Греъм Хърли
Дяволско дихание (8)

2.

Старецът, Абу Юсуф, седна до водния охладител в мрака, заслушвайки се в работата на машината, която наричаха регулатора. На всеки час, през нощта, тя иззвъняваше. Звънът бе с висока честота, остър и пронизителен, бе невъзможно да го пропуснеш. Продължаваше точно една минута, а това означаваше, че старецът трябваше да намери пластмасовата си карта и да отиде при машината, да вкара кафявата оксидна лента в отвора отстрани, просто едно движение, навътре и навън, за по-малко от секунда. После звънецът спираше и в края на смяната, когато зората започваше да обагря небето над Куинс, машината отново щеше да му заговори, да изплези дългия бял хартиен език като доказателство, че бе стоял цяла нощ, да докаже, че е бил наистина верен пазач. Лентата щеше да остави в пластмасовата кутия на бюрото, а секретарката щеше да мине и да я вземе. По този начин те разбираха, че той не ги мами. По този начин можеше да запази работата си. След като въздъхна, старецът стана и премина по коридора. Машината се намираше в малкия склад, до апарата за напитки. Старецът бръкна в работната си униформа за картата и я вкара в машината. Звъненето спря. След като извади картата, той я прибра в джоба си и потърси монета от двайсет и пет цента и две по десет за кутия пепси. Когато отвори пепсито, излезе и отново прекоси коридора, този път отиде в друг офис, единственият, който му оставаше да изчисти. Когато го отключи с резервния ключ, потърси контакта за осветлението и премигна при внезапната неонова светлина, която го заля, шокиран както винаги от огромния килим и тапицирания с кожа диван, и от начина, по който господин Арамаун беше разположил бюрото си, до прозореца, така че да доминира над цялата стая.

Старецът пристъпи напред, като продължаваше да държи в ръката си кутията с пепси, а погледът му все така бе прикован към бюрото. На него имаше два телефона и той бе сигурен, че единият от тях можеше да го свърже чак с Рамалах. Той погледна часовника си. Беше три часът и две минути, точно по средата на горещата нюйоркска нощ. Офисите по коридора бяха празни. Знаеше го, защото бе почистил всички останали. Никой нямаше да дойде, преди да се появят първите секретарки в седем, и дори и тогава те трябваше да се обадят по секретния телефон и да изчакат, докато се завлече по дългия коридор и ги пусне да влязат. Не ако смяташе да го направи, ако искаше да замлъкнат гласовете, бучащи в главата му, трябваше да го направи сега, посред нощ.

Старецът внимателно постави кутията на ръба на бюрото на Арамаун и отиде до огромните панорамни прозорци. Навън Манхатън блестеше в мрака, пресечка след пресечка. Той се загледа за момент в открилата се пред него картина, все още зашеметен от мащаба й, от този огромен град, легнал сега в краката му. После се пресегна за връзката на венецианските щори. Те се спуснаха, потраквайки, и го отделиха от външния свят. Сега, помисли си той. Сега е моментът.

Вече започнал леко да се поти, той бръкна в джоба си за листчето хартия. Беше прекарал по-голямата част от следобеда в обществената библиотека в Нюарк. Момичето на рецепцията, туркиня или, може би арменка, беше много любезно. Беше му намерила международния указател. Беше му записала телефона, на който трябваше да се обади. Първо, кодовите цифри за Израел. После номера за Рамалах. После, най-накрая, номера на Амер Тахул. Амер Тахул работеше във финансовия отдел на общината в Рамалах. Той беше брат на жена му. Сигурно щеше да знае какво се бе случило. Сигурно можеше да му каже защо писмата бяха спрели тъй внезапно.

Старецът намери листчето и го разгъна върху бюрото. После взе пепсито и отпи, а след това избърса устата си с опакото на ръката си. Забеляза, че ръката му трепери. Отново погледна телефона, преценявайки за пореден път шансовете си, чудейки се дали не проверяваха по някакъв начин разговорите, дали няма някоя мента като на Регулатора, нещо, с което да го уличат, нещо, което да сложи край на този нов й странен живот, който бе започнал.

Знаеше, че досега се бе справил много добре. Дори момчето, по някакъв свой начин, бе изненадано от начина, по който бе успял да подготви колата, да инсталира варела в багажника, без да разпилее нито капка, без да остане нито следа от теч около връзките към помпата за повишаване на налягането. Момчето го бе наблюдавало как работи в гаража, приведен над багажника, как се бори с големия варел и го поставя на мястото му с помощта на скобите и големия чук. Веднъж, само веднъж, той бе вдигнал поглед и бе помолил за помощ, бе казал, че му трябва още един чифт ръце и се изненада, като видя, че младежът стои до него, втренчен във варела, а лицето му бе скрито зад огромна гумена маска на противогаза. Старецът му се бе изсмял, един малък израз на отмъщение за седмиците на обиди и унижения, бе се пошегувал с прекалената загриженост на момчето, с неговата наивност. Дори жените не вземаха такива предпазни мерки срещу израелския газ, бе му казал той, наблюдавайки очите на момчето, които не се смееха зад дебелите стъклени дискове на маската.

Сега, застанал до бюрото, старецът взе телефона. Не беше получавал писмо от жена си вече повече от две седмици, от началото на месеца. Той самият пишеше всеки ден, седнал на масата в малката задушна кухня, страница след страница, тънките листи с надрасканите букви, затиснати под кутиите от фъстъци, които си купуваше всяка седмица от магазина на ъгъла. Пишеше за Ню Йорк, за начина, но който се чувства човек в него, за новия си начин на живот. Пишеше за жегата и миризмите. Пишеше за парите, за това колко много бе спечелил изведнъж, колко много неща можеше да си купи. Пишеше също и за дома, за семейството си, за двамата оцелели синове, за това колко много му липсваха всички. Пишеше за конете, които понякога обяздваше, за имението на един свой приятел, за дългите нощни препускания към бежанския лагер в Каландия. Пишеше и за други неща, които му липсваха — за храната, смеха, за безкрайните разговори — и когато жена му бе започнала да му отговаря, със свития ученически почерк, с малките рисунки на цветя в края на всяка страница, той се чувстваше като през първите им години, прекарани заедно.

Той й липсвал, пишеше тя. Липсвало й чувството му за хумор, търпението му и уважението, което бе успял да спечели за цялото семейство сред съседите и приятелите. След като бил тръгнал толкова внезапно, започнали да се носят слухове. Тя ги била чула, чула слуховете. Казвали, че семейството било al dam al wisikh, било мръсно, било опетнено с кръвта на сина, който дръзнал да сътрудничи на мохаребините. Заминаването на стареца само го доказвало. Бил обърнал гръб на семейството си, на Интифадата. Също както и мъртвия си син, той бил амийл, бил агент на израелците, предател. Но тя не вярвала. Тя знаела, че той бил силен. Тя знаела, че той бил шарафа, честен, че подкрепял железния мъж Саддам, който щял да изтласка израелците в морето. Така говорела тя на съседите си. Един ден, казвала тя, съпругът ми ще се върне и тогава сами ще се убедите. Сега, обаче, съседите съвсем открито изразявали недоверието си към нея. Кога, питали я те, кога ще се върне съпругът ти?

Отначало писмата бяха започнали да пристигат редовно, поне по три на седмица. Очаквайки пощальона на улицата, Абу Юсуф ги натикваше в джоба на работния си комбинезон и ги отнасяше в гаража, като ги прочиташе едва през почивката, която вземаше за обяд. На въпроса й не можел да отговори по никакъв начин, но това нямало значение. Писмата били като малко кътче от дома. В този странен, нов град, те му напомняха кой всъщност е той. С писмата в джоба си, вървейки обратно към апартамента в горещите и прашни вечери, той се чувстваше някак олекнал, разтоварен. Без тях той бе нищо.

Но сега, без причина, писмата бяха спрели да идват и в сърцето си, когато успяваше да събере достатъчно смелост, Абу Юсуф започваше да се страхува за най-лошото. Че Хамла, както и синовете му, са арестувани. Че я държат без съд в някой от военните затвори. Израелците наричаха това административно наказание. Сигурно я разпитваха денонощно, опитвайки се да разберат това, което тя знаеше, опитвайки се да разберат къде е изчезнал този неин съпруг. Вероятно постъпваха грубо с нея, отчаяни от признанията й, че не знае нищо, като отказваха да й повярват.

