Греъм Хърли
Дяволско дихание (17)

6.

Три дни по-късно Маквий вдигна телефона в хола на наетата къща на склона на Шугърлоуф Маунтийн. Старецът, Абу Юсуф, беше в гаража и поправяше някаква счупена скоба на колата. След като прекараха седемдесет и два часа заедно, те имаха общ план. Беше съвсем прост. С две карти и цял резервоар пълен с Табун Джи Ей, те щяха да отмъстят за смъртта на двама свои близки: за убийството на Яков и убийството на Хала. Старецът му бе показал колата и начина, по който това можеше да бъде направено. След настоятелните му увещания Маквий бе легнал на бетонния под на гаража и се бе изумил от чисто подредените тръби на инсталацията. Беше видял помпата, фалшивия ауспух. Видял бе ключа на арматурното табло. Нямаше абсолютно никакви съмнения, че системата ще проработи, а когато внимателно проучи картите, той установи, че само две нощи шофиране деляха Манхатън от петте галона Табун Джи Ей.

Сега Маквий започна да натиска бутоните на лондонския телефонен номер. До телефонния апарат лежеше писмото от Амер Тахул. Писмото бе написано на арабски. Старецът го бе прочел веднъж, бе изръмжал и го бе оставил настрана. Не бе обелил нито дума за него, не бе споменал нищо за съдържанието му и повече не го бе погледнал. Каквото и да беше написано там, колкото и усърдно Амер да се бе старал, старецът бе станал недостижим. Мъката му бе преминала в гняв, а гневът му го бе погълнал така, както треската поглъща човек. Нищо не можеше да го умилостиви.

Маквий седна на креслото и зачака да бъде осъществена връзката. След три часа, когато се стъмнеше, те щяха да се отправят на юг, той и Абу Юсуф, заедно с олдсмобила. Лондонският номер започна да дава сигнал, след това се чу глас. Беше сънлив.

Маквий погледна през рамо към пътеката, водеща към входната врата. Той сам бе счупил скобата на ауспуха. Щеше да е необходимо известно време, за да бъде поправена.

— Господин Фридланд?

— Да.

— Пат Маквий.

— Аа… — Маквий чу изщракването на магнетофона. — Къде се намирате?

— В Щатите съм. — Той спря за миг. — Сигурен ли сте, че магнетофонът ви е в ред? Не искате ли първо да го проверите?

Той чу как Фридланд се изсмя и сънливостта му се стопи.

— Продължавайте — отговори той. — Японски е. И не може да се провали.

Маквий се усмихна на шегата. Ролята, която му се бе наложило да играе през последните три дни, не позволяваше на смеха да припари наблизо.

— Слушайте — започна той бързо, — сега ще ви опиша плана. Ето какво трябва да се случи. Но преди това ми трябва гаранция. — Той спря за момент. — Става ли?

— Къде се намирате? — отново попита Фридланд.

— Няма значение.

— Успяхте ли да намерите газа?

— Да. А също и човека, който го държи.

— Окей. — Фридланд направи малка пауза. — Какви са условията?

Маквий се наведе над телефона и заговори бавно, без да увърта, вече нямаше нищо за криене. Щеше да опише всички подробности относно плана, при положение че му гарантираха да оставят човека с него на мира. Не трябваше да бъде употребено никакво насилие и да няма съдебни процедури.

— Разбрахте ли ме добре?

— Да. — Фридланд отново направи пауза. — Нещо друго?

— Да. Той ще получи убежище. Ако пожелае да остане в Щатите. В противен случай ще получи достатъчно пари, за да може да се устрои, на което и да е друго място. Разбрахте ли ме?

— Да. Но ще трябва да проверя всичко това. Обадете ми се отново.

— Добре.

Настъпи дълго мълчание. Маквий чуваше как старецът чука по скобата отвън в гаража. Тогава Фридланд заговори отново.

— А какъв е планът? — попита той.

Маквий се изсмя.

— Дайте ми гаранциите и аз ще ви дам плана.

— В противен случай?

— Няма да има сделка.

— Тоест?

Маквий сви рамене. В другия край на стаята, по телевизията Си Ен Ен предаваше нови кадри от съсредоточаването на американските войски в Залива, кадри от томкетите^[1] на ВМС на САЩ, които пореха светлосиньото небе. Телевизорът стоеше включен в продължение на три дни и на Маквий му бе дошло до гуша от него. Американски мускули. Арабски деспоти. Никой не споменаваше за децата, които бяха останали в Рамалах, за разбитите тела, които бяха на път за моргата.

Той отново се наведе над телефона.

— Тоест, ще го оставя да го направи — отговори той. — Моят приятел с нервнопаралитичния газ.

 

 

Емъри се обади на Тийлман същия следобед. Той нарочно го бе оставил сам през последните три дни, осъзнавайки, че завръщането у дома и без прекъсванията от офиса щеше да бъде достатъчно болезнено. Сега, седнал зад бюрото си, той чу как телефонът иззвъня. Беше Лора.

— Здравей. Аз съм.

Лора не каза нищо отначало. Емъри чу как някаква врата се затвори в другия край на линията. После тя отново заговори. Каза, че й е приятно, че се е обаждал.

— Как е той?

— Тих е.

— Беше ли на лекар?

— Да. Ходихме заедно, в понеделник.

— И как мина?

— Не знам. Не е споменавал нищо за това. Не искаше да присъствам. Каза, че предпочитал да е на четири очи с доктора.

— А след това? Не каза ли нищо после?

— Казах ти. Мълчи. Не говори особено много. Не и за това. — Тя направи известна пауза. — Не е споменавал за това.

Емъри кимна и се замисли какво ли би могъл да направи по този въпрос и се успокои, когато Лора заговори и наруши тишината.

— Има едно нещо, Пит…

— Да?

— Не знам дали е възможно, но…

— Какво? Кажи. Хайде.

— Той просто… Мисля…, че той просто иска всичко това да приключи.

— Кое да приключи?

— Каквото и да е… между теб и Рон…

— Да. — Емъри кимна, без да е убеден, че му е ясно. — Разбира се.

