Греъм Хърли
Дяволско дихание (16)

5.

Маквий продължаваше да се чуди какво ли пише в L’Orient — Le Jour, когато повикаха пътниците за полета. Беше намерил вестника на стола в залата за заминаващите пътници. На предната страница бяха снимките на Саддам Хюсеин и Ицхак Шамир, поставени една срещу друга, под напечатаното с огромни букви заглавие на френски La Drole de Guerre. Под тях имаше две колонки с текст и по-малка снимка на Джордж Буш, който ръкомахаше от стълбата на някакъв хеликоптер. Маквий я изгледа още миг, преди да сгъне вестника и да го прибере в една от преградите на раницата. Той не бе лингвист, но фразата бе достатъчно проста. Drole означаваше шега. Guerre значеше война. Война на шегите? Шегите на войната? Той поклати глава, метна раницата на рамо и се запъти към увеличаващата се опашка на заминаващите през контролния пункт.

Неизбежността на войната вече изглеждаше съвсем реална. Усещаше се във въздуха. — Можеше да се види по лицата на жените, които продължаваха да седят в чакалнята, по струпания в краката им багаж, по главите им, заровени във вестниците, по останалите заглавия и по погледите им от време на време — да видят как са децата им. Хората, които разполагаха с пари и имаха малко повече разум, бяха решили да се оттеглят от Близкия изток. Мястото се превръщаше в бойно поле, в цел за скъдовете на Саддам, за мародерстващите израелски бомбардировачи, за бойните взводове от журналисти и телевизионни оператори, които предчувстваха вкуса на кръв и съкровища.

Маквий се нареди на опашката пред контролния пункт и с една ръка прикри прозявката си. Беше ранен следобед. Пътуването от границата му се стори безкрайно, час след час с разкапания датсун, Маквий, седнал на задната седалка до едно от момчетата, а на волана най-възрастният от тях. Изобщо никой не си направи труда да започне разговор, с изключение на неколкократната размяна на цигари, докато случайните въпроси на Маквий оставаха да висят във въздуха без отговори.

Младежът до него непрекъснато нервничеше, седнал на предния ръб на седалката си, вперен в мрака, а автоматът непохватно подскачаше в скута му и щеше да се окаже безполезен, ако се случеше да се сблъскат с истински неприятности. Настъпването на зората успя да разкрие няколко пукнатини по предното стъкло и една разкошна гледка около тях. Отвъд прашните покрайнини на пътя се виждаха тъмни тютюневи полета, след тях царевични, а по-късно, когато слънцето се бе показало и те свалиха стъклата на прозорците, Маквий усети лепкавия аромат на портокали. В този момент вече голяма част от напрежението се бе изпарило и когато бавно започнаха да пълзят през долината Бекаа, единият от мъжете на предната седалка бе започнал да си подсвирва. След като изминаха миля и нещо, Маквий успя да разпознае мелодията. Беше едно парче на Ню Сийкърс от седемдесетте — Got to Teach the World to Sing^[1], и Маквий се усмихна на иронията, на щастливия текст, на нервозното момче с опасната играчка, на образите, които бе оставил след себе си на Западния бряг; пълзящите по улицата облаци от сълзотворен газ, стенещите жени в коридора на болницата, обезобразените лица, счупените крайници. Те го оставиха без всякаква церемония пред терминала на международното летище в Бейрут. Застанал на тротоара, той се бе навел към колата и се бе ръкувал с всеки от тях, три дървени усмивки и една хартиена торба, която те му подадоха, също както ставаше на гишето за загубени вещи. Той бе отворил хартиения илик, когато датсунът бавно отпътува и извади от него самолетен билет. Билетът бе записан на собственото му име. В графата заминава за бе написано Монреал.

Сега той извади билета и отвори раницата. Вестникът падна на земята и се наведе да го вдигне. Опашката се размърда точно в този момент, поредната стъпка напред и Маквий разтвори вестника и го изтърси, забелязвайки мъжа зад себе си, висок, добре облечен, с блейзър, и широк панталон и копринена вратовръзка. Мъжът се бе загледал в първата страница на вестника, прочете заглавието и се усмихна. След това той погледна Маквий и изпод прегънатия му шлифер се подаде ръката му.

— Господин Маквий? — попита той.

Маквий кимна, а вестникът остана отворен.

— Да — отговори той.

— Името ми е Гасан. Приятел съм на Амер Тахул. Аз ще ви придружа. По време на полета. — Той отново се усмихна. — А може би и след това.

Маквий го изгледа отначало, а после каза.

— Ще можете ли да докажете? Че се казвате така? И че сте приятел на Амер?

— Разбира се — мъжът кимна в знак на одобрение. След това отвори дипломатическото си куфарче и извади един ливански паспорт и правилно сгънато писмо. Маквий погледна в паспорта. Господин Гасан идваше от Тир. Беше на трийсет и една години. Тънкият му мустак правеше лицето му по-зряло. Маквий обърна писмото и бързо го прочете, състоеше се само от един параграф. Господин Гасан бе приятел на организацията. Дарявал й много пари. Трябвало да бъде на разположение на Маквий. Писмото бе подписано Амер Тахул. Маквий го прочете още веднъж и се зачуди защо Амер не му бе споменавал за това. Може би това бе някаква уговорка, направена в последния момент. Може би нещо се бе случило, там, в Щатите, нещо, което Маквий би трябвало да знае. Маквий сви рамене, прегъна писмото и го остави обратно в паспорта.

Гасан отново погледна към вестника.

— Говорите ли френски? — попита той.

— Не.

— Знаете ли какво означава това? — посочи той към съдържанието.

Маквий се намръщи и се поколеба в първия момент, после поклати глава и каза:

— Не.

Гасан вдигна поглед.

— La Drole de Guerre — повтори той. — Означава Фалшивата война.

 

 

По-късно същия ден, в 16:48 по времето на Източния бряг, Тийлман и Емъри кацнаха с полета на летище Дюл във Вашингтон. Взеха си две различни таксита, Тийлман се отправи на север, към Роквил, а Емъри — към Белтуей. В посока обратна на натовареното движение, което сега бе насочено към покрайнините, той успя да стигне за много кратко време. В шест и половина, часът на коктейлите, той вече седеше на бюрото си на Еф стрийт и прелистваше съобщенията, пристигнали от Западния бряг.

Бяха три. Както винаги, по най-тъпия начин го молеха да се обади на един телефонен номер в Лос Анжелис. Името, написано в края на формата за важните съобщения, бе на Анди Фишер. Емъри взе телефона и набра номера. Фишер отговори веднага и Емъри се усмихна, представяйки си безупречното бюро на Сенчъри сити, чиято чистота бе нарушена само от компютъра, една битка, която мъжът вероятно водеше денонощно.

Емъри погледна часовника си.

— Да не би току-що да се връщаш от обяд? — попита той.

— Емъри? Ти ли си?

— Да, аз съм.

— Слушай. Вземи една писалка.

— Вземам.

— Става въпрос за Голд. Чуваш ли ме?

— Да.

— Окей. Най-накрая успях да проследя сметките му. Последните. Последните си пари той е получил още преди всичко да започне да се обръща с краката нагоре.

— Така ли? — Емъри се намръщи и се протегна да вземе бележника си, като реши сам да пробва шансовете си, като заложи десет срещу едно. — Окей — продължи той. — Давай.

— Плащанията са били направени в три транша. Два пъти по двеста и петдесет хиляди долара. И веднъж сто и трийсет и четири хиляди долара. Това е била последната вноска. Датите, за които става въпрос, октомври осемдесет и девета, ноември осемдесет и девета и юни деветдесета.

Емъри кимна, първо надраска датите, най-важните данни, после се отпусна, направи някои изчисления и сам се усмихна на себе си. Юни деветдесета. Шестстотин трийсет и четири хиляди долара. Съвършено.

— Окей — продължи той. — Откъде са парите?

— Без проблеми. Това е една нюйоркска корпорация. Готов ли си?

— Давай.

— Вайвис интернешънъл. Разбра ли?

— Да. — Емъри се намръщи. — И с какво се занимават те?

— Това е един конгломерат от различни видове медии. Занимават се с всичко. Издателска дейност. Телевизионни програми. Копродукции. Парите са арабски. Не са японски.

Емъри изръмжа, докато си записваше новите данни. После се наведе над телефона.

— Успя ли да надникнеш и в техните чекмеджета?

Настъпи кратко мълчание и Емъри чу как в другия край на линията Фишер тихо се изсмя.

— Да — отговори той. — И какво мислиш?

— Хайде говори.

