Греъм Хърли
Дяволско дихание (14)

3.

Маквий повдигна рамене.

— Трябва да му се обадя.

— Защо?

— Защото такава е уговорката ни. Ти искаш да замина за Щатите и да свърша нещо за теб, но това ще бъде цената на услугата. Или ще се обадя още сега, тази вечер, или си търси някой друг.

— Но тук не може да има друг.

— Съгласен съм с теб.

Села седеше със скръстени крака на дивана с глава, облегната на стената, а до нея имаше малка купичка с кисело мляко. На обяд се бяха върнали в къщата, където Амер ги бе оставил предишната вечер. Рамалах гъмжеше от израелски войници. След събитията около бунта те бяха пристигнали от лагерите си, разположени край Йерусалим, камион след камион, вдигайки пушилка по прашните улици след себе си. Разделени по групи, охраняваха по-важните места — сградата на съда, автогарата, пазара, главните пътища, свързващи града с останалите селища от Западния бряг. Един час преди да се стъмни настана истинска бъркотия — улиците бяха задръстени от джипове с високоговорители, по радиото и телевизията бълваха непрекъснато различни съобщения, носеха се слухове, че ще започнат масови обиски във всяко жилище, че тежковъоръжените войници вече са започнали да блъскат по хорските врати, настоявайки да влязат и да задават въпрос след въпрос. Израелците търсели някого. Но никой не бил сигурен кого точно.

Маквий имаше някакви малки догадки по този въпрос. След половиндневния разговор със Села той бе разбрал, че Яков е трябвало да умре, защото е знаел твърде много. Представлявайки една от малките командни клетки на Мосад, той е имал задачата да създаде едно интелигентно разузнавателно острие. Последните израелски правителства били под непрекъснатата заплаха от непрекъснатото струпване на големи количества оръжие от Ирак. Те били принудени в продължение на години да проследяват движението на оръжията и на ноу-хау в посока към Багдад. Знаели какво можело да бъде постигнато с тези оръжия и знаели какъв е произходът на по-голямата част от тях. Били сигурни, че един ден Саддам щял да ги използва.

До този момент Села разбирала напълно начина, по който разсъждавали правителствата. От година на година положението ставало все по-лошо. Но какво можело да се направи? Как можели да принудят Саддам да се откаже от използването на тези опасни игрички? От бюрата в изследователските отдели в щаба на Мосад се стичали безбройни оперативни предложения. Села работела на същото това място и се опитвала да помогне в справянето с купчината материали, когато тя ставала прекалено голяма. В началото оперативната работа била сравнително сурова. Кай Сарут, задграничната мрежа от израелски офицери на разузнаването, редовно подавала имената на ключови личности, живеещи в чужбина — учени, бизнесмени, търговци на оръжие — за които се предполагало, че подпомагат Ирак. Някои от тях били поставени под непрекъснато наблюдение. Имената на някои от тях били предавани лично на министър-председателя от главата на Мосад. Той бил единственият, който можел да даде благословията си, за да бъде организирано убийството на въпросния човек.

Някои, каза Села, били убити. Един египетски учен, който бил намерен с прерязано гърло в хотелската си стая в Париж. Един канадски експерт по балистика, който бил прострелян в главата пред апартамента си в Брюксел. Някаква френска проститутка, за която имало сведения, че е обвързана с иракските служби за сигурност и която била блъсната и убита от лека кола на булевард Сен Жермен. Всяко поредно убийство представлявало послание до останалите от списъка със сътрудници на Багдад и до известна степен тази стратегия дала добър резултат. Изплашени за собствения си живот, много от бившите съюзници на Ирак се оттеглили.

Но парите си казвали своето, а Ирак имал много пари и в края на осемдесетте оперативните предложения, които минавали през компютъра на Села, ставали все по-изпипани. Някои от тях били наистина жестоки и повече щели да подхождат на Холивуд, отколкото на реалния живот. Други имали по-дългосрочни цели. Накрая нейните усилия направили впечатление на новия глава на Метсада, строго секретно управление, което се занимавало с най-чувствителните операции. Той бил, каза Села, прекалено амбициозен. Имал влиятелни приятели сред десните крила в правителството. Имал също толкова ценни връзки и в Багдад. Той лично нямал никакви съмнения относно потенциала на новите оръжия на Саддам. И нямал никакви задръжки относно това да се противопостави на тази заплаха. Каквото и да струвало, щом било необходимо, Мосад трябвало да го направи. В противен случай Израел щял да плати скъпо.

От този момент операциите станали строго секретни. Села, естествено, подкрепяла началните етапи в планирането, но това, което вече знаела със сигурност, било, че операцията предвиждала и използването на химическо оръжие. Шефът на Метсада, чието име тя не била готова да назове, определял химическата война като най-страшния кошмар на Западния свят. Най-ужасното от всички оръжия бил нервнопаралитичният газ. Ако Западът можел наистина да бъде убеден, че нервнопаралитичният газ е реалност, че технологията за производството му е съвсем проста, че той можел лесно да бъде прекаран по контрабанден начин, през която и да е граница и че Ирак разполагал със стотици тонове, които бил готов да използва, едва тогава Израел можел да сложи край на надпреварата във въоръжаването. Химикалите, които били съставни на нервнопаралитичния газ, идвали от Запад. Единствено когато вятърът духнел в тяхна посока, доставките можели да престанат.

В това. Села била убедена, се коренели всички неща, един елегантен, красиво изпипан план, който щял най-после да накара Запада да си даде сметка за своята алчност и лицемерие и за абсолютната липса на отговорност. Една от единиците в Метсада трябвало да предложи план, който да бъде осъществен. Според този план трябвало да бъде инфилтрирана оперативна група, която да заплаши редица обекти в някои от водещите западни демокрации. Планът трябвало да носи кодово наименование Джобно огледало. С един удар той трябвало да дискредитира Ирак, да разобличи западните доставчици и да накара Запада да се замисля повече, преди да се реши да сключва каквито и да било сделки със Саддам Хюсеин. В този момент преките впечатления на Села приключили, защото планът преминал към оперативно изпълнение, но една година по-късно, едва преди няколко месеца, тя отново хванала следите.

Докато я слушаше, Маквий я наблюдаваше.

— Яков — попита той, — беше ли Яков част от този план?

— Да.

— Заради теб ли? Затова че ти и без това си знаела вече твърде много?

— Вероятно да. Но и защото той бе добър. Имаше голям опит. Беше прекарал известно време в Кидрон.

— В какво?

Села го погледна и се поколеба за миг, но Маквий повтори въпроса си, усещайки неохотата й и й каза, че няма смисъл да скрива нещата. Ако искала да й се помогне, тя трябвало да заплати определена цена. А цената била свързана с някои неудобства.

— Кидрон? — сви рамене тя. — Кидрон означава щик. Това е друг от отделите ни. Те се занимават с убийствата и отвличанията.

— И Яков е работил за тях?

— Да. В продължение на две години.

Маквий кимна и се замисли за това колко внимателен бе човекът, за това как умееше да разговаря с децата, с Били, после отново се обърна към нея и я подкани да продължи. Яков бил част от единицата, наречена Метсада, която от своя страна играела ключова роля в плана Джобно огледало. Как била разбрала за това? Как научила?

— Той ми каза.

— Кога?

— Месец преди да загине.

— По телефона? Или в писмо.

— Нито едното, разбира се. Той беше под наблюдение. Също и аз. И двамата го знаехме. Срещнахме се в Ирландия. — Тя повдигна рамене. — Той взе самолета до Париж. После отиде в Хавър. И оттам взе ферибота за Корк. Аз отлетях за Амстердам. После за Белфаст. И оттам — за Лондондери. После отидох на юг.

Тя се бе усмихнала, спомняйки си пътуването, трите дена, прекарани заедно на полуостров Дингъл. Беше разказала за вятъра, за разкошния пейзаж, за мириса на мястото, за лагерните огньове, за содения хляб и за конете, които фермерът им бе заел, за времето, което бяха прекарали навън сами, препускайки по огромните празни плажове. Беше също както в кибуца, само че по-студено и на другия край на света. През нощта лежали прегърнати под дебелите одеяла в малката пристройка към фермерската къща. Тогава той й разказал за Джобно огледало, като умишлено искал тя да знае, в случай че го принудели да стигне твърде далеч и той направел нещо глупаво, а те пък предприемели съответни действия, като прибавели още едно име към списъка на министър-председателя.

В този момент Маквий бе кимнал, припомняйки си колко странен бе изглеждал Яков през онези последни няколко дена, колко дистанциран. Той й разказа за това, за вечерта, когато Яков бе пристигнал в апартамента на Крауч енд, за да си вземе довиждане с Били, без да възнамерява да пътува, без да тръгва за някъде и въпреки това, да си вземе довиждане. Докато го слушаше, тя кимна няколко пъти.

— Той знаеше — бе казала тя. — Знаеше, че те ще го направят. Знаеше, че ще го убият.

— Но защо? Защо биха искали да го убият?