Старецът потрепери, спомняйки си как синовете му се бяха справили със същите мерки за административно наказание, за побоя, който бяха отнесли, за часовете, прекарани в мрачните и смразяващи килии, за това, как си бяха навличали още повече страдания, като наричаха израелците аутсайдери, потисници, ционистки разбойници, хора, които бяха пристигнали през нощта и бяха откраднали собствената им земя. Един ден, бе казвал мъртвият му син, израелците ще бъдат принудени да си отидат. Елин ден светът щял да се събуди и щял да осъзнае до каква степен е бил окраден. Един ден справедливостта щяла да възтържествува.

Сега старецът забеляза как ръката му описва някакви фигурки върху телефона и как дебелите му пръсти започнаха да почукват цифрите една по една. Звукът в ухото му се промени, стана безплътен и последната набрана цифра го хвърли в странното електронно пространство. Известно време не се случи нищо. Той погледна през рамо и си представи, че чува нечии стъпки по коридора. В Рамалах, помисли си той, вече трябва да е ден. Това поне беше единственото нещо, което момичето от обществената библиотека му бе казало със сигурност. Десет часа, бе казала тя, десет часа напред. Старецът изчака приведен над бюрото. Десет часа напред означаваха един часа след обяд. Амер Тахул трябваше да е в офиса си в общината, върнал се от обяд и вероятно преглеждаше големия си кожен дневник за предстоящите му срещи. Той знаеше разписанието на мъжа, знаеше как работи. Точно по тази причина сега бе удобно да му се обади, на малко спокойствие, на малко тишина, преди първата от следобедните срещи. Скоро, може би всяка секунда той щеше да отговори.

По линията се чу някакво изпращяване и после някакъв глас, който той веднага позна, внимателен, въздържан, образован. Старецът се усмихна и отново посегна към пепсито, почувствал обзелото го успокоение.

— Амер — извика той. — Амер Тахул.

 

 

Годфри Фридланд се срещна с Рос, както бе поискал, на понтона за големите кораби, зад кея на Уестминстър. Последните напъни на прилива тласкаха водите надолу по течението, оставяйки ивици от светлокафява вода около основите на Уестминстър бридж^[1].

Рос стоеше на понтона, тялото му се поклащаше с ритъма на водата. Беше облечен в тъмен костюм, носеше сгънат шлифер. В краката му се виждаше малка кожена чанта. Фридланд кимна за поздрав. Беше настъпил последният етап от болестта и колкото и да се опитваше, той не можеше да се отърси от последния образ на дъщеря си, от онова бяло като тебешир лице върху възглавницата, дълбоко хлътналите очи, следвайки всяко негово движение. След това, в коридора, лекуващият лекар му бе казал, че всичко ще бъде наред, че щяла да оживее, да разбере колко глупава е била, да се оправи. Но той вече бе казал това. Два пъти.

Рос пристъпваше към него и се усмихна.

— Закъсняваш.

— Знам.

Двамата се спогледаха за момент, Фридланд премигна на стапящата се светлина. После Рос нетърпеливо кимна към чакащия кораб и Фридланд го последва на кораба. Обаждането от Даунинг стрийт се получи по пладне. Рос трябваше да бъде на летището в четири. Вече минаваше три и половина.

Корабът, полупразен, се отдели и заплува по посока на течението. Рос поведе към една малка зона на кърмата, оградена със стъклена преграда. Двамата мъже на мостика ги изгледаха, без да кажат нищо. Рос внимателно остави чантата си върху купчината спасителни пояси. От обед насам от Министерството на търговията и индустрията бяха потвърдили всяка британска поръчка от списъка, който бе получен на Даунинг стрийт. Едно незначително писъмце внезапно се бе превърнало в политически кошмар. Пет липсващи галона с нервнопаралитичен газ бяха нещо достатъчно лошо, цяла една глава в доклада от Думздей, но доказаната връзка с иракската военна машина правеше нещата далеч по-лоши. Рос бе разпространил новината след серията лични телефонни обаждания. Политическият консенсус на най-високо равнище бе безусловен. На обичайните разузнавателни канали — М15, М16, Специалния отдел и Военния директорат — не можеше да се разчита в никакъв случай. Ако нещата бяха отнесени към тях, щеше да бъде все едно да се организира пресконференция. Трябваше да намерят някакъв по-добър начин.

Рос застана до перилата, разгъна шлифера си, облече го и вдигна яката му. Фридланд стоеше до него и чакаше. Преди половин час той се бе обадил в болницата за четвърти път. Дъщеря му отново бе заспала, но кръвното й налягане се нормализирало и прогнозите били добри.

Рос го погледна.

— Имаме някои дребни притеснения — започна той. — Трябва ми мнението ти.

Фридланд не каза нищо, наблюдавайки как Министерството на отбраната се плъзна зад Рос, докато той му разказваше за изчезналия варел с химикалите и появилата се впоследствие бележка. Отдавна бяха подминали Чаринг Крос, когато той свърши. Фридланд погледна часовника си и после вдигна рамене.

— Акция срещу Армагедон?

— Така пише.

— Никога не съм чувал за тях.

— Така. — Рос го изгледа. — Но кои ли, за бога, биха могли да бъдат те?

Настъпи дълга пауза. Фридланд не каза нищо, гледайки как две чайки си играеха с някаква найлонова торбичка. Никога не беше виждал Рос да изглежда по този начин, толкова притеснен, толкова уплашен. Това много точно пасваше на собственото му настроение.

— А откъде сме сигурни, че те не блъфират?

Не сме сигурни. Но не можем да си позволим да поемем този риск. Химикалите определено липсват, а към това можем да прибавим и списъка от МТИ^[2]. Всеки ред ни касае. Та ние сме въоръжавали иракчаните от години. Със суровини. Оръжия. Амуниции. Технологии. Бог знае, сигурно дори сме им помагали да си ги плащат. Гаранции за кредит за износ. С обич от Лондон.

Фридланд си позволи да се усмихне на тази шега.

— Странно — тихо отрони той.

— Много. — Рос направи гримаса и бръкна още по-дълбоко в шлифера си. — И какво трябва да направим? Министър-председателката трябва да си осигури подкрепата на страната. Трябва. Това е абсолютно наложително. Американците зависят от нас. Ако ние не удържим, бог знае кой ще им помогне.

Фридланд кимна, разбирайки, че това е вярно. В националните медии вече бяха започнали да се прокрадват първите признаци за сформиране на антивоенно лоби. С намерението на министър-председателката да въвлече страната във война, като представя нещата едва ли не като един кръстоносен поход на морала и в същото време да излязат наяве данни, че Ирак е бил подпомаган с военна техника, щеше да се окаже пълен провал. Това, а разбира се и нервнопаралитичният газ.

Фридланд погледна към Рос.

— И защо си избрал мен? — попита той. — Какво мислиш, че мога да направя аз?

Рос не каза нищо известно време. Чантата му, забеляза Фридланд, носеше етикета на конкорда на Бритиш еъруейс. Изглеждаше съвсем нов. Накрая, той се отдръпна от перилата, лицето му измръзнало под наченките на получения през уикенда загар.

— Кажи ми за Маквий — каза той.

— Маквий? — намръщи се Фридланд. Последните двайсет и четири часа го бяха изпразнили от всичко, включително и от търпение. — Работи за Ал Захра. Точно той подсказа името, не аз.

— Но какво знаеш за него?

— Не много. Служил е в морската пехота. На нисък пост. Работи здраво, може да се… — Той се спря. — Но защо?

Рос не каза нищо отначало, обърна се и се загледа в кафявата вода, която се опитваше да избяга от коритото.

— Мислиш ли, че е добър? — накрая попита той.

— Нямам представа.

— Но мислиш, че може и да е?

— Да — кимна той. — Възможно е.

Рос не каза нищо и остана облегнат на перилата, а Фридланд изведнъж разбра кое бе новото в разговора им, което не бе успял да долови преди. Рос, също както и всички останали на този свят, най-после бе станал уязвим. Фридланд се обърна настрани и си позволи да пусне една малка, студена усмивка, развеселен от тази мисъл. Рос се размърда.