— Не знам дали…

— Той там ли е сега?

— Да, спи.

— Спи? — Емъри погледна часовника си. — По дяволите!

Отново настъпи дълго мълчание. Емъри си взе цигара. Материалът от Вайл, който се оказа, че е доставен от една от компаниите на Вулф, представляваше подробна спецификация за търсените от израелците данни за ракетите с електронно насочване. Разписките от Хамбург се бяха оказали оригинални. Германската връзка вече можеше да бъде представена в съда. Но къде щяха да свършат нещата бе все още загадка.

— Не знам — измърмори Емъри в телефона. — Точно сега няма да е много лесно.

— Ясно. Разбирам.

— Но ако има някакъв начин… — Той сви рамене. — Без съмнение. Обещавам ти.

— Да… добре… както и да е… — Лора започна да заеква.

Отново настъпи дълго мълчание. Емъри запали цигара, пое дълбоко дима, остави го да се задържи за малко в дробовете си и издуха един голям облак от син дим.

— Звучиш ми наистина доста нещастно — отрони той.

— Вярно е.

— Ей… — Той се усмихна, вдигайки малкото парченце тютюн, залепнало на долната му устна. — Обичам те! Ако това може да ти помогне.

— Благодаря.

— Наистина.

— Знам, че ме обичаш.

Лора се опита да каже нещо, но в нейния край на линията се чу някакъв шум, този път се отвори врата и Емъри чу гласа на Брий. Искала да кара колелото си, но задната гума била мека. Лора заговори в телефона.

— Обади се пак. Трябва да поговориш с Рон.

 

 

Беше почти осем часа, когато Маквий и старецът тръгнаха от къщата. Скобата бе отнела повече време, отколкото Абу Юсуф бе предположил, и си бе порязал ръката, докато правеше уплътнение от картон. Раната бе дълбока в основата на показалеца на лявата ръка. Маквий я бе превързал здраво, но мястото бе много неудобно и най-малкият натиск причиняваше кървене. Бе изключено да остави стареца да шофира и Маквий бе взел ключовете и му бе помогнал да седне на предната седалка, а сам той пое волана.

Насочиха се първо на изток, надолу по провинциалните пътища, докато стигнат до междущатската магистрала, а голямата и стара кола се занасяше тромаво на завоите. След разговорите през последните три дни — силни и страстни изблици от страна на стареца, спазми и разгорещени спорове — вече нямаше за какво да си говорят и Маквий бе доволен, че ще може да кара на спокойствие, като от време на време посягаше към радиото, за да смени станциите, опитвайки се да намери подходяща програма, която би могла да успокои болката на лицето на стареца. Нищо, обаче, не помагаше, а и нищо не би могло да помогне и накрая Маквий изключи радиото и остави тишината да бъде нарушавана единствено от тихото бърборене на големия двигател и периодичното свистене на гумите върху асфалта.

Едва когато подминаха Шин Понд, Маквий за първи път забеляза светлините зад себе си. Бяха фарове на кола, твърде ниско, за да са на камион. Колата се движеше бързо. Маквий намали скоростта, отпускайки крака си от педала. В продължение на една миля пътят бе съвсем прав като бетонна панделка, набраздена от дърветата в двата края. Колата бе зад тях на повече от десет метра и Маквий включи десния мигач. Не последва нищо. Той повтори същото. Отново нищо. Старецът, очевидно разтревожен, се обърна назад на седалката си. С изключение на светлината от фаровете не се виждаше нищо друго.

Двамата мъже се спогледаха и Маквий отново ускори, като увеличи максимално скоростта, без да претоварва двигателя. В продължение на около половин миля двете коли се движеха една зад друга, после изведнъж фаровете се появиха в средата на пътя и Маквий усети как задната кола се изравни с тях, приближи се съвсем близо до тях и отново намали скоростта. Той погледна встрани от себе си и вече бе сигурен, че нещо не е наред. Две лица го наблюдаваха. По-близо до него седеше някаква жена с остри черти и събрана назад коса. Зад волана седеше малко по-възрастен мъж с къдрава руса коса и леко набола брада. Маквий настъпи педала на газта и сви надясно, като удари съседната кола. Старецът, който се бе навел напред, залитна към Маквий от удара. Маквий го изблъска назад, опитвайки се да овладее положението и инстинктивно се наведе, когато първият куршум прониза ламарината отстрани. Старецът се бе свил на колене под арматурното табло.

— Шломо — непрекъснато повтаряше той. — Шломо.

— Кой е Шломо?

— В колата. Този, дето кара.

— Но кой е той?

— Той е…

Двете коли се сблъскаха отново странично и Маквий осъзна, че трябва да излезе напред, преди да са стигнали до следващия завой. Беше оставил беретата в жабката на колата. Бяха му необходими две секунди, за да я вземе, но не можеше да си позволи това време. Тези хора бяха професионалисти. Бяха го правили много пъти и по-рано. И сега искаха да го направят.

Маквий хвана скоростния лост и изключи от автоматичните предавки, а след това превключи на втора скорост. Трансмисията започна диво да вие, но големият двигател отреагира добре и колата се стрелна напред, като издърпа на метър-два пред другата кола. Маквий погледна към таблото. Стрелката на скоростомера отмерваше осемдесет мили. Приближаваха към един плавен завой. Колата зад тях изостана малко, но Маквий знаеше, че скоро ще се изравни с тях. Чу как зад него се строши стъклото, още един куршум, и се облегна силно назад, когато започнаха да навлизат в завоя, ограден от големи борови дървета и колата започна да занася странично, когато Маквий натисна газта още повече.

Когато преминаха благополучно през завоя, той погледна към стареца. Абу Юсуф гледаше през рамо към другата кола. Едната му ръка бе на таблото, а с другата се бе хванал за задната седалка. Колата зад тях отново набираше скорост и се приближаваше.

— Не спирай — викаше старецът. — Не спирай.

Маквий се намръщи.

— Какво?

— По-бързо. Карай по-бързо.