— Защото му бе писнало. Ney maas, li… Нали знаеш този израз? Бе му дошло дотук.

Тя бе вдигнала ръката на нивото на очите си. Маквий се бе усмихнал.

— Разбирам — бе отговорил той. — Здравата му е писнало.

— Какво?

— Нищо. — Той бе направил малка пауза. — И какво трябваше да направи той? Къде искаха да го изпратят?

Села бе вдигнала рамене при този въпрос.

— Не знам какво е трябвало да направи. Може и да не е трябвало да прави нищо. Доколкото познавам Яков, той не беше взел никакво решение. Но те не можеха да поемат такъв риск. Казах ти. Той знаеше твърде много. Трябваше да го убият. — Тя бе направила кратка пауза. — Той беше от друго поколение. Живееше с друга представа за нещата. Разбира се, той искаше да работи за израелците. За своята страна. Дори бе готов да убива хора. Но не и това. Не и с газ. Мислеше, че това е някаква лудост. Че нещата са стигнали дотам, че да тръгнат в грешна посока. Толкова много хора можеха да…

Тя бе поклатила глава.

— Обади ми се по телефона два дни преди да го убият. Знаеше, че това ще се случи.

— Той спомена ли за това?

— Не, разбира се. Но аз познах по гласа му. Не от това, което ми каза. Просто от начина, по който говореше.

Маквий бе кимнал.

— А ти?

— Бях принудена да напусна работата си. Две седмици преди това. Казаха ми да си вървя. Да не говоря за работата си. Да не споменавам нищо от това, което знаех. Да се върна у дома и да бъда просто един добър кибуцник. В тази страна ако не си добър, те изпращат да береш ябълки. — Тя се бе усмихнала. — Имаме много ябълки.

Маквий бе кимнал отново и си бе спомнил за апартамента в Тел Авив, за разнебитената спалня.

— Но кой тогава е бил в апартамента ти? Кой го е направил?

Села бе вдигнала рамене.

— Някой от Мосад. Двама или трима души е възможно да са го направили. Това е било някакъв вид послание. Zhod shelanu. Zhod k’mous. Пази нашите тайни само за себе си.

— Но това, което са направили. Дрехите ти. Та това е твърде лично.

— Да. — Тя отново бе повдигнала рамене. — Аз бях сама през по-голямата част от времето. Мъжете ме харесваха. Понякога се опитваха…

Тя бе поклатила глава, бе се извила настрани, не желаейки да говорят за това.

Сега, след като вече бе минало полунощ, Маквий се облегна на стената и продължи да настоява да му даде телефонния номер, продължи да настоява за отговор. Джобно огледало се бе развило в ужасна посока. Острието, човекът, когото бяха изпратили, вече беше на сцената. Той притежаваше кола и резервоар, пълен с нервнопаралитичен газ, и израелците щяха да го преследват до смърт. Неговият настойник, човек на Мосад, бе мъртъв. Единствената му връзка със света, единственият човек, на когото можеше да се довери, бе Амер. Амер притежаваше името на някакво място в Щатите и описанието на колата. До този момент, доколкото знаеше Амер, старецът все още не знаеше истината за жена си. Когато разбереше, когато научеше, че тя е загинала в израелския затвор, което е предизвикало бунт в родния му град, тогава можеше да се очаква всичко от него. Някой трябваше да се добере до него преди всички останали. И този някой можеше да бъде само Маквий.

— Кажи ми — попита той бавно. — Защо са избрали точно този старец?

— Не знам. Не знам какво ги е накарало да се спрат на него, защо са го избрали. Той е била автомонтьор. Това е всичко, което знам за него.

— А Яков знаеше ли?

— Не.

— Доколко Яков познаваше Америка?

— Не повече от това, което вече ти казах. Това е начинът, по който те планират този род неща. На етапи. Така че никой да не знае как изглежда цялата картина.

Маквий се намръщи.

— Значи, за къде е бил най-подходящ Яков?

— За Англия. Съществуваше и английски план. Бяха поставили варел с нервнопаралитичен газ в морето. Бяха проучили приливите. Искаха варелът да стигне до брега.

Маквий се намръщи.

— Нервнопаралитичен газ?

Села кимна.

— Яков мислеше, че неговият екип трябва да се погрижи точно за това. Да го следи. Където и да отидеше. След като англичаните разберяха какво има във варела, те трябваше да го вземат обратно. Да го откраднат. Да направят така, че той отново да изчезне. Това беше игра. Искаха англичаните да проследят завода, от който този варел бе тръгнал. И после искаха да ги накарат да се почувстват като глупаци. — Тя направи пауза. — Вече ти казах. Яков мислеше, че това е абсолютна лудост.

— Но какво стана след това? Къде изчезна този варел?

— Не знам — тя отново спря. — Яков бе подбрал добри момчета. След като си го възвърнеха обратно, варелът щеше да е на сигурно място. Щяха да изиграят няколко игри с него, политически игри, но всичко трябваше да завърши благополучно. Той беше сигурен в това.

— И откъде беше получен този нервнопаралитичен газ?

Села повдигна рамене.

— Не знам — отговори тя. — Някъде в Европа.

Маквий остана безмълвен за известно време, а решението повече от всякога напираше в гърдите му.

— Телефон — каза той отново.

Села го погледна и поклати глава.

— Няма телефон — отговори тя. — Не и тук.

— Тогава ще намерим. Ще отидем до къщата на Амер. Той сигурно има телефон. Не може да няма.

— Но навън има обсада — напомни му тя. — Ще ни хванат.

Маквий се замисли за това за момент. Цяла вечер бе слушал как джиповете на израелците просвистяват нагоре и надолу по улицата. Върху кабините бяха монтирали мощни въртящи се прожектори и обхождаха всички къщи, когато минаваха покрай тях. Местните хора използваха един израз за това, който беше част от новия език след окупацията. На тези прожектори викаха Kamar Israeli, израелска луна. Маквий вдигна очи и се отпусна върху матрака. Села го наблюдаваше внимателно и облизваше останките от киселото мляко върху лъжицата си.

— Кажи ми нещо — заговори той. — Защо ми разказа всичко това? Защо ми даде всички тези подробности?

— Защото ти трябва да знаеш.

— Но защо?

— Защото…

Тя вдигна рамене и приведе глава, когато по улицата мина поредният джип и освети прозореца с прожектора си. Маквий се отпусна и легна на матрака. Села направи същото. Изведнъж стаята се изпълни с остра бяла светлина. След това джипът мина покрай къщата и премина на друга предавка за следващото кръстовище, след което изчезна и светлината. Маквий погледна към Села в полумрака. Тя беше на не повече от трийсет сантиметра от него. На носа си имаше кисело мляко. Той се пресегна, избърса го и облиза пръста си.

— Кажи ми — попита той — кого търсят?

— Мен.

Маквий кимна и се замисли.

— И какво ще направят, ако те намерят? — попита той.

— Не знам.

— Но можеш ли да допуснеш?

— Да.

Маквий отново кимна. Все още усещаше вкуса на киселото мляко, ароматно и леко нагарчащо.

— Да речем, че се случи най-лошото. Да речем, че те те открият и те затворят. — Той спря за момент. — Кой ще разбере тогава?

— За кое?

— За това.

Маквий небрежно посочи към пространството между тях, към намачканите чаршафи, към празната купичка от киселото мляко, имаше предвид още разговора им, последната половина от деня. Села вдигна очи и на лицето й се появи усмивка.

— Ти — отговори тя.

— И това бе причината да ми разкажеш всичко?

Тя кимна и усмивката й стана още по-широка.

— Да — отговори тя. — Разбира се.

 

 

Лора още спеше, когато телефонът иззвъня. Тя се събуди в мрака на хотелската стая. Преобърна се и се загледа в електронните цифри на часовника до леглото. Беше един и петдесет и девет. Телефонът продължаваше да звъни. Тя вдигна слушалката до ухото си, подпря се на лакът и се замисли разсеяно за къщата в Роквил. Осем часът вечерта. Едно от децата отговаряше на по-ранното й обаждане.

— Лора Тийлман — каза тя автоматично. — Кой е?

В началото не се чуваше нищо в другия край на линията, след това — не можеше да има грешка — се чу нечие дишане.

— Тук е Лора — повтори тя. — Кой се обажда, моля? Чувате ли ме?

Тя премигна в мрака, изплашено очаквайки нечий глас най-после да наруши тишината. Опита се още веднъж, този път по-тихо, по-решително. После внезапно връзката прекъсна.