— Това, за Маквий беше моя идея — каза накрая той. — Има едно момче, Били. Детето е писало на израелците. Очевидно то и Маквий са познавали Яков Аренд.

— Кого?

— Аренд. — Рос се отдръпна от парапета и закопча шлифера си. Израелецът, който бе убит. Миналата седмица. В Кенсингтън.

— И?

Рос сви рамене.

— Трябва да има някаква връзка с тази видеокасета. Трябва. — Той направи пауза. — Затова ми трябваше един пор^[3]. Който да разрови дупката. Маквий е същият този пор, когото наехме чрез нашия арабски приятел. — Той отново направи пауза. — Идеята ми се струваше добра — уморено каза той. — Поне тогава.

Фридланд го погледна.

— Има и по-добри начини — тихо отговори той.

— Какви например?

— Като например да кажеш първо на мен. — Той спря за момент. — Защо трябваше да използваш арабин? Защо ти е трябвало да действаш тайно? Защо не си използвал мен, за да прикриеш Маквий?

Рос поклати глава и не каза нищо в първия момент. После потрепери и уви шлифера около себе си.

— Захра ни предлагаше услугите си от години. Няма нищо против да плаща сметките и обеща да си държи устата затворена. Като се има предвид къде стоя аз, това за него е едно много полезно приятелство. — Той се поколеба за миг. После поклати глава, обърна се и сниши глас. — Здраво сме загазили… — бавно додаде той. — Губим почвата под краката си. С всяка изминала седмица. От доста време е така. А сега приближаваме критичната точка.

— Ние?

— Ръководството. — Той сви рамене. Общинският данък^[4]. Европа^[5]… И сам можеш да продължиш. — Той отново направи пауза. — Войната ще ни помогне, но само за малко…

Фридланд го погледна, изненадан колко бързо разговорът бе променил посоката си, любопитно поласкан от това, че Рос беше толкова открит. Доколкото това касаеше Даунинг стрийт, разбира се, Рос беше прав. След единайсетгодишно управление чрез диктат, стената беше вече пред разпадане. Фридланд пристъпи към перилата. Когато наближиха Ландън бридж^[6], той внезапно усети студения тинест аромат на реката.

— Ключът към това са американците — тихо промълви Рос. — Има един човек на име Съливан. Може да си чувал за него…

Фридланд поклати глава.

— Не — отговори той.

— Той е от администрацията на Белия дом. Има изключително добър пост. Дърпа доста важни конци. — Направи пауза. — Изразът е негов. Не е мой.

— Познаваш ли го?

— Да.

— Добре ли?

— Да… — Той се поколеба. — Отначало се познавахме официално, но… — Той сви рамене. — Да.

— Какво означава това?

Рос поклати глава, самовглъбен, отказа да отговори и Фридланд, разглеждайки го, изведнъж разбра каква бе истината, какво бе преживял мъжът пред него през всичките тези години, охранявайки задния вход на Белия дом, подминавайки обичайните канали, запазвайки политическата си любовница, каквато всички политици търсеха: една независима почва за намиране на утеха, недосегаема за поразяващата ръка на службата. Сега, разбира се, връзката бе по-важната част. Когато революцията бе потопена във водата, на Рос едва ли щеше да му трябва спасителна лодка.

Фридланд се наведе напред. Тонът му бе нарочно спокоен. Най-добрият начин да успееш да зададеш добър въпрос, както винаги, бе като го направиш по конспиративен път.

— И защо ли сме им потрябвали на американците?

— Защото са изправени пред химическа заплаха. Сигурно. Видя видеокасетата. Това е Манхатън. Не е Оксфорд стрийт^[7].

— Че какво имаме ние, което би могло да бъде от полза за американците.

— Все още нищо.

— Но мислиш, че това може да се промени?

— С малко късмет, да.

— Заради Маквий ли?

— Да.

Фридланд кимна.

— Трябваше да дойдеш при мен повтори той. — Не при арабина.

Рос се намръщи, видимо раздразнен от това, че преценката му е поставена под въпрос.

— Защо? — попита той.

— Защото Ал Захра също работи за американците. — Той се усмихна. — И то от години.

 

 

Беше три следобед, когато Маквий пристигна на автогарата.

Беше в самия център на Тел Авив и представляваше около един акър омаслена бетонна площадка на пътя между Петах и Тиквах. Той извървя пеш разстоянието от миля и половина от хотела, където прекара остатъка от нощта с мантата, преметната през рамо. Ръцете му бяха подути и го боляха, но лекарят американец, на три пресечки от хотела, му бе дал две тубички със специален противовъзпалителен мехлем и му бе казал, че раната не е чак толкова страшна. Пришките скоро щели да се спукат и трябвало да внимава за инфекция, но за две седмици ръцете му щели да се оправят. Маквий му бе благодарил и накратко го бе попитал за кибуца, чието име бе написано на гърба на снимката на Села. Докторът не бе чувал за него, но младата израелска сестра, която бе превързала ръцете на Маквий, бе взела името и му бе нарисувала една карта. Шамир се намирал на север, в горния край на Галилея. Трябвало да се следва приморският път до Хайфа, а след това, след като се стигнело до Рош Пина, да се завие към вътрешността до някакъв нов град, наречен Кирят Шемона. Пътуването траяло около седем часа. С оглед на състоянието, в което се намираха ръцете му, тя бе препоръчала автобуса.

Автобусът ръмжеше на север по крайбрежния път, жегата влизаше на талази през отворените прозорци, шофьорът подскачаше около кормилото и непрекъснато търсеше нови станции на радиото. Маквий седна в задната част, гледайки следващите една след друга отсечки, изпълнени с административни сгради, изцапаният бетон и натрошена мазилка станаха по-чести, когато навлязоха в покрайнините и движението се разреди. Тел Авив го бе изненадал с шума и грозотата, не му хареса особено много. Имаше нещо прибързано, някаква нотка в разговорите, която беше твърде сложна, за да може да се опише с думи, въпреки че вестникът, излизащ на английски, се бе постарал да изглежда добре. ЕМБАРГОТО СЕ ЗА ТЯГА, бе заглавието в Джерузалем поуст, САДДАМ ЗАПЛАШВА С ВОЙНА.

Час и половина по-късно автобусът изскърца и спря на гарата в Хайфа. Градът се катереше по склоновете на Маунт Кармъл, тераса след тераса от високи жилищни блокове, чиито прозорци блестяха на късното следобедно слънце. Маквий, който трябваше да смени автобуса, веднага хареса града. Имаше някакъв простор, височина, свои достойнства. Държеше се така, както трябваше да се държи един голям град.

Вторият автобус, който беше значително по-бавен, потегли към вътрешността на страната, нагоре към планините. Далеч от морето и безкрайния простор на брега, земята започна да се прибира в себе си, голите, каменисти хълмове се спускаха надолу от пътя. Шофьорът провираше дългия автобус завой след завой, забравил за насрещното движение и хвърляше дълга прашна опашка след себе си по сивите склонове на планините. От време на време той спираше при някоя вдигната ръка или пръст, за да вземе още пътници. Някои от тях бяха араби, мъжете преждевременно състарени, а жените — претоварени с парцаливия си багаж. Имаше и деца с тях, с мръсни лица и дълбоки черни очи, които не отделяха очи от Маквий, докато автобусът се тътреше на север.

На едно място, близо до Сафед, автобусът взе някакъв войник. Той се запровира през редовете и седна отзад, на седалката до Маквий. Беше потен, неизбръснат, разрошен, униформената му риза бе разкопчана до пъпа. Той веднага заговори, високо, на английски със силен акцент и започна да разказва на Маквий каква напаст били станали иракчаните. Като всички останали в тази страна, той подлежал на военна служба. Служил три години и сега бил в запаса. През последната година се опитал да разшири бизнеса си. Работел като водопроводчик, самостоятелно. Поне имало някаква перспектива. И ето какво му струвало всичко това, да снове нагоре-надолу всеки ден от бараките по брега до дома си в планините, опитвайки се да върши две работи едновременно. Когато автобусът отново спря, за да слезе, по някаква негласна уговорка с шофьора, войникът стана и сложи ръка на рамото на Маквий.

