затова сега вече не мърда.

Той отново направи пауза.

— И знаеш ли кой тъпак им го подаде? И то след като използва моето име?

Емъри погледна телефона, без да отговори, разбирайки, че е по-мъдро да остави Съливан сам да довърши излиянието си.

— Кой? — попита накрая той.

— Твоето приятелче — отговори Съливан. — Смотаният Рон Тийлман. Върни го веднага. Абсолютен провал. Сега тъпоглавците здраво ще ни натиснат. И знаеш ли, че моят задник е на ред. Искам го тук още утре.

 

 

Бяха изминали вече петдесет километра на север от Бад Годесбург, връщайки се обратно към Хамбург, преди Тийлман да зададе очевидния въпрос.

— Защо? — попита той. — Защо го направихте?

Инге караше, а Тийлман бе до нея. Бяха излезли от хотела през един страничен изход само няколко минути преди да дойдат полицията и линейката. Мерцедесът бе паркиран в един близък двор с вдигнат капак и отключени врати. От Блум нямаше и следа. Сега Инге го погледна. Изглеждаше съвсем невинна, като че ли съвсем наскоро се бе причестила. Сякаш бе прекарала просто един приятен следобед из магазините.

— Не знам — отговори тя. — Не съм аз тази, която взема решенията.

— Но си знаела. Знаела си какво ще се случи.

— Не. Беше ми наредено само да те взема. Нищо друго. Казаха ми само да направя така, че да те измъкна от хотела.

— Защо?

— Не знам.

Тийлман кимна, наблюдавайки светлините на колата пред тях. Чувстваше се напълно разбит, някакъв вид особена умора, някакво производно на пълно изтощение, учудване и безразличие. Той се прозя.

— А кои са те? — попита той.

Момичето го изгледа и пусна онази интимна малка усмивка, която той помнеше от половината час, прекаран в леглото, първото нещо, с което го бяха изработили, преди да го откарат на юг и да го натикат в следата и да го подбутнат в посока към Асали и да изчакат кордата да се опъне. Той се изсмя. Онзи кратък, горчив смях, който бе отчасти израз на признание, отчасти на отвращение.

— Чисто — каза той. — Чиста работа.

 

 

В шест часа вашингтонско време Емъри разполагаше вече с достатъчно подробности, за да може да се обади отново на Съливан.

При сегашните обстоятелства шефът на полицията на Бад Годесбург се бе показал като изключително любезен. По трансатлантическата линия той бе ограничил негодуванието си само в едно-две кратки изречения, заявявайки, че става въпрос за незаконни действия на федералната територия и бе настоял пред Емъри да му даде гаранции, че този неприятен епизод веднага ще стане обект на незабавно двустранно разследване. Условията за това разследване, естествено, щели да бъдат уредени на по-високо равнище, но той междувременно щял да направи някои малки проучвания с наличните си сили.

Асали, палестинецът, бе мъртъв, още преди да се просне на земята. Убийството било изключително професионално направено и носело всички белези на една добре организирана операция на Мосад. Асали трябвало да се срещне с някакъв американец на име Лейси, който бил настанен в хотела. Името Лейси очевидно било фалшиво. След като претърсили стаята му в хотела, намерили документи на името на. Тийлман. Хер Тийлман живеел в Мериленд. Името на жена му било Лора. В бюрото били получени три нейни снимки, намерени в джоба на чантата на Тийлман. В доклада било записано, че фрау Тийлман била малко след трийсетте, с добро телосложение и хубави крака.

Докато слушаше, Емъри се бе опитал да прекъсне лаконичния германец и да го накара да подскаже изводите си. Къде се намирал американецът сега? Каква информация имали за нападателната група? Колко нашироко се разпростирала мрежата им? Германецът бе изправил каменна стена пред отговорите на всеки от въпросите, отговаряйки, че разследването било започнало едва преди четири часа, че предварителните проверки още не били завършени, че било твърде рано, за да могат да се очакват някакви стабилни данни. След като разбра, че наистина хората с пистолетите, а с тях и Тийлман, бяха изчезнали, Емъри бе сложил край на разговора.

