Греъм Хърли
Дяволско дихание (15)

4.

Съливан се яви пред Овалния кабинет минута след като бе повикан от президента. До момента новините от деня бяха отлични: Обединените нации, горе, в Ню Йорк, бяха на прага на гласуването на въздушно ембарго срещу Ирак. Определени източници от Съвета за сигурност предвиждаха гласуването да завърши с почти единодушно да. И което беше още по-добре, Едуард Шеварднадзе, съветският външен министър, беше споделил пред американския посланик в ООН, че Москва вече е готова да подкрепи употребата на военна сила за освобождаването на Кувейт. Нищо, нищо повече не би могло да достави на президента по-голямо удоволствие от това. Това бе живо доказателство, че студената война е приключила с победа и че огромната съветска супердържава се обръща срещу един режим, който в продължение на дълги години бе подкрепяла и въоръжавала.

Съливан почука два пъти на вратата и влезе. Президентът седеше до камината, а високата му фигура бе заела единия ъгъл на дивана. Той вдигна поглед от доклада, който четеше, като пръстът му остана прикован в средата на страницата до мястото, до което беше стигнал.

— Здравей — посрещна го той. — Седни някъде.

Съливан седна. През последните четири дни отношенията между него и президента бяха се охладили. Това беше трудно за измерване, но Съливан, който имаше добре развит усет към промените в политическите температури, знаеше, че е така. Телефонът бе престанал да звъни, бяха спрели спонтанните обаждания за някой съвет или просто за едноминутен разговор. Пощата му бе олекнала чувствително, името му изведнъж бе изчезнало от документите, които трябваше да бъдат предавани за информация на ключовите политически постове. И като капак на всичко, той не бе поканен да присъства на две изключително важни среши през последните двайсет и четири часа — и двете бяха адресирани към най-близките съветници, такива като него, хора от изключителна важност. Неговата фигура очевидно бе под заплаха в шахматната игра, каквато представляваше политическият живот във Вашингтон.

Съливан седна и президентът му се усмихна, след което кимна към каната с кафе и продължи да чете доклада си. Минаха около пет минути, през които той не каза нищо, а продължи да чете. Съливан си наля кафе, но не го докосна и го остави на ниската масичка между двата дивана. Накрая президентът вдигна поглед, затвори папката и я постави върху дивана, нарочно прикривайки заглавната й страница.

— Имаме и добри, и лоши новини — бодро започна той. — И двете са от Тел Авив.

— Не ви разбирам, сър?

— Ще ти кажа лошите новини. Изпуснахме Шамир от каишката. Готов е да организира мобилизация срещу Саддам и вече му го е казал. Още нещо, каза го и на нас.

— Тоест?

Президентът направи гримаса, а погледът му се спря на папката, която лежеше до него. Съливан успя да забележи печата на Държавния департамент на задната и корица. Беше дипломатически доклад, който най-вероятно бе изпратен директно от Тел Авив.

Президентът се наведе напред.

— Тоест той ще предприеме изпреварващ удар срещу Саддам. Достатъчно е само арабинът да вдигне пръст и, прас! — Удари с юмрук по дланта на другата си ръка — любим негов жест. — И с човечеца е свършено.

Съливан кимна.

— Но какво казва той? По-конкретно?

— Нищо. А и от него не бива да се очаква, че ще изплюе камъчето. — Направи пауза и взе каничката с кафето. — Момчетата от Пентагона са съвсем наясно с това. На първо време израелците ще атакуват от въздуха. Ще се насочат към летищата. Ще унищожат самолетите му още докато са на земята. След това — той повдигна рамене — ще започнат да търсят скъдовете. Републиканската гвардия. Всичко е възможно да стане след това. — Спря и си наля кафе. — Познаваш онези момчета. Когато ги притиснат до стената, те престават да мислят с главите си. Знаеш кое е важно за тях, нали?

— Тел Авив? Йерусалим?

— Ами разбира се. А всичко останало — той поклати глава. — То е без значение.

Съливан отново кимна и взе чашата си. Кафето беше изстинало, но въпреки това отпи. Президентът се оказа прав. Новините не можеха да бъдат по-лоши от това. В мига, в който Израел нападнеше Ирак, с коалицията щеше да бъде свършено. Египет щеше да се оттегли. Сирийците щяха да си тръгнат, дори мароканците и испанците можеха да изпратят искрените си съжаления, че напускат. Ако това се случеше, войната вече нямаше да е същата. Без подкрепата на ООН, без многонационалните омиротворителни сили, американското присъствие в Залива вече щеше да бъде разглеждано като такова, каквото то всъщност си и беше: голи национални интереси, старата битка за евтин петрол. Водещият свят изправен срещу непокорните.

Съливан вдигна очи.

— А добрите новини? — измънка той.

Президентът кимна бавно, замислено, изпитателно от другия край на масата.

— Нашите приятели с нервнопаралитичния газ… — каза накрая той.

— Сър?

— Израелците са ги открили.

Съливан го изгледа.

— Открили са ги?

— Е… — президентът се усмихна. — Предполагам, че не са ги намерили. Но, да, поне знаят кои са.

— Сигурен ли сте в това?

— Те ни го казаха. Тази сутрин. Съвсем пресни новини. Добри новини. Още топли от фурната.

— И какво казаха?

Президентът изгледа Съливан и укорът, изписан на лицето му, бе съвсем неприкрит. После извади някаква жълта ивица хартия от джоба си. Разгъна я и я приглади върху коляното си.

— Две имена — бавно каза той. — Али Карами. И Абу Юсуф.

После вдигна поглед.

— Това да ти говори нещо?

Съливан кимна.

— Разбира се — отговори. — Първият. Али. Това е момчето, което бе намерено в Кетскилс. — Направи пауза. — Това вече ни бе известно. Всичко съвпада. Това е същото хлапе, което е изчезнало от хотела в Ню Йорк. През нощта, когато първият човек бе отровен с газ. Това ни бе известно. Нещата там бяха поставени под контрол.

— Така ли?

— Да.

Президентът кимна, без да каже нищо. После отново погледна към листа хартия.

— А този, другият? Юсуф?

Съливан се намръщи и поклати глава.

— Не, сър.

— Нищо?

— Не, сър.

— Никога не си чувал за него?

— Не, сър. — Той взе листа все още намръщен.

Президентът поклати глава.

— Всичко е придвижено по съответните канали — каза. — Вече разполагат с информация във ФБР, в Нюйоркския полицейски участък и във всички скапани места. Очевидно човекът е опасен. Разполага с няколко галона от газа. Имаме описание.

— На какво?

— На колата, която кара. И на самия него. — Той направи кратка пауза. — Очевидно човекът е някакъв ветеран. Някакъв старец от Западния бряг. Фанатик. Бил е терорист през целия си живот. Той е този, който е сформирал така наречената група Седми юни. Банда от един-единствен човек.

Той отново спря.

— Израелците разполагат с досието му. Изпратили са негови снимки. Пристигнаха тази сутрин. Препоръчват ни да го застреляме на място. — Усмихна се. — Федералните ме увериха, че ще го сторят само за няколко часа. Най-много един ден.