— Нека онзи мръсник да се покаже утре — каза той. — Пък ще прекараме октомври в мир.

Маквий избоботи нещо безучастно и видя как войникът започна да слаломира между хората към предната част на автобуса. Задната страна на ризата му бе прилепнала в мазно потно петно на гърба, а ботушите му явно бяха виждали и по-добри дни, но полуавтоматичната пушка Узи, която висеше на гърба му, бе безупречно чиста, подвижните части блестяха от новата смазка.

След Сафед пътят се снишаваше в една равнина и стана адски прав, ограден от двете страни от прашни дървета. Маквий погледна през прозореца. Сега автобусът бе по-празен и през спускащия се мрак той можеше да различи полетата, които се виждаха между редицата от дървета, също както и ябълковите градини и чистия воден квадрат. Момичето от клиниката му бе разказало за тази равнина. Земята била населена с имигранти от Източна Европа. От години живеели в палатките си и работели, без да спират през цялото време на деня, почиствайки каменистите хълмове на ръка, превръщайки маларийните блата в хиляди акри продуктивна земеделска земя. Самата тя я била виждала, когато пътували с приятеля си до роднините му, и постиженията им били забележителни, въпреки че, ако можела да избира, щяла да си остане в шумния и мръсен център на Тел Авив.

Маквий не беше сигурен за себе си, когато пътуването свърши и той разтърси схванатите си крака. Вече бе паднала нощта и зад грозните силуети на панелните блокове зад автобусната спирка видя тъмния гребен на Голанските възвишения, в другия край на равнината. Някъде по средата на планината се виждаха светлини, разположени на няколко групички, на мили една от друга. Всяка показваше местоположението на някое селите — най-вероятно — така наречените колективни ферми, които наричаха кибуци. Маквий беше чувал за тях от Яков през следобедите, прекарани на тъчлинията. Беше говорил за своя с гордост и привързаност. Кибуцът беше мястото, където притежаваше всичко или нищо. Кибуцът беше мястото, където социализмът ставаше нещо повече от списък с няколко правни фрази. Кибуцът беше начин на живот, който даваше хляба на една от най-добрите армии в света.

Маквий тръгна от автобусната спирка и започна да върви на изток, извън града. В джоба му беше картата, която момичето от клиниката беше нарисувало. Пресечете главния път, бе казала тя, и се огледайте за един стълб с указателни табели. Когато стигнете до него, тръгнете по второстепенния път през равнината. Той продължава около пет мили. Може някой да спре и да ви вземе. Може да вървите и пеша. Както и да се придвижите, мястото, което търсите, е в края на пътя, горе в планината.

След като пресече главния път, Маквий намери стълба. Той го погледна и се усмихна. На хибрю и на английски бе написано: Кибуц Шамир. Той преметна чантата си през рамо и слушайки жътварките сред овощните градини, закрачи, като си подсвиркваше фалшиво в горещия мрак.

 

 

Предупреждението трая секунда, не повече.

Тийлман стоеше до мерцедеса, на бензиностанцията в покрайнините на Хамбург. Маркучът бе в дясната му ръка, наливаше бензин в празния резервоар. Наблюдаваше цифрите на колонката, чудейки се защо са толкова неясни. Той пристъпи напред, раздразнен от това, че очите напоследък често му изневеряваха, и се опита да докара на фокус електронните цифри на колонката. Когато се убеди, че правилно е видял цифрата, той извади накрайника. Тогава колата започна да се движи, абсурд, да приближава към него, а нозете му като че ли се плъзгаха по мазния бетон. Обхвана го миризма на бензин, на бензинови пари, после усети как целият е облян в бензин, лицето му, врата му, дрехите му и продължаваше да тече и да го облива от накрайника на маркуча, който още държеше в ръката си. Той го погледна неразбиращо и чу мекото потракване на вратата на мерцедеса, чу стъпките на момичето, което изтича към него, видя лицето, което се сведе над неговото. Тогава горивото спря да изтича от накрайника и от всичко остана само капенето по бетона и вкуса в устата му.

Бавно той се свлече на колене, огледа се и се опита да отърси тежестта, която притискаше главата му. От другата страна на островчето, до колонките, спря друга кола. Някакъв огромен мъж излезе, като остави вратата отворена и се втренчи в Тийлман. До него, на пътническата седалка, някаква жена пушеше цигара. Момичето, Инге, извика нещо на немски на мъжа. Мъжът кимна и веднага затвори вратата. Тийлман, все още на колене, погледна към Инге, замаян от образа й, цигарата между пръстите на жената, собственото му тяло, прогизнало от бензин, произшествие с деветдесет и осем октанов бензин, най-грозната от всички видове смърт.

Той стана, препъна се, безнадеждно смутен. Усети как момичето го крепеше, пръстите му се бяха впили здраво в ръката под рамото му. Седна в колата, с широко отворен прозорец, а тя плати бензина. Едва когато изминаха три пресечки от бензиностанцията, отправяйки се към града, той се осмели да проговори.

— Благодаря — просто каза той.

Момичето го изгледа. Нейният прозорец също беше отворен.

— Добре ли си?

— Да.

Тя отново го погледна и поклати глава, отговаряйки си сама. Отидоха до една част от ограда на север от Сейнт Георг и завиха по някакъв широк булевард с три платна, които гледаха към Аусеналстер. Спряха пред някакъв блок от шейсетте години, с големи панорамни прозорци и щедро големи балкони. Взеха асансьора до петия етаж, Инге застана до него, тършувайки за ключовете си за вратата в края на коридора. Вътре навсякъде имаше цветя, вази с ириси, по-малки букети от фрезии, една огромна ваза с гераниуми, подредени с изключително внимание. Единственото нещо, обаче, което Тийлман можеше да усети, бе миризмата на бензин. Инге хвърли ключовете си на някаква маса и го поведе към големия хол. Стаята беше скъпо мебелирана. Вън, зад сребърното огледало на езерото, движението се точеше едва забележимо, заради някаква незначителна катастрофа.

Инге отвори големите френски прозорци. Цветята потрепнаха от внезапното течение. Тя го поведе към балкона.

— Съблечи се.

— Тук?

— Да.

Тийлман се обърна, за да оспори това, което му бе казано, но тя бе изчезнала. Той се поколеба за момент, но после съблече сакото си. Сакото, старото му любимо сако, беше направено от лен. Горивото, което вече се бе изпарило, бе оставило капки от светлокафяви петна. След като остави сакото си настрана, Тийлман започна да разкопчава ризата си. Тогава момичето се върна. Носеше кофа и гъба. В кофата имаше вода, много гореща, и сапун. Тя остави кофата до него, една безмълвна покана и се върна с копринен зелен халат. Тийлман го погледна и започна да се насапунисва с гъбата, като дочуваше как момичето работи нещо в кухнята, потракването на порцелан, ромоленето на течаща вода.

Пиха кафе в хола, Тийлман, седнал на ниския диван, усещаше хладната кожа от вътрешната страна на краката си. Косата му бе влажна, а обувките му бяха все още вън, една малка разхвърляна купчинка, смърдяща на бензин. Главата му се бе прояснила вече, замаяността и люлеенето бяха изчезнали.

— Сигурно съм се подхлъзнал — каза той. — Масло или нещо такова. По земята.

Инге го наблюдаваше над рамката на кафената си чаша.

— Гледах те — каза тя. — Не се подхлъзна.

— Ами какво се случи тогава?

Тя не отговори нищо и отпи от кафето. После стана, остави чашата на малката нощна масичка, протягайки се към въображаемата бензинова колонка и му показа с мимики това, което бе видяла.

— Ти направи следното… — каза тя. — И после, това… и после се обърна към колата… и… — Тя направи пауза и го изгледа. — И после лицето ти…

— Какво стана с лицето ми.

— Започна да премигваш. Разтърси главата си. Изглеждаше… — тя се поколеба, търсейки точната дума — изненадан… сякаш…

— Да?

Тя отново се поколеба, после поклати глава.

— Не знам. Може би си бил уморен. Объркан. Не знам. Приличаше — тя сви рамене — на пиян.

— Пиян?