Лора остана да лежи в леглото неподвижна в продължение на пет минути. Беше в чужда страна, в чужд хотел. Някакъв мъж бе убит тук само преди няколко дни. Ставаха ужасни неща, непредсказуеми неща, неща, които не можеше да разбере. Телефонното обаждане можеше да бъде от всяко едно място. Америка. Лондон. На три пресечки от хотела. Дори някъде от самия хотел. Тя се отпусна и се загледа в тясната ивица от небето, която се виждаше между завесите, опитвайки се да подреди мислите си в някакъв рационален ред, опитвайки се да нормализира пулса си, опитвайки се да се овладее. Накрая, няколко минути след това, тя отметна завивките и се измъкна от леглото. Носеше някаква стара горна част от пижама, една от тези, които Рон някога обличаше. Краката й зашляпаха по пода и когато стигна до другия край на стаята, тя провери бравата на вратата. Беше заключена и с двете ключалки. Отключи, отново изплашена, ужасена от момента, в който щеше да отвори вратата и да види петте стъпала, които водеха по празния коридор до съседната стая на Емъри. Натисна бравата и вратата се отвори. В коридора нямаше никой. Тя излезе и затвори вратата след себе си, като беше твърде късно, когато разбра, че бе оставила ключа отвътре. Преглътна дълбоко и затвори очи, после почука на вратата на Емъри, отначало съвсем леко, после все по-силно. Когато вратата най-сетне се отвори, той изглеждаше ужасно, разрошен, с едва отворени очи. Когато успя да разпознае Лора, я дръпна да влезе в стаята си.

— Извинявай — каза тя веднага. — Знам, че е лудост, но ме е страх.

Той я поведе към свободното легло, като й каза, че това нямало значение, после я накара да легне и я зави с чаршафите, след което се върна в собственото си легло и само след секунди отново заспа.

Както лежеше в леглото между твърдите и хладни чаршафи, Лора чу как телефонът в съседната стая отново започна да звъни продължително. Дори когато се зави презглава с одеялото след минута, продължаваше да го чува.

 

 

Тийлман излезе от телефонната кабина и остана на място в мрака за момент, като се облегна на парапета на бреговата стена. Дъждът вече бе спрял и вятърът бе утихнал, а реката шепнеше по своя път само на няколко метра от него. Виждаше по-нагоре по течението силуета на хотел Драйзен, високите панорамни прозорци на партера, спалните над него, забулени със завеси срещу мрака.

Той остана да стои до парапета още известно време, наведен над него, опитвайки се да успокои болката в крака си. Излизането от апартамента на Вулф и слизането до улицата вече бе само един блед спомен, резултат от няколкото бързи решения, взети или невзети, продукт на инстинкти и адреналина в тялото му, нещо, близко до паниката. В ъгъла на верандата на Вулф бе намерил един перваз, който се спускаше по цялата дължина на сградата. Беше широк около метър и му позволи да стигне до строящата се съседна сграда. Цялата тя бе опасана от метално скеле, етажите вече бяха очертани, на места имаше струпани огромни количества тухли, навсякъде бяха разхвърляни кабели, хидравлични дрелки и малки сандъчета с метални болтове. Той се бе спънал в едно от тях и бе паднал с протегната напред ръка, като се размина на косъм да се озове на тротоара девет етажа по-надолу. Отначало, когато се изправи, той не усети болката. Едва няколко минути след това, докато се спускаше по друго скеле, на долните площадки, усети, че панталонът му е разкъсан под коляното, левият му крак бе разпран, грозна, отворена рана, от която непрекъснато се стичаше кръв.

Когато слезе до улицата, под прикритието на паната, които отделяха строежа, той успя да превърже раната като си свали сакото и разкъса ръкава на ризата си. Здраво увита около прасеца му, превръзката успя да прекъсне изтичането на кръвта, но когато отново се изправи и усети тежестта на тялото си, разбра, че ще бъде невъзможно да върви дълго време. Ако искаше да се добере до Бад Годесбург, за да поеме дългия път към дома, трябваше да намери някакъв транспорт.

Знаеше, че ще може да наеме такси от железопътната гара. Тя беше на около петстотин метра. Успя да стигне до нея за не повече от десет минути, като спираше да си отдъхне на всяка пресечка, благодарен за това, че движението бе намаляло, благодарен за това, че дъждът продължаваше да вали и по улиците нямаше хора. Първото такси в редицата бе един нов опел. Той се наведе над прозореца. Шофьорът беше турчин, младеж. Помоли да го откара до Бад Годесбург. Младежът се загледа в него и му кимна към гарата, като му каза, че с влака щяло да му излезе по-евтино, дори по-бързо, но Тийлман бе настоял като бе извадил дебела пачка банкноти и предварително плати петстотин марки. Когато ги видя, турчинът само сви рамене, пресегна се да отвори вратата и запали двигателя.

Пътуването продължи около два часа, защото по аутобана имаше голямо движение. Тийлман бе седнал на задната седалка, облегнат с гръб към страничната врата, бе вдигнал крака си на седалката, а вниманието му бе разделено между пътя и шофьора. Последният говореше добър английски, не криеше любопитството си и попита Тийлман откъде е, с какво се занимава, какво мислел за нова Германия. Бад Годесбург, бе казал той, било най-отвратителното място на земята, пълно с дипломати и старци. Никой не ходел там, за да търси удоволствия. Там не можело да се случи нищо интересно. Докато го слушаше, Тийлман внимателно парираше въпросите му, без да се впряга, безучастно, кратко, опитвайки се да се представи за бизнесмен, който пътуваше по служба в края на една изтощителна седмица.

Турчинът бе включил радиото си, което тихо свиреше, а Тийлман лекичко се привеждаше напред за всяко издание на новините, любопитен да научи дали смъртта на Вулф вече бе станала достояние на медиите. Никога преди това не бе виждал ефекта от нервнопаралитичния газ, не и на живо, но през последния месец бе имал възможността да научи достатъчно подробности за него и сега беше съвсем сигурен, че съдържанието на шишенцето от парфюма не бе нищо друго, освен Табун. Симптомите бяха същите, всеки спазъм, начинът, по който мъжът конвулсираше, начинът, по който мускулите бяха отказали да се подчинят на волята му, и Тийлман потрепери, като си помисли колко малко му оставаше да сподели същата съдба. Вече всичко за Инге му беше ясно, помисли си той мрачно и си спомни за докосването на устните й, когато бе излязъл от мерцедеса. Още едно предателство. Още повече лъжи.

Беше почти полунощ, когато пристигнаха в Бад Годесбург. Тийлман бе помолил турчина да го остави до реката, на успоредната улица, на която се намираше хотел Драйзен и бе добавил бакшиш от двеста дойче марки, преди опелът да отпраши по паважа. Когато остана сам, той бе започнал да накуцва по брега към хотела. В една от залите на хотела свиреше някакъв оркестър. Чуваше стъпките на хората и смеха им и скоро купонджиите започнаха да се изнизват през страничната врата на хотела, хванати под ръце, пожелавайки си лека нощ и успех на младата двойка, която щеше да остане вътре, красиво облечена, приличаща на семеен портрет в рамката на вратата. Тийлман ги бе наблюдавал в продължение на няколко минути, застанал в сенките, чудейки се на самочувствието им, на начина, по който се споглеждаха с преплетени пръсти, момичето леко положило глава на рамото на съпруга си. Сватба, помисли си той с горчивина, знаейки, че следващите няколко часа съвсем няма да бъдат лесни за него, и се опитваше да се овладее напълно. Най-лошото, в края на краищата, бе приключило. Беше успял да научи новините и знаеше какво означават те за него, всичко останало бяха просто формалности.

Седнал на една пейка до реката, той бе останал да чака в продължение на два часа, наблюдавайки как случайните баржи се клатушкат срещу течението. После, малко преди два часа, той се бе обадил, питайки за нея по име, желаейки да научи номера на стаята й, и молейки да го свържат. Тя му бе отговорила, наистина бе отседнала там, беше сънена, любопитна, а той бе стоял на един крак в телефонната будка и се бе почувствал като някой глупав пубертет, без да знае какво да каже, надрасквайки номера на стаята върху дланта си, след което отново бе чул гласа й, озадачен, загрижен. Когато затвори телефона, бе оставил студената пот да се стече по лицето му, разбирайки, че всички хитри ходове, всички игри, които бе изиграл досега със себе си, бяха съвсем безнадеждни, и че никога, никога преди това не се бе чувствал толкова ядосан, толкова наранен и толкова объркан. Трябваше да има някакво решение, някакъв отговор.

След като вдигна слушалката отново, той бе набрал номера на хотела. Този път щеше да й каже кой се обажда. Този път щяха да говорят наистина. Но никой не бе отговорил и сега, накуцвайки към хотела, той разбра, че ще трябва да го направят лице в лице, директно и без никакви репетиции.

Страничната врата на хотела бе все още отключена, отворена — предполагаше Тийлман — за останалите гости на сватбеното тържество. Пристъпи вътре. Вляво имаше стълбище, по което можеше да се стигне до всеки от петте етажа. Тийлман знаеше пътя. Бе използвал стълбището само преди няколко дни. Започна да накуцва нагоре, спирайки на всеки етаж. Лора бе в стая четиристотин и две.