Маквий погледна в огледалото. Другата кола бе вече съвсем близо, на пет ярда, а може би и малко по-малко. Пътят пред тях бе прав. Всеки момент, помисли си той.

— В жабката! — извика той. — Там има пистолет.

Старецът се бе съсредоточил върху колата зад тях.

Явно не слушаше.

— Пистолет! — отново извика Маквий. — В жабката.

Старецът бързо погледна към него. Дясната му ръка се плъзна към ключа на таблото. Маквий се втренчи в него и чу как слабото бръмчене на помпата леко приглуши рева на двигателя и едва тогава осъзна какво бе направил старецът. След това погледът му се насочи към огледалото, любопитен да разбере колко време е необходимо за задействане на инсталацията и се чудеше дали Били някога ще научи истината за баща си, един статистик и случаен участник в една химическа война, загинал на някакъв забутан провинциален път на края на света. Фаровете в огледалото започнаха да лъкатушат, колата се заобръща от едната страна на другата, и тогава изведнъж изчезна, като се чу само свиренето на гумите, строшаване го на стъклата и влудяващият тъп удар, когато се скри между дърветата.

Маквий погледна стареца. Помпата вече бе спряла и ръката му се бе отдръпнала от ключа, но той продължаваше да гледа втрещено и диво назад.

— Шломо! — извика той на арабски.

— Кой е Шломо?

— Миш бани адмеен.

— Говори на английски.

— Онзи, който идва при мен, в Рамалах. Онзи, който предаде сина ми. — Той размаха юмрук. — Той е обладан от дявола.

— Така ли?

— Да.

Старецът удари с юмрук по таблото и отново прокле, а Маквий кимна, като осъзна, че колата продължаваше да се движи с повече от осемдесет мили в час. Сега вече бе свалил стъклото на прозореца и за първи път се замисли дали щяха да могат да се измъкнат. Газът не можеше да се разнесе, не може да се изпари, не и при тези скорости. Приближаваха някакъв малък град, Пейтън, няколко малки дървени къщички, но Маквий реши да го заобиколи, за да не рискува, решен да остави на възможно най-голямо разстояние зад себе си облака от Табун Джи Ей. Когато бе в морската пехота, той бе посещавал няколко лекции за нервнопаралитичните газове. Винаги бяха твърдели, че той не се задържал на място. Неустойчив бе думата, която те обичаха да употребяват. Но Маквий никога не им се доверяваше напълно. Не и тогава. Още по-малко сега. Повечето неща, които учеха, бяха глупости, неща, които трябваше да те накарат да се чувстваш по-добре, но той нямаше намерение да проверява дали те са верни или не. Едва когато успееше да се добере до магистралата, едва когато видеше знаците за нея, тогава щеше да се отпусне и успокои.

Той продължаваше да кара, като от време на време поглеждаше към стареца и поклащаше глава, отчасти от възхищение, отчасти от недоверие.

— Хитър, гаден старец — мърмореше си той, като му се усмихваше.

 

 

Най-накрая Съливан успя да открие Емъри у дома му. Наведе се над микрофона на домофона пред блока му в един и половина сутринта, когато откъм залива бе долетял някакъв облак и ръсеше ситен дъжд.

— Ще те чакам в колата — изръмжа Съливан. — Слез долу.

Емъри слезе след няколко минути, наметнат с комплект непромокаем анорак за ветроходство направо върху пижамата.

— Да не се страхувате от високото? — сухо попита той, докато влизаше в големия линкълн. — Защо не се качихте горе?

Съливан не обърна внимание на въпросите му и изчака да затвори вратата. Нощта бе студена, беше първата истински студена есенна нощ.

— Много съм ти благодарен — заговори той. — Затова сега се занимавам с всичката тази гнусотия.

— Така ли?

— Да. — Той направи известна пауза, преди да продължи. — Моето британско приятелче ми се обади. За онзи Маквий.

— Говорихте ли с него?

— Не. Той е тук някъде. Иска да сключи сделка с нас. Намерил е стареца. Старецът от снимката. Старецът с газа.

— Каква сделка?

Емъри кимна и се замисли. Ню Йорк можеше да бъде спасен с една кофа пълна с пари. За четири седмици никога не му бе хрумнало, че всичко може да свърши толкова лесно. Той погледна Съливан.

— Колко иска?

— Не иска нищо.

— Нищо?

— Не. Единственото, което иска, е за другия. За палестинеца.

— И какво иска за него?

— Иска свобода. Да няма насилие. Да не го тормозят. И да му дадат убежище. — Той сви рамене. — Защо не? Правили сме го и преди това.

— Разбира се — Емъри кимна и се обърна настрани. — Кога? — попита той след това. — Кога трябва да стане всичко това?

— Скоро. Аз ще се обадя на приятелчето в Лондон, когато се върна… — Той спря за момент. — Има и още нещо.

Емъри повдигна едната си вежда. Беше му студено. Чувстваше се изпразнен. Искаше му се да се върне обратно в леглото си.

— Какво? — попита той.

Съливан го изгледа за момент, после сложи ръка на рамото му. Емъри я погледна, без да разбира.

— Президентът е благодарен — изрече Съливан накрая. — Иска да знаеш това.

— Наистина ли?

— Да. Имахме малък проблем с германците. Въпрос на финансова помощ. За нашите момчета в Залива… — Той спря, усмихна се и стисна ръката на Емъри. — Изглежда, че проблемът е вече решен.

 

 

Маквий и старецът стигнаха до Портланд час преди да се зазори. Бавно преминаха през покрайнините, оглеждайки се да видят някой подходящ мотел. Намериха го почти веднага, на половин миля от отбивката от магистралата за Мейн, за седемдесет долара на вечер, включително и охраняемия паркинг. Маквий отиде до рецепцията, плати за двойна стая и се извини за това, че пристигат в такъв късен час. Жената обясни, че няма никакви проблеми, подаде му ключа за стаята и каза, че зад мотела имало три свободни гаража, които били на разположение само за гости на мотела.