— Да. Глупости. Не знам. Ти не си пиян. Не беше пиян. Няма как да си пиян. Значи… — тя отново сви рамене. — Не си ли спомняш нищо?

— Разбира се, че си спомням. Спомням си бензина. Целият облян. И как ти веднага излезе от колата. Спомням си го, разбира се, че си го спомням.

Инге се загледа в него, кимна, но не каза нищо. После си взе цигара от пакета, който беше на пода. Тийлман се загледа в пламъка на запалката и продължаваше да си мисли за бензиностанцията, за горивото, което капеше от дрехите му. Инге седна до него и той потрепери, осъзнавайки какъв късмет е имал благодарение бързата реакция на момичето, на начина, по който се бе погрижила за него.

— Случвало ли ти се е преди това?

— Това? На бензиностанция? — Тийлман поклати глава. — Никога.

— Някъде на друго място?

Тийлман не отговори веднага, после пресуши чашата си и я остави на ниската масичка до дивана. Масичката бе покрита със стъкло и чашката и чинийката затанцуваха, когато той отдръпна ръката си. Тийлман бавно кимна, загледан в чашката.

— Да — отговори той.

— Къде?

— В Щатите.

— Кога?

— Преди шест месеца. Работех много, вдигах тежести, тренировки. Имаше няколко глупави епизода, предполагам поради непохватност, да падам, такива неща, да се спъвам. После — той сви рамене, припомняйки си усещането на кечето от физкултурния салон под себе си, сключените си ръце, изправени нагоре, големите двайсеткилограмови тежести в двата края на лоста — се случи нещо неприятно.

— Сериозно ли?

— Да — кимна той. — Можеше да е сериозно.

— Какво се случи?

— Както си вдигах щангата и в следващия момент — той сви рамене — тя беше вече върху мен.

— Нарани ли се?

— Да. Но имах късмет. Само две счупени ребра. Трябваше само да се откажа да се смея за известно време. Нищо трайно.

Инге кимна замислена, а Тийлман стана, придърпа халата около себе си, смутен от посоката, в която бе тръгнал разговорът. След инцидента, по настояване на Лора, той бе преминал серия от тестове. Бяха изтощителни. Бяха започнали да измерват рефлексите му, да светят с някакви лампички в очите му, бяха взели проби от някакви жлези в основата на гръбначния му стълб. Втория ден той прекара в клиниката на Джорджтаун юнивърсити и тогава с болки трябваше да се качи на някакво механизирано легло и да се подложи на вниманието на сканировка на цялото тяло. Машината беше избълвала няколко метра разпечатана информация, въпреки че никой не си направи грижата да обясни каква е подадената от скъпата техника диагноза, струваща му три хиляди долара. Той на два пъти притисна собствения си лекар да му каже какво е изписано в нея, но и в двата случая не получи нищо повече от усмивка и повдигане на раменете. Ти си в страшна форма, непрекъснато му повтаряха те, така че не се тревожи.

Така и направи, оставяйки напрегнатите месеци да замъглят спомените за болката, за щангите и за странното препъване на тротоара. По-късно, обаче, симптомите се бяха върнали. Замъгленият образ на разписанието върху таблото за заминаващите самолети. Моментното разколебаване за това как да си отвори едно от остриетата на джобното си ножче, при положение че мозъкът му работеше съвсем точно, а пръстите му оставаха неподвижни известно време. А сега тези няколко литра бензин, съвсем свободно разлян отгоре му и то изцяло по негова вина.

Тийлман се огледа из стаята, търсейки нещо, с което да промени темата на разговора.

— Твоето момче — започна той. — Ники.

— Ja?

— Къде е то?

Инге му се усмихна и издуха дима в голям син облак.

— В Хале. Живее с майка ми. Когато бе по-малък, живееше при мен, но… — тя сви рамене и описа кръг с ръка, посочвайки апартамента, говорещ за един добре подреден живот, — просто повече не беше възможно.

— Липсва ли ти?

— Разбира се.

— Вулф виждал ли го е?

— Никога.

— Той ли реши така или ти?

— Той.

— А ти виждаш ли го?

— Кого?

— Вулф.

— Не.

Поклати глава раздразнено и смачка полуизпушената цигара в пепелника на масичката. Тя остана да лежи там известно време, все още димяща, и Тийлман се замисли за материалната страна на връзката им, за Вулф, който според обществеността имаше съвършен брак и беше много зает, как успяваше да вмести тази връзка между безкрайните срещи.

— Пет години са много време — учуден каза Тийлман. — Достатъчно много, за да ти липсва.

Инге се усмихна, но не каза нищо и Тийлман продължи да се чуди накъде да поведе разговора, тогава тя стана и му подаде ръка. Вън, в коридора, имаше две врати. Първата водеше към голяма слънчева спалня. Голямото двойно легло гледаше към прозореца. В двата края на прозореца имаше тежки завеси, а в ъгъла бе поставен телевизор. На едната стена имаше вграден гардероб, а на плъзгащите се врати бяха поставени няколко високи огледала, от пода до тавана. До леглото имаше снимка, поставена в рамка. Тийлман я взе и я погледна. Едно дете, може би четиригодишно, бе коленичило на някаква хавлия до почти завършения пясъчен замък. В дъното, в равното море, се виждаха няколко водни колелета и обикалящ в кръг скутер. Детето се бе усмихнало във фотоапарата. Имаше къса руса коса и огромни тъмни и хитри очи. Нещо в начина, по който държеше главата си, му напомняше за Инге, може би високо вдигнатата брадичка. Изглеждаше изненадан и скептичен, като че ли някой му бе казал нещо, на което той не бе повярвал. Беше доста почернял.

— Ники?

— Да. Направена е скоро. Само преди два месеца. — Тя се усмихна. — Бяхме в Испания. На почивка.

— Бяхме?

— Майка ми. И Ники. — Тя отново се усмихна. — И аз.

Тийлман кимна и върна снимката до леглото. Инге продължи да я гледа замислено още известно време.

— Ти женен ли си?

— Да.

— Имаш ли деца?

— Три.

— Значи разбираш? — каза тя.

Тийлман я погледна и се сети за Лора.

— За какво? — отговори той. — За изневярата ли?

Инге го погледна и се намръщи?

— Изневяра ли? — просто го попита тя.

Тийлман кимна, почувствал се изведнъж изтощен, а вече и не виждаше смисъл да продължават да говорят за това: тази игра на сенки, на намеци и отговори, внимателният професионален етикет, който определяше отношенията им през последните два дни.

По обед той поне бе имал възможност да говори с Емъри от консулството на Щатите. Беше му разказал за Литман и Вулф, а Емъри бе потвърдил, че Махмуд Асали е познат като участник в поне една от палестинските терористични групи. Израелците го издирваха за серия набези в Окупираните територии, а съществуваха доказателства, че самият той е отговорен за нападението срещу един автобус в Израел. Тийлман си бе записал подробностите, без да ги коментира и след това бе попитал за Лора и бе изслушал безчувствено описаните от Емъри електрически бури от предната нощ, за продължилите с часове гръмотевици и светкавици, идващи от юг, за дивия набег на крайните части на урагана Дора. Лора се била обадила от малката къща на Дикси стрийт. През керемидите й прокапала вода, с цели кофи. Ураганът бил преминал буквално по улицата. Брий не спирала да плаче. Котката била изчезнала някъде под хладилника. Имала нужда от някой, който да й кажел, че краят на света още не бил настъпил. Че щяло да дойде утрото. Че дъждът щял да спре. Че всичко щяло да бъде окей. Емъри бе казал, че се опитал да направи всичко възможно, че се опитал да я успокои, че й предложил да ги откара, че обещал да се обади веднага, щом заетостта му през следващия ден позволява, но знаел без съмнение от какво действително имала нужда тя, от какво наистина имали нужда всички те. И това било една-две думи от Боса. Тийлман бил Босът. Можел да й се обади точно сега. Може би една-две думи щели да направят деня й по-лек.

Заслушан в бавния и монотонен глас на Емъри, Тийлман се зачуди за пореден път на неговата наглост, за открито демонстрираното му познаване на всяко движение на Лора, на всеки неин страх. Точно на това ви учат в Ленгли, помисли си мрачно той. Точно това го бе издигнало в най-висшите етажи на Директората по анализите. Това, и непоколебимата решимост да изиграва всяка сцена до края.