— Е, ами… — той спря съвсем объркан. — … Това няма да издържи в съда, тъй като има три процента предположения. Но, казвам ти, данните са съвсем сигурни.

Фишер отново спря и този път паузата бе по-дълга. Докато разглеждаше писалката си, Емъри разбра колко бе развълнуван.

— Е?

— Парите са превеждани във Вайвис на три равни транша, точно седмица преди да бъдат изплатени на Голд. Вайвис просто са ги изпирали.

— Окей — Емъри се отпусна назад. — И каква е първоначалната валута?

— Можеш ли да познаеш?

— Дойче марки?

— Позна.

Емъри кимна, доволен от себе си, и подхвърли писалката във въздуха. Остана само един въпрос още, помисли си той, само една празна кутийка на дъската.

— Окей — продължи той. — А коя е компанията, превела сумите?

— Каденца — отговори Фишер. — Ферлаг.

Настъпи дълга тишина, а после Емъри отново чу Фишер да се смее.

— Това да не би да те изненадва? — попита той накрая. — Големият лош Вулф?

Емъри поклати глава. Каденца се подготвяше да отнеме големи дялове от Вайвис. Нещата се подреждаха точно на местата си.

— Не — отговори той. — Ни най-малко.

Погледна към бележника до лакътя си и провери цифрите, знаейки, че тайният му облог със самия себе си е вече спечелен, и в този момент Хуанита се появи на вратата, показвайки разперената си длан във въздуха, нейният код, затова че го търсят за изключително важен разговор. Емъри се наведе над бюрото, промърмори едно бързо дочуване и затвори слушалката. Хуанита продължаваше да стои до вратата.

— Кой е?

— Съливан — усмихна се тя. — Очаква ви в лимузината долу. Отново страшните коктейли.

 

 

Беше почти тъмно, когато Тийлман влезе в къщата на Дикси стрийт и изненада снаха си. Тя седеше на масата и играеше обичайната игра с храната на Брий, като нарязваше сварената риба на парченца колкото една хапка. Тийлман предвидливо се изкашля, като Незабелязания, застанал до вратата. Брий се обърна и веднага го позна, преглътна цялата риба и изтича през стаята с разперени ръце.

— Тате — изпищя тя. — Тате…

Тийлман я прегърна, стисна я и я целуна със същите онези големи целувки, които тя толкова много обичаше.

— Аз съм — съгласи се той и избърса лицето й.

— Мама каза…

— Какво каза мама?

— Мама каза, че ти ще се върнеш. Тя обеща. Тя си е легнала. Бързо.

Хвана Тийлман за ръката и започна да го дърпа към другата стая, а през това време Тийлман махна за поздрав на сестрата на Лора, която продължаваше да седи на масата с вилица в ръка, последното парченце от рибата меч беше набодено на нея.

— Спи — каза тя полузадавено. — Тя спи.

Тийлман кимна разбиращо, но вече бе на стълбите. Спалнята бе на площадката на най-горния етаж. Вратата бе затворена. Брий се отпусна с пълната си тежест върху нея, пеейки някакъв религиозен химн, който явно бе научила съвсем скоро. Гласът й бе ясен и висок.

О, почини си ти в светата събота в Галилея…

Едната от котките лежеше заспала на близкия стол в ъгъла на площадката. Тя се събуди смутена от шума, изви гърба си и мързеливо се протегна, след което изчезна в другата стая.

О, спокойни хълмове…

където Исус ще падне на колене и сподели твоята почивка…

Брий с трясък отвори вратата, пренебрегвайки шепота на Тийлман да не вдига шум, и го издърпа вътре. Спалнята бе малка и бе приютена точно под стрехите. През единичния прозорец се процеждаше светлината, идваща откъм улицата. Тийлман застана до ръба на леглото и се загледа към Лора. Лежеше извита като запетайка под завивките, с вдигнати нагоре колене, със свито тяло. Все още продължаваше да спи.

Тишината на вечността…

Лора отвори едното си око и в следващия момент щеше да се намръщи, опитвайки се да разгадае чии бяха фигурите в другия край на стаята. Тогава Тийлман седна на ръба на леглото и докосна с опакото на ръката си бузата й и усети топлия й дъх. Той се усмихна в полумрака, а Лора се протегна, хвана го и го дръпна надолу към себе си. Това беше стар техен поздрав, прегръдка, на която се бяха радвали в продължение на две десетилетия, и Тийлман започна да мърмори нещо, някакво извинение за това, че я бе събудил, но тя поклати глава, а пръстите й проследиха формата на устата му.

— Здравей — прошепна тя. — Моето момче войниче.

 

 

Емъри разгледа снимката, без да докосне бирата си. Съливан стоеше до него, в един от дискретните ъгли на бара, сакото му висеше разкопчано, а сивата му раирана риза бе единственото, което задържаше огромния му стомах да не се изсипе на пода. Седяха в Четирите сезона вече от половин час, твърде дълго време, за да може Съливан да осъзнае политическите последици от залавянето на Абу Юсуф. Трите дена, прекарани в Европа, не бяха успели да стоплят връзката им дори и с един градус.

— Ужас — измърмори той отново. — Ужасно скапана работа.

Емъри продължаваше да гледа снимката.

— Откъде се взе това?

— От Тел Авив.

— Кога?

— Преди три дена.

Емъри кимна и се опита да запомни хронологията в главата си, подреждайки датите, една след друга. Съливан го наблюдаваше съвсем отблизо. На задната седалка на лимузината, която ги отведе нагоре по Пенсилвания авеню към Джорджтаун, Съливан бе успял да произнесе речта си по отношение неуспеха на Емъри да се справи с положението. Беше му представил всички възможни данни от всевъзможните вашингтонски бюрократични институции. Беше му предоставил неограничени пълномощия, неограничено поле за действие, а това, с което той бе успял да се представи, бяха безбройните телефонни повиквания, останали без отговор, и един ужасен дипломатически провал с германците. Какво се бе случило там? Да не би Тийлман да е имал някакъв сериозен проблем? Може би наркотици? Или проблеми с жените? Вярно ли било, че изобщо не се занимавал със случая? Че си стоял вкъщи с главоболие? Изненадан от това колко бързо се бе спуснала есента над дърветата във Вашингтон, Емъри не бе отговорил почти нищо, знаейки, че Съливан е известен с изпадането в подобни изблици. Също както и всеки друг политик, той все искаше бързо възвръщане на вложените инвестиции. Термини като време и търпение за него бяха без никакво значение. Сега, когато остави снимката с лицето надолу на масата, Емъри попита за мащаба на преследването. Докъде се била разпростряла мрежата? Доколко премерена е била подготовката? И, което било най-важно, кой ръководел операцията?

Съливан поклати отчаяно глава и изпи остатъка от своя бърбън. Беше с настроението на дете, прекарало изключително лоша Коледа, на което любимата играчка бе вече счупена и лежеше на парчета на пода на стаята му.

— Федералните — рязко каза той. — ФБР.

— И кой реши така?

— Президентът. — Той погледна Емъри. — Историята с Асали го разтърси доста силно. Вече си има достатъчно проблеми с германците. Последното, от което има нужда сега, е още повече кръв по тротоарите. — Той сви рамене. — Така че ние си падаме обратно в канала. Струва ми се, че според него така е по-безопасно. Бог знае. Може и да е прав…

Той повика сервитьорката и поръча още едно уиски, а Емъри го изгледа как отново потъна в седалката, как физически се бе смалил, той, любимият куриер, изпратен сега на заточение.

Емъри взе бирата си и отпи.

— А как стои въпросът с израелците? — замислено попита той. — Все още ли държим положението?

— Да, да. Копелетата се мобилизират. Започнаха отново да говорят за изпреварващ удар. Вестниците непрекъснато пишат за това. Можеш да го прочетеш. Това са най-платените статии. На първите страници.

— А това не създава ли проблеми? Имам предвид новите ни арабски приятели?

Съливан го стрелна с поглед, който отчасти изразяваше пренебрежение, отчасти отчаяние.

— Бях те помолил да намериш момчетата с газа — твърдо започна той, — а не да си вреш носа в работите на Държавния департамент.

Настъпи дълго мълчание. Група сенатори в другия край на бара обменяха някакви клюки. Емъри, който продължаваше да си играе със своята халба, вдигна очи. Чудеше се какво ли изпитва в момента по отношение на Съливан, дали му пукаше или не за човека. За своя най-голяма изненада, той установи, че отговорът бе да. Съливан го наблюдаваше през цялото време, а огромните му ръце се бяха сключили около чашата с бърбъна, като че ли търсеха топлина някъде отвън.

— Е? — рече той.

Емъри се намръщи.