Сега, като чу, че Съливан вдига телефона, той се опита да се подготви за неизбежната атака. Да можеш да представиш нанесените щети като значително ги омаловажиш, си каза той, трябва да е истинско изкуство.

— Говорих с германците — каза той. — Не са открили нищо.

— Освен името на Тийлман.

— Е, да.

— А моето?

— Съмнявам се.

— Няма да е зле, ако се окажеш прав.

Съливан направи малка пауза.

— Е, и къде е той?

— Не знаят.

— А ти, ти знаеш ли?

— Не.

— Но?…

Емъри се поколеба, спомняйки си последния си разговор с Тийлман, преди трийсет и шест часа, когато човекът бе все още в Хамбург и си фантазираше нещо за Ото Вулф. Тогава той не му обърна особено голямо внимание. Сега, обаче, положението се бе изменило коренно. Любимият валяк на Управлението бе оставил следа след себе си. Оттук нататък можеше да се очаква всичко.

Съливан все още чакаше. Емъри чуваше как почуква с пръсти по бюрото си.

— Има един немски индустриалец — внимателно започна той. — Тийлман мисли, че той може да е замесен.

— А, а така ли е?

— Съмнявам се. — Той направи пауза. — Защото той мислеше, че и този, Асали, също е замесен.

— Онзи от Бад Годесбург ли? Палестинецът?

— Да.

— Да не би да казваш, че той го е убил?

— Казвам, че със сигурност е взел участие в тази работа.

— По дяволите. — Съливан направи пауза. — А кой е онзи другият приятел? Индустриалецът?

Емъри затвори очите си за момент, усещайки накъде тръгва разговорът.

— Вулф — бавно отговори той.

Настъпи гробна тишина. После Съливан заговори отново, а устата му бе буквално завряна в слушалката. Само на три пресечки от него, Емъри усещаше дъха му, месестата миризма в устата му, усещаше огромната пухкава ръка, сграбчила телефона.

— Ото Вулф? — попита той.

— Да.

— О, свети боже!

Съливан спря за момент.

— И според теб той е следващият в списъка?

Емъри кимна.

— Възможно е. Не знам. — Той спря. — Но не е изключено това да стане.

Отново настъпи тишина, този път по-дълга. В съседния офис Емъри чу как Хуанита зарежда машината за кафе. После Съливан отново заговори, но този път гласът му бе по-мек, по-дружелюбен, по-ласкателен.

— Трябва да отидеш там — каза му той. — Тръгни довечера. Вземи всичко, което ти е необходимо. Но не се връщай без него. Разбираш ли ме?

— Да, сър.

Емъри се поколеба и безмълвно посочи към купчините с книжа на бюрото си.

— Но какво ще стане — той сви рамене — с всичко останало?

— Зарежи всичко.

— Добре, сър.

Емъри отново се поколеба, забелязвайки как вратата се отвори и как Хуанита влиза с чаша кафе. После се наведе над телефона с нов въпрос, изписан на устните му, но твърде късно разбра, че Съливан бе вече затворил.

Хуанита прекоси офиса и остави кафето на една малка чинийка. На нея бе нарисуван туристически изглед от острова Манхатън^[5]. Появи се още в същия ден, когато се нанесоха в офиса, някаква малка нейна шега. Сега, след като Хуанита бе вече излязла, Емъри се загледа в нея. Някои ключови моменти в загадката бяха започнали да му се изясняват. Голд. Дейв Вайл. Абсолютната липса, на каквато и да е разузнавателна информация от ресурсите в Близкия изток. Сигурно имаше някакъв начин, по който тези половинчати ключове можеха да бъдат съединени и допълнени, някакъв вид отрицателна аритметика, но резултатът, поне засега, бе все още нулев. Той продължи още известно време да гледа чинийката подозрително, после отново взе телефона и отвори едно от чекмеджетата, като извади някакъв голям кафяв плик и изсипа съдържанието му на бюрото. Лора отговори на третото позвъняване. Чуваше се как Брий пее някъде наоколо.

— Аз съм — каза той набързо. — Трябва да заминем за Европа. Довечера.

— Кои ние?

— Ти. — Той се намръщи, докато четеше писмото от клиниката и все още мислеше за мъртвия палестинец. — И аз.