На четвъртия етаж Тийлман отново спря. Коридорът се простираше по цялата дължина на хотела. Започна да накуцва към другия му край. Стая четиристотин и две бе точно в дъното. Той спря пред вратата, почука и зачака да му отворят. Нищо. Намръщи се, погледна номера на вратата и свери с останалото мастилено петно върху дланта му. Нямаше грешка. Отново почука и се наведе над ключалката като прошепна името й.

— Лора — тихо извика той. — Лора.

В коридора зад него се чу някакво движение, после се отвори врата. Той се обърна. Жена му стоеше в коридора. Беше облечена с неговото собствено горнище на пижамата. Изглеждаше уплашена. Той се изправи.

— Здрасти — каза той вдървено. — Аз съм.

Тя кимна и пристъпи към него, обгърна го с ръцете си и го целуна. Миришеше на сън, на онзи познат, лек аромат. Плачеше, положила ръце върху лицето му, с устни прилепени до ухото му.

— Здравей — отвърна тя. — Здравей. Здравей. Здравей.

Тийлман отново премигна и усети, че губи почва под краката си. Отдръпна се леко, като я отдели от себе си, не грубо, и тя усети враждебността му, а също и объркването.

— Какво има? Ранен ли си?

— Не — намръщи се Тийлман. — Да.

— Къде? Какво се е случило?

Той поклати глава, оставяйки я да вземе ръката му и да го поведе към спалнята, към номер четиристотин и четири. Тя затвори вратата зад себе си и включи осветлението. Тийлман се огледа. Имаше две легла. Емъри се надигна в едното от тях, разтри очите си и се изправи. Тийлман пристъпи към него и гневът го изпълни докрай. Вината не бе нейна, помисли си той. Не бе на Лора. А негова. На Емъри. Усещайки силни болки в крака си, той отдръпна завивките. Емъри бе гол отдолу, показа се дългото му и слабо тяло, бледата му кожа.

Тийлман се спря до леглото, тресейки се от гняв.

— Вън, приятелче.

Емъри го погледна, без да помръдне.

— Къде беше досега?

— Казах вън!

Емъри се поколеба за момент, после погледна към Лора и повдигна рамене. Изправен гол до леглото, той се пресегна за халата си. Тийлман го издърпа рязко от ръцете му.

— Кажи ми — започна той. — Кажи ми защо го направи?

— Кое да съм направил?

— Това. Всичко това. — Тийлман посочи с жест цялата стая, двете легла, Лора. — Кажи ми защо си се чукал с жена ми. Кажи ми, защо го направи?

Настъпи дълга тишина. Тийлман чуваше непрестанния звук от товарните влакове, които трополяха на мили от хотела, от другата страна на реката. Накрая Емъри седна на леглото. Гледаше към Тийлман.

— Ти така ли мислиш? — попита той. — Че аз и Лора…

— Да. Разбира се, че така мисля. — Тийлман направи пауза, после се загледа в другото легло, в отметнатите завивки и видя как на долния чаршаф се бе отпечатала фигурата на Лора. — Тя добре се грижи за теб, нали? И си изпълни целия репертоар? Добре ли се забавлявахте?

Той се обърна и изгледа Лора, която бе застанала зад него с побеляло и безизразно лице.

— Отвращавате ме — изрече той. — И двамата. Изобщо помислихте ли за децата? За Брий? Дали някога това ви е минавало през главите? Така, между другото?

— Рон… — Лора пристъпи към него, после промени решението си, седна на другото легло и се загледа в килима. Тийлман продължи да ги гледа още известно време, поклащайки глава, три дена полева работа и три живота, напълно променени.

— Хей, приятелчета — тихо каза той. — Извинете. Аз май ви прекъснах работата.

Емъри продължаваше да го гледа.

— Не, не си — отговори той. — Не си прекъснал нищо.

— Глупости — Тийлман направи пауза, пръстът му, бе вдигнат, гласът му потрепваше от гняв. — Знаеш ли какво трябваше да направя с теб? Тук? Сега? Трябваше да те пребия, докато ти изкарам лайната. И знаеш ли защо не го правя? Защото жена ми е тук. Защото тя не заслужава това. Защото тя заслужава нещо по-добро. Нещо по-добро от мен. И по-добро от теб, скапаняк такъв.

Той спря за известно време, пръстът му продължаваше да стърчи, после му подхвърли халата. Емъри го остави да падне на пода.

— Тука сбърка, приятелче — тихо каза той.

— Приятелче ли каза?

— Да, приятелче. — Той отново направи пауза. — Не знам с какви доказателства разполагаш. Не знам на коя планета си се размотавал досега. Но всичко е оплескано с краката нагоре. Чуваш ли ме? Оплескано.

— Ти си се виждал с нея — вдървено каза Тийлман. — Знам, че е така.

— Разбира се. Тя ми е приятел.

— Тя ми беше написала една бележка. Писмо. Това, което ти ми даде. На летището. Там беше написано, че нещата повече не можели да продължават така. — Той отново спря. — Спомняш ли си?

— Разбира се.

— Ами, добре. Що за довиждане е това? Скъпи Джон. Вземи това. И ходи да се шибаш. Винаги твой… ъъ? — Отново спря. — Не може да не си го чел. Няма начин да не си го прочел. Бог знае, та може и сам да си го написал…

Той се отпусна, бръкна в джоба си и извади някакъв намачкан лист хартия сгънат на две.

— Искаш ли да го прочетеш? Да си опресниш паметта? Ето…

Той хвърли писмото към Емъри. Но той го остави да падне на пода.

Тийлман отново вдигна пръста си нагоре заканително и гласът му стана по-плътен от обзелия го гняв.

— Освен това, жена ми пристига в Ню Йорк — продължи той. — Идва право в хотела, в който съм отседнал. Прави ми луд скандал. За това, че и тази година ще пропусне плажа. Разбирам го. Няма как. Но има и още нещо. Тя идва, за да ми каже и нещо друго. Но знаеш ли какво правихме?

— Разбира се.

— Знаеш? Тя ти е казала?

— Да.

Тийлман го изгледа като втрещен.

— И тя обсъжда с теб подобни неща? Как е било? Кой с кого се е чукал? Кой е свършил първи? — той спря за момент. — И тя наистина ти говори за тези неща?

— Тя ми е разказвала за всичко.

— Не се учудвам. — Тийлман пристъпи напред. — Затова всеки път, когато се обадех, ти все се оказваше там. Всеки път. И сега се опитваш да ми кажеш, че греша? Така ли е? Да не ме вземаш за някакъв балама?

— Вярно е, бях там. — Емъри кимна. — Тя беше разстроена.

— Кой?

— Лора.

— И защо? — Тийлман се наведе към Емъри, още по-близо от преди. — Искам да знам защо.

Емъри го гледа дълго, после обърна поглед към Лора. Тя продължаваше да гледа пода, а ръцете й отпуснато висяха на коленете й. Тя вдигна очи прекалено бавно, за да може да бъде забелязано кимването й.

— Кажи му — тихо промълви тя.

— Искаш ли?

— Разбира се.

Емъри повдигна рамене.

— Окей.

Той стана и отиде до външния гардероб. Пътната му чанта бе там. Извади я и отвори, след което извади дълъг кафяв плик. Когато се върна на бюрото, отвори плика и извади някаква тънка папка, пет или шест листа, скрепени с телбод. Тийлман погледна материала. Беше напечатан прилежно. На първата страница бе написано и подчертано собственото му име. Позна и адреса на клиниката, в която бе ходил в Джорджтаун, клиниката с машината за един милион долара. Започна да се мръщи, наблюдавайки как пръстите на Емъри се плъзват по доклада, по ситно изписаните редове, цифрите бяха леко удебелени, имаше и няколко диаграми, изобразяващи човешкото тяло.

Пръстът на Емъри най-после спря. Той вдигна поглед.

— Правил си си преглед — обяви той кратко.

— Да — кимна Тийлман.

— Трябвало е да отидеш отново през април.

— Вярно е.

— Обещали са ти тогава да ти дадат резултата.

— Да.

— Ето го.

Тийлман отново кимна, все още намръщен, без да каже нищо. Той набързо изгледа Лора. Тя му обърна гръб. Беше седнала на другия край на леглото, с лице към стената и тихо плачеше.

— Какво има? — попита я Тийлман. — Кажи ми.

Тя поклати глава, без да се обръща и Тийлман погледна изследването, което все още лежеше на коляното на Емъри. Емъри беше сложил пръста си върху някаква дума, написана в горния край на страницата. Той погледна нагоре.

— Знаеш ли какво означава миелин?

— Не.

— Това е тъканта, която обвива нервните влакна. Това е нещо като изолация при електрическите инсталации. — Той направи малка пауза. — Твоята се е скапала.

— Какво означава всичко това?

— Означава, че си болен от мултиплена склероза. Свързано е с тази обвиваща тъкан. Тялото ти престава да прави това, което ти го караш.

Тийлман го погледна и бавно кимна. Беше чувал това съчетание и по-рано, мултиплена склероза, но никога не си беше направил труда да провери какво представлява, беше просто като лоша новина за някой друг, нечия друга трагедия. Той седеше на леглото на Лора и си спомни за бензиностанцията в Хамбург, за колонките, които бе изгубил от фокус, за бензина, който се бе разлял навсякъде по него, за миризмата, от която не можеше да се отърве в продължение на няколко дена.