— Кое?

— Да го открият. Приятелчето от Западния бряг. Господин — той отново направи пауза, погледна надолу, забавлявайки се с името. — Юсуф… Джоузеф — той сви рамене — или каквото и да означава…

Съливан кимна, облегна се назад на твърдите бели възглавници, след като бе оставил кафето. Познаваше политическите трикове още когато му ги поднасяха в самия им зародиш, за това как усещането за власт му се измъква, когато очите се приковават към него, когато гласовете се снишават като една тиха покана да напуснеш стаята. Вече му се беше случвало веднъж. След това му бяха необходими осем години, за да заличи последиците. В подобна ситуация, но когато краката му се намираха под едно друго бюро, той се бе заклел, че никога няма да допусне това да му се случи отново. Но ето че отново бе изпаднал в подобна ситуация. Истински и изцяло прекаран. За втори път.

Той пусна една престорена лека усмивка, все още загледан в президента.

— Сър?… — попита той.

— Хари?

— Ако се върнем отново на лошите новини. На израелците. Саддам… — Той направи пауза. — С какви средства разполагаме?

Президентът вдигна поглед, а ръката му избра втора чаша с кафе. Усмихна се.

— Точно сега — започна той — нямаме никакви. Точно затова си помислих, че може би ти имаш някакви предложения.

 

 

Беше късно след обяд, когато Тийлман и Емъри стигнаха покрайнините на Итцехое. Градът бе разположен северно от Хамбург, на един час път, точно по средата на пътя до границата с Дания. Още бяха на аутобана, когато Емъри намали скоростта и прехвърли беемвето в най-дясната лента, следейки с поглед указателните табели, боядисани в синьо и бяло.

— Това ли е?

Тийлман, който седеше до него, кимна. По изчисленията му до свечеряване оставаха около три часа. Нямаха достатъчно време за щателно издирване, предварително си бяха купили карта на местността и бяха прегледали подробно близките пътища, един по един. Не. Ако успееха да открият това, което той подозираше, че ще открият, и ако това станеше, преди да падне нощта, то тогава можеше да се надява единствено на инстинктите си.

— Наляво — рязко каза той. — Към Вилстер.

Емъри кимна и зави наляво, към мрежата от местни пътища, които се виеха между равните парцели на фермата. Тийлман погледна към Емъри, поставил пръст върху картата. Бяха оставили Лора в един хотел в Бад Годесбург. Трябваше да напусне хотела, да плати сметката и да замине за международното летище във Франкфурт. Имаше дузина нощни полети за САЩ, като поне три от тях бяха за Вашингтон. Щеше да успее да се прибере вкъщи за закуска и да се подготви за завръщането на Тийлман. Когато си помисли за това, Тийлман се усмихна.

— Лудост — каза той за трети път. — Тя трябваше да ме зареже.

— Глупости. Никога не си приказвал смислени неща. — Емъри се усмихна. — Също както и никога не си бил търпелив.

— Никога не съм си го помислял — отново погледна към Емъри Тийлман. — Честна дума.

Пътуването им на север премина в размяна на информация. Тийлман осведоми Емъри за всичко, което бе успял да научи; каза му точно какво се бе случило в апартамента в Дюселдорф, за това как сам бе предал отровата, как Мосад го бяха изпързаляли за втори път в разстояние на една седмица, за това как Вулф се бе гърчил пред очите му, за най-грозната от всички видове смърт. Все още имаше у себе си някои от снимките на Инге и Вулф и ги бе показал на Емъри сутринта, докато Лора беше под душа. Емъри ги бе разгледал, разпознавайки дебелия волски врат на Вулф, гушата му, забавлявайки се на позите, и се съгласи, че материалът бе безценен, възможно най-добрият начин да бъде защитен Съливан срещу това, което германците евентуално биха могли да му плеснат. Мъжът бе истинско животно. Но още по-важното бе фактът, че бе избрал човек на Мосад за своя любовница. Какво по-добро доказателство от това му беше необходимо? Какви ли подобни рискове бе готов да предприеме той? В този момент от разговора им Лора бе влязла в стаята, заинтригувана да види какво бе това, което разглеждаха, и Тийлман промени темата на разговора, като предложи да поръча да им донесат кафе и варени картофи, три огромни блюда и междувременно бе прибрал снимките в джоба си, една част от живота му, която скоро трябваше да приключи. Той и Лора бяха прекарали нощта в едно легло, съвсем близо един до друг, като не си казаха почти нищо. Сутринта тя му бе превързала крака, след като го бе почистила внимателно, чудейки се откога бяха започнали да си говорят сериозно и да кроят планове за годините пред тях. Преди да й каже довиждане, няколко часа по-късно, Тийлман бе хванал главата й в ръцете си и й бе казал, че съвсем скоро ще си бъде вкъщи, бе й казал, че няма търпение да се прибере, бе й казал, че тогава всичко ще бъде наред.

— Това е, което мога да кажа — бе промълвил той, когато тя го целуна. — Едно от моите клишета.

Сега, когато навлизаха във Вилстер, Тийлман каза на Емъри да спре, когато забеляза указателната табела за сградата в кметството, и се огледа да види къде се намира противопожарната служба. Когато го намериха, той посочи на Емъри точно къде да отиде.

— Наляво — упъти го той. — После надясно и отново надясно.

Навлязоха в централната част на градчето. Беше компактно, старо и привлекателно градче с улици, от двете страни, на които се издигаха къщи наполовина изградени от дърво, а магазините бяха все още отворени, въпреки че бе късно следобед. Противопожарната служба, за разлика, бе построена от бетон и стъкло. От вътрешната страна на плъзгащите се стъклени врати имаше две устройства.

Тийлман, който силно накуцваше, тръгна към офиса, който се намираше на едната страна на сградата. Някакъв униформен служител ги изгледа, когато приближиха. Пушеше малка пура и четеше някакво списание.

Тийлман ги представи, като кой знае откъде измисли две имена.

— Господин Стюарт — започна той — и господин Уолъс. Пътуваме.

Служителят кимна, изправи се и подаде ръка, като любезно изслуша това, от което Тийлман обясни, че се нуждае. Имал приятели в района. Те притежавали една вила. Бил чул, че в нея избухнал пожар. Чудел се дали било вярно. Служителят бавно го изгледа с изпитателен поглед. Английският му бе безупречен.

— Пожар ли?

Тийлман кимна.

— Някаква вила. Може би, в някоя малка ферма.

— Кога?

— Скоро. Тази седмица.

Служителят бавно кимна, а погледът му се пренесе върху Емъри. Отначало не каза нищо. После ги покани да влязат в офиса. На стената висеше едромащабна карта на околността. Зоната граничеше на север с Килския канал, на юг — с пътя Вилстер — Итцехое. Между тях имаше поля и малки имения, къщи, отбелязани с малки черни квадратчета. Три от къщите бяха оградени с червен цвят, а до тях с молив бяха изписани различни дати. Тийлман ги погледна последователно. Датите бяха все от началото на годината. Той отново погледна, като се насочи към най-скорошната дата.