Тийлман, започнал отново да чува шум в главата си, отново да усеща онези удари на чукове, които буквално го бяха накарали да вижда двойно, бе сложил край на разговора с едно безучастно изръмжаване. Последния път бяха похарчили хиляди долари, за да търсят причината за това. Този път той щеше да им спести и времето, и парите. Знаеше каква е причината. Причината бе жена му. Причината бе Лора.

Сега Тийлман вдигна поглед. Седеше на леглото. Не можеше да си спомни как се озова там. Тъгата, накрая разбра той, всъщност миришеше на бензин.

— Лудост — тихо каза той. — Измишльотини. Тъпотии. — Повярвай ми. Двайсетте години и трите деца доказват, че съм прав. — Той поклати глава и погледна ръцете си, пръстите му бяха превити, побелели от гняв. — Лудост — повтори той. — Мислиш, че си овладял нещата. Мислиш, че вече всичко е наред. Мислиш, че всичко ти е ясно. И какво следва? — Той погледна Инге, все още седнал на леглото. — Разбираш, че нещата изобщо не е трябвало да бъдат така. Че може би никога не са били такива. Нито за миг. Нито за ден. Нито за секунда. Мамка му…

Той бавно протегна ръка, търсейки ръката й, без да я гледа.

— Знаеш ли… — той прехапа устната си за момент и пое дъх. — Имам дъщеря. Брий. На единайсет години е. Тя не е добре. Не може да изговори собственото си име буква по буква. Изостава от развитието си. Винаги е изоставала. Но знаеш ли за какво си мисля? За какво си мисля сега? Мисля, че тя е знаела всичко. Мисля, че е знаела тайната. За лудостта. За това колко ненормално е всичко. Лудо. Мисля, че тя е била най-наред, отколкото ние всички изобщо сме били. Мисля, че тя е спечелила. Мисля, че е стигнала там преди нас…

Той зарови глава между ръцете си, цялото му тяло се разтресе йод тънкия халат.

— Смешно — прошепна. — Никога не съм се сещал за това. — Вдигна очи. Лицето на Инге беше станало замъглено. — Е, какво ново се е случило с мен? Станал съм по-тъп от обикновено, това ли?

Той изви глава настрани. Не искаше тя да види сълзите му, опитвайки се да ги скрие. После тя застана до него, коленичила на пода, държаща главата му в ръцете си, говорейки нещо на немски, гласът й тих и спокоен, опитващ се да го утеши. Избърса очите му с ъгълчето на чаршафа. Лицето й отново се избистри в погледа му.

— Този човек, Вулф. Означаваше ли той нещо за теб?

— Всичко.

— И той те изостави?

— Да.

— Защо?

— Защото повече нямаше нужда от мен.

Тийлман я погледна и изсумтя, преглъщайки думите си, простата логика, спечелване, забавление, изневяра, пълният кръг.

— Аз ще го убия — тихо изрече той. — Това ще ти помогне ли?

Инге се усмихна, целуна го по челото и притисна ръката му.

— Говоря сериозно. Кажи ми къде е. Къде живее. Ще го прибавя към списъка. Първо арабина. После той. Поздрав от Чичо Сам.

Той изпъна двата си пръста имитирайки пистолет, вдигна ръка и се прицели в средата на разстоянието пред себе си.

— Бум, бум — тихо изгърмя. — Главата на Ото.

Инге го погледна, после стана. Прекоси стаята до големия вграден гардероб и го отвори. Гардеробът беше пълен с мъжки дрехи. Тя бързо прокара ръка по закачалките и извади чифт панталони, поглеждайки Тийлман, за да прецени размера, който носеше. Тийлман, останал все още на леглото, се загледа в съдържанието на гардероба. Много от саката бяха в привличащ погледа цвят, сини, в лимоново, розови. Едно от тях беше в някаква разцветка на охрата.

— На Вулф ли са? — безизразно попита той.

Инге се усмихна и поклати глава.

— Не — отговори тя. — Ото имаше безупречен вкус.

 

 

Въпреки че не беше най-доброто решение за него, Емъри взе нощния полет до Лос Анжелис.

Телексът от Западния бряг се получи късно следобед. Хуанита, която продължаваше да преговаря със застрахователната си компания във връзка с щетите, нанесени върху покрива й от снощната буря, бе оставила съобщението, съдържащо само три реда на бюрото си. Това, което беше важно, бяха първите две изречения. Издирването на Голд продължава — пишеше. — Наложително е да присъствате.

Съобщението бе подписано с А. Ф. и Емъри провери инициалите чрез една от свръзките си, на която имаше доверие, в щаба на разузнавателните служби. Досега не бе получавал нищо от Лос Анжелис. Две от запитванията му бяха останали без отговор и това причиняваше неговото раздразнение, защото трупът в моргата на Белвю беше — поне засега — една от малкото надеждни следи към една иначе нерадостна картина. Когато бе обяснил това по телефона, връзката му в разузнавателните служби само се бе ухилил и не каза нищо повече, освен едно име и допълнителна бележка. Анди Фишер — бе казал той. Мрази да губи времето на приятелите си с празни неща. Приятна среща. Заслужава си да отидеш при него.

Сега, на пет мили над Кентъки, Емъри седеше в задната част на официалния салон, с бутилка бърбън до лакътя си и се чудеше как да успее да се самоприспи. Трите седмици без порядъчна почивка започваха да си казват своето. Всеки ден носеше все нови и нови данни в големия сенчест офис на Еф стрийт, кутии с анализи, сурови данни, доклади от Управлението, шифри, спътникови записи, всякаква свръхсекретна информация, получена от двете страни на Атлантика. Прелиствайки материалите си, страница по страница, той се бе опитал да намери някакъв образец, някакъв стил, поредица от събития, които щяха да започнат да обясняват ултиматума, който все повече се затягаше около Ню Йорк.

Очевидното обяснение бе най-доброто: че някаква нова терористична групировка, изплувала от политическото блато, което някога представляваше Палестина, работи като агент на Саддам Хюсеин, пренасяйки чукащата на прага му врата в страната на врага. Това се връзваше чудесно. Това бе начинът, по който нещата стояха според президента. Това бе теорията, която Емъри трябваше да запълни с плът, с имена и лица — ключовите координати, които щяха да спасят Ню Йорк. Но това не даваше резултат. Колкото и усилено да търсеше, нищо не се получаваше. Нямаше никакви реални доказателства за съществуването на такава нова терористична група. Никакви тихи потвърждения на тази версия от Багдад. Нито дума от източниците, които при нормални обстоятелства биха се редили на опашка, за да снесат нещо дискретно в някой забутан бар. Само подписът на оригиналната бележка от Аман. Мъчениците от Седми юни. Едва ли това можеше да се приеме за най-надеждната следа.

Съливан, с когото се срещаше всеки ден, беше започнал да става нетърпелив. Личеше си по лицето му, по начина, по който се движеше. Той беше политик. Неговият език беше този на изпълнените със съдържание думи и накрая на всяка работа, на инициативите и постигнатите от тях резултати. Той сновеше по коридора до Овалния кабинет по-често, отколкото който и да било друг от съветниците на президента, но това, с което си тръгваше оттам, едва ли бе толкова просто, за да си позволи да не му обърне внимание. Имаме сериозен проблем, цял един град, който не можем да си позволим да загубим, щети, които не можем да си позволим да понесем. Ние сме големи на тази сцена, най-големите. Имаме позиция, която трябва да запазим, коалиция, която да удържим, война, в която да победим. Но проблемът ни се изплъзва. Трябва да го разрешиш.