Маквий паркира колата в най-отдалечения от гаражите. По-късно той каза на стареца, че ще купят ново задно стъкло. Старецът кимна в знак на съгласие. Обясни, че ще може да го постави. Тогава колата отново щяла да изглежда нормално. Щяла просто да бъде поредната занемарена кола от този модел. Малко ръждясала, малко поизносена, но нищо особено.

Отидоха в стаята и старецът се просна върху едно от леглата с въздишка, без да си прави труда да се съблича. Заспа почти веднага със скръстени пред гърдите ръце. Докато го наблюдаваше, Маквий си спомни за труповете, които бе виждал, хора, които бяха умрели от естествена смърт, в същата поза, със същото усещане за мир. След инцидента с другата кола, гневът му се бе уталожил. Беше станал по-тих, по-спокоен, по-малко напрегнат. Когато бяха излезли на магистралата, дори се бяха опитали да водят нормален разговор и бяха успели донякъде. Искаше да научи някои неща за Лондон, дали беше толкова лош, колкото и Ню Йорк, дали и там има просяци и деца, които спят по улиците. Маквий бе отговорил утвърдително и на двата въпроса и старецът бе поклатил недоверчиво глава, неспособен да разбере. Сред такова богатство, мислеше си той, как може да има такава беднотия.

Маквий изчака още половин час, докато се убеди, че старецът наистина спи, после тихо се измъкна от леглото и излезе от стаята. Жената на рецепцията беше заспала пред телевизора с отпусната на гърдите си глава. Маквий намери един автомат във фоайето и набра номера на Фридланд. Фридланд отговори веднага. Маквий попита за гаранцията. Фридланд му отговори, че всичко е уредено. Маквий му заяви, че му вярва, но че ще използва пистолета си в резервоара, ако дори един косъм падне от главата на стареца. Фридланд отговори, че разбира за какво става дума. Маквий повтори още веднъж заплахата, след което описа по-важните подробности. Къде щяха да бъдат. Кога щяха да пристигнат. Предпазните мерки, които силите на реда трябваше да вземат. Не му трябваха никакви представления, никакви драматични изпълнения, просто една ефективна малка операция. Това било единственият начин, по който работата можела да бъде свършена. Всички други опити можели да бъдат рисковани. Фридланд попита дали има нещо друго, което би могъл да направи, някаква други желания. Маквий се замисли за малко, после кимна.

— Да — отговори той. — Кажете им да не стрелят по мен. Предайте им, че няма да е в техен интерес.

— Така ли?

— Да. — Той изръмжа. — Ако наистина се интересуват от израелците.

 

 

Когато чу почукването на вратата, Тийлман вдигна очи. Никой не чукаше на вратите на спалните. Никой, освен ако не е виновен за нещо и търси прошка. Или просто търси помощ.

— Влез.

Чукането продължи. То звучеше като почукване с крак. Тийлман се измъкна от леглото и отвори вратата. Брий стоеше на площадката. В ръцете си държеше поднос. Тийлман очакваше закуска, но не и огромната купчина желе върху подноса.

— Мое е — каза тя. — Аз го направих.

Тийлман кимна към желето. Мразеше желе. Той взе подноса от ръцете й и се върна в леглото. Седна и постави подноса на коленете си. При всяко негово движение желето затрептяваше. Брий бе застанала в долната част на леглото. Не сваляше очи от него.

— Изяж го — каза му тя. — То ще ти помогне да се оправиш по-бързо. Ще се почувстваш здрав отново.

Тийлман се усмихна. На подноса имаше две лъжички. Едната явно бе за него. Той я взе и я заби в желето. То издаде тих звук наподобяващ смучене на малко дете. Тийлман го постави в устата си и го глътна цялото. Беше зелено. Нямаше никакъв вкус.

— Хубаво е — каза той. — Умно момиче.

Брий се усмихна. Нямаше нищо по-хубаво за нея от някоя добра дума, от някоя похвала. Това бе достатъчно да я държи в добро настроение през целия ден. Можеше непрекъснато да се наслаждава на похвалите, които получаваше. Тя продължи да го наблюдава как взе още една лъжичка. После още една.

— Мама казва, че може да се наложи да останеш на легло доста дълго — каза тя накрая.

— Така ли каза?

— Да. Аз мога да правя много желе. Всеки ден, ако искаш. — Тя отново се усмихна. — И тогава ще трябва да оздравееш.

Тийлман кимна и отвърна на усмивката й. Трите лъжички с нищо не промениха количеството на желето. Продължаваше да си изглежда все така огромно. Брий кимна разсеяно, загубила връзката в разговора им, а погледът й се плъзна надолу към леглото и се спря на разтворения вестник, върху който лежаха различните части и парченца. Тя се наведе любопитна и вдигна едно от парчетата от тежкия сив метал и го претегли в ръката си. След това погледна ръката си и пръстите, които бяха покрити с тънък слой масло.

— Татко? — попита тя намръщено.

— Да, скъпа.

— Какво е това?

Тя вдигна още едно парче със същото любопитство и го погледна, а купата с желе върху подноса бе вече отдавна забравена.

Тийлман се усмихна неохотно и остави лъжичката си настрана.

— Това е пистолет — отговори той. — Ние му викаме револвер.

 

 

Фридланд се обади на Рос по обяд, използвайки частната линия на Даунинг стрийт. Отговори му някаква жена, рязко, без каквото и да е желание да му помогне. Господин Рос бил преместен на друго място. Тя му даде другия номер.

Фридланд опита отново и откри Рос малко преди да излезе за обяд. Чу го как отново седна на креслото си. Чу го как помоли някого да му подаде писалката. После някаква врата се затвори. След това Рос заговори в телефона, нетърпелив, раздразнен, рязък. Преместването не бе помогнало с нищо, за да стане нравът му по-благ.

— Е? — попита той. — Какъв е планът?

Фридланд предаде съдържанието на разговора си с Маквий. Той описа подробно мястото, времето и последния съвет на Маквий да не се опитват да действат срещу него. Когато Рос отново заговори в телефона, проверявайки записките си, явно бе изпаднал във възторг, дори в еуфория.

— Мислите ли, че ще можем да удовлетворим желанията му?

— Мисля, че да.