— Двайсет и първи септември — промърмори той. — Преди четири дни.

— Точно така.

— Какво представлява това място? — попита, като сложи пръст върху мястото на картата.

Служителят се загледа в нея.

— Това е ферма — отговори накрая.

— И какво се случи?

Той сви рамене.

— Никой не знае. Обади ни се един фермер — пръстът му се плъзна по картата — ето тук.

— Големи ли бяха щетите?

— Беше изгоряла до основи. Къщата. Прилежащите сгради. Всичко.

— И никой не знае какви са причините.

— Не.

— Никой не подозира?

Служителят отново сви рамене.

— Разбира се — отговори той. — Но ние сме пожарникари, а не полиция.

Тийлман кимна, знаейки, че инстинктът му не го лъже, погледна отново към картата, запомняйки пътя и разположението на фермата спрямо града. След това се обърна към служителя, подаде ръка и чу как Емъри приглушено се изкашля зад гърба му. Емъри пристъпи напред.

— Приятелите ни — попита той. — Бяха ли лошо пострадали?

Служителят, който все още гледаше Тийлман, се усмихна.

— Не, сър — тихо отговори той. — Къщата беше празна. Никой не ни се е обаждал оттогава. — Направи пауза. — Странно, не мислите ли?

Тийлман намери къщата само за няколко минути, след като се подрусаха по пътеката, водеща встрани от главния път, и след като успя да разпознае отличителните дървета, разположени край живия плет.

— Ей там — посочи той. — Къщата се намира сред дърветата.

— Ти си идвал тук?

— Да. Погледни… — Тийлман посочи. На около половин миля от тях, сред полята, на фона на небето някакъв океански кораб се движеше бавно, като бълваше дим от разположения в задната си част комин.

Емъри кимна впечатлен.

— Килският канал — каза. — Явно не си сгрешил.

Паркираха колата в сянката на дърветата и изминаха пеша оставащите сто метра до къщата, същия път, по който Тийлман бе преминал преди седмица, преди да стигне до Хале, преди да стигне до Бад Годесбург, преди бруталната му среща с Ото Вулф. Неокосената трева бе влажна от падналия малко преди това дъжд. Тийлман усети как панталоните му залепват за превръзката на крака.

Излязоха от горичката и спряха за момент. Къщата бе срината до земята, беше останала само част от страничните стени и то не повече от височината на коленете. Отвътре цялото място представляваше истинска бъркотия, черни овъглени останки, всичко бе или изгоряло на огъня, или довършено от пожарникарите. Тийлман и Емъри влязоха вътре, опитвайки се да намерят нещо, което да могат да идентифицират. Успяха да намерят останките от няколко кухненски прибора, празни бутилки, металния скелет на хладилника, предните панели на музикалната уредба. Тийлман се изправи над тях, обърна ги с крак и си спомни за германеца, за Клаусман, как седеше в креслото си с лула в ръка и слушаше Брамс. Клаусман бе първият човек, който му спомена за Литман Кеми, за иракската връзка. Клаусман бе този, който говори за химикалите, за нервнопаралитичния газ. Клаусман бе този, който го изпрати в Хале. Той потрепери на есенния хлад и продължи да върви през останките, през неузнаваемите преградни стени между отделните стаи, оглеждайки се, знаейки, че най-вероятно мястото е било щателно претърсено, че израелците вече са били тук, че са заличили следите си, като по този начин са оставили досието си неопетнено.

Тийлман се огледа наоколо, когато чу името си. Емъри бе на двайсет метра от него, стъпил сред купчина боклуци и държеше нещо в ръката си. Тийлман отиде при него, заобикаляйки купчините с пепел. Бяха извън мястото, на което се бе издигала основната сграда, земята бе осеяна с дребни останки и обгорено дърво. Тийлман се намръщи, познавайки останките от помпа, на която липсваше предната част, заедно с маркуча. Нощта, когато бе тук, той бе чул някакъв мотор да работи в мрака. Тогава си бе помислил, че това е шумът от генератор, осигуряващ електричеството на фермата, но сега го споходиха други мисли. Нямаше причини да мисли, че къщата не е била захранвана и от централно електричество. В такъв случай шумът, който тогава бе чул, можеше да идва единствено от тази помпа. Погледна към Емъри, който държеше нещо в ръцете си. Обърна го. Беше метално парче с дължината на бутилка за прясно мляко, със същата форма. И в двата си края бе отворена. Емъри го поднесе към носа си и внимателно помириса. Погледна към Тийлман и поклати глава. Тийлман се наведе.

— На какво мирише?

— На нищо.

— А какво представлява?

— Бог знае — Емъри погледна вътре и бръкна с пръст.

— Какво е това?

— Някакъв филтър — Емъри се намръщи и го измери на око. — Около двайсет милиметра.

Той се изправи, огледа се наоколо и разрови останките с крак. Мястото миришеше, тъжен и кисел аромат, беше се оформил пласт от плътно слепнала се пепел. Емъри спря и се наведе отново, като протегна пръсти и изрови някаква тръба, която прикрепи към предмета, който вече бе намерил, като се убеди, че двете части бяха от едно и също устройство. После погледна към Тийлман.

— Изобщо идвал ли си насам, когато си бил във фермата?

— Не. Само в къщата. — Тийлман посочи с жест наоколо. — Тук не съм идвал.

Емъри кимна и продължи търсенето си, като извади още части от тръбата. Положи ги на праха, след което извади миниатюрен фотоапарат и ги засне от различни ъгли. После продължи да върви бавно в същата посока, стъпка по стъпка, и намери още една част от тръбата. Направи още няколко снимки, докато Тийлман наблюдаваше. Накрая прибра фотоапарата и се присъедини към Тийлман, който го чакаше на тревата под дърветата. Беше започнало да вали, лек ръмеж, който образуваше тънка мъгла сред полята. Емъри погледна към Тийлман с гримаса на лицето. Беше увил предмета, който бе намерил, в носната си кърпичка. Тийлман кимна към тръбите, които бяха правилно подредени върху пепелта.

— Какво ли ще можем да намерим в тези тръби? — попита той.

Емъри повдигна рамене.

— Нищо — отговори той. — Огънят е унищожил всичко. И те са го знаели.

— А това? — Тийлман погледна към филтъра.

— Не знам.

Тийлман кимна безучастно и закуцука след Емъри, който бе поел през горичката към колата.

Двайсет минути по-късно, когато отново навлязоха на магистралата за Хамбург, Тийлман го погледна. След около час щяха да бъдат пред къщата на Инге, на брега на езерото, още една заключена врата, още една щателно прикрита следа, още една улика без изход.

Тийлман отново се замисли за Вулф.

— Тя е искала да го убие — тихо промълви той. — Знам, че го е искала.

Емъри не отговори нищо отначало докато нагласяше чистачките поради усилилия се вече дъжд. После погледна към Тийлман. Усмихваше се.

— Да — каза той. — Или да го убие, или да инсценира самоубийство.