— Израелците са намерили човека, у когото в момента е газът. — Той повдигна рамене и погледна снимката, която лежеше на масата. — Имате името му, снимката му. Защо ни трябва да стигаме по-далеч?

— Така казват. Дума за дума.

— Кой казва така?

— Израелците.

Емъри кимна, усмихна се и вдигна чашата си за тост.

— Изненада, изненада — каза той.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, видя табелата между дърветата. На нея пишеше Ски курорт Шугърлоуф Маунтийн. Къщи и хижи под наем. Той се поколеба за момент, а кракът му отпусна педала на газта. Трябваше му безопасно място, някъде, където щеше да може да ползва гараж и телефон, някъде, където щеше да може да се скрие за ден-два и да излекува раните си. Вестникът продължаваше да лежи отворен на седалката до него. Поглеждаше го от време на време, като се опитваше да се самозаблуди, опитваше се да си представи, че снимката не е нейна, опитваше се да си представи как текстът на страницата става съвсем друг, опитваше се да си представи, че Хала ще се върне в живота му всеки момент. Каквото и да се случеше, мислеше си той, каквото и друго да се случеше, пак щеше да е по-добре от това. Дори поредното затваряне в затвора. Дори една-две нощи заедно с хората на Шин Бет. Каквото и да е друго. В замяна на Хала.

Той даде ляв мигач и излезе от магистралата. Пътят бе нов. Между дърветата се виждаха дървени къщи. Изглеждаха големи, безопасни. Малко по-нагоре по пътя успя да открие офиса. Един приятен младеж вежливо изслуша разваления му английски. Искал да наеме къща за седмица, дори може би и за по-дълго. Щял да плати в брой. Имал много пари в брой. Младежът обясни, че минималният наем трябва да бъде две седмици. С петстотин и петдесет долара щял да може да си осигури три спални, двоен гараж, цветен телевизор и напълно автоматизирана кухня. За момента таксите били все още ниски, тъй като снегът тепърва предстояло да вали, но можело да се използват изкуствените писти, също както и спускането с кану по разпенените води на реката, освен това се носели слухове, че някъде горе, над Пийкд Маунтийн, бродела черна мечка. Абу Юсуф кимна онемял и подаде на младежа купчинката с банкноти, като го остави сам да вземе толкова, отколкото имаше нужда и след това го последва навън. Младежът помоли да го вземе с колата до къщата. Щял да му покаже къде се намира и да му обясни как се ползват всички принадлежности в къщата. Старецът кимна, без да се замисли и отвори вратата за седалката до шофьора, като се сети твърде късно, че младежът може да започне да задава въпроси за колата, за нещата, които може би щяха да му се сторят странни — като хубавия нов ключ, например или двойния ауспух.

Те потеглиха нагоре към планината, а старецът бавно започна да се поти зад волана. Къщата се намираше на една разчистена площадка сред дърветата. Беше съвсем нова, а почвата бе прясно разорана в задната част на дворчето. Вътре къщата миришеше на кедрово дърво и на слънчева светлина. Абу Юсуф последва младежа, който го разведе из къщата и разсеяно изслуша всичко, което той се опитваше да му обясни. Накрая, когато инструкциите приключиха, младежът подаде ръка и си тръгна, като взе по две стъпала наведнъж, спря за момент при колата, обърна се и махна учтиво за довиждане.

 

 

Маквий пристигна в Монреал в полунощ по източното стандартно време. Полетът бе отлаган на два пъти, бе задържан за известно време първо в Бейрут, а после и в Париж. Когато стана и се протегна, Маквий кимна на арабина, на Гасан Азрак. Бяха пътували в противоположните краища на отделението за бизнес класа. Когато Гасан помоли да го преместят на седалка за пушачи, Маквий остана доволен, че ще пътува сам. По едно време, когато прелитаха над Гренландия, арабинът бе свалил колана си и бе тръгнал да се разходи по коридора, но Маквий го бе забелязал и се престори, че спи. Сега, когато бяха започнали да слизат от огромния Боинг 747, арабинът бе също толкова учтив, както и преди.

— Аз съм с вас — потвърди той, потупвайки по портфейла във вътрешния джоб. — Ще се движим заедно.

Тъй като имаше само ръчен багаж, Маквий първи премина през митницата. Той попълни формуляра за имиграционните служби, получи печат и излезе в чакалнята за посрещачите. Беше вече късно и мястото бе празно, имаше един-два акра под от полиран мрамор. Маквий метна на гръб раницата си и се отправи към ъгъла, в който бяха наредени няколко телефонни кабинки. Избра най-отдалечената. Докато говореше по телефона, щеше да бъде в състояние да наблюдава изходите на митницата и на имиграционния отдел. Знаеше, че арабинът скоро щеше да се появи.

Маквий погледна часовника си и набра номера на офиса на Амер Тахул. В Рамалах трябваше да е десет часът. Чу се сигналът и Маквий нареди няколко монети от двайсет и пет цента до отвора на телефонния апарат. Ако имаше късмет, разговорът трябваше да бъде съвсем кратък. Само две сведения, но и двете от изключителна важност.

В другия край на връзката се чу гласът на Амер, но звукът не бе добър. Маквий започна да вика в микрофона, гласът му бе неприятно висок и той продължаваше да наблюдава изходите. Все още никой, освен него не бе излязъл.

— Юсуф? — попита той за трети път. — Къде се намира?

Чу се силно пращене в слушалката, после гласът на Амер най-после се появи. Бил на нов адрес. Някакъв планински ски курорт. Маквий изръмжа и записа адреса в бележника пред себе си. После прочете това, което бе записал, за да го свери, Шугърлоуф Маунтийн, някъде в Мейн. После се върна на телефона. Първите пътници започнаха да се появяват носейки със себе си огромни куфари.

— Тук има някакъв тип на име Гасан — извика Маквий. — Гасан Азрак.

— Кой?

— Гасан Азрак.

Амер каза нещо, после още нещо, но гласът му се губеше някъде по линията. Маквий прокле, вдигна коляно и удари няколко пъти слушалката о него, но звукът стана още по-лош.

— Гасан — повтори той. — Гасан Азрак.

Арабинът се появи в другия край на залата. Носеше със себе си малка пътна чанта и един по-голям куфар. Оглеждаше се наоколо. Маквий се дръпна настрани зад прикритието на телефонната кабина, като непрекъснато следеше с поглед Гасан. Все още чуваше гласа на Амер, но не можеше да разбере нищо. Беше същото усещане, като да се опитваш да чуеш някого при бурен вятър. Маквий пусна още три долара в конзолата и се замоли връзката да се оправи, като наблюдаваше всяко движение на арабина. Арабинът продължаваше да се оглежда. После направи един сигнал с едва доловимо движение на ръката си и Маквий видя как към него откъм другия край на залата се приближи друг мъж. Той дойде откъм входа на сградата. Носеше със себе си голямо палто. Приличаше на местен, кожата му бе съвсем бледа, не приличаше на арабин. Гасан изчака да се влее в групичката пътници, за да не изглежда съвсем подозрително и Маквий видя как, когато двамата се срещнаха, новопоявилият се подаде малък кафяв пакет, обърна се на пети и изчезна в мрака, после погледът му отново се върна на Гасан, който сега се бе отделил леко от пристигналите и продължаваше да се оглежда. Пакетът бе изчезнал в чантата му. Внезапно гласът на Амер успя да изплува над пращенето на статичното напрежение.

— Чуваш ли ме? — непрекъснато питаше той. — Чуваш ли ме?

Маквий се усмихна и излезе от прикритието на кабината, а арабинът го забеляза, махна му и тръгна към него.

— Всичко е наред, Амер — каза Маквий. — Мисля, че вече всичко ми е ясно.

 

 

Следващата сутрин завари Емъри в Бостън. Той слезе от совалката на Ийстърн еърлайнс и се обади на Хуанита от телефонна кабина, докато чакаше за багажа си.

— Открих го — бързо каза тя. — У дома си е.

— Къде у дома?

— В Ийст Фалмът — отговори тя. — Има малък, но приятен самолет, който лети за Хайаниспорт. Имате билет за девет и четирийсет и пет. От терминал D.

Емъри и благодари, погледна часовника си и хукна да догони автобуса, който обикаляше по различните терминали. Петнайсет минути по-късно той отново бе във въздуха и се взираше надолу към кафявите води на Бостънския залив, докато свръхстарият DC-3 бръмчеше на юг, към дългата дъга на Кейп Код. Когато стигна в Хайаниспорт, Емъри излезе от малката сграда на летището и взе такси. По пладне вече бе във Фалмът.