— Сигурен ли сте?

— При тези обстоятелства… — Фридланд повдигна рамене. — Да.

Настъпи кратка пауза. После Рос отново заговори.

— Някои от твоите хора от Кързън стрийт да се е появявал?

— Не — намръщи се Фридланд. — Защо да са се обаждали?

— Някой е казал на МИ 5 за липсващия нервнопаралитичен газ. — Той спря и започна да се смее. — Ти би ли повярвал на подобна история?

 

 

Маквий каза на Абу Юсуф да бъде готов за осем часа. Вече щяло да бъде тъмно по това време и движението в посока юг нямало да бъде оживено. С повече късмет и без да нарушават допустимите петдесет и пет мили в час, щяха да пристигнат в Ню Йорк до три сутринта. Старецът го погледна седнал в леглото, след като току-що си бе взел душ и се бе избръснал.

— Те ще дойдат ли в такъв час? — попита той. — От пресата?

— Разбира се.

— Толкова късно?

— Сто процента.

Старецът вдигна рамене, поредната мистерия предстоеше. След това събра малкото вещи, които бе взел със себе си. Маквий вече бе успял да прегледа чантата му. Сред купчината стодоларови банкноти той успя да намери автоматичния пистолет и двата аерозола. Бе извадил пълнителя на пистолета и се бе опитал да разчете нещо върху аерозолите, но напразно. Върху никой от тях нямаше надпис и тъкмо мислеше да провери какво е съдържанието им, когато старецът бе показал първите признаци, че се събужда. Сега, когато чантата му вече бе подредена, той търпеливо очакваше следващите инструкции.

Отново се озоваха на междущатската магистрала. Шофираше Маквий и се опитваше да поддържа скорост от петдесет и пет мили в час. Старецът бе прекарал по-голямата част от следобеда в поправянето на счупеното задно стъкло и Маквий бе усетил, че начинът, по който работеше, му доставяше удоволствие. Сега той седеше кротко до Маквий, сложил ръце в скута си, загледан пред себе си, явно успокоен. Когато всичко приключеше, бе казал той, щял да се върне в Рамалах. Това било решението, което бил взел. Оставали му още двама сина. Те имали нужда от него. А Рамалах било мястото, където се чувствал най-добре.

Маквий кимна и отговори, че идеята била наистина много добра и не била неосъществима. След като стигнеха в Ню Йорк, след като направеха размяната, старецът щеше да бъде освободен да отиде, където пожелае. Като поданик на Съединените щати той щеше да бъде свободен да лети, до която страна пожелае. Бяха се съгласили с това. Такава бе сделката.

Старецът го наблюдаваше. През последните дванайсет часа Маквий бе започнал да усеща признаците на едно истинско задълбочаващо се приятелство. Личеше си по погледа му, бе изписано на лицето му, имаше нещо ново в малката извивка на усмихнатите му устни. Старецът бе започнал да го харесва. Имаше му доверие. И на двамата им бе дошло до гуша от израелците. Заедно щяха да доведат докрай работата. Щяха да върнат истината от една трагедия.

— Колко души ще има? — попита старецът. — Колко ще бъдат от вестниците? А от телевизията?

Маквий повдигна рамене.

— Не знам — отговори той. — Трудно е да се каже за тези копелета.

 

 

Емъри мина да вземе Тийлман от къщата на Дикси стрийт. Тийлман го очакваше пред входа, когато залязващото слънце вече бе започнало да обагря дървените стрехи в розово. Емъри видя как той се върна за момент да целуне Лора. След това и Брий. Другите деца бяха на втория етаж и се бяха подали през прозореца да махнат за довиждане на баща си.

— Тате… — извикаха те. — Ще се видим утре.

Тийлман също им махна, без да каже нищо и метна малкия сак на рамо, след което тръгна по пътеката към входната врата. Влезе в колата, без да промълви нито дума и вдигна ръка за сбогом, когато колата потегли.

— Къде отиваме?

— В Андрюс.

— Наистина ли? — той се усмихна за първи път. — А после?

— В Ню Йорк.

Емъри подкара първо на юг, а след това на изток по Белтуей. След около мас те вече завиваха към военновъздушната база Андрюс. Емъри спря на първия пропускателен пункт и показа картата си от ЦРУ. Войникът от охраната провери пропуска му, после се наведе над прозореца и показа пътя на Емъри, като щракна с пръсти за поздрав, когато колата потегли.

Съливан ги очакваше в десетместния специален реактивен самолет, разположил се удобно на седалката зад кабината, с лице към задната част. Тримата си стиснаха ръцете, след което Емъри и Тийлман седнаха на седалките срещу Съливан. Вратата се затвори и пилотът стартира двигателите. Пет минути по-късно вече бяха във въздуха, направиха остър завой наляво, излизайки от Андрюс и се насочиха на север към Ню Йорк.

Когато стигнаха на височина от двайсет и осем хиляди фута^[2], Съливан откри импровизираната конференция. Британецът, Маквий, водел набелязания арабин към Ню Йорк. Там никой не знаел за това. Колата била оборудвана с няколко галона нервнопаралитичен газ и някакъв неопределен разпръсквач, но поне така изглеждало, че британецът държал нещата под свой контрол. Една специализирана група от нюйоркския отдел била инструктирана и през целия ден се занимавала с разработването на планове. Колата трябвало да се появи в района на сградата на ООН на Ийст Ривър драйв. Британецът щял да шофира. Юсуф щял да бъде с него. Доколкото им било известно, нямало да бъде въоръжен. Срещата била определена за три часа сутринта.

Загледан през един от илюминаторите, Емъри кимна. Виждаше се по-голямата част от Балтимор, окичен от светлините на уличните лампи.

— И какво трябва да стане след това? — попита той.

— Британецът ще ни го предаде. — Съливан спря за момент и разпери пръсти, описвайки отделните моменти от процедурата един по един. — С нас ще бъдат хеликоптерите, нюйоркската полиция, противопожарните служби, медицински екипи и болничните заведения ще бъдат поставени в условия на готовност, без да им се указва някаква конкретна причина. Повече от това Ню Йорк не е готов да направи. Твърдят, че ако вземат още мерки, има опасност да се окажат неефективни.