 

 

Когато Маквий се събуди, вече беше тъмно. Вятърът се бе усилил и той чуваше скърцането на близките дървета. Отнякъде ставаше течение и от време на време се чуваше подрънкването на звънчетата над вратата на хижата му. Той се изправи с мъка. Дори и сега продължаваше да усеща вкус на нафта в устата си, кисел, леко метален вкус, и преглътна няколко пъти, опитвайки се да се отърве от него.

Огледа се наоколо, едва сега долавяйки нечие чуждо присъствие в стаята, някой седеше на ниския стол до вратата и го гледаше. Премигна. Беше Села…

— Късно е — каза тя. — Донесла съм ти храна. Трябва да тръгваме скоро.

Нахраниха се заедно в тясната кухня, ядоха салата от яйца, домати и бяло саламурено сирене. Села бе донесла хляб от столовата, прясно опечен, и Маквий сложи салатата между две филии, изненадан от това колко беше огладнял. Имаше и по една чаша плодов сок и след като погълна последните части от салатата и отпи, той усети вкус на сливи, ябълки и круши, вероятно от изпадалите в овощната градина плодове, преварени и замразени след това. Когато приключи с храната и изми чинията си в мивката, Маквий се обърна към Села. Тя бе отишла в съседната стая и му приготвяше чисти дрехи — риза, дънки и чифт ботуши.

— Къде ще ходим? — попита я той.

— В Ливан.

— Къде?

— В Ливан — отговори тя и вдигна поглед. — Моше ще те отведе до границата. Горе в планината. Той познава пътя през минните полета. Хората на Амер ще те посрещнат там. Трябва да тръгваме скоро. Те имат кола. Искат да бъдеш в Бейрут преди зазоряване.

Маквий кимна, подсуши чинията и последва Села в съседната стая.

— Моше често ли прави това? — запита.

Села погледна настрани и продължи да сгъва ризата, без да отговори. Маквий застана до нея. Беше облечена в шорти и тънка тениска. Едва ли това бяха най-подходящите дрехи за поход в планината.

— А какво ще правиш ти? — обърна се той към нея. — И ти ли ще дойдеш?

Села вдигна поглед.

— Е? — попита той.

Села поклати глава.

— Ще дойда с теб само донякъде — отговори тя. — После продължаваш сам.

Маквий се намръщи, без да разбира.

— И ти ще останеш в кибуца?

— Да.

— Но те все още те търсят.

— Да. — Тя повдигна рамене. — Така е.

— Но няма ли да дойдат тук? Не е ли това първото място, за което ще се сетят?

— Разбира се — отново каза тя и посочи с жест около себе си. — Но кибуцът е достатъчно голям и има достатъчно места, където мога да се скрия. Няма да е трудно. А и никой няма да ме предаде. Освен това, има още няколко места. Имам приятели, при които мога да остана. Могат да си търсят цяла вечност. Няма да ме намерят. — Тя спря и започна да си играе с едно разхлабило се копче на ризата. — Това е моят дом. Тук е моето място. — Тя се усмихна. — Може би ти е трудно да го разбереш?

— Да — кимна Маквий. — Сега наистина ми е трудно.

Той взе ризата, облече я презглава. Миришеше на прясно пране, мек, чист аромат. После взе дънките и също ги обу, изненадан колко добре му стояха. Когато се облече, той помогна на Села да се изправи.

— Не можеш да се криеш цяла вечност — каза той. — Ако искат да те намерят, те ще го направят.

Тя го погледна за миг изпитателно, от съвсем близо, а после близна пръста си и го докосна високо по лицето, по скулата, беше останала някаква бенка, нещо, което бе пропуснал да махне под душа. После се усмихна и леко го целуна по брадата.

— Ако успееш да стигнеш до Америка — тихо каза тя, — те едва ли ще посмеят да ме докоснат.

Тръгнаха от кибуца половин час по-късно с някакъв джип, реликва от войната през седемдесет и трета, като шофираше Моше. Задната част на джипа бе открита и Маквий бе седнал странично, тъй като друсането бе невероятно силно. Когато влезе в джипа, Моше бе извадил малка пушка, която му подаде с мрачна усмивка. Оръжието бе Узи, полуавтоматична пушка, израелско производство. Маквий ги бе използвал и по-рано, когато служеше, а и по-късно също, и знаеше, че са много добри. Беше красива пушка, съвършено балансирана, надеждна, прецизна и способна да понесе изключителни натоварвания. Сега оръжието лежеше в скута му, а на колана си сложи два допълнителни пълнителя. За какво би могъл да я използва, не му казаха нито Села, нито Моше. Може би допускаха, че може да му се наложи да я използва при преминаването на границата. Може би пътуването не бе уредено по най-съвършения начин.

Когато слязоха от планината и се озоваха отново в равнината, те завиха надясно и се насочиха на север по една тясна пътека, която миля след миля се виеше сред овощните градини. Моше караше бързо, ловко слаломирайки с джипа между по-големите дупки, като изръмжаваше от време на време, когато се случеше някое от колелата да напусне земята. Нощният въздух бе прохладен в долината и Маквий жадно го поглъщаше през струята, която го обливаше от отвора на вентилатора, натикваше го в дробовете си, които още страдаха от сутрешното пътуване. Това, че изобщо бе успял да оцелее, бе истинско чудо, той го знаеше и сега едната му ръка лежеше на рамото на Села като жест на признание.

В самия край на равнината те отново завиха надясно и излязоха на един по-широк път, който като бяла прашна панделка се виеше нагоре по планината. Моше маневрираше със скоростите като напъваше джипа да върви нагоре по склона и от време на време проклинаше, когато се окажеше, че е подценил някоя вдлъбнатина и джипът се подхлъзваше по лекия чакъл, а Маквий залиташе и присвиваше страхливо очи, докато Села оставаше невъзмутима. Джипът спря сред облак от прах и те слязоха и запълзяха по склона на планината, където някъде над тях се виждаха светлинките на друг кибуц. Отново завиха и се озоваха на една тясна пътека, а светлините внезапно изчезнаха. Рязко се усети разлика в температурата, стана по-студено и когато вдигна глава и се загледа напред, Маквий долови влажния, сладникав мирис на гора.

Сред дърветата тя спря. Моше загаси двигателя. Когато настъпи тишина, Маквий дочу пляскането на падаща върху камъни вода. Села се огледа. Беше извадила малко шишенце от чантата между краката си. Бутилката се затваряше с капачка на резба. Маквий я видя на светлината на фенерчето, което Моше бе извадил. Села го избута, подсказвайки му да слезе от джипа. Той излезе и тя го последва на малката полянка сред дърветата.

— А сега какво следва?

— Ела с мен.

Тя го поведе по някаква пътека между дърветата, въртейки наляво и надясно фенерчето на Моше. Маквий чу как Моше обърна джипа обратно на малката площадка, на която бяха спрели. Той се замисли за миг дали вече бяха стигнали до границата и дали бе работа на Села да търси пътя през гората и минните полета. Тогава изведнъж гората свърши и те се озоваха на ръба на един тесен вир. Села насочи лъча на фенерчето. Водата се спускаше шумно надолу на множество водопади. Маквий видя как после се събираше в един голям, летящ надолу поток. Потрепери. За първи път в Израел му се случи да изпита истински физически хлад.