Вайл живееше в една къща под наем на брега, в покрайнините на града, в една редица от дървени къщи, които гледаха към морския бряг. Когато плати за таксито, Емъри остана за няколко секунди на тротоара, жадно поглъщащ морския въздух. Мястото беше тихо, имаше особена атмосфера сега, точно в края на сезона. Вятърът духаше откъм океана и превиваше стъблата на тръстиката по пясъчните дюни, като гонеше финия жълт пясък и накрая го разпръскваше върху асфалта на пътя. Морето беше леко набраздено, оцветено в най-наситените тонове на синия цвят, а върховете на вълните ставаха бели от разрошените от вятъра гребени. Хубаво място за живеене, помисли си Емъри, като се обърна и отвори счупената врата и отново си спомни за Съливан.

Вайл изглеждаше ужасно, когато се появи на вратата. Беше облечен с долницата на някаква стара пижама и износена бяла тениска. Косата му бе разрошена, а очите му бяха премрежени от кървясали жилки, лицето му бе съвсем бледо. Той замижа на силната слънчева светлина, опитвайки се да разпознае човека до вратата. Емъри пристъпи напред и се представи. Къщата представляваше истинска развалина. В кухнята имаше подредени празни кашони от вино. На сушилника за съдове бяха струпани няколко чинии с разлагаща се храна. Единият от крановете трябваше да бъде поправен, а сега шумно изпускаше капеща вода върху обърнатия с дъното нагоре тиган. Вайл се загледа в него.

— Мивката е отишла на кино — безнадеждно каза той. — От месеци прави тези номера.

Влязоха във всекидневната, в която върху голия балатум бяха застлани няколко протрити черги. Стаята не бе отоплявана и Вайл седна на тапицираното с изкуствена найлонова мушама канапе, придърпа към себе си едно одеяло, сви се в ъгъла с прибрани под брадата си колене и видимо започна да се тресе.

— Студено ли ви е? — попита Емъри. — Или да не би да сте болен?

— И двете.

— Какво ви е?

Вайл поклати глава, без да отговори и Емъри нескрито погледна към бутилката Джак Даниелс, която лежеше на пода до прозореца. Капачката липсваше и три четвърти от съдържанието бе свършило. Вайл се уви още по-плътно с одеялото, като под него оставаха да се подават само лицето и пръстите на краката му.

— Голд — започна Емъри. — Искам да знам какво се е случило с него.

— Вече ви казах.

— Не, ти ме излъга. — Той направи пауза. — Това може да продължи десет минути или десет години. Избирай.

Вайл премигна.

— Това заплаха ли е?

— Да.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Значи наистина работиш за правителството? И си един от тях?

— Да.

— Окей — повдигна рамене той. — Можеш да ме пробваш тогава.

Емъри кимна, стана, прекоси стаята, отиде до мястото, където лежеше бутилката и постави капачката обратно на мястото й. По някаква необяснима причина тя го притесняваше. Той остави бутилката на масата. Вайл затвори очи. За момент на Емъри му се стори, че всеки момент той ще повърне.

— Голд се е отбивал тук — попита той — няколко пъти, преди да умре, нали?

— Да — кимна Вайл, без да отваря очи. — Къщата изглеждаше съвсем различно тогава. Нещата бяха съвсем наред. Разбираш — той сви рамене отново безнадежден. — Нали?

— Той е имал договор.

— Да.

— Доста пари. Шестстотин трийсет и четири хиляди долара.

Вайл отвори очи. Изненадата успя да върне нормалния цвят на кожата му.

— Ти знаеш за това?

— Да. — Емъри изчака малко. — Знам и откъде са били парите. Знам кой му е плащал. — Отново изчака и се наведе над масичката. — Говориш ли немски?

— Да.

— А четеш ли добре?

— Да.

— Технически стандарти?

— Да.

— Окей — заговори Емъри. — Кажи ми за какво му плащаха на Голд?

Настъпи дълга пауза. Чайките се стрелкаха нагоре и надолу и се къпеха в слънчевата светлина, а Емъри чуваше как вятърът свисти в пролуките между черчеветата на прозорците. Емъри бавно се намести, без да изпуска от погледа си Вайл. А Вайл се бореше със себе си, за да събере кураж и да каже не.

— Голд сигурно е носил документи тук — опита се да му помогне Емъри. — Най-вероятно на немски. Научни трудове. Ти нали познаваш науката. Знаеш и немски. — Той спря за момент. — Само не се опитвай да ми кажеш, че не знаеш какво им е продавал.

Вайл вдигна поглед и заприлича на погнат в нощта заек. Започна да премигва, на кратки пресекулки, после поклати глава.

— Не мога — едва изрече той. — Не мога да го направя.

— Няма да го направиш.

— Е, все същото е. Няма да го направя.

Емъри вдигна бутилката и я погледна.

— Мога да ти направя една услуга — започна той. — Мога да те изведа оттук в рамките на един час. И да те тикна зад решетките. Мога да ти спася черния дроб по този начин. Мога да ти спася живота. Както ти казах вече, мога да ти гарантирам десет години. Дори може и повече. — Той повдигна рамене. — След това пак си сам…

Вайл преглътна няколко пъти, след това облиза устните си. Очите му не бяха изпуснали бутилката нито за миг.

— Аз го обичах — тихо изрече той. — Успя ли да изровиш и това? Измежду всичката останала мръсотия?

— Не — студено отговори Емъри. — Не съм.

— Вярно е — продължи Вайл. — Той нямаше нужда от това. Не го искаше. Но ме оставяше да го докосвам. Понякога.

— Често ли?

— Не. — Той се усмихна за трети път, една горчива извивка на горната устна. — Два пъти, ако трябва да броим.

Емъри отново сви рамене безразлично.

— Окей — рече той.

Отново настъпи мълчание. По пътя премина някаква кола. Емъри бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка черно-бяла снимка. Абу Юсуф, копие от снимката на Съливан. Вдигна я на няколко инча пред лицето на Вайл.

— Виждал ли си този тип някога?

Вайл се намръщи и я погледна. Слънцето блесна в стъклата на очилата му.

— Не.

— Никога?

— Не. — Той вдигна поглед. — Този тук е арабин. Да не би да мислиш, че Лени е бил един вид терорист? Така ли е?

— Ти ще ми кажеш.

— Лени беше инженер. Просто и чисто.

— Добре, но какво продаваше той?

— Ти знаеш. Сигурно знаеш. Ти знаеш останалата част, знаеш какво продаваше той…

Той спря, премигна, после лицето му се отпусна и започна да ридае, а цялото му тяло се разтресе под одеялото. Емъри не каза нищо в първия момент и остави плачът му да утихне. После махна капачката на бутилката и му я подаде. Вайл я погледна, подсмръкна и поклати глава.

— Аз му казах, че ще го убият — започна той. — Познавах онези копелета. Казвах му. Той не ми повярва. Каза, че работил за тях през всичкото онова време. Каза, че имал добри връзки. Каза, че щели да го оставят на мира. — Отново поклати глава и продължи да подсмърча, като избърса сълзите си с опакото на ръката. — А аз бях прав, нали? Те наистина го убиха…

Емъри кимна, без да отговори и Вайл остана втренчен в него доста продължително време, очите му бяха кървясали, а бузите му — влажни. После извади кутийка с носни кърпички изпод одеялото и издуха носа си.

— Как го направиха? — попита той накрая.

— Отровили са го с газ.

— Отровили са го с газ?

— Да. С нервнопаралитичен газ. — Той спря за момент. — Искаш ли да ти покажа снимките? На него и на приятелката му?

Вайл поклати глава и затвори очите си. По цялото му тяло премина силна тръпка.

— Ето там — каза той накрая.

— Къде там?

— Там. — Той кимна към шкафа в другия край на стаята. — В средното чекмедже.

Емъри отида до шкафа и издърпа чекмеджето. Беше пълно със списания за гейове, някои бяха цветни, някои черно-бели. Едно или две от тях бяха разтворени, позите бяха ясни и нямаше какво много да се мисли за какво става въпрос.

— Какво трябва да търся?

— Една малка чантичка. — Вайл леко се усмихна. — Немски марки. Една пощенска марка от Дюселдорф.

Емъри започна да рови из чекмеджето. Чантичката беше на дъното, под една снимка на някакъв травестит. Той я извади и изсипа съдържанието й на масичката. Вътре имаше различни документи, ситно напечатани страници, разни научни уравнения, диаграми, заемащи по половин страница. Документите бяха на немски. Науката бе чужда за Емъри. Той погледна към Вайл. Очите му отново бяха затворени, а главата му отпусната на дивана.

— Ще взема това със себе си, но ти все още имаш възможност да ми спестиш ден-два. — Той спря за момент. — Ще го направиш ли?