— А очите — промърмори той. — Това отразява ли се на очите?

Емъри кимна.

— Да — отговори той.

— А на равновесието? На този род неща?

— Да.

Тийлман кимна и отново усети миризмата на горивото.

— Е, и как свършва всичко това? — попита той. — Смъртоносна ли е тази болест? Умира ли се от нея?

Емъри вдигна поглед, затвори доклада и се пресегна да вземе халата си.

— Не — отговори той. — И в това е проблемът.

Той направи малка пауза.

— За това и Лора е толкова разстроена. Затова й беше толкова трудно. Да ти каже. Да те накара да я разбереш. Това е причината сега да бъде тук.

Тийлман отново кимна и преглътна с мъка, а ръката му бавно се плъзна назад по намачкания чаршаф и потърси нейната.

— По дяволите — изръмжа той тихо.

Ръката му най-после намери нейната. Стисна я силно, като продължаваше да гледа Емъри.

— Ти казал ли си на някого в Управлението?

— Не.

— А тя?

— Не.

— А някой друг да е споменавал? Лекарят например?

— Не.

— Слава богу, че не сте го направили.

Настъпи дълга тишина. Тийлман отново стисна ръката на жена си.

— Съжалявам — глухо промълви той. — Мисля, че явно съм сгрешил.

Емъри повдигна рамене и върна папката отново в плика, след което го пусна на пода.

— Въпрос на интерпретация — сухо изрече той. — В това никога не си било особено добър.

 

 

На следващата сутрин, в десет и половина, Маквий най-накрая успя да се обади по телефона.

Седеше на бюрото в офиса на Амер, в кметството на Рамалах със слушалката, прилепена до ухото си, очаквайки отговора на Фридланд. Офисът бе препълнен с повече от дузина души, повечето младежи. Бяха застанали в полукръг около бюрото на Амер, облечени с дънки и тениски — униформата от барикадите. Амер бе седнал зад бюрото си, внимателен, търпелив, като от време на време кимаше и започваше да говори на арабски, оставяйки слушателите му внимателно да попият всяка една изречена фраза. Тъй като не разбираше арабски, Маквий нямаше никаква представа за какво разговарят. Само една дума, която се подмяташе напред и назад той успя да разбере, една провокация, един вик на недоволство.

— Саддам! — извикваше от време на време някой.

— Саддам! — съгласяваха се и останалите.

Телефонът в другия край на линията престана да звъни и някой отговори. Маквий позна гласа. Звучеше остарял и изморен и леко напрегнат, беше гласът на човек, не убеден в това, което денят можеше да му сервира.

— Мистър Фридланд? — несигурно попита Маквий. — Аз съм. Вашият приятел от морската пехота.

Настъпи кратка тишина. После Фридланд заговори очевидно малко по-ангажиран.

— Къде си?

— В Израел. На Западния бряг.

— И какво правиш там?

— Твърде е сложно да ви обяснявам. — Той погледна към другия край на стаята, опитвайки се да надвие шума, като запуши свободното си ухо с ръка. — Имаме малко от онова смешното нещо на Острова, а също и в Щатите. Знам малко повече за това, което се намира в Щатите. Въпросът с Острова е малко по-хлъзгав. Сигурно е само това, че онова нещо е там. — Той направи пауза. — Чувате ли ме? Знаете ли за тези неща?

— Да. — Фридланд направи пауза. — Да, сигурно говорим за същата стока? За същата, каквато имат в Щатите ли?

— Да.

— Ясно. — Фридланд отново направи пауза. — И се опитваш да ми кажеш, че е на сигурно място?

— Да. — Маквий се намръщи. — Друго, трябва да замина за Щатите. Да разчистя някои неща. Вече е ясна и историята за приятелчето от Куинс сейт. Можете да предадете на клиента. Окей?

— Да. Я ми кажи…

— Не. Слушайте. Направете ми една услуга. Обадете се на този номер. Името на момчето е Били. Кажете му, че татко му изпраща много целувки. Кажете му, че скоро ще се върна. Окей?

Без да изчака отговора, Маквий продиктува телефонния номер на дома на Сара и затвори слушалката. Амер не бе особено щастлив от това, че той искаше да използва телефона му заради подслушванията на израелците и го бе помолил да говори колкото се може по-малко, да не споменава за нервнопаралитичния газ и да не назовава никакви имена, нищо очевидно. Какво точно бе разбрал Фридланд под смешното нещо Маквий не можеше да гадае, но онова, което се отнасяше за Яков, беше ясно и му бе трудно да повярва, че Фридланд и арабинът нямаха някои малки подозрения. Те сигурно знаеха откъде тръгва цялата история. Нямаше как да не знаят. Маквий се изправи. Амер беше повел младежите към вратата. Когато офисът отново остана празен, той с жест посочи на Маквий да седне. Имаше уморен вид.

— Още трима — въздъхна той накрая.

— Още трима какво?

— Убити. Вчера. — Той кимна към вратата, където заминаващите си младежи отново бяха започнали да викат в коридора. — Искат и аз да се присъединя към стачката. Към поредната стачка. Смятат да затворят всички магазини и предприятия. Смятат да престанат да плащат данъците си. Искат от мен да оттегля всички средства, които вече са събрани. Да не ги давам на израелците.

— А ти? Ти ще го направиш ли?

Амер го изгледа за момент, после сви рамене.

— Може би — отговори той. — А може би не. Тук имаме големи проблеми със Саддам. Всички искат Саддам да победи. Всички. Ако Саддам победи, американците ще напуснат Залива и само бог знае какво ще се случи след това.

— Тук ли?

— Разбира се. Саддам твърди, че се бори за палестинците. Това сме ние. Защо да не му повярваме?

— Но какво би станало, ако той загуби?

— Точно така — Амер се отпусна назад на стола си. — Тогава и ние ще загубим. Израелците вече ни обявяват за предатели.

Той отново повдигна рамене.

— Но какъв ли друг избор имаме? Израелците никога няма да ни върнат нашата страна обратно. Никога. Те дори ще престанат да разговарят с нас. Нали чуваш какво говорят хлапетата сега?

Маквий кимна.

— Разбра ли ги? Това, което казаха за онзи човек, за Асали?

— Не.

— Асали беше един терорист. Беше от Наблус. Взривяваше автобусите на жълтите. Но избяга да живее в Германия. После си промени мнението за Израел. Беше готов да седне и да преговаря за правата на израелците. За някаква мирна конференция. За това как сме можели да живеем заедно. И знаеш ли какво направиха с него израелците?

— Не.

— Убиха го. Защото изведнъж бе станал твърде опасен. Разбираш ли какво ти говоря? Думи, не куршуми. Ето от това се страхуват израелците най-много. От думите. — Той спря и отново погледна към вратата. — Но хлапетата не могат да разберат. А и защо ли им е? Всичко, което са виждали през живота си, е било израелската окупация. Блокади на пътищата. Засади. Арести. Побои. Това е техният език. Езикът, на който израелците са ги научили. — Той отново спря. — Израелците привлякоха зет ми, Абу Юсуф. Те бяха тези, които убиха сина му. Те го накараха да повярва, че е бил терорист. Те му дадоха нервнопаралитичния газ. Те искаха да го направят да изглежда така, сякаш ние сме готови да направим всичко възможно, за да можем да спечелим войната. По този начин те можеха да настроят Запада срещу нас, като се опитват да втълпят колко опасни можем да бъдем, колко безочливи сме ние.

Усмихна се уморено.

— Знаеш тази дума, нали? Безочлив?

— Да.

— Запомни я. Абу Юсуф все още притежава нервнопаралитичния газ. Отново разговарях с него тази сутрин. Знам къде се намира. Той все още не знае истината за жена си. Може би той просто не чете вестниците. Може би и не гледа телевизия. Но в момента, в който разбере за жена си — той сви рамене и прокара пръст по ръба на ножа за разрязване на писма, който лежеше на бюрото му, — тогава израелците ще постигнат своето. Тогава ще пуснат чудовището. Чудовището от Западния бряг, което има нервнопаралитичен газ. Разбираш ли ме?

— Да — Маквий се поколеба. — И какво смяташ да правиш по този въпрос?

Амер въздъхна и остави ножа върху бюрото като поклати глава.

— Не знам — отговори той. — Доста съм умерен. Всичко, което искам, е мир. Почтен живот. За мен. За децата ми. Не искам Абу Юсуф да облива с газ никого. Но кой знае? Може би хлапетата са прави? Може би насилието е единственият език, който човечеството може да разбере? — Той спря за момент. — Във всеки случай, не това е важното сега. Важното е далеч по-просто. Това е важно. Кой е накарал Абу Юсуф да замине за Ню Йорк? Кой му е дал нервнопаралитичния газ? Чия е била началната идея за това?

— На израелците.

— Да, разбира се.