Села му подаде фенерчето и му каза да задържи лъча върху водата. Той го направи, като държеше лъча на около метър пред нея във водата. Села се наведе на ръба на вира, напълни бутилката и я затвори здраво, след което я остави настрани. Наблюдавайки я, Маквий разбра, че тя бе идвала тук и по-рано и бе правила съвсем същото нещо. Движенията й имаха следа от изпълнението на някакъв ритуал, приличаха на нещо полурелигиозно. Тя се поколеба за момент, погледна нагоре по течението, после сви ръце, загреба с тях вода, поднесе ги към устата си и отпи. После повтори това, взе обратно бутилката и се върна при Маквий. Тогава му подаде шишето.

— Вземи — каза тя.

— Това за мен ли е?

— Не. За Юсуф.

Маквий кимна, усещайки колко студена бе водата дори и през стъклото.

— За Юсуф? — попита той. — Искаш да дам това на Юсуф?

— Да — тя го погледна, после кимна обратно към потока, който вече не се виждаше в мрака. — Това е река Йордан. Началото й. Всеки път, когато Яков трябваше да замине в чужбина, аз идвах тук. Носех вода и на него.

Тя се поколеба и леко докосна Маквий по ръката.

— Моля те, за Юсуф е. Кажи му какво му носиш. Кажи му, че му го изпращам аз.

— Той ще разбере ли?

— Не.

— Познаваха ли се с Яков?

— Не — тя направи пауза. — Кажи му, че му го изпраща една израелска съпруга. Една израелска вдовица.

Тя отново прекъсна.

— Кажи му също, че някои от нас се срамуват. Че стреляме, но след това плачем. — Тя докосна ръката му и остави някакъв друг предмет в нея, някакво малко парченце плат, поръбено с мъниста. — Дай му и това.

— А какво е то?

— Изрязах го от шала на Хала. То е на жена му. За него е.

Маквий кимна, сложи нещата в джоба си и се обърна с гръб към реката. Села вече държеше фенерчето и лъчът му пробиваше мрака в посока на пътя. Когато тя понечи да тръгне, той хвана ръката й, съвсем нежно.

— А какво ще дадеш на мен? — попита той.

Села спря и го погледна, лицето й едва се виждаше на оскъдната светлина на фенерчето.

— За теб ли? — попита тя. — Та ти ще се върнеш. Знам, че ще се върнеш.

— Искаш ли? Искаш ли това да се случи?

Села продължи да го гледа и да се усмихва. После се пресегна напред и с двете си ръце, очите й се затвориха, а лъчът на фенерчето лудо се замята между дърветата. Устните й бяха още влажни от сладкия и прохладен вкус на водите на Йордан.

— Знаеш ли, че имаме една дума? — прошепна тя. — Тук, в Израел?

Маквий поклати глава и я хвана в ръцете си. Тя отвори очи и го погледна.

— Това е шалом — промълви тя. — Означава мир.

 

 

На Тийлман беше необходима не повече от минута, за да влезе в апартамента на Инге. Успя да отключи вратата с една пластинка от закалена стомана, после с кредитната карта на Емъри и накрая — с един силен шут. В първия момент двамата мъже останаха пред отворената врата и се ослушаха. Четирите позвънявания не бяха дали никакъв резултат, но на Тийлман му се беше случвало да бъде заловен по подобен начин по-рано и сега реши да не рискува. Изчака още един момент, тогава кракът започна да го боли отново. После направи крачка напред и махна на Емъри да го последва.

Апартаментът беше празен. Бързо обиколиха всички стаи, убеждавайки се в това, което и без друго си беше очевидно — че Инге и Блум се бяха омели, като не бяха оставили след себе си нищо друго, освен едно празно легло, шкафове, пълни с храна, и една малка тенджера на печката, порядъчно изстинала, млякото покрито с коричка мухъл.

Тийлман се върна в спалнята. Гардеробът беше празен, чекмеджетата също. На нощната масичка имаше няколко забравени фиби за коса и четка за ресане. Тийлман я вдигна, разгледа я отблизо и позна дългите руси коси. Подуши я, после погледна леглото в огледалото, след това обиколи цялата спалня, спомняйки си за снимките и за ъглите, от които те бяха направени и започна да търси скритите камери. Според това, което Инге му бе казала, те би трябвало да бъдат четири и той успя да ги открие една по една, добре инсталирани, ефектно пригодени към интериора, така че да не бъдат забелязани, кухините бяха замаскирани от висящите над тях картини, или бяха скрити зад завесите, или пък зад стъклото на огледалата. Самите камери не бяха там, но тънките кабелчета, които ги свързваха и които се събираха на едно място на равнището на пода, където по-голям кабел, прекаран под килима, достигаше до един от краката на леглото, си стояха. Тийлман се излегна на леглото за известно време и протегна ръка надолу, а пръстите му веднага намериха бутона. Той се усмихна на простотата, с която бе направено цялото устройство. Това беше мястото, от което тя бе включвала апаратите, или един по един, или което бе по-вероятно — всички едновременно, но внимателно премерено, давайки си възможност да хореографира всяко едно свое действие, като някой истински майстор от цирка, който си служеше добре с кръста си, с таза си и искаше целият му репертоар от животински трикове да бъде непременно забелязан. Той затвори очи за момент и се замисли дали тя си бе направила труда да изхаби някой филм за краткото му появяване на сцената и за първи път му направи впечатление, че това нямаше никакво значение за него. Отново отвори очи и видя Емъри, който стоеше до вратата и го наблюдаваше.

— Дълго време ли остана тук?

Тийлман кимна.

— Три дена.

— Струваше ли си?

Тийлман се замисли над въпроса секунда повече, отколкото би трябвало. После поклати глава.

— Беше просто един вид събиране на опит, но такъв, какъвто едва ли можеш да си представиш — тихо отговори той.

Двамата отидоха във всекидневната и внимателно я претърсиха пълзешком, всеки квадратен инч от мокета, всеки пепелник, всяка книга на полицата до кухненския шкаф. После разглобиха капака на телевизора и надникнаха вътре. Снеха картините от стената, разглобиха телефона, изпразниха фруктиерата, изсипаха коша за боклук и провериха всички по-видни места, едно по едно, но не успяха да намерят нищо.

Повториха същата процедура и в кухнята, преравяйки всички кухненски шкафове, като изсипаха на пода съдържанието на всички пакети от сушена супа, които намериха, извадиха всички провизии, изпразниха хладилника, съдомиялната машина, разглобиха цокъла зад нея и през цялото време знаеха, че може би усилията им са напразни, че никой от завършилите Академията на Мосад няма да сглупи да остави нещо ценно след себе си.