Вайл кимна.

— Разбира се. — Той се пресегна към носните кърпички и избърса очите си с една от тях. — Става въпрос за радарни честоти на израелците. За кодови системи за ракети. За електронно управляеми ракети. Всичко, което той е правил за тях. — Той леко се усмихна. — Искаш ли да ти изнеса пълната лекция?

 

 

Маквий остана да нощува в хотела до летището на Монреал. Той се събуди първо в четири, после в шест, и накрая, в осем часа, стана. Облече се, поръча на румсървиса да му наемат кола и да му донесат закуската и се обади в стаята на арабина.

— Тръгваме в девет — каза му той. — Ще се видим във фоайето.

Маквий слезе във фоайето с десет минути по-рано. Плати за стаята си и попълни формуляра за колата под наем. Когато попита дали ще може да премине с колата в Щатите, момичето му отговори, че няма да има никакви проблеми. То му даде ключовете заедно с един пакет, съдържащ няколко карти. Той ги бе поръчал специално. До момента, в който арабинът слезе, картите вече бяха прибрани обратно в плика.

Заминаха на изток през града и преминаха по моста над река Сейнт Лорънс като оставиха покрайнините след себе си. Скоро след това навлязоха в провинциалната част на Квебек^[2], една истинска процъфтяваща фермерска страна, в която високоскоростните пътища се редуваха с малки градчета и спретнати ферми. Гасан седеше до Маквий, бе свалил стъклото до себе си, с цигара в ръка, и се опитваше да поддържа разговора, без да се натрапва, без да зададе нито един от въпросите, които Маквий подозираше, че има, просто съвсем обикновен брътвеж, базиращ се на предположението, че двамата са нещо като братя по оръжие, двама бойни другари в една конспиративна война. Той спомена името на Амер само още веднъж и то само за да потвърди, че го познава от години, че му е добър приятел и е човек, чието доверие е успял да спечели. Държеше маската си високо вдигната, но истинската му физиономия лежеше някъде скътана в краката му.

След като подмина някакво малко селце на име Сен Жерар, Маквий видя указателната табела за границата. Съединените щати бяха на петдесет и седем мили. Погледна часовника си. Беше единайсет и половина. Продължи да кара още около две мили, където къщите оредяваха още повече, а движението съвсем намаля. Погледна в огледалото точно когато някакъв огромен камион подаде мигач и с грохот премина край него сред облак от прах. Тогава Маквий леко започна да отбива колата от пътя, едва докоснал волана с пръсти и клатейки глава, а Гасан тъкмо палеше поредната си цигара. Английският му бе почти съвършен.

— Какъв е проблемът?

— Мисля, че нещо не е наред.

Маквий отново погледна в огледалото. Пътят зад тях бе празен. Той натисна спирачките и спря на прашната ивица до канавката. После излезе и започна да рита всяка гума поред, ръмжейки. Когато стигна до страната на арабина, той се наведе, хвана с ръце предното колело и го раздруса. Тогава чу как вратата се отвори и се изправи, когато арабинът излезе.

— Скапало се е — каза той и в същия момент го удари силно с долната страна на дланта си, без да рискува.

Арабинът залитна към колата, удари се и от носа му бликна кръв, след което бавно се свлече на земята. В същия момент Маквий го срита някъде между кръста и мишницата с острото на обувката си. Той извика от болка и се опита да вземе чантата от предната седалка, но Маквий бързо го затисна и го изпревари. В чантата, под някакъв шал бе скрит пистолет. Маквий веднага го позна. Беше Берета, по-мощната версия, двайсет и втори калибър. Използваше се от почти всички служби по националната сигурност за работа в закрити помещения. Беше любимото оръжие на атентаторите, защото нямаше нужда от заглушител. Маквий извади беретата и хвърли обратно чантата на седалката. След това коленичи до арабина, а дулото на пистолета се заби в черните къдри пред ухото му. Арабинът се опитваше да избърше носа си, като с изненада видя кръвта по ръката си.

— Кой ти даде това? — попита Маквий, като натисна пистолета още по-силно о слепоочието му. — Кой беше човекът, който те посрещна на летището?

Арабинът го погледна и по очите му Маквий разбра, че няма да му се даде лесно. Той погледна надолу по пътя. Все още не се забелязваше никой. След това отново погледна арабина. В погледа му забеляза някакво съсредоточаване. Сигурно щеше да се опита да отвърне на нападението. Маквий бързо стана, направи крачка назад и го срита в подбедрицата точно в момента, когато щеше да се опита да се обърне на една страна и да стане. Маквий го остави да полежи известно време там, след това отново го срита, този път още по-силно, точно в средата на гърдите. Арабинът се отпусна и Маквий го ритна за пореден път, сега по-ниско, в чатала, където слабините му оставаха незащитени. Гасан извика от болка, сви се надве, лицето му потъна в праха, а Маквий коленичи до него и повтори въпроса си опрял дулото на беретата на инч от окото му.

— За Мосад ли работиш? — попита той. — Израелец? Такъв ли си?

Арабинът изплю кръв в праха, опитвайки се да си поеме дъх, поклати глава и измърмори нещо на арабски. Маквий изчака още няколко секунди, разбирайки, че няма смисъл, че мъжът можеше да бъде всякакъв — от Мосад, от ПЛО, да е иракчанин, или дори да работи за ЦРУ. Те всички имаха интерес да се доберат първи до стареца, а и всички знаеха точно как да постъпят, когато успеят да го открият.

Маквий се изправи, заряза въпросите си, знаейки, ме следващата логическа стъпка е да го приведе в безсъзнание. Той издърпа арабина настрани от колата и го захвърли в канавката като преди това внимателно избърса кръвта с вратовръзката му. Пъхна беретата в джоба си и се върна при колата. Трийсет секунди след това той погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че арабинът продължаваше да лежи проснат до оградата, с глава, завряна между краката си, една малка черна точка, която започна да изчезва в далечината.

 

 

Рано следобед, във Вашингтон, Лора пое волана на старото волво и отведе съпруга си в университетската клиника в Джорджтаун. Тийлман седеше до нея безмълвен, в новата необичайна за него роля, като някакъв пътник в колата на собственото си семейство. Когато минаваха на юг през Рок крийк парк, той погледна през прозореца, сложил ръка на коляното на Лора, нито изплашен, нито обезсърчен, просто замислен.

Лора го погледна.

— Казва се Лейнг. Срещал си се с него и преди това. Шотландец. Невролог е.

— И ти си уредила всичко това предварително?

— Да — кимна Лора. — Иска да поговори малко с теб. Да ти обясни как стоят нещата. Казах му, че нямам нищо против. Но че трябва първо аз да поговоря с теб.

— Така ли? — Тийлман се усмихна на тази малка проява на нелоялност, на това как жена му се бе опитвала да го опази от ръцете на лекарите преди новината да бе успяла да стане негово достояние. Точно навреме. И на място. При възможно най-подходящите обстоятелства.

— А какво ще стане с Управлението? — попита той. — Кой ще каже на тях?

— Пит. Той ще поеме нещата в свои ръце.

— Аха — отново кимна Тийлман. — Той вече веднъж успя да спаси света.

— Какво?

— Нищо.

Продължиха да пътуват и като излязоха от парка, се насочиха по криволичещите улици към университетската клиника. Тийлман винаги бе харесвал това място. Напоследък мястото бе позападнало малко от парите и от нашествието на твърде много чужденци, но най-хубавата част бе все още запазена; спретнатите малки къщички, добрите съседски отношения, атмосферата на една по-старомодна, по-тиха, една по-целомъдрена Америка, все още опазена от насилието и властта на парите. Понякога, когато си тръгваха от някой от любимите си барове посред нощ, след поредния тежък ден в службата, той говореше на Емъри за това, като разсъждаваше на глас как ли би се чувствал, ако можеше да се пенсионира и да заживее на това място заедно с Лора и да изкара старините си на спокойствие сред академиците и политиците. Емъри се бе смял над тези му мисли. Джорджтаун представляваше един голям и плътен юрган. Хора като Тийлман просто биха се задушили под него. Тогава Тийлман бе протестирал, но сега знаеше, че Емъри се бе оказал прав. Това, от което скоро щяха да имат нужда, бе повече пространство и голям двор и коне за децата и партита на открито през лятото, и Лора, както винаги жизнена, леко загоряла на слънцето, боса, като опорен стълб в палатката на тяхното семейство. Не бе такова, каквото го бе планирал, поне не за тази възраст, но това трябваше да стане.

Университетският комплекс се извиси пред тях. Лора даде ляв мигач и се престрои в средата на пътя. Тийлман погледна мрачно навън.