Апетитът на Съливан към докладите във връзка с развитието на операцията бе неутолим и Емъри правеше всичко възможно да го задоволи с колкото може повече подробности, които считаше за важни. Повечето от прясно напечатаните сводки, които куриерите разнасяха на ръка до Белия дом, бяха достатъчно подробни, странният връх в работата на разузнавача, странната аномалия, но в сърцето си Емъри знаеше, че Съливан е прекалено умен, за да може да бъде минат по такъв евтин начин. Досега той бе му предложил около шест солидни версии — няколко не съвсем ясни съобщения от Триполи, слуховете за убийството на някакъв канадски експерт по балистика в Брюксел, името на някакъв англичанин, който се опитвал да засече разговорите на израелското посолство в Лондон — и той разчиташе, че Съливан ще се размърда и ще се опита сам да научи нещо повече. Но нищо от това, което бе споделил, не му даваше надежди да очаква повече от изискване на нова и нова информация. За това той бе сигурен. Дори последното обаждане на Тийлман от Хамбург, според него, било почти незначително. Ото Вулф, без съмнение, бил набутал пръстите си в най-различни видове баница. Ръководел една огромна търговска империя. Открито се хвалел за новите си придобивки на Изток. Бил от големите в химията. Но какво от това? Всичко, което го интересувало, се ограничавало единствено в печалбата, на което — като бизнесмен — той имал право. По телефона Тийлман бил промърморил нещо за някакви договори с Ирак, но това също било едва ли не в реда на нещата. Само бог знаел дали съществува поне една западна фирма, която да не се била наредила на опашката да докопа някакъв пай от огромните петролни запаси на Ирак и ако миризмата на парите на Саддам внезапно била станала отблъскваща, тогава това говорело повече за политическия морал, отколкото за Ото Вулф. В края на краищата, човекът си работел в една демократична страна. — А ние, дали ни харесва или не, сме били разумни възрастни хора.

Не, Рон трябвало да полага повече усилия. Единият час, прекаран в някакъв ресторант в Хале, и името на някакъв смотан палестински терорист, едва ли струвало колкото порция свинско с фасул. Палестинецът, Асали, със сигурност бил една от водещите фигури в нападението срещу автобусите и това го било поставило в челото на израелския списък за унищожаване. Но той не си бил подавал носа вън от Израел, никога не бил давал и най-малки признаци, че подготвя действия извън страната. Дори напротив, сред някои кръгове от Западния бряг той си спечелил врагове поради решението си да се оттегли и скрие някъде в Западна Европа и да прекара остатъка от дните си, разчитайки на спечелената плячка сред малката армия от телохранители, която държал. Това била една от причините, която толкова много разярила израелците. Колкото и да се опитвали, те все не можели да се доберат до него. И винаги, когато го откриели, той все им се изплъзвал. И единственото, което можело да му се случи, било да остарее.

Емъри отпусна облегалката си назад и глътна последните капки от бърбъна. Самолетът беше само една трета пълен, белег на задълбочаващата се рецесия и той не бе имал никакви проблеми да си запази място. Лора, когато й се бе обадил рано вечерта, бе предложила да го откара до Дюлс, да му спести неприятностите от това да взема собствената си кола, но той бе отклонил предложението й и остана само дотолкова, че да се убеди, че всичко вкъщи е наред. Описанието за къщата на Хуанита — съборен покрив, три прозореца отнесени — бе послужило като успокоение за нея от гледна точка на това, което бе преживяла през нощта, и тя започна да му се извинява за това, че го бе будила, докато отиваха към колата. Той бе спрял на входа, бе обхванал лицето й в ръцете си и бе отговорил на извинението й с целувка и двамата се бяха изсмели, когато Брий се появи на стълбите откъм банята и голямата й усмивка се залепи зад набразденото от дъжда стъкло, пляскайки с ръце в знак на диво одобрение.

При колата, в спокойния мрак, той отново бе спрял, преди да отвори вратата. Можеше да познае по лицето й, че не беше се чувала с Рон. Личеше й, въпреки че усмивката й се бе опитала да го прикрие. Той отново я бе целунал и й бе казал, че всичко ще бъде наред, че нещата сами щели да си дойдат на мястото, че мъжът й бил достатъчно силен, за да се оправи и сам. Тя бе поклатила глава, не напълно убедена и той я бе наблюдавал в огледалото, когато потегли, кимването с глава, махването за довиждане, начинът, по който се бе завъртяла на пети и бе мушнала ръцете си в джобовете на дънките си и как бе тръгнала обратно към къщата.

Самолетът леко се разтресе, невидими малки камъчета по настилката на нощното небе, и той мързеливо изгледа светещите знаци за затягане на коланите, наредени по корпуса, и отново се замисли за Лора, местенцата в главата му, които тя винаги бе запазвала за себе си, колко млад беше в състояние да го накара да се чувства. Когато й беше казвал, че я обича, беше започнал да изпитва някакво смущение и напоследък бе престанал да го прави. Очевидното, във всеки случай, никога не му бе присъщо. Очевидното? Присъщо? За мен? Лора? Той затвори очи и се усмихна.

Четири часа по-късно, на летището в Лос Анжелис, Емъри се срещна с Анди Фишер. Той стоеше до бюрото за автомобили под наем на Бъджет, там, където се бяха уговорили. Беше мъж със слабо, хлътнало лице, по-млад отколкото Емъри бе очаквал. Носеше измачкан, зле стоящ му костюм върху бялата някога фланелка. Приличаше на някой успял да избяга от продължилия цяла нощ рокконцерт.

Тръгнаха на изток, срещу движението, а слънцето остана скрито зад пелената на смога. Фишер палеше цигара от цигара на волана и бърбореше нещо за музиката по местните радиостанции. Емъри, чиито музикални познания се изчерпваха с Дебюси, почти не можа да се включи в разговора. Скоро, мислеше си той, щяха да започнат да говорят за работата. Досега мъжът би могъл със същия успех да говори и на суахили^[8].

Когато подминаха Уитиър, без да предупреди, Фишер отби малката хонда към паркинга на Дънкин Донътс^[9]. Влязоха вътре и по-младият мъж поздрави чернокожата сервитьорка по име и поведе Емъри към една маса в ъгъла. Седнаха. Емъри с лице към вратата на умивалнята. Искаше му се да си измие лицето и зъбите. Беше още едва седем часът.

Фишер избута менюто настрани и разтвори сгънатия лист хартия, който внимателно постави на масата между тях. След като бе подканен, Емъри го взе, най-отгоре бе написано и подчертано името на някаква жена, Лола Борг, след което следваха няколко числа. Емъри разбра, че това е банкова сметка, шест цифри плюс още някакъв номер. Под името, правилно подредени имаше още няколко числа като пред всяко от тях имаше написана дата и доларов знак. Емъри бързо ги прегледа. Последното бе хиляда и триста долара, най-голямото — двеста и седемдесет хиляди долара. Цифрите обхващаха данни за периода от единайсет месеца. Емъри вдигна поглед. Фишер си говореше нещо за соул музика със сервитьорката. Тя го докосна по ръката, смеейки се, и започна да налива кафе в чашата на Емъри. Той кимна към цифрите.

— Коя е тази Лола? — попита той.

— Жената на Голд.

— И използва моминското си име?

— Точно така. — Фишер вдигна листа. — Има три сметки на свое име. Това е тази, която ни трябва.

— Защо?

Фишер го изгледа за момент и Емъри изведнъж разбра колко здраво бяха навити пружините под всички акции за събиране на благотворителни средства и всякакъв подобен тип камуфлаж.

— Защо? — отново попита той. — Какво означават тези цифри?

Фишер се наведе напред, ръцете му бяха изразителни, имаше дълги и бледи пръсти, оставяйки малки дири по масата от имитация на мрамор.

— Голд — обясни той — си е създал много добро име в областта на ЕЗМ. Имате ли представа какво означава това?

Емъри кимна.

— Разбира се — отговори. — Момчето си е мислело как да стане голям играч. Нортроп. Макдонъл Дъглас. Видях досието му. Това, което е останало в него.

— А ЕЗМ?

— Електронните защитни мерки ли? Които пазят лошите момчета настрана.

— Окей. Познахте. — Фишер силно кимна с глава. — Но това, което трябва да е ясно за него, е, че той е малко странен. Доста е кадърен. Прави всичко сам и го прави блестящо. Може да направи всички онези устройства, за които можем само да си мечтаем. Създава какви ли не щуротии. Компютърен бог. Спечелил си бе добра репутация. И… — той направи пауза. — Другите фирми започват да го искат. Ако тук ставаше въпрос за бейзбол, щяхме да си говорим за мегакинти. Големи мангизи.

— Така ли?