Накрая, останали с празни ръце, те затвориха всички вътрешни врати и си тръгнаха от апартамента. Двайсет и четири часа след самото събитие германската телевизия най-после съобщи за смъртта на Ото Вулф и Тийлман спря в коридора, за да чуе името сред избърборените други думи от телевизора в съседния апартамент. Досега не се споменаваше за оставени някакви следи или за намеса на полицията. Тъкмо напротив — едно кратко съобщение от администрацията на централната болница в Дюселдорф твърдеше, че причината за смъртта е в един доста стар сърдечен недостатък. Човекът бил непрекъснато преуморен и силите му били изцедени. Починал от остра форма на сърдечен пристъп. Погребението щяло да се проведе в една берлинска църква и щяло да се състои след една седмица. Край на историята.

Сега, когато тръгна към вратата, Тийлман забеляза пакета на пода. Беше увит в кафява хартия, правилно подлепен с тиксо и неговото име бе напечатано напреки с големи черни букви. Вероятно когато бяха влезли в апартамента, ударът е бил толкова силен, че е запратил пакета зад вратата. Тийлман се наведе над мокета и го вдигна. Не бе тежък. После се върна във всекидневната и го остави на масата. Емъри застана до него.

— Какво мислиш? Да го отворим ли? Искаш ли да рискуваме?

Емъри поклати глава.

— В консулството — кратко каза той. — Ще го предадем на анализатора.

Излязоха от апартамента и подкараха към консулството. Дежурният офицер, който веднага позна Тийлман, ги покани да влязат. Беше късно, за да се надяват, че приемната на пощата ще работи, но дежурният имаше ключ и знаеше как да борави с машината. Анализаторът бе поставен в дъното на приемната. Беше с големината на клетка за зайци, от сив метал, и технологията, която бяха възприели, бе подобна на тази, по която се изработваха машините, с които бяха оборудвани летищата. Дежурният я включи, вдигна горния капак и внимателно постави пакета вътре. Тримата мъже се изправиха около телевизионния екран. В различните тонове на сивия цвят, той показа контурите на пакета. В него имаше нещо увито. Виждаха се копчета. Тийлман се намръщи.

— Това е сако — каза дежурният офицер. — Нечие сако.

— А има ли нещо друго?

— Да. Някакъв пакет. Ето го.

Той посочи към някаква фигура в центъра на екрана.

Тийлман се втренчи. Не изглеждаше особено голям.

— А нещо опасно? — попита той.

— Поне не нещо, което аз да виждам.

Тийлман погледна към Емъри, който сви рамене. Той вдигна пакета и започна да го отваря. Вътре намери сакото — онова, с което бе облечен в деня, когато припадна на бензиностанцията. — Вдигна го, помириса го и си спомни за собственото си учудване и пълна безпомощност, когато бензинът се бе разлял върху него.

— Носен е на химическо чистене — измърмори той. — Сигурно тя го е занесла.

Дежурният офицер го погледна. Беше чернокож мъж, строг и лаконичен.

— Да не би да имате проблеми тук?

Тийлман го изгледа и потвърди предположенията му с неохотно изръмжаване.

— Да — отговори той. — Щом питаш.

— Сакото не мирише хубаво ли?

— Сакото мирише страхотно.

— Тогава какъв е проблемът?

Тийлман го погледна и се замисли колко ли време щеше да трае цялата му реч, ако решеше да обясни на когото и да било цялата история, за това какво е името на болестта, затова докъде би могла да доведе, за това как щеше да се чувства, ако болестта решеше да отнеме тялото му завинаги.

Дежурният офицер продължаваше да гледа сакото.

— Не ми изглежда зле — каза той.

Тийлман се усмихна.

— Искаш ли го?

— Защо не. — Той вдигна поглед. — Сериозно ли?

Тийлман му подаде сакото. Дежурният оправи гънките и от сакото се изсипа някакъв пакет и падна на пода между тях. Офицерът се наведе и го вдигна.

— И това ли искате да помиришете?

Дежурният му подаде пакета, после наложи сакото върху себе си, опитвайки се да провери дали ще му стане. Изглеждаше, че ще му бъде малко тясно в гърдите. Той сви рамене.

— Е, хората остаряват — промърмори. — Започват да се свиват.

Тийлман кимна замислено.

— Може би — каза той. — А може би не.

Когато се върнаха при беемвето, Тийлман отвори пакета. Вътре намери една снимка и два прегънати на две листа. После извади снимката и я погледна на светлината на плафониерата. На нея се виждаха двама мъже, застанали близо един до друг, като лицата им се виждаха ясно. И двамата бяха облечени с дебели палта. Единият от мъжете се извисяваше доста над другия. Беше преметнал ръка през рамото на по-дребния човек и се бе привел към него. На фона, на около половин километър зад тях, като малки черни точки се виждаше линията от хора, разпръснати по няколко пясъчни дюни. Някои от тях, погледнати по-отблизо, носеха пушки.

Тийлман отново погледна двамата мъже на преден план. Позна и двамата, лица от недалечното минало.

— Ото Вулф — тихо изрече той. — И Махмуд Асали.

— Къде? Кога е това?

Тийлман се намръщи, погледна към двамата и поклати глава, като обърна снимката. На гърба й намери отговорите и на двата въпроса.

— Рутген — каза той. — Юни. Тази година.

— И на кого трябва да вярваме за това?

— На тях. На нея.

— На кого?

— На израелката. На Инге. — Той кимна към задната част на снимката. — Това е нейният почерк. Виждал съм го и по-рано.

— Е, и откъде я е взела?

— Може би от жената, с която се срещнах в Хале. Онази, за която твърдеше, че била майка й.

— Жената, която работела за Вулф?

— Да. — Тийлман направи малка пауза. — Каза, че е ходила в Рутген. Дори може тя да е била тази, която е направила снимката.

Емъри бавно кимна и погледна навън към мрачната улица. Търговската част на улицата отдавна бе опустяла, а прозорците бяха покрити с капаци и решетки.

— Значи Вулф наистина е познавал Асали — зачуди се Емъри.

— Явно е така.

Емъри отново кимна, взе снимката и я разгледа отблизо. Без да му мигне окото, бе казал Щаукел. Мъжът би направил всичко за власт, без да му мигне окото, всичко, за да може да спечели влияние. Това му давало устрем в живота. Това е било нещото, което го е отвело до върха. Той сам е изграждал представата за себе си като човекът, който движи света, като човекът, който решава световните проблеми. Това е била причината да се насочи към медиите. Затова е започнал да купува радио и телевизионни станции, дори вестници. Просто не е можел да остане удовлетворен от самия себе си. Искал е да обгради целия свят с огледала. Искал е да покаже на всички колко е велик, колко е важен, как може да си жонглира безнаказано с властта, да обяви, че той е човекът, който не се спира пред нищо.

— Каденца — тихо каза Емъри.

Тийлман се намръщи.

— Какво?

— Това е името на конгломерата, който се е канел да създаде. Каденца Ферлаг. Печатни издания. Електронни медии. Можеш да си представиш какво още.

Тийлман кимна и си спомни за купчината документи на пода на апартамента на Вулф, за името, което бе напечатано на гърбовете на папките.

— Е? — попита той. — Къде ще ни отведе всичко това?

Емъри го изгледа.