— Какво има? — попита го Лора.

Тийлман се намръщи и се опита да подреди думите си.

— Би ми се искало да успея да уредя тази работа — отговори той накрая. — Между Пит и мен. Това е всичко.

 

 

Обади се отново на Хуанита от летището в Хаянис. Следващият полет за Бостън бе след един часа и той имаше малко време да спре и да си поеме дъх.

— Тръбата, която донесох от Германия — каза той. — Занесе ли я в лабораторията?

— Разбира се.

— Има ли вече някакъв резултат?

— Да. Твърдят, че няма нищо, което да си заслужава да бъде анализирано. — Тя направи малка пауза. — Вие казахте ли им, че сте я намерили, след като е имало пожар там?

— Не.

— Ами, мисля, че те сами са се досетили за това. Открили са следи от пепел. Но това е всичко.

— И никакви химикали?

— Никакви. — Тя отново направи пауза. — Но лаборантът каза, че все още има вероятност да се окажете прав. Точно такива детайли се използвали в подобни инсталации. А вие имате нужда точно от това. Само че няма никакви доказателства. Това е всичко.

— Окей — Емъри кимна и прехвърли пластмасовата чашка от кафето в другата си ръка. — Трябва ми преводач — продължи той. — Някой, който владее немски много добре. Някой, който разбира от наука. И някой от нашия бизнес.

Хуанита се изсмя високо.

— Да не би да се шегувате? — попита тя. — Та в нашия бизнес сме само ние, Рон, готиният господин Съливан и аз. Някой от нашия бизнес?

Емъри се изсмя и отпи от кафето. Хуанита беше права. Когато Тийлман напусна играта, бизнесът стана дори още по-тежък. Твърде тежък, за да могат да се оправят сами.

— Съливан появявал ли се е отново?

— Да. Отби се тази сутрин. Беше много развълнуван.

— Защо?

— Отново започна да говори за онзи англичанин. — Тя спря за момент. — Иска да проверите някои неща.

— За Маквий ли?

— Да.

Емъри се намръщи и си спомни за последния път, когато чу да се споменава за това име. Когато Съливан седеше в офиса на Еф стрийт и му разказа новините от Захра в Лондон, за това колко важни можеха да се окажат те, за хлапето с голямото парче шоколад, което Емъри не искаше да дели с никого. Той се наведе над телефона изненадан от това, че името отново бе станало толкова важно. Опита се да прехвърли този въпрос на Хуанита, но разбра, че е твърде късно и че тя бе вече затворила.

 

 

Вече бе станало около три часът, когато Маквий успя да откри ски курорта Шугърлоуф Маунтийн. Забеляза прясно боядисаната табела до пътя и намали скоростта. Когато откри пресечката, той излезе от магистралата и подкара през гората. Офисът бе отдалечен от пътя. Той спря пред него, заключи беретата в жабката и излезе от колата. В чантата на арабина бе успял да намери няколко заредени пълнителя и още стотина куршума, подредени в една картонена кутия. Кутията носеше канадски етикет, а куршумите бяха стандартни, с пресечен връх, двайсет и втори калибър. Нищо друго в чантата не представляваше особен интерес: три пакета цигари Уинстън, един сапун, пакетче дъвки и тоалетна чантичка. След като внимателно бе извадил всичките тези вещи и ги бе сложил на предната седалка до себе си, Маквий не знаеше нищо ново за това за кого работеше арабинът. Това, че го остави до пътя, не бе добре свършена работа, но при тези обстоятелства нямаше особено голям избор. Човек, който носеше със себе си сто и четирийсет куршума двайсет и втори калибър, с пресечен връх, явно имаше да урежда сериозни сметки. Маквий не желаеше да бъде сред платците.

Сега той се отправи към офиса. Младежът вътре погледна снимката, която Амер Тахул му бе дал, и потвърди, че възрастният човек бе наел къща. Маквий го погледна доволен. Каза, че това бил тъстът му и че на следващия ден имал рожден ден. Пътуването до Мейн било подарък от семейството. Те му препоръчали да остане в Шугърлоуф и сега смятали да го изненадат. Маквий го помоли да го упъти, като каза на младежа да не се притеснява да го завежда лично. Изненадата била най-важното в случая. Тя щяла да оправи настроението му до края на почивката. Той сам щял да успее да се оправи.

Когато се върна в колата си, Маквий бавно подкара надолу по склона. Когато откри пътя, водещ до вилата, в която бе отседнал старецът, той паркира колата така, че да не се вижда сред дърветата и извади беретата от жабката, като провери пълнителя. После извади от раницата си писмата от Амер и бутилката с вода от Йордан. След това излезе от колата с раницата на гръб и тръгна през горичката. Вилата бе на около четвърт миля разстояние, направена от дърво в скандинавски стил. Земята наоколо бе почистена, но клоните на дърветата се спускаха почти до земята, така че му осигуряваха достатъчно добро прикритие.

Маквий заобиколи къщата, като се придвижваше внимателно от дърво на дърво и заобикаляше слънчевите полянки върху килима от нападали листа. Когато стигна точно над къщата и можеше да я наблюдава пряко, той спря. От това място се виждаха два края от къщата. Големите прозорци му позволяваха да огледа интериора вътре. Виждаше се кухнята и това, което явно представляваше открит хол. На втория етаж вероятно бяха спалните и банята. От стареца, обаче, нямаше и следа.

Маквий остана да чака така в продължение на един час, когато накрая той се появи, по-скоро забеляза някакво раздвижване в хола. Той се втренчи през дърветата. Старецът бе застанал недалеч от прозореца с чаша в ръка. Гледаше навън, застанал неподвижно, имаше широка и набита фигура, косата му бе оредяла. Беше облечен в спортна риза и широки дънки. Отпи един-два пъти от това, което бе в чашата, после сви рамене и се оттегли навътре. По движенията му Маквий не можеше да прецени дали бе сам или имаше компания. И в двата случая щеше да е най-добре да бъде сигурен. Маквий отново седна на земята и зачака.

 

 

Тийлман седеше в малкия кабинет и слушаше бръщолевенето на доктора невролог. Беше дребен, закръглен мъж, със загрубяло от слънцето и вятъра лице, на което почти непрекъснато имаше изписана усмивка. Десетина или двайсет години, прекарани в американската медицина, не бяха успели да изгладят шотландския му акцент.

— Ето тук — показваше той. — И тук. Вижте и това.

На бюрото му лежеше отворена папка. В нея имаше серия черно-бели снимки. Приличаха на ранни снимки на НАСА, направени на Луната — виждаха се сиви кратери, нищо различимо, нищо узнаваемо. Това бяха копия от магнитнорезонансния скенер и всяко от тях представляваше разрез на отделни части от мозъка на Тийлман, но от анатомична гледна точка те не означаваха нищо за него. Единственото, което Тийлман успя да различи на снимките, бе собственото си име, внимателно изписано на всяка от тях.

Той погледна невролога. Помнеше лицето му от предишните си посещения в клиниката, от онзи следобед, когато натикаха тялото му в скенера, отговаряйки на въпросите му с накъсани фрази, от рода на това, че трябвало да му бъдат направени някакви предварителни изследвания. От онзи момент той не се бе замислял за това. Проблемите със зрението му, общото усещане за умора, случайните моменти, когато изпускаше ключовете за колата или разливаше кафето си, всички тези симптоми той отдаваше на преумората. След петнайсет години, прекарани в полева работа, за никого не бе изненада, че тялото му започваше да забавя своите реакции. Нямаше нищо опасно. Нямаше никакви дълги имена. Просто трябваше да почива повече.

Сега, обаче, благодарение на науката, той знаеше каква е истинската причина. Наведе се над последната снимка и се намръщи.

— А какво е това? — попита той, сочейки няколко бели точици.

— Това са пораженията върху нервните тъкани. Фибрите започват да се покриват с такива мастни натрупвания. Веществото се казва миелин. Когато то се повреди, нервните импулси не се предават съвсем точно. — Той спря за момент. — А онази работа с бензиностанцията в Хамбург?

— Да?

Той кимна, посочвайки към снимката и обходи с пръст белите петна.

— Нещо подобно би могло да предизвика онзи случай. Мозъкът ви е съобщил постави маркуча обратно на колонката. Ръцете ви са били готови и са чакали. Но съобщението не е било предадено съвсем вярно. Той повдигна рамене. — Имали сте късмет. Можело е да се случи и нещо по-лошо.

Тийлман кимна и си спомни как Инге изтича от колата, колко бързо бе взела нещата в ръцете си, колко добре се бе справила.

— Да — отговори той и се изви настрани. — Можеше да бъде и по-зле.