— Да. Но това не е всичко. Защото момчето е имало нюх също и към бизнеса. Харесвала му миризмата на парите. На истинските пари. Знаел е колко струва и не е бил навит да го прекарат с някое скапано предложение от някоя компания, дето не можеш да й намериш адреса. Не, сър — Фишер развълнувано почука по масата, — копелето си го е бивало и нямало да се остави да го прекарат.

— Значи, човекът се хванал да бачка честно? — Емъри сви рамене. — Това ли искаме да кажем?

— Разбира се. Отворил си консултантска фирма. Продавал собствения си талант, собствените си връзки, след като петнайсет години е стоял на устата на топа. Наистина е бил кадърен. И си знае цената и в главата му здраво щрака и винаги налучква онзи, който плаща най-големия долар.

— Израелците?

— Улучихте. Първи маршрут. Пачки и пачки с пари.

Емъри кимна и погледна листа на Фишер, след което си спомни за описанието на тялото в моргата. Шестстотин трийсет и четири хиляди долара, помисли си той. За един рафт в хладилника. Фишер го гледаше. Усмихваше се.

— Мислите, че това са пари на израелците?

Той поклати глава.

— Голд е спрял да работи за израелците миналата година. Данъчната осемдесет и девета. Това са парите за тази година. И идват отнякъде другаде.

— Откъде?

— Не мога да кажа точно. — Фишер направи пауза. — Не и със сигурност.

Настъпи дълго мълчание и Емъри се облегна на стола си и затвори очи, после разтри лицето си и остави разочарованието му да се разсее. Твърде рано сутринта е, искаше да каже той. Идвам отдалеч. Изморен съм. Там, вкъщи, на другия край на континента, имам да отговоря на куп въпроси, да защитя цял един град. Ако имаш нещо солидно, нещо достоверно, давай да го видим, за бога. Той отвори очите си. Фишер го наблюдаваше, малкият сополанко в костюма на баща си. Емъри кимна към числата.

— Да не би да е бил мошеник? Това ли искаш да кажеш?

Фишер поклати глава.

— Не, сър. Точно обратното. Бил е съвсем коректен. Онази работа, за която ви споменах, онази с израелците, всичко е записано в книжата и в сметките. Преглеждал съм ги. Всичко е точно до последния цент. Съвпадат напълно. Господин Честен.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Сигурен ли си, че можеш да бъдеш сигурен?

— Да.

— Ами — Емъри взе листа — какво можеш да кажеш за това? Казваш, че не е от израелците.

— Не.

— Наше ли е? Някакви вътрешни проекти?

— Не.

— Чуждо?

— Да.

Емъри вдигна поглед, усетил нови нотки в гласа на Фишер, някакво оживление. Той отново погледна цифрите.

— Съветско? Това би ли имало някакъв смисъл?

— Не. Нали ви казах. Бил е честен. Освен това е и патриот. Освен това руснаците нямат толкова пари, дори и ако е искал да им се продаде. — Той поклати глава. — Не, можем да измислим и нещо по-добро. Много по-добро.

Той спря и погледна панерчето, което бяха донесли от кухнята.

— Мисля, че и вие точно затова сте дошли.

От Уитиър те отново се отправиха на изток, по магистралата Сан Бернардино към Сан Антонио Хейтс. Фишер вече бе разкрил всичко от своята персона и сега, седнал на волана, разви целофана на поредния пакет Уинстън. Беше напрегнат, емоционален, разтревожен от вероятното развитие на нещата, когато те започнаха да стават по-ясни. Емъри вече бе изпуснал очертанията на цялата тая шибана работа.

Това, което знаел със сигурност, каза той, било, че Ленъкс Голд е направил съвсем законен бизнес с консултантската си фирма. Използвал израелците, за да си спечели повече клиенти. Имал скрупули по отношение издаването на Американските тайни, затова се придържал само към продаването на технологии, към които те вече можели да получат достъп. Където съществували условия за подобрения на техните собствени производствени линии, той им го казвал, като им направил няколко допълнителни програмни пакета, които позволили на израелците да ги приложат за военни цели. За това са му платили добре.

После, преди година, израелската връзка внезапно се прекършила. Оттогава сметките на фирмата не отчитат някакъв значителен приход. По времето, когато Голд е умрял, поне на хартия, бизнесът е бил в дълбок застой, приходите са с осемстотин и петдесет процента по-ниски в сравнение с финансовата осемдесет и девета, кредитите не са погасени, две банки го предупредили, че ще искат да наложат запор върху сметките му.

На този етап, при тези цифри, Фишер е започнал да мисли за самоубийство. Опитът му показвал, че повечето бизнесмени имали много развито чувство за гордост. Голд нямало да бъде първият разорил се. При това Фишер направи пауза, отбивайки хондата в платното за по-бавна скорост и погледна Емъри.

— Мислите ли, че може и да се е самоубил? — попита той. — Трябва да задам този въпрос.

Емъри поклати глава с мрачна усмивка на уста и отново си спомни доклада на Тийлман, състоянието на хотелската баня, за ужасната химия на Табун Джи Ей.

— Не — отговори той. — Трябва да е полудял, за да постъпи така.

— Самоубийците и без това са луди.

— Не. Имам предвид наистина луд. За да минеш по пътя, който той е изминал, трябва да си бил освидетелстван. — Той отново спря и поклати глава. — Не — повтори той. — Определено не се е самоубил.

Фишер кимна. Вече звучеше успокоен.

— Значи, говорим за убийство?

— Да. — Емъри отново го изгледа. — Има ли някакъв проблем в това?

— Няма — отговори Фишер и се усмихна.

Продължиха по пътя. Ключът, каза Фишер, била Лола. Жената на Голд. Отначало тя отричала, че знае за бизнеса на мъжа си. Но едва по-късно Фишер бил в състояние да се зарови достатъчно дълбоко, за да прикрие доказателствата, които са му били необходими, за да успее да я просвети в сделките си. Използвайки каналите на разузнавателните служби, той имал възможност да получи достъп до хиляди частни банкови сметки. Търсенето му отнело няколко седмици. После, преди около два дни, той намерил това, което му трябвало. Лола Борг. В Глендейл Ес енд Ел асосиейшън. Сметка номер 37568498. Пълна с парите на мъжа й.

Фишер намали, когато наближиха изхода за Сан Антонио. Парите били спечелени скоро, каза той, съвсем скоро. Знаел, че било така, защото тя му го казала. Казала му го, защото я бил посетил, когато имала лош ден, а когато имала лоши дни, търпението и доброто й възпитание понякога се изчерпвали. Слушайки и гледайки как неоградените паркинги бързо прелитат край тях, Емъри започна да става любопитен, както беше предвидил и Фишер. Коя била тя, тази Лола? Какво представлявала като жена? Каква съпруга била? Той отправи въпроса директно към Фишер, осъзнавайки колко важна роля можеше да се окаже, че играе Лола Борг, осъзнавайки, че това бе смисълът на разговора, за който бе прелетял три хиляди мили.

Фишер седеше неподвижно зад волана, когато колата спря, стъклото се плъзна надолу и откри хубавата гледка с акрите зелена трева и басейни, които тук, в Южна Калифорния, минаваха за обикновено предградие.

— Предполагам, че това е въпрос на мотивация — изрече замислен Фишер. — През последната година от живота си нашият приятел е кривнал от правия път. Бил е честен човек. Трябвало е да има някаква причина.

— Жена му?

— Да. Може би.

— Къде живее тя?

— Тук.

Фишер кимна към отсрещния край на улицата. Ниска, едноетажна къща, боядисана в бяло, с големи панорамни прозорци със завеси отвътре, в синьо и бяло. На алеята отпред стоеше голям микробус Додж, някакъв специален модел, с прозорци отстрани и хидравлична система за отваряне на задната врата нагоре. Емъри бе виждал подобни коли и по-рано, предимно пред големите болници. Той отново се обърна към Фишер и си спомни, че бяха стигнали до лошите дни дни на Лола.

— Тя болна ли е?

— Да.

— Сериозно болна?

— Да.

Емъри го погледна и накрая започна да схваща.

— От колко време?

Фишер се усмихна и се пресегна за дръжката на вратата.

— От година — отговори той. — Имам резултатите от прегледите й.