— Вулф — започна той. — Ето го човека, на когото му е трябвала слава, величие и всякакъв род подобни глупости. Е, и какъв е начинът човек да се сдобие с всичко това.

— Като си ги купи.

— Точно така. — Той кимна. — Но тогава идва моментът, когато трябва да продадеш нещо, нещо, с което да започнеш да се хвалиш. И какво правиш тогава? Ами, качваш се там горе, на световната сцена. Оглеждаш се. Иска ти се да си големия играч. Да решиш това, което никой друг не би могъл да реши… — Той спря и погледна към Тийлман.

Тийлман кимна.

— Средният изток — бавно изрече той.

— Разбира се. Израелският въпрос. Арабският въпрос. Зависи как ще го разгледаш. Така че — той остави снимката на арматурното табло между тях, — да предположим, че в цялата работа е имало някаква сделка? Да допуснем ли, че трябва да е имало някаква сделка? Каква награда… каква ли отплата е получил… симпатягата, който е посредничил? И що ли за симпатяга ще се наеме на тази работа?

Тийлман отмести поглед.

— Вулф — изрече той. — Ето, такива хора се хващат за такава работа.

— Правилно. Вулф. И какво следва? Идва средата на осемдесетте. Той вече е големият човек на Източна Германия. Вижда накъде отиват нещата. Хонекер, Горбачов, обединението. И вижда къде може да се намърда сред всичко това. Може да стане мостът между двата свята, между Изтока и Запада. И падат доста дойче марки там, доста geld^[1]… — Той направи пауза, внимателно подбирайки думите си. — Но ето че той се оказва човекът с дори още по-велики идеи. Не стига само geld. Необходима му е слава.

Тийлман кимна и си спомни за снимките в апартамента на Вулф, цял един парад от държавници от световен ранг, подредени в рамки и окачени по стените, истинско допълнение за най-дивите фантазии на Вулф.

— Даже и Горбачов беше там — каза той.

— Къде?

— В апартамента на Вулф. Имаше една снимка. Вулф и Горби. Като стари приятели.

— Кой още? — той направи пауза. — Шамир?

Тийлман се намръщи и се замисли.

— Да — отговори накрая. — Беше в лобито.

— Значи всичко е наред. Той се познава с Шамир. — Отново направи пауза и потупа по снимката. — Освен това се познава и с Асали. Събира ги двамата в главата си, в една концепция, в един план. Поработва малко върху палестинеца, дава му това, от което онзи има нужда.

— За какво? В замяна на какво?

— В замяна на един жест. Обществен жест. Трябва публично да се откаже от насилието. Трябва да обърне гръб на всичко това. Трябва да признае и съществуването на Израел. — Той се усмихна. — На това му викат мир. Човекът се обявява за мир.

Тийлман кимна, следвайки логиката.

— И той е направил всичко това?

— Да. И затова е цялата тази скръб. Асали се е свързал с Държавния департамент. Те тайничко са го подработвали. Той е бил точно човекът, от когото са имали нужда. Той е бил човекът, който е щял да постави израелците на мястото им.

— И това е била причината, поради която са му видели сметката?

— Ами да.

Без да каже нищо, Тийлман отново погледна снимката. Мъжът пред входа на хотел Драйзен беше облечен със същото сако, с шарки на рибя кост, скъпо и модерно.

— Окей — бавно започна той. — И какво му е предложил Вулф? Защо ли го е направил? Каква полза е имало за арабите?

Емъри се облегна назад на шофьорската седалка и за момент свали очилата си, след което прекара уморено ръка по лицето си. След това се усмихна.

— Погледни в плика и ще разберем — тихо предложи той.

Тийлман го изгледа мълчаливо и се зачуди на това как отношенията им винаги добиваха един и същи обрат, как Емъри винаги бе водещата фигура, а самият той — водената. Поне веднъж, мислеше си той, да можеше да изиграе ролята на водещия, без разни трикове, без страхотните анализи, просто с добра полева работа, след която да дойде истинското признание. Повдигна рамене и взе плика, след което извади два листа хартия. Разтвори ги и вдигна първия на светлината. Беше фотокопие на някаква фактура. Фирмена бланка, носеща името на Литман Кеми. Датата беше шести юни, 1987 година. Фактурата беше предоставена на някаква фирма от Цюрих. В графата доставени стоки бяха изброени няколко вида химикали. В списъка бяха включени диметиламино фосфорен дихлорид и натриев цианид. На една бележка в дъното на фактурата бе отбелязано, че фактурата е издадена в съответствие с протокол за международен експорт. Химикалите, според бележката, която бе приложена, бяха посочени като пестициди. Тийлман се намръщи, като забеляза сумата, която бе отметната на фактурата. С нея Литман настояваше да му бъдат изплатени 95000 дойче марки.

Тийлман се поколеба за момент, после предаде фактурата на Емъри. Той набързо я прегледа и кимна, след което я остави настрани. Тийлман разгъна и втория лист. Той отново бе фотокопие, но този път на чек. С дата от девет месеца по-късно, той носеше идентична сума — 95000 дойче марки. Тийлман подаде чека на Емъри. Той му хвърли бегъл поглед, после кимна и отново взе фактурата.

— Окей — започна той. — Първо, Литман са смъкнали цената много ниско. Стоката би трябвало да струва поне деветдесет и пет хиляди, само че в долари. Дори и през осемдесет и седма. Второ, тези момчета от Цюрих са всъщност представителство на една застрахователна компания, която се ръководи от Багдад.

— Така ли?

— Така. Необходимо ли е да ти го доказвам? Щом искаш? — Той взе чека. — Това е сметка на BCCI. Познавам добре този вид сметки. Прекарвал съм по цели седмици, за да се тормозя с тях. Тази е от Ирак. Мога да заложа досието си срещу това.

— Окей — кимна Тийлман. — И какво правят те с тези химикали? — Той се загледа във фактурата. — Диметил…

Емъри се усмихна и й хвърли един поглед.

— Спокойно — каза той. — Събери това и това. Направи го в среда от етилов алкохол. И… ей… знаеш ли какво ще получиш?

Тийлман го погледна, кимна и си спомни за германеца и за огромното му тяло, което се бе гърчило върху черната кожа на канапето му.

— Орфи — отговори той тихо. — Получава се Орфи.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, седеше зад закрития със завеса прозорец, намирайки някакъв особен покой в мрака, прилепил ухо до телефона и слушаше думите на Амер Тахул. Моят зет, мислеше си той горчиво. Човекът, който ме излъга.

— И какво смяташ да правиш сега? Юсуф?

Старецът поклати глава. Сълзите вече бяха спрели. Беше изплакал всичките, възглавницата му бе прогизнала, а сърцето му — разбито.

— Не знам — отговори той за втори път. — Не знам.

— Юсуф. Кажи ми. Къде се намираш сега?

— В мотела.

— В кой мотел? Къде е той?

— Някъде. Не знам.

— Същият мотел, в който беше снощи? Същият ли е?

— Да.

— Там ли ще останеш? Ще ми се обадиш ли пак?

— Не знам.