Настъпи дълга тишина. Лора бе останала в чакалнята. Бе предложила да влезе и тя, да бъде с него, но Тийлман бе поклатил глава. Колкото и лоши да бяха новините, той бе единственият — и последният — който сам трябваше да се справи с положението. По-добре бе да започне малко практика, да започне да репетира. Погледна към невролога.

— Болестта не е смъртоносна, нали? — попита той.

— Не.

— Не е и заразна?

— Не е.

— Добре тогава — той повдигна рамене. — Какъв тогава е проблемът?

Неврологът отново взе папката и бавно прелисти няколко страници, като очите му бързо ги оглеждаха една по една.

— Пораженията при вас са доста сериозни — започна накрая той. — Дори, откровено казано, съм изненадан, че сте успели толкова дълго да удържите положението. Това е и причината, поради която… — Той кимна към чакалнята, повтори онова, което бе казал и по-рано за Лора, за писмото, което й бе изпратил, за това колко настоятелно я бил посъветвал да каже на съпруга си, за да разбере и да започне да се съобразява с болестта си. Тийлман кимна, приемайки любезно загрижеността на доктора.

Неврологът се наведе към него, като стар приятел, като близък негов съюзник.

— Науката невинаги е точна — каза той. — Поне не е толкова точна, колкото на нас би ни се искало.

— Но?

— Но — той повдигна рамене — според мен могат да се очакват нови пристъпи. Очаквам да настъпят някои смущения в зрението ви и в равновесните процеси. Мисля, че ще имате сериозни проблеми с вървенето. Не е изключено това да се отрази и на говора ви. Може да засегне и паметта ви. Освен това — той отново повдигна рамене, — можете да останете неподвижен завинаги.

— Какво — стресна се той.

— Можете… — Неврологът се поколеба, подбирайки точно думите си. — Това е въпрос на контрол. Мозъкът ви се отделя, както сам забелязвате. Отделя се от моторните функции. Възниква една пропаст между двигателните и мозъчните процеси. Тялото поема нещата в свои ръце — той се усмихна унило, — започва да си създава свой собствен мозък.

Тийлман го погледна шокиран, внезапно разбрал докъде могат да стигнат нещата. Тук нямаше предположения. Нямаше може би-та. А всичко бе реално.

— И за колко време може да настъпи това?

— Ще минат години — докторът протегна ръката си и я постави на рамото на Тийлман. — То ще продължи до края на живота ви.

Тийлман кимна безмълвно и погледна настрани. Инвалидна количка, помисли си той и онази шибана торбичка, която трябва да държиш между бедрата под одеялото си. Онази с тръбичката. Онази, която трябва да изпразваш на всеки два часа и нещо. Онази, която ти спестява всички онези обществени недоразумения и неудобни ситуации.

Той стана и отиде до прозореца. Беше хубав есенен следобед, студентите преминаваха през пътя, вървяха, разговаряха, смееха се. Бавно поклати глава и чу как докторът затвори папката.

— Почти същото като нервнопаралитичен газ… — тихо каза той. — Само че… по-бавно.

 

 

Час преди да се стъмни старецът излезе от вилата. Заключи вратата и пусна ключа в джоба си, след което внимателно се огледа нагоре и надолу в посока към магистралата. После разтри лицето си и пое дълбоко въздух. Докато го наблюдаваше, Маквий чу дългата въздишка и го видя как бавно се отдалечава от къщата.

Маквий се усмихна, като едва вярваше на късмета си. Не му се налагаше да влиза с взлом в къщата. Нямаше нужда да натиска звънеца на вратата и по този начин да се конфронтира още там със стареца. Нямаше защо да се тревожи да не би в къщата да има и друг човек. Той бързо стана и се скри обратно зад дърветата, после се опита да прецени къде щеше да бъде най-удобното място да се срещне със стареца. Виждаше как върви надолу по пътеката с наведена глава, като спираше от време на време, вземаше нещо от земята, може би жълъди, разглеждаше ги и ги захвърляше настрани. Маквий тръгна също надолу безшумно. Искаше да се срещне лице в лице със стареца. Искаше да му причини колкото се можеше по-малко страдания.

Няколко минути след това той вече бе в такова положение, че старецът вървеше срещу него, все още с наведена надолу глава, под дърветата, чиито сенки вече бяха съвсем плътни. Маквий изчака още известно време, след това тръгна нагоре и започна да си подсвирква някаква мелодия. Видя как старецът спря и го погледна. Лицето му бе съвсем променено в сравнение със снимката. Изглеждаше по-слаб, по-състарен, по-съсухрен. Маквий продължи да върви и спря, когато стигна на четири-пет метра от него. Двамата мъже се погледнаха взаимно. Маквий успя да прочете страха в очите на стареца. Той подаде ръка.

— Казвам се Маквий — започна той. — Изпраща ме Амер Тахул.

Старецът изчака още един миг.

— Салаам — отговори той. — Амер обеща, че ще дойдете тук.

Върнаха се обратно в къщата. Старецът направи кафе. Седнаха в големия хол, светнаха лампите и спуснаха завесите и Маквий му разказа всичко, което знаеше. Различни части от една голяма история, някои научени от Села, други — от Амер. Каза му как израелците са успели да зародят омразата в сърцето му, отвеждайки сина му и продавайки живота му на мохаребините; как на вратата му се е появил израелец, който се е представил за арабин и който се е престорил, че го наема да работи в полза на каузата и го е изпратил отвъд океана, като тайно му е поверил ключовата роля в една смъртоносна игра, в която е трябвало да бъдат изтровени жителите на Манхатън. Независимо от това дали ударът щеше да настъпи или не, независимо от това дали заплахата бе истинска или не, Маквий знаеше, че старецът е бил въвлечен в една игра на злото. Много вероятно бе самите израелци да бяха свалили маските, опитвайки се да спечелят благосклонността на американците и да хвърлят вината върху Ирак, като срещу това подтикнат Вашингтон към отмъщение.

Маквий направи всичко възможно да представи пъкления план в най-проста светлина, но по лицето на стареца разбра, че замислените злодеяния бяха толкова ужасяващи, че арабинът не можеше да ги асимилира. Той не разбираше политиката на натиска. Не разбираше истинския смисъл на играта, на която израелците бяха заложили толкова много. Непрекъснато клатеше глава, погледът му сновеше из стаята, а ръцете му се свиваха и разпускаха непрекъснато, като чашата с кафето остана недокосната.

— Жена ми — каза накрая той. — Хала.

Маквий кимна и бръкна в раницата търсейки шала, който Села му бе дала при реката. Когато го намери, внимателно го постави на масата между тях. Старецът се втренчи в него неразбиращо. Маквий взе ръката му.

— Тя е мъртва — каза той.

Старецът вдигна очи.

— Наистина ли?

— Да — кимна Маквий. — Съжалявам за това.

Старецът стана и излезе от стаята. Когато се върна няколко минути по-късно, Маквий разбра, че бе плакал. Личеше си по лицето му. Той застана прав до масата и се загледа надолу, в разкъсаното парче от шала на жена си. Не направи опит да го докосне.

— Мразя ги — каза той. — Мразя израелците.

Маквий кимна и отново бръкна в раницата и извади шишето с водата. Сложи го на масата до парчето от шала, но не знаеше какво да каже. Накрая погледна стареца.

— Това ти изпраща една израелска жена — започна той. — Името й е Села. Тя е жената на един от мъжете, който е стоял в дъното на плана. — Сви рамене. — Той обаче се отказа от плана. Разказал е за него на жена си. И израелците го убиха за това. — Направи малка пауза. — Жена му ме помоли да ти дам това. Напълни го от река Йордан. Надяваше се, че ще успееш да разбереш.

Той подаде на стареца бутилката с водата. Старецът поклати глава, а очите му отново се насълзиха. Думи за смърт, думи за възкресение.

— А вие? — попита той накрая. — Ти кой си? И ти ли си израелец?

— Не, британец съм.

— Тогава защо… — той сви рамене и кимна към шишето.

Маквий се замисли над въпроса, а бутилката продължаваше да стои в ръцете му. Спомни си за мрака и за реката, за това колко студена бе. Отмести поглед.

— Заради нея — просто отвърна той. — Заради Села.

 

 

Емъри слезе от таксито, което бе взел на международното летище във Вашингтон и веднага позна лимузината на Съливан, която все още бе паркирана на завоя до офиса на Еф стрийт. Личните посещения бяха започнали да му стават навик напоследък, помисли си той, докато прекосяваше тротоара и се отправи към вратата.

Хуанита го посрещна в малката приемна на четвъртия етаж.