Той отново направи пауза.

— Освен това сме се погрижили да набавят достатъчни количества от пиридов бромид. — Той се усмихна. — Никак не ми беше лесно, докато го осигуря. Повечето от запасите вече са отпътували за Залива…

Емъри отново кимна. Пиридостигминовият бромид, при положение че се взема през осем часа, може да осигури поне малка защита срещу нервните агенти. Ако бъде съчетан с някои други химически вещества веднага след обгазяването, човек има известни шансове дори да оцелее.

— Звучи добре — отбеляза той. — Но какъв е нашият интерес от цялата тази операция?

Той погледна първо към Съливан, след това и към Тийлман. Тийлман бе зает със смученето на един захарен бонбон като пакетчето спокойно лежеше в скута му, а очите му бяха полузатворени. Съливан се изкашля.

— Маквий — просто отговори той.

 

 

Маквий забеляза първо Манхатън.

— Ето, там — каза той, посочвайки през стъклото. — Точно пред нас.

Старецът се събуди с прозявка, разтри лицето си и се взря пред себе си. Бяха все още на магистралата и навлизаха в началото на Бронкс, като оставиха кафявите води на река Лонг айлънд вляво от себе си. Пред тях, едва видими, се издигаха небостъргачите на Манхатън айлънд, един град от друг свят, една холивудска фантазия с милиони светлини. Маквий намали скоростта и погледна часовника си. Беше два и дванайсет минути. Беше казал, че ще са там в три. Според разстоянието, доколкото можеше да прецени по картата и по почти празната магистрала, щяха да са му необходими не повече от двайсет минути, за да стигне. Забави скоростта още и даде ляв мигач, след което отби от магистралата по следващото отклонение.

Старецът го погледна.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Маквий се усмихна и го потупа по рамото, опитвайки се да го успокои.

— Подранили сме малко — отговори той. — Имаме малко свободно време, което трябва да се опитаме да убием по някакъв начин.

 

 

Емъри и Тийлман седяха на задната седалка на цивилната полицейска кола в сянката на сградата на ООН. Цялата сграда бе осветена, тъй като в момента се провеждаше поредният кръг от срещите на Съвета за сигурност, който събираше фокуса на световното внимание. От другата страна на Ийст Ривър драйв светлините танцуваха по повърхността на черните води, а през отворения прозорец Емъри чуваше слабия звук от прелитащия някъде далеч хеликоптер, далече и високо в мрака.

Тийлман разговаряше за нещо с шофьора, дребен и тъмен сух мъж. Той го позна веднага, Бенитес, човекът, с когото се бе срещнал преди последното си посещение тук, човекът, който му предаде информацията за мъжа в хладилната камера на моргата в Белвю. Бенитес говореше на висок глас за този случай, питайки докъде е стигнало разследването, но явно бе твърде опитен, за да настоява за по-сериозни детайли и в същото време твърде сериозен, за да се откаже лесно. Тийлман му каза това, което можеше, малкото данни, които Емъри би му позволил да сподели, като в същото време знаеше, че има далеч повече данни по случая. Бенитес се усмихна.

— Значи момчето било аеронавтче, ъъ? Или нещо такова?

— Така е.

— Е, да, ама и това не му е помогнало, ъъ? И той стигна до Белвю? И си прекара два дена в хладилника?

— Не.

Тийлман кимна, оставайки безмълвен. В чантата си имаше чифт бинокли за нощни наблюдения, специално за нуждите на морската пехота, и от време на време оглеждаше северните покрайнини на сградата. До момента, за техен късмет, Тийлман не бе забелязал жив човек в района. Бенитес, който правеше преглед на радиостанциите, погледна часовника си.

— Три без двайсет — съобщи той. — Дадоха ли ви от онази бромидова гадост? — Той облиза устните си и лицето му се изкриви в гримаса. — Истинска помия. Имаше вкус на ръждясали гвоздеи.

Емъри кимна.

— Дадоха ни малко — отговори той. — В самолета.

Тийлман го погледна, след това отново вдигна бинокъла, а в същото време Бенитес започна да разопакова противогаза си.

— Да те поправя — намеси се той. — На теб ти дадоха от него.

 

 

Маквий успя да изведе колата от цялата върволица от магистрали в околността на междущатската с номер деветдесет и пет и я насочи към Брукнър експресуей. От него можеше да пресече Ийст Ривър и да тръгне на юг, надолу, по източния бряг на Манхатън айлънд, маршрут, който можеше да го отведе право до сградата на ООН. Вече бе включил радиото и пробваше местните радиостанции, любопитен да разбере дали властите бяха решили да излязат с някакво съобщение. Ако трябваше да се постави на тяхно място, той изобщо не бе сигурен как би постъпил. След като животът на неговото поколение бе преминал под знака на безброй холивудски сериали с подобна тематика, сега можеше да се очаква, че пет галона с нервнопаралитичен газ можеха спокойно да се считат за носители на апокалипсиса. Само заплахата от това бе в състояние да изпразни повечето големи градове, а този със сигурност не правеше изключение от тях. Той се отпусна, когато старата кола зави на запад и се загледа в приближаващите кули от бетон и стъкло, сградите започнаха да стават все по-високи, а мащабът на заобикалящия го свят — все по-нереален. Отново погледна часовника си. Два и четирийсет и шест. Точно по плана.

 

 

Първо ги забеляза един от хеликоптерите на нюйоркската полиция, който летеше бавно на петстотин фута височина над Ийст Ривър. Помощник-пилотът от лявата страна насочи чопъра надолу, а бинокълът му се концентрира върху колата, движеща се на юг по Рузвелт драйвуей. Той натисна ключа, който му даваше достъп до командната мрежа.

— Окей — тихо каза той. — Видяхме ги.

Маквий видя хеликоптера, когато се спусна ниско над реката и премигна с фаровете два пъти, което бе уговореният сигнал. Седнал до него, старецът разглеждаше огромния корпус на моста Куинсбъроу бридж.