— Но как можеш да го докажеш?

— Вярно. — Амер отново взе ножа и започна да си играе с него. — Не изключваме възможността израелците да те търсят — каза той. — Също и Села. Те внимават доста с мен, с хората, които работят тук. Но подслушват разговорите ни.

Той кимна към телефона.

— Да, но аз не употребих никакви имена.

— Знам. Слушах те. — Той спря и отвори някакво чекмедже, след което извади един голям кафяв плик и отново затвори чекмеджето. — Един човек ще се погрижи за теб. Един човек от Рамалах. Той има камион. Ще те изведе от Западния бряг. В камиона има място, където ще можеш да се скриеш…

Той отново спря и се изправи, като остави плика на бюрото, след което отиде до прозореца.

— Ще те заведе в Назарет. От там ще те поеме друг.

Маквий се намръщи, след като проследи маршрута.

— А защо да не минем по моста Аленби? — попита той. — Защо не минем право през реката и да отидем в Йордания?

Амер се усмихна.

— Западният бряг представлява един концентрационен лагер — каза той тихо. — Ти сам си се убедил в това. Мостът Аленби е единственият път към Йордания. Точно това е причината, поради която го охраняват толкова добре.

Той присви рамене.

— Камионите, които пътуват за Йордания, трябва да бъдат опаковани, също като колети, всичко да е запечатано, специални пломби. Те търсят дори в петролните цистерни. — Поклати глава. — Никой вече не минава през моста Аленби.

— Тогава откъде ще мина? По кой маршрут?

Амер дълго го гледа замислен. После отново се усмихна.

— Имаме добра организация — отговори. — Трябва да ни имаш доверие.

— Аз наистина ви имам доверие.

— Добре. — Той кимна към бюрото. — След два дни ще бъдеш при Юсуф. В плика има две писма. Едното е от мен. Другото е от жена ми. Моля те, предай му ги.

— А къде е той?

— В плика има една карта. Намира се в щата Мейн. Адресът е написан. Трябва да ми се обадиш от Щатите, когато пристигнеш. Ако той е продължил, той ще ми се обади. — Направи кратка пауза. — Има и една снимка. Жена му ми я даде, преди да умре.

Маквий кимна и погледна към плика.

— Окей — каза той. — А какво ще стане със Села?

Амер го погледна за момент, като вече върху лицето му попадаше сянка и това подчертаваше дребната му, слаба фигура, чийто силует се виждаше срещу светлината.

— Села ще тръгне с теб — тихо отговори той. — Ще тръгнете сутринта.

— А след това?

— Тя сама ще реши.

 

 

Рос пътуваше по М4^[1] на запад от Лондон, когато му се обадиха от Вашингтон. От Даунинг стрийт бяха дали номера на портативния телефон в колата му на Съливан.

Американецът звучеше дори по-мрачно от обикновено.

— Онзи тип, Маквий — каза той.

— Да?

— Къде е той? С какво се занимава?

— Нямам никаква представа. — Замълча за миг и погледна скоростомера. До Бристол оставаха деветдесет мили. Ако имаше късмет, щеше да може да се прибере там за обяд. — Защо? — попита.

— Израелците са плъзнали навсякъде по Западния бряг и го търсят.

— Откъде разбрахте?

— Вдигнали сме няколко птички ЕЛИНТ и АУАКС^[2] от базата в Даран. Разчитаме техните радиограми. Трябва да знаем дали ще предприемат някакви самостоятелни действия.

Рос кимна. След вчерашните заплахи от Багдад, светът очакваше да научи нещо от Тел Авив. Саддам беше обещал да унищожи Израел, ако Щатите се опитали да притиснат Ирак. Заплахата беше съвсем директна и бе предадена на такъв език, на който израелците се опитваха да обръщат внимание, а сега американците подслушваха техните комуникационни връзки.

— Маквий — повтаряше Съливан. — Трябва да го намериш. Открий къде се намира. Преди скапаните израелци да са го направили преди нас. — Той направи малка пауза. — Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това?

— Разбира се — автоматично отговори Рос, като подаде ляв мигач и намали скоростта, когато приближи до следващата отбивка.

 

 

Маквий се качи в чакащата пред сградата на общината линейка до склада в покрайнините на Рамалах. Стъклата в задната част на каросерията бяха замъглени и той легна върху носилката под полиетиленовото одеяло, предавайки се на вниманието на младата санитарка. Тя говореше на сносен английски и се опита да го убеди, че никой няма да ги спре. Ако това все пак се случело, санитарката била инструктирана да подаде малко количество газ от цилиндъра, завързан в горния ъгъл. Така, изпаднал в безсъзнание, с маската нахлупена на лицето му, Маквий щеше да бъде представен просто като поредната жертва, която трябва да бъде откарана в болницата.

Пътуването отне не повече от пет минути. Линейката спря, след което започна да се движи на заден ход и Маквий чу как вратите се затвориха след тях. Вън се чуха стъпи, после приглушен разговор на арабски, говореха мъж и жена. Задната врата се отвори и Маквий се изправи, доволен, че успя да избегне газа. Две лица надникнаха вътре. Едното виждаше за първи път. Другото бе на Села. Маквий се усмихна. Тя бе облечена в традиционната арабска туба, тъмносиня памучна роба. Главата й бе забулена с дълъг памучен шал, а на краката си имаше чифт пантофи в яркозелено, което изглежда бе любимият цвят на местните жени.

Той остана на разстояние за известно време, изненадан от ефекта на дрехите, опитвайки се да отгатне къде ли бе прекарала цялото време, докато го нямаше. Дрехите й отиваха.

— Откъде взе това?

Села се усмихна едва доловимо.

— Бяха на Хала — отговори.

После представи непознатия, шофьора на камиона, който трябваше да ги откара до Назарет. Беше мъж на средна възраст, който страдаше от излишно тегло, огромен и приветлив. Камионът му бе паркиран отзад, вече натоварен за пътуването с няколко дузини щайги от местни овощни градини. Маквий отиде до него. Изглеждаше почти толкова стар, колкото и шофьора, беше четиритонен Бедфорд, оцелял след безбройните катастрофи, които явно бе преживял. Предното стъкло бе пукнато, а гумите бяха съвсем гладки. В страна, в която не валеше дъжд, явно също съществуваха проблеми с ръждата. Маквий погледна към Села.

— Къде ще седнем? — попита той.

Тя се изсмя и го поведе към задната част на камиона. Шасито бе по-дълбоко от обикновено и представляваше една конструкция наподобяваща кутия, цялата потънала в мръсотия. Задната част на кутията бе отворена и се виждаше как кухината продължава по продължение на цялото шаси, беше тъмна и миришеше на масло и изгорели газове.

Маквий надникна недоверчиво. Изпитваше ужас от затворени пространства.

— Тук ли? — попита той.

Села кимна. Това беше техника, заимствана от Ливан. Това бе най-лесният начин за хората от Хизбула да пренасят отвлечените си жертви от място на място. Трябваше да легнат в цял ръст по продължение на камиона. Задната част щеше да бъде запълнена с маслени варели и няколко греди, като по този начин щяха да останат изолирани. Свеж въздух щеше да влиза през специално пробитите за целта отвори в долната част на шасито. Камионът беше редовно употребяван, пренасяйки човешки товари навсякъде по Западния бряг.

Маквий сви рамене, не желаейки да покаже страха си, след което напъха плика от Амер в ризата си и запълзя навътре в кухината. Миризмата беше отблъскваща. Подът на кутията бе залят с масло. Пълзейки напред по корем, той усети маслото навсякъде по дланите си, по лактите си. Нямаше никакво място за каквито и да било маневри, нямаше къде да легне, освен направо на металния под, което означаваше да прогизне целия в масло. Опита се да се настани възможно най-удобно, след което погледна надолу и видя как Села пълзи към него. Накрая тя се излегна до него, смъкна шала от главата си и го нави на няколко пъти, като всяко движение я затрудняваше в тясното пространство. Маквий я погледна, беше само на няколко сантиметра, когато тя се надигна и постави нагънатия шал под главата му, оставяйки достатъчно, за да може да подложи собствената си буза, някаква импровизирана възглавница между себе си и метала.

Шофьорът намести последната греда до краката им, с което сложи край на притока на светлина и изсъска нещо на арабски съвсем близо през корпуса на камиона. Села му отговори с една-единствена дума, после Маквий усети как шасито се размърда, когато шофьорът се качи в кабината и запали двигателя. Почти веднага пространството около тях се изпълни с дим и Маквий започна да кашля, опитвайки се да поднесе ръце към устата си, и разбирайки, че едва ли ще може да оцелее през следващите два часа, които им предстояха. Клаустрофобията го преследваше като кошмар през целия му живот. Това бе една от причините да се чувства като у дома си, когато се катереше по планините, където го изпълваше чувството за безкрай. Камионът потегли и излезе от склада, шофьорът сменяше скорост след скорост и димът започна да се разсейва постепенно, а въздухът стана по-малко кисел. Маквий затвори очи и се опита да се успокои и тогава чу гласа на Села в ухото си.