— Тук е вече час — започна тя. — Почти цялото време прекара пред компютъра.

— И какво прави?

— Опитва се да влезе в БДНР.

— Даде ли му входящите кодове?

— Да — отвърна тя. — Накрая му ги дадох.

Емъри я изгледа за момент. БДНР означаваше База данни за Националното разузнаване. Там се съхраняваше информацията за всякакъв род разузнавателни операции в целия свят. Достъпът се осигуряваше чрез няколко кодирани пароли, които бяха раздадени на не повече от двеста души на територията на Вашингтон. Въпреки положението си в Белия дом, Съливан вероятно не бе сред тях. Обикновено той трябваше да се добере до данните чрез някой като Емъри. Емъри вдигна рамене и подаде на Хуанита пакета, който бе донесъл от Вайл.

— Това е информацията за германската връзка — кимна й той. — Ползва се с пълен приоритет.

Емъри влезе в офиса. Съливан седеше на бюрото му, приведен над компютъра. Щорите бяха спуснати и стаята бе потънала в мрак. Дори от вратата той успя да прочете името, изписано в горния край на екрана.

— Маквий — каза той на глас.

Съливан вдигна очи. Беше се залял с кафе отпред на ризата си. Празната пластмасова чаша лежеше на бюрото.

— Англичанин — каза. — Бивш морски пехотинец. — Изглежда върши доста работа за арабите. Базиран е в Лондон. — Той направи пауза. — Искаш ли да прочетеш останалото?

Емъри поклати глава. Мина от другата страна на бюрото и придърпа един стол за себе си.

— Не — отговори. — Кажете ми само защо ви интересува той.

— Много добре знаеш защо ме интересува.

— Знам само, че Ал Захра ви е предал името му. — Той спря за момент. — Но Ал Захра не е източник, на който можем да имаме вяра.

— И кой твърди това?

— Десетте ми години работа с него го твърдят. Той фабрикува най-различни истории. Лъже. Все още продължава да живее в някаква приказна страна. Сигурно е щял да печели повече, ако навремето се е бил ориентирал към Дисни. — Наведе се над бюрото. — Освен това, проверих в Лондон. Никой не знае нищо за липсващия нервнопаралитичен газ.

— И с кого си разговарял там?

— С МИ 5 — той спря за момент. — Поне те би трябвало да знаят.

Съливан повдигна рамене и отново се наведе над компютъра, като извика друг текст на екрана. Данните за Маквий се заключаваха само в три реда. Емъри видя как Съливан се опита с мъка да овладее яда си.

— Маквий е заминал за Израел — изрече накрая Съливан.

— И откъде знаете това?

— Един мой човек от Лондон ми го каза.

— Кой?

Съливан вдигна очи. Усмивката му бе ледена.

— Един човек, когото случайно познавам. На добро място. И на когото имам доверие.

— Не е Захра? Не е от хората в разузнаването?

— Не.

— И кой е тогава?

Съливан поклати глава, отказвайки да съобщи името, и тогава Емъри сви рамене и отново се загледа в екрана.

— И къде се намира той сега? Този Маквий?

— Тук е. В Щатите.

— Къде по-точно?

— Не знам. Все още. — Съливан се намръщи. — Но той е успял да се свърже с нашия приятел с газа. Носят се слухове, че ще го обезвреди.

— Ще го обезвреди?

— Да.

— И кога чухте това?

— Снощи. Късно.

Емъри се отпусна обратно в стола си. Настъпи дълго мълчание.

— Хрумвало ли ви е да споделите новините с някого? — сухо попита той.

Съливан свали очилата си за малко, после прокара ръка по лицето си.

— Ти беше ужасно много зает — отговори той. — И не си направи труда да ми обърнеш никакво внимание.

Двамата мъже се гледаха известно време над компютъра. После Емъри вдигна рамене.

— Можеше да стане и по-лесно. Това е всичко.

— Сигурно, приятелю — Съливан взе празната чашка и иронично я вдигна като за тост. — А сега да пием за господин Асали.

Емъри продължи да гледа Съливан. След това стана и отиде до прозореца. Когато вдигна щорите, стаята съвсем промени вида си. После се обърна. Съливан бе изключил компютъра. Емъри отиде обратно до бюрото.

— Асали бе убит от израелците — тихо каза той. — А Рон е бил замесен в играта от тях. Още един човек е мъртъв. Ото Вулф.

— Сърдечен удар. Така съобщиха агенциите.

Емъри поклати глава.

— Не — каза той. — Умря отровен от газ. Нервнопаралитичен газ. Или убийство или самоубийство. Доказателствата не са съвсем ясни.

Съливан премигна и се наведе напред.

— И откъде знаеш? — попита той. — Откъде знаеш това?

— Рон е бил при него. Видял го е да умира. Всъщност той е бил човекът, който му е предал отровата. — Той студено се усмихна на Съливан. — Също като при Федерал експрес.

— По дяволите — Съливан поклати глава. — Кой му я е дал?

— Любовницата на Вулф. — Усмивката се стопи. — Някаква израелка.

— И защо?

— Поради две причини. Първо, защото той е доставял газ на парцаливковците. Не крайния продукт, но съставните химикали. Когато вече имаш тях, останалото е смешна работа. — Той направи малка пауза. — Всъщност, подозирам, че Вулф е доставил и газа, който е на наша територия. Бил е или вече смесен, или допълнително е подготвен на едно място близо до Хамбург. В провинцията. После е бил транспортиран през Антверпен.

Съливан кимна.

— А второ?

Емъри погледна към бюрото и се зачуди дали да не изчака за потвържденията, за превода на материала от немски, който бе донесъл лично от Кейп Код. Накрая реши да не рискува, вдигна поглед и се усмихна отново. — Вулф е бил нещо като брокер — каза той. — Имал е връзки навсякъде. Разменял е услуги, за да си осигури влияние.

Той направи нова пауза.

— Едното от нещата в списъка на Саддам са някои данни за израелските електронно разузнавателни средства. За честотите, които те са използвали. Това, от което са имали нужда, за да могат да направят пробив във военновъздушните сили на Израел.

— И какво е направил Вулф?

— Намерил им е данните. Чрез един приятел от Западния бряг. Един приятел, който се занимава с авионика. Може би ще си спомните името му. Ленъкс Голд.

— Онзи от хотела ли? Онзи, който бе отровен?

— Точно така. Голд е имал нужда от пари. Иракчаните са имали пари. А Вулф е бил посредникът. — Той сви рамене. — Израелците са уредили сметките си и с двамата. И с Вулф, и с Голд.

Съливан бе започнал да се мръщи, като се опитваше, вървейки срещу вятъра и подушвайки дима, да намери къде е огънят.

— Твърдиш, че израелците са убили Голд?

— Да.

— С отровен газ?

— Да.

— А другият случай? — Той направи пауза. — Конете горе в Кетскилс?

— Същата работа.

— От израелците?

— Разбира се.

— И защо?

Емъри седна накрая, а усмивката му съвсем изчезна и обясни всичко, обясни какви точно са били мотивите им, описа плана им и през цялото време Съливан остана наведен над бюрото, поглъщайки всичко дума след дума.

— Твърдиш, че всичко е било нагласено по предварителен сценарий? — попита накрая той. — Че скапаните израелци са ни водели за носа през цялото време, за да ни откарат на водопой?

— Искали са да ни откарат до началото на войната — сухо го поправи Емъри. — В случай че ние решим да се откажем.

Съливан се отпусна назад, кимна и се опита да анализира всичко. Накрая си позволи да пусне една широка усмивка.

— Трябват ми доказателства — каза той. — Доказателства. В противен случай всичко ще си остане само една красива историйка.

— Защо пък красива?

— Точно така. — Той се пресегна да си вземе пура. — Ще съберем доказателствата. Ще ги дадем на израелците — той повдигна рамене — и с проблемите ни е свършено.

— С чии проблеми?

— На президента — той запали пурата, — и моите.

Емъри натисна бутона на интеркома и повика Хуанита. Немският материал трябвало да бъде предаден на преводач, бариерите за сигурност били премахнати. Трябвало да бъде върнат до полунощ. Той й благодари и отново се отпусна на стола си. Съливан остана да чака, още захапал пурата си. Взе празната чаша от кафето и започна да я мачка, първо с едната си ръка, а после с другата.

— Вече имаме част от доказателствата — започна той. — Вулф се е подсигурил съвсем здраво. Непоклатим е като скала и дори и германците го знаят. Това е и причината, поради която са се опитали да скрият истината за смъртта му.

— А останалото?

Емъри се поколеба за момент. После кимна към компютъра.

— Вашият приятел Маквий — весело каза той. — Няма кой друг.