— Мислиш ли, че те ще ни разберат — попита той.

— Кого имаш предвид?

— Хората. Когато научат от вестниците. Когато разберат от телевизията. Когато видят какво сме сторили. Когато им кажем за газа и за израелците.

Маквий го изгледа. Негова бе идеята да изберат сградата на ООН за място на срещата. След като в продължение на два дни бе имал възможността да изслуша как гневът на стареца се излива край него като вълна, той предложи да се опитат да свикат нещо като импровизирана пресконференция, посред нощ, време, по което в Ню Йорк всеки се грижеше единствено за себе си. Отначало старецът все още настояваше да има отмъщение и бе отхвърлил тази идея. Искаше да види трупове по тротоарите. Израелски трупове, еврейски трупове. Бил чувал, че Ню Йорк е еврейски град. Че бил пълен с евреи. Хала бе мъртва. Евреите също трябваше да измрат. И той щял да го направи сам. И то посред бял ден. Точно в най-оживения час. Нищо, че сам щял да загине. На кого му пукало за него? След като евреите щели да разберат, че е дошло време те също да започнат да страдат. Око за око. Зъб за зъб.

Маквий бе кимнал там, където думите на стареца му се бяха сторили неоснователни. Много от хората по улиците нямаше да бъдат евреи. Сред тях щеше да има и жени и деца. Някои от тях можеше дори да са палестински изгнаници и имигранти. Дали вярваше на такъв вид справедливост старецът? И дали точно такава смърт заслужаваха тези невинни хора?

При тези забележки старецът започна да се оплита в думите си, несигурен в това, което желаеше да се случи, и се бе върнал в спалнята си, за да почине и няколко часа по-късно отново се появи, вече готов да изслуша Маквий за един по-различен вид справедливост, като разкрие израелците и по този начин светът ги принуди да бъдат отговорни за делата си. Старецът се бе оказал прав. Там, където можеше и трябваше да отиде, за да го чуе светът, бе Ню Йорк. Но не на Бродуей или Парк авеню. Не в шест часа, точно в най-натоварената част от движението през деня. В някой по-тих час. И на място, където щяха да могат да се срещнат с хората от пресата и електронните медии, на такова място, където щяха да могат да покажат на света своите доказателства, колата, резервоара в багажника, галоните с очакващия нервнопаралитичен газ. Сградата на ООН, някъде наблизо, това щеше да бъде идеалното място. Това беше нервният център. Това беше мястото, където светът бе решил да решава своите проблеми. Какъв по-добър начин можеше да има, за да бъдат наказани израелците?

Сега Маквий гледаше към стареца. Беше му обещал да събере медиите. Беше обещал те да бъдат там. От практична гледна точка това бе съвсем нелепа комбинация, една смесица от новинарско шоу и въоръжени сипи за сигурност и след немалки колебания той бе решил да остави настрани въпроса с пресконференцията и да я отложи за по-късно, едва след като колата бъдеше обезвредена и опасността отминала. Старецът щеше без съмнение да бъде разочарован от това. Можеше дори да се опита да предприеме някои необмислени действия. Но и Маквий също бе готов за това. Беретата бе запасана на колана му, след като бе проверил изправността й. Ако се наложеше, той щеше да отстрани стареца от колата със силата на оръжието.

 

 

Тийлман седеше в колата на Бенитес, приведен напред, заслушан в командите по радиостанцията, олдсмобилът бе установил контакт с хеликоптера. Колата бе на две пресечки от сградата на ООН. Англичанинът шофирал, а арабинът седял до него. Наблюдателят в хеликоптера бил установил визуален контакт с наземните служби. Тийлман отново вдигна бинокъла към очите си и се размърда на седалката си и се опита да се фокусира върху магистралата, която захранваше автомобилния поток към сградата на ООН. Въпреки че бе три часът сутринта, потокът от коли бе непрекъснат, цяла верига от леки коли и микробуси, но сред тях не се виждаше никакъв олдсмобил. Той разбута фокуса и още веднъж обходи с поглед целия участък, маршрута, по който вероятно те щяха да се приближат. С малко повече късмет щяха да дойдат точно тук, на тази асфалтова площадка, която се намираше на по-малко от сто метра от мястото, където той седеше в момента. Тийлман се усмихна и още веднъж обходи участъка, този път от ляво на дясно.

 

 

Маквий намали скоростта, опитвайки се да си спомни подробностите от картата. Преди да стигнат до сградата на ООН имаше един изход. В края на изхода, близо до Дъглас Макартър плаза се намираше мястото, което той бе избрал. Той се загледа пред себе си, без да обръща внимание на шофьора на таксито отзад, приготвил ръка върху клаксона. Пред тях се намираше сградата на ООН. Старецът се бе загледал натам и отново бе започнал да клати глава неодобрително.

Маквий най-после забеляза изходния път. Даде десен мигач, отби старата кола от магистралата и започна да се оглежда за някои белези, които биха могли да му подскажат за евентуално устроена засада. Вече приближаваха към площада, който, с изключение на колата в сенките бе съвсем празен. В колата се виждаха три фигури. Двама от хората си бяха сложили противогази. Този, който седеше на задната седалка, ги наблюдаваше с бинокъл. А той от своя страна следеше техния олдсмобил.

Маквий се усмихна и направи остър завой, като натисна и спирачките, а след това изключи двигателя. Долу, под надлеза, се намираше реката. Зад реката блестяха светлините на Куинс. Двамата мъже останаха мълчаливи известно време. По телефона Маквий бе казал, че американците трябва да направят първия ход. Това бе тяхна операция. Затова трябваше да направят първия ход. Часовникът на таблото отчиташе три часа и две минути. Старецът започваше да се мръщи. Чантата лежеше в скута му.

— Къде са те? — попита той.

 

 

Тийлман облегна лактите си върху облегалката на предните седалки и отново поднесе бинокъла пред очите си. Мъжът зад волана имаше бледо и четвъртито лице. Косата му бе късо подстригана. Говореше на другия мъж, без да го гледа и с поглед обхождаше целия площад. Другият мъж бе доста по-възрастен и по-дребен, явно оплешивяваше. Косата му бе тъмна. Беше облечен в открита на врата риза. Изглеждаше нервен. Непрекъснато клатеше глава.