— На малки вдишвания — шепнеше му тя. — Просто дишай на малки порции.

Той отново отвори очи и взе ръката й в своята, стисна я учуден от силата й, от начина, по който се бе научила да се приспособява, на пълното отсъствие на какъвто и да било страх или оплаквания. Яков, помисли си той, трябва да е бил един от най-щастливите мъже на света, когато камионът навлезе в главния път и зави на север.

 

 

Фридланд беше зад бюрото си по-малко от час до времето, когато Рос се върна в Лондон. Бе останал през нощта в Портсмут, извикан там от местната полиция, според която дъщеря му бе изчезнала някъде в морето. Била видяна да плува в района на пристанището напълно облечена. Обадил се някакъв свидетел, когато видели, че не се появила обратно на повърхността.

След като бе прекарал една безсънна нощ, все още леко замаян, Фридланд бе станал рано, за да се срещне с хората от бреговата охрана, по-точно с един мъж на средна възраст със слабо и изпито лице, който очевидно не се трогваше особено много от хорските трагедии. Те стояха в една от кулите при входа на пристанището, облени от слънчевата светлина, брулени от силния западен вятър. Отливът носеше водите откъм устата на залива и се плискаше в основата на кулата, а Фридланд нямаше никакви основания да не вярва на мрачните предсказания на мъжа от бреговата охрана. Нямаше да бъде лесно да открият трупа на дъщеря му. Най-подходящото място за издирване щяло да бъде на шест-седем мили на изток. След малко повече от месец прекарани във водата, от него нямаше да остане кой знае колко много.

Сега, след като се бе върнал в Лондон, Фридланд седеше зад бюрото до големия дъгов прозорец, столът му бе извит в посока към площада. Мислеше си за възпоменателната служба. Същите мисли вече го бяха спохождали, когато почина съпругата му, след дългия разговор със свещеника от Каршалтън и тогава той така и не стигна до някакъв свой извод. Можеха ли самоубийствата изобщо да бъдат отслужени в църква? Можеше ли църквата някога да намери място в своето сърце за онези, които бяха обърнали гръб на живота и бяха избрали забвението? Фридланд седеше загледан към площада и видя как беемвето на Рос се стрелна през служебния паркинг. Все още не можеше да намери верния отговор. Жена му, майката на Стеф, беше решила да сложи край на живота си с таблетки. Беше я намерил в леглото в безсъзнание, като преди това бе нахранила котките, бе изключила парното отопление, бе платила всички сметки и бе почистила и подредила цялата къща. Бележката, която бе пуснала по пощата, бе изненадващо целомъдрена, едно сантиментално сбогом, което още повече бе озадачило монсеньора. Фридланд поклати глава, все още загледан в снопа светлина, заливаща площада, и чу как Рос влезе в стаята, без никой да съобщи за него, без да почука.

Фридланд се обърна с лице към стаята. Рос стоеше пред бюрото, преметнал блейзъра си през рамо, имаше вид на зает човек, който е бил отклонен от някаква изключително важна задача.

— Обажда се Съливан — започна той. — Иска да знае нещо за Маквий.

— О?

— Къде е той?

— В Израел.

— Знам това. — Той направи пауза, нетърпелив, рязък. — Къде по-точно в Израел?

— Нямам представа.

— Обаждал ли се е?

— Да.

— Кога?

— Тази сутрин. — Фридланд кимна към телефона. — Преди половин час.

— Даде ли ти някакъв телефон?

— Не.

— Дали ще се обади пак?

Фридланд повдигна рамене и се отпусна назад на стола си, като се обърна леко към прозореца и продължи да мисли за дъщеря си. Беше се опитвал веднъж да я научи да плува, в Каршалтън Батс. Беше й купил чифт раменни въздушни възглавнички и едно съвсем ново гумено пате. Детето бе плакало, когато в очите му бе влязла вода, лютивото усещане на хлора. След втория опит той се бе отказал. Сега се прозя. Рос продължаваше да чака, бе по-нетърпелив от всякога.

— Е? — попита той. — Ще се обади ли пак?

— Може да се обади — Фридланд повдигна рамене. — А може и да не се обади.

— Трябва да се обади.

— Трябва ли? — Фридланд го погледна забавно. — Трябва, значи?

— Да. — Рос се намръщи, бръкнал с едната си ръка в джоба. — В противен случай…

— Какво?

— В противен случай ще трябва да търсим някакъв друг начин да… — той повдигна рамене — скъсим веригата.

— Като например?

— Като например сина му.

— Фридланд го погледна с още по-широка усмивка, наслаждаваше се на нетърпението на Рос, на неговата вяра, че светът съществува, за да му принадлежи.

— И какво ще искате да направя с него? — попита той. — Да го отвлека ли?

— Може би.

— Сериозно ли говорите.

Рос погледна надолу към него изненадано.

— Да — отговори той. — Разбира се.

Фридланд кимна. После стана и протегна ръка. Рос се втренчи в него, а собствената му ръка бе все още в джоба.

— Какво означава това? — попита той. — Какво означава всичко това?

— Просто довиждане — отговори му Фридланд и го поведе към вратата.

Телефонът започна да звъни. Фридланд спря, погледна към Рос, измърмори някакво извинение и се върна до бюрото, където вдигна слушалката. Той слуша известно време кимайки, после благодари на обадилия се и затвори. Рос се бе върнал до бюрото загледан в телефона.

— Маквий? — попита той.

Фридланд го погледна и се усмихна.

— Твърди, че онази работа е в безопасност. Казва, че нямаме никакви проблеми. Предполагам, че става въпрос за газа. — Той направи малка пауза. — Трябва да предадете на американския си приятел същото. Очевидно и те имат подобен проблем.

Той отново спря.

— Маквий твърди, че положението е овладяно. Предполагам, че той знае къде се намира газът.

Рос го погледна.

— Какво друго? — попита, като кимна към телефона. — Какво друго каза той?

— Току-що ли? — Фридланд отново се усмихна. — Това беше бреговата охрана. От Портсмут. Намерили са дъщеря ми. Изхвърлена от водата на плажа.

 

 

Маквий разбра, че пътуването е приключило едва когато Села му го каза, прилепила устни до ухото му и с ръка обхванала главата му.

— Назарет — прошепна тя. — Вече сме тук.

Маквий кимна и изръмжа. На три пъти му бе прилошавало неудържимо и тихо бе повърнал в мрака. Миризмата на повърнатото бе станала дори по-силна от тази на маслото и изгорелите газове. Половин час след като бяха тръгнали, Маквий със сигурност знаеше, че няма да може да го преживее. Безкрайното друсане, непрекъснатата смяна на скоростите, безспирния вой на трансмисията. На два пъти бяха спирани за проверка като камионът отбиваше встрани от пътя, но двигателят продължаваше да работи и кутията им се изпълваше с изгорели газове. Села лежеше до него заслушана в гласовете на войниците, които бяха заобикаляли камиона, притисната до него, просто за да му вдъхне малко кураж. И в двата случая проверките се оказаха съвсем кратки, шофьорът се шегуваше нещо с войниците, размяна на леки обиди и предупреждение да не се натягат кой знае колко много, когато подкарваше камиона обратно по магистралата и продължаваше пътешествието на север.

Веднъж, някъде след средата на пътя, камионът бе намалил ход на един голям склон, двигателят с мъка се мъчеше да не спре, а изгорелите газове бяха станали по-гъсти от когато и да било и се виеха на кълба около тях. Маквий бе затворил очи, опитвайки се да си поеме дъх, а в стомаха отново бе започнало да му се повдига, но Села го бе успокоила, прошепвайки в ухото му, че най-лошото е вече минало, че нямало склон, който да продължава вечно, че скоро щели да стигнат до билото и щял да последва свежият въздух след това, щяло да последва дълго спускане надолу и вече нямало да има такива лоши моменти. Докато я слушаше, опитвайки се да се концентрира силно върху думите й, Маквий бе кимал, замислен за мъжете и жените, които бяха оставили след себе си, сцените от болницата, за разбитите глави и разбития хорски живот, и знаеше, че пътуването определено щеше да продължи по-дълго от неговото собствено съществуване.

Сега бяха стигнали в Назарет и камионът бе вече спрял, беше направил маневра на заден ход и отново бе спрял, този път окончателно. Шофьорът угаси двигателя и в последвалата тишина Маквий успя да чуе как извади ключа от таблото. После той слезе от кабината и капакът при краката им се отвори с трясък, а откъм задната част се чуха някакви гласове и тракането на варелите с масло, след което постепенно проникна бледата светлина през образувалата се синя мъгла.