— Юсуф. Изслушай ме. Има някои неща, които все още можем да направим, ти и аз. Ще дойде един човек. Ще остане при теб… — Той направи пауза. — Юсуф? Юсуф?

Старецът въздъхна. Гърлото го болеше. Главата го болеше. Цялото тяло го болеше. Той взе чашата с вода от шкафчето до леглото и чу отново гласа на Амер, който му казваше да остане в мотела, да не излиза никъде, да не мърда оттам. Всичко щяло да се оправи, продължаваше да повтаря той, всичко щяло да си дойде на мястото. Бил се видял със синовете му. Днес, днес ги бил видял. Били много добре. Очаквали с нетърпение завръщането на баща си. Имали нужда от него. Много разчитали на него. Бил длъжен заради тях да се върне обратно у дома.

— Юсуф? — заговори той. — Юсуф?

Старецът поклати глава и отпи от водата, знаейки, че вероятно синовете му бяха също мъртви, или в затвора, полумъртви, и че Амер никога нямаше да му каже истината. Оттук нататък нещата вече ставаха съвсем прости. Твърде прости, за да си струва да се спори или изобщо да се разговаря за това. Израелците го бяха направили. Те бяха убийците на жена му. Те бяха хвърлили синовете му в затвора. И сега бе дошло времето да си платят за това. Той въздъхна, отпусна се на леглото, забравил за телефона. Момчето се бе оказало право, момчето, което бе оставил в горичката. Най-доброто, което евреите заслужаваха, бе отровният газ. Това бе един урок от историята. Това бе единственото, крайното решение на проблема. Той отново въздъхна, стана, отвори завесите, наслаждавайки се на това, което бе успял да свърши с колата, как я бе почистил, как бе успял да монтира двата ауспуха. Засега трябваше да намери някое друго място, някъде горе в планината. Там щеше да се отпусне, да подреди плановете си и да се подготви възможно най-добре за работата, която му предстоеше. Той се усмихна, най-после да му мине добра мисъл през главата, и взе ключовете за колата. Когато излезе от стаята, все още продължаваше да чува слабия глас на Амер, някъде от другия край на света, един глас от телефона на леглото.

— Юсуф? — продължаваше да настоява той. — Юсуф?

 

 

Маквий вървеше уверено в мрака, следвайки огромната фигура на израелеца. Реката и изворът бяха на един час път зад тях и когато му се удаваше възможност да се обърне и да погледне назад, още можеше да зърне светлините на кибуца, бледи и трептящи на горещината, която продължаваше да се надига над долината. Тук горе, в планината, бе по-хладно, милостивият ветрец духаше от север и носеше особения дъх, който Маквий познаваше от безбройните планински експедиции. Села му бе дала една мешка, армейска, и сега той я носеше. В нея, сред собствените му вещи беше и писмото от Амер, както и водата от река Йордан. След като му бе казала довиждане, застанала до джипа, Села го бе целунала, бе му пожелала късмет и отново го бе целунала.

— За Юсуф — бе прошепнала тя, когато се наведе към него — и за теб.

Моше продължаваше да води, като огромната му фигура заемаше цялата пътека. Пътеката бе застлана с малки камъчета и непрекъснато се виеше на най-различни посоки, но очевидно мъжът я познаваше добре и от време на време спираше за секунда-две и измърморваше някоя фраза, която Маквий не разбираше, но която означаваше, че някъде отпред има опасност или препятствие. При такива случаи Маквий само кимваше и промърморваше по същия начин и му казваше да продължава. Такива неща са му се случвали и преди това, искаше да каже той, по време на стотиците нощни маршове и походи, със сто и двайсет фунта снаряжение на гърба, в Дартмур, посред зима; едно десетилетие от живота му, преминало в скитане из най-високите планини на света. В сравнение с тях, в сравнение с пътуването му от Рамалах, това бе като една безгрижна разходка в парка.

След около час те се изкачиха още по-високо в планината, като вече се бяха поизпотили, а на всичко отгоре и вятърът се бе усилил. На едно място спряха да отпочинат, седнаха сред скалите и Моше извади някаква манерка за вода и каза на Маквий да пие, като го наблюдаваше как отпива на дълги глътки от преварения плодов сок. Единственото, което можеше да сближи двамата, бе Села, и Маквий си наложи, че не трябва да разговаря с него за нея, да се опита да научи повече за нея, за това що за дете е била като малка, какво детство е изкарала. Жената бе започнала да обсебва съзнанието му и това бе чувство, с което той не се бе сблъсквал преди това, не и точно такова, толкова силно, толкова всеобхватно. Когато плодовият сок свърши, Моше изтръска последните няколко капки в мрака и закачи манерката отново на колана си. После протегна голямата си топла ръка и помогна на Маквий да стане, след което се взря в лицето му и тогава се затресе от смях на някаква непонятна лична шега, преди отново да поеме стръмния път нагоре по планината.

Както вървяха, вече доста след полунощ, Моше изведнъж махна на Маквий да залегне. Маквий безшумно залегна зад една скала. Узито все още бе у него и той тихо го свали от рамото си и освободи предпазителя. Не виждаше нищо пред себе си. Моше изчака няколко секунди, после изсвири два пъти, ясно и високо. Повтори сигнала и някъде далеч Маквий чу отговора, съвсем същите тонове. Моше изръмжа и се огледа зад себе си за Маквий. Продължиха напред, но този път по-внимателно, като Маквий се бе изнесъл леко встрани готов да употреби Узито. Моше спря и приклекна на едно коляно, а Маквий го последва. До един заслон в скалата точно под тях стояха трима мъже. Гледаха нагоре като бледи сенки в мрака. Моше изсвири още веднъж и единият от тях извика тихичко името му. Моше. Той стана и се разкри и тогава те се качиха при тях и си размениха поздрави и здрави ръкостискания. Двамата бяха съвсем млади, по-скоро момчета. Третият бе към трийсетте, нисък, неспокоен, облечен с дънки, кожено яке и маратонки. Момчетата носеха автомати и Маквий успя да разпознае грубата форма на АК-47, съветско производство, любимото оръжие на Третия свят.

Моше започна да говори с по-възрастния мъж на арабски, като непрекъснато жестикулираше към Маквий, а мъжът само кимаше нетърпеливо и на два пъти погледна часовника си, почуквайки по него и давайки да се разбере какво иска да каже. Моше само повдигна огромните си рамене и се обърна отново към Маквий.

— Ти отиваш с тях — каза той. — Те ще те отведат.

Маквий го погледна. Бяха му казали, че не говорел английски. Поредната малка шега на Села.

— Окей — отговори той.

Моше продължи да го гледа още известно време, после протегна ръка. Маквий я пое. Искаше му се да каже хиляди неща. Искаше да разбере кои бяха тези момчета. Искаше да знае какво трябва да стане след това. Искаше да му благодари. И вместо да направи всичко това, той просто стисна ръката му.

— Села — промълви той. — Грижи се за нея.

Моше се намръщи, разбирайки истинския смисъл на фразата и после отново се изсмя гръмогласно със същия онзи вулкан от звуци.

— Шалом — каза той и се обърна.