Тийлман чу как по радиостанцията отделни единици докладваха за своята готовност една след друга, а гласовете на докладващите бяха приглушени от поставените противогази. Дежурният офицер предупреди каква е скоростта на вятъра. Очевидно той бе поутихнал. При тези обстоятелства цялата операция изглеждаше чисто академична. Какво ли значение щеше да има скоростта на вятъра, когато хората вече бяха пристигнали? И чакаха?

— Давай — измърмори Тийлман. — За бога, давай.

Старецът отново се ядоса. Мракът и тишината започнаха отново да го нервират. Маквий го забеляза и посегна към беретата, като разхлаби преди това колана си, а след това чу звука от витлото на големия хеликоптер, някъде вдясно от тях, прелитайки ниско над реката.

— Скоро ще дойдат — опита се той да успокои стареца. — Нали знаеш, че те винаги закъсняват.

— Но ти беше казал в три.

— Е, да, знам.

— Та това е много важно, нашата история.

— Разбира се, че е важна.

Старецът го погледна за момент и обвинението, изписано на лицето му, бе повече от явно.

— Ти да не би да си ме излъгал? За тях?

— Не.

— Тогава защо?… — Той посочи в мрака към площада и в същия момент колата бе залята от мощна струя светлина. От всички посоки към тях се насочиха светлинни лъчи, мощни, кръстосваха се около колата и я заливаха. Сега хеликоптерът се чуваше много по-силно, а звукът от турбините на мотора стана влудяващ, когато пилотът го снижи още повече. Колата започна да се тресе от въздушната му струя, а Маквий се опита да погледне нагоре през предното стъкло, но заслепяващата го светлина не му позволи да види нищо. Правят го, за да разпръснат газа, помисли си той. Правят го, в случай че решим да задействаме помпата.

Той погледна към стареца. Абу Юсуф стоеше ужасен, очите му бяха станали огромни от страх, от шума, от светлината, от металния остър глас в мегафона, който изведнъж огласи целия площад.

— Излезте от колата — повтаряше гласът. — Излезте от колата и поставете ръцете върху вратовете си.

Старецът погледна към Маквий. Ръката му се плъзна към ключа на арматурното табло. Маквий пръв стигна до него и го спря, наведе се напред, отвори вратата и го избута навън. Старецът се претърколи на асфалта, продължавайки да стиска чантата си, и Маквий го последва като извади беретата и се хвърли върху него, закривайки го с тялото си от струята на хеликоптера. Докато ги наблюдаваше Тийлман поклати глава.

— По дяволите — промълви той. — Само това ни липсваше.

Двете тела на земята останаха неподвижни за известно време. След това по-младият мъж се изправи и издърпа палестинеца след себе си, опитвайки се с мъка да се задържи на крака, опазвайки се от силната въздушна струя. Започнаха да се промъкват към сенките. По всичко личеше, че палестинецът си бе наранил крака. Той се опитваше да се отскубне от по-младия мъж. Носеше някаква чанта. В ръката си стискаше и нещо друго. Тийлман се загледа в предмета през бинокъла и чу как Бенитес заговори бързо в микрофона на станцията, разпознавайки формата на флакона.

— По дяволите — повтори той. — Той има аерозол.

Остави бинокъла настрана, отвори вратата и се затича към тях, превит на две и с револвер в ръка.

Маквий знаеше, че са загазили здраво. Полузаслепен, заглушен от звука на хеликоптера и залитащ от мощната въздушна струя, той вървеше в посоката, от която идваше светлината, и дърпаше стареца след себе си. Абу Юсуф се съпротивляваше и се опитваше да се отскубне. Устните му се движеха, но бе невъзможно да се чуе какво говори. В ръката си държеше нещо, някакъв аерозол и непрекъснато го размахваше, като се опитваше да надвика невероятния шум. Маквий поклати глава и напредваше през изкуствения вятър, хванал стареца в едната си ръка, а беретата в другата.

Внезапно се появи една дребна фигура, някъде пред тях като тъмен силует срещу светлината. Тя падна на коляно. Маквий спря за момент объркан. После видя протегнатите ръце и се опита да се обърне, за да предпази стареца, когато внезапно тялото му се вдърви и той усети как не може да помръдне. Погледна го за миг и го видя проснат на асфалта. Лявото му око липсваше, а тилът му лежеше разпилян на асфалта, облян от светлина. Маквий се обърна полуизвит, обзет от ярост и вдигна беретата. Силуетът не бе помръднал с протегнати напред ръце, насочени към мястото, където лежеше старецът. Първият изстрел на Маквий не можа да го улучи и той побягна, като се преметна през глава и изпразни останалата част от пълнителя си в пространството около главата му.

Наблюдавайки от колата на Бенитес, Емъри чу гласа на Съливан по радиостанцията.

— Да не се стреля — викаше той. — Никой да не стреля. Само някой да е посмял да стреля и ще ви разгоня фамилиите до девето коляно. Ясно ли е?

Внезапно всички светлини угаснаха. Хеликоптерът снижи носа си и след това започна да се издига някъде далеч над Ийст Ривър. Емъри излезе от колата. Чуха се нечии стъпки по асфалта. Той тръгна към олдсмобила. Англичанинът бе коленичил до арабина, бе съблякъл сакото му и внимателно го полагаше върху лицето му. Стъпките станаха по-силни и се появи Съливан, охраняван от двама полицаи. И двамата бяха въоръжени с най-добрия модел бойни пистолети. Съливан свали противогаза и приглади косата си. Групата спря за момент до Тийлман и погледна надолу. Емъри се присъедини към тях. От лицето на Тийлман не бе останало нищо. Емъри бързо коленичи и свали пръстена от ръката му, след което съблече сакото си. После се изправи. Съливан се бе надвесил над англичанина.

— Маквий? — изръмжа той и подаде ръка.

Англичанинът кимна, без да отговори, и му обърна гръб.