Зашеметен, Маквий се опита да помогне на Села да излезе с краката напред, а после я последва. Камионът бе паркирал в някакъв двор. Той бе ограден от ниски сгради с плоски покриви. Маквий премигна и пое първите истински глътки въздух, наслаждавайки се с цялото си същество на почти забравеното усещане, на почти течния вкус, който свежият въздух имаше. Погледна Села. Беше цялата покрита с масло и прах, а части от тубата на Хала бяха покрити с повърнато. Той я докосна и й се извини, като се опита да го избърше, но краката му се подкосиха, земята се надигна срещу него и се сгромоли отгоре му, макар ударът да бе омекотен от някой, който бързо бе пристъпил напред. Маквий поклати глава, отново се извъртя и се вгледа в огромното лице с черната брада и грубата усмивка.

— Моше — каза той натъртено.

Час по-късно те отново пътуваха на север, този път в камиона на Моше, и тримата в шофьорската кабина, с отворени прозорци, и горещият въздух лудо препускаше край тях. Водата от една кофа в двора бе върнала Маквий към реалния живот, но въпреки това той още усещаше вкуса на масло и повърнато в устата си. Когато се качваше в камиона на Моше, той бе успял да се погледне за миг в огледалото — някакво същество от филм на ужасите, косата му станала на клечки от полепналото по нея масло, лицето му покрито с кал, очите му, налети с кръв. Села, която вече се бе качила, бе протегнала ръка и му бе помогнала да се качи, бе му се усмихнала и стиснала ръката му. Когато се задрусаха на север, по пътя ограден с овощни градини и рибни езера, Маквий се остави на въздушното течение да го прониже и да го пречисти, като промие съзнанието му, оставяйки в мислите му само мига, в който щеше да може да свали дрехите си и да вдигне лице под душа и отново да се почувства като нов човек.

Стигнаха в кибуца късно следобед, точно в най-горещата част на деня. Моше изви огромния камион от пътя и подкара по черния път зад кокошарниците. Като слязоха от камиона, Села поведе Маквий към една вила, която той никога не бе виждал преди това, в един от най-отдалечените краища на кибуца. Входната врата не бе заключена. Вилата им се стори мрачна и прохладна след жегата навън. Те пристъпиха вътре, предизвиквайки някаква кратка мелодия от звънците, които бяха закачени над вратата. Села прекоси голямата всекидневна, като че ли незабавно се почувства у дома и изчезна зад някаква врата в дъното. Маквий чу плисването на вода от душа, после Села се появи отново и го повика като този път тубата беше свалена и на себе си имаше само чифт бикини. Маквий я последва под душа, съблече си дрехите, оставяйки ги на пода, докато тя го насапунисваше от главата до петите, след което се зае със себе си, натривайки се с една груба тривка, като продължаваше упорито да трие, по този начин сваляйки от себе си маслото и мръсотията, после започна да разтрива косата му с пръсти с нежни движения, напълно интимни. Маквий я наблюдаваше, докато тя си вършеше работата, като майка, като сестра, вършейки това, което само един истински приятел можеше да направи, без смущение, и разбра, че това, което му се случваше сега на него, трябва да е било ежедневие за тях, за Яков, за Моше, за Села, преди много години, в същия този кибуц. Попаднал тук случайно, като един минаващ пътник, той се бе присъединил към този странен патриархален свят.

Когато отново се почувства чист, той я остави да го избърше, усещайки още по-голяма интимност, опитните й пръсти разтриваха приятно с грубата хавлия и най-малките и най-влажни места. След това тя го поведе към спалнята, където чистият чаршаф на леглото бе вече отметнат настрани.

— Заспивай — каза му.

Маквий легна на леглото, все още гол, усмихна й се, а тя приведе глава и го целуна по устните, повдигайки нагоре чаршафа и му обеща, че ще го събуди по-късно, че ще бъде до него. Последното, което си спомни, когато затвори очи, бе отварянето и затварянето на входната врата и познатата песен на окачените над нея звънчета.

 

 

Абу Юсуф се събуди късно, завесите бяха плътно спуснати и мотелската стая бе потънала в мрак. Той остана да лежи на леглото още известно време, загледан в процепа светлина на големия панорамен прозорец. Чуваше се виенето на окачената наблизо висяща реклама. От по-далеч долиташе шумът от профучаващите камиони, който ставаше все по-тих и по-тих. Но освен това нямаше нищо.

Старецът стана от леглото, зашляпа бос по пода на стаята и дръпна въженцето встрани от прозореца, отваряйки завесите. Когато бе пристигнал по тъмно, той бе останал с впечатлението, че наоколо има дървета и езеро. Беше чул шепота на вълните, когато бе слязъл от колата и бе усетил мириса й, хладният дъх на някой поток или река. Освен това бе тихо, на няколко мили от междущатската магистрала, а по провинциалните пътища нямаше особено голямо движение.

Когато отдръпна завесите, той ахна при гледката, която се откри пред него. Мотелът бе ограден от планини. Те се стрелваха право нагоре пред него, връх след връх, тъмните борови гори преминаваха в голи скали, черно и кафяво над линията на лесовете. Поклати глава, зашеметен от промяната, само ден и половина зад волана, от Ню Йорк до тук, до Мейн, най-северната част на Щатите, до последната страница от картата. Той се отдръпна от прозореца и взе дрехите си, спомняйки си за решението, което бе взел предишната вечер. Може би щяха да се опитат да намерят колата, може би разполагаха с описанието й. Беше време да смени регистрационния номер. Беше време да я пребоядиса.

Облече се бързо и излезе от стаята, прескачайки закуската, и отиде право при колата. Когато бе пристигнал предишната вечер, той бе забелязал някакъв автосервиз и магазини по улицата на селцето, през което бе минал. Щеше първо да отиде там и да намери онова, което му бе необходимо, щеше да направи някои проучвания. По-късно, около пладне щеше отново да се обади на Амер, да му каже къде е отседнал и да го информира за развитието на нещата.

Той подкара на юг и след всеки завой пътят предлагаше нови и нови изгледи от планината, нови пейзажи. Големите крайпътни широколистни дървета бяха вече обагрени от есента, леко пожълтели и потрепваха на утринния бриз, а въздухът бе доловимо по-хладен през отворения прозорец. Две мили надолу по пътя той намери селото. Сервизът бе отворен и някакъв мъж, облечен в дънков комбинезон, наливаше бензин в допотопния си пикап. Две жени разговаряха за нещо пред магазина за битови стоки до него.

Абу Юсуф паркира олдсмобила и пресече пътя пеш. Напоследък мразеше да пътува по светло, чувстваше се несигурен за това какво може да знае полицията, загрижен за допълнително монтираните тръби до ауспуха. Той бутна вратата на магазина и влезе вътре. Имаше някаква особена миризма в него. Усещаше се мирисът на восък, на лак, на дърво, на бои. Отиде до щанда и обясни какво му трябва. Жената го изгледа подозрително. Селцето бе малко. В гаража не правели подобен род услуги. Трябвало да отиде някъде, където се занимавали с повече дейности, може би в Хултън, или да се върне в Бангор. Но най-добре щял да направи, ако си купел вестник и прочетял публикуваните реклами и да провери кои били местата, предлагащи тази услуга. Старецът й благодари, взе вестника и след като го плати, излезе. Вратата се тресна зад него и той бавно закрачи към колата с увития вестник под мишница, наслаждавайки се на тихата топлина и на ароматите на гората.

Влезе в колата и бавно, без да бърза, започна да разглежда рекламите във вестника. Чуждестранните новини бяха на пета страница. Погледът му се зарея по страницата, после спря. Имаше някаква неясна черно-бяла снимка. На нея се виждаха няколко младежи с маскирани лица. На преден план, по-близо до фотоапарата се виждаха полицаи. На главите им имаше шлемове, а в ръцете си държаха щитове. Някои от тях бяха въоръжени. Старецът се намръщи, когато разгледа снимката и позна сградата в дъното, високата до гърдите ограда на съда, покрита с бодлива тел. Рамалах, помисли си той. Очите му се задържаха върху снимката още известно време, търсейки някое познато лице, после погледът му спря върху заглавието, изписано отдолу. Устните му започнаха да се движат бавно, произнасяйки по букви думите, една след друга. СМЪРТ В ЗАТВОРА ПРОВОКИРА НОВ БУНТ, беше написано.

Старецът затвори очи за миг и поклати глава, опитвайки се да изтрие от съзнанието си заглавието, опитвайки се да го накара да изчезне, но след няколко секунди то продължаваше да си стои там. Той овлажни устните си. Те бяха пресъхнали. Продължи да чете текста като някой загубил се в джунглата, попаднал на път, който не познаваше, където всяко камъче криеше опасност. После внезапно той видя името й. Хала. Неговата Хала. Жена му. Майката на синовете му. Мъртва. Убита. В израелския военен затвор. Той погледна през стъклото, но не видя нищо, нямаше ги вече дърветата, нямаше я есента, нямаше ги планините, чуваше само виковете на разярените младежи, воя на сирените, намръщените израелци и техните мегафони и разваления им арабски, ударите на палките върху плътта, маслиненозелената редица от войници, които се втурваха напред. Поколеба се за миг, останал без дъх, потен, после посегна към ключа за запалването и вече знаеше какво трябва да направи.