Греъм Хърли
Дяволско дихание (6)

5.

Петгалоновият варел пристигна от Рамсгейт в базата за преработка на отпадъци в Нюбъри на двадесет и шести август, петък. Така се случи, че аналитикът бе в чужбина, в отпуск. Появи се два дни по-късно, уморен и с лош махмурлук, с полета от Атина. На бюрото си той завари голяма купчина книжа и бе станало късно следобед, когато успя да стигне до варела от Рамсгейт.

Варелът, все още запечатан в контейнера на противопожарната служба, беше поставен в онази секция от склада, където обикновено съхраняваха подозрителните отрови. Ръководителят на смяната бе видял знака на варела, когато го бяха докарали от Рамсгейт, и си бе направил съответните изводи. Складовата база бе добре осветена, с прозорци от двете страни.

Аналитикът разгледа варела. Беше солидно направен, стоманата бе по-дебела от обикновено. Не се виждаха следи от корозия, нямаше ръжда, нямаше течове. Той и още двама мъже бяха вдигнали варела от предпазния контейнер и го бяха отнесли до тезгяха, на който лежаха инструментите му. Тежестта му подсказваше, че бе пълен. Аналитикът благодари на мъжете и се наведе да прегледа капачката в горния край на варела. Един от мъжете, по-възрастният го попита защо не си сложи костюма и маската, които трябва да носи. Такива бяха правилата. Фирмата строго следеше за тях. Аналитикът просто присви рамене при този съвет. Още се чувстваше замаян от алкохола, който си бе накупил от безмитния магазин и по-късно бе погълнал. Отговори, че щял да си сложи ръкавиците и гумените галоши, в случай че се получел разлив по пода, но останалите неща нямало да използва.

По-възрастният мъж го нарече глупак и излезе. Аналитикът се върна при варела, разгледа го отново, прочете бележките, които клонът на фирмата в Северен Кент бе изпратил, а също и фотокопието от доклада на противопожарната служба. И в двата случая не се казваше нищо за евентуалното съдържание на варела. Единственото указание бе полуизтритият ред, написан на немски на дъното на варела. Аналитикът се загледа в надписа. Знаеше малко немски. Собственост на… започваше надписът, но останалата част бе зацапана с боя. Той се напрегна малко. Една-две от буквите можеха да бъдат различени под пласта боя. Прокара пръст по думата в края, сякаш бе изписана на брайлова азбука. Буквите бяха пет. Едната като че ли беше Н. Той не беше, нямаше как да е сигурен. Нахлузи дебелите гумени галоши и се наведе да притегне връзките. После взе ръкавиците, сложи ги и размърда пръстите вътре. После приближи варела и се опита да разхлаби капачето.

Не се получи. Опита отново, раздрусвайки по-силно, прилагайки възможно най-много сила. Все още не помръдна. Обърна се към малкия тезгях и си избра едно чукче. Корозия, помисли си той. Малко морска вода под капачето и ръждата е натегнала отдолу. Просто един-два удара с чука и ще стане.

Той започна да почуква около капачето. Звукът на чука накара главата да го заболи отвътре. Довърши кръга и отново се опита да развие капачката. Усети я как поддава, отначало бавно, едва доловимо, после се освободи и лесно се завъртя между пръстите му. Спря и постави чукчето обратно на тезгяха, после се върна при варела и отстрани капачката. Сложи я обърната обратно. От вътрешната й страна имаше тънък слой чиста течност. Тон се наведе и погледна във варела, като видя отразената върху течността светлина. Подсмръкна, после още веднъж, опитвайки се да идентифицира миризмата. Тя му напомни за гниещи сливи.

Той отново подуши, чудейки се, защо ли очите го заболяха толкова много, защо започна да губи от фокус варела, каква беше тази ужасна болка в гърдите и секунди преди да настъпи мракът, му хрумна, че махмурлуците не може да са чак толкова лоши и че може би — в края на краищата — щеше да е по-добре, ако беше послушал по-възрастния мъж.

 

 

Тийлман, който обикновено спеше по време на трансатлантическите полети, остана до прозореца цяла нощ с чаша в ръка, опитвайки се да разбере писмото.

На зазоряване, на около половин час преди да достигнат територията на Ирландия, той си помисли, че накрая бе успял. Не беше нещо ядно. Не беше патетично. Не беше горчиво. То просто описваше начина, по който се чувстваше, това, което означаваше за него, шокът. Повика стюардесата. Поръча четвъртия си бърбън. Трябваха му двайсет минути, за да го изпие, наблюдавайки облаците долу, станали розови на изгряващото слънце. После взе бележника си и отново прочете писмото и разбра, че въобще не го бе разбрал. Всичко бе мъртво. Звучеше като реч при връчването на медал. Грациозност, прикриваща огъня, решеност да настоява, въпреки болезнените рани. Той го прочете отново, играейки си с празната чаша, после откъсна листа от бележника.

На летището бе видял как Емъри си тръгва. По-възрастният мъж му бе пожелал късмет, бон воаяж, но очите му бяха студени и въобще не беше ясно кое пътуване има предвид. От един автомат на терминала Тийлман се бе обадил на Лора. Отговори Брий. Не, бе казала тя, мама я няма, на магазина е, да пазарува. Тийлман й бе благодарил и й каза, че не било нищо важно, нищо, което да не можело да почака, докато стигне до Европа, но в главата си той чуваше един друг глас, по-силен, по-груб, по-настоятелен и, каквото и да направеше, там на телефона с Брий, или след това, когато се присъедини на опашката за предаване на багажа, той не можа да се освободи от него. Къде ли бе отишла в действителност Лора? Къде ли се бяха разбрали да се срещат? Колко ли време прекарваха заедно? За какво ли си говореха? Какво ли правеха? И колко ли често?

На брюкселското летище Тийлман влезе в умивалнята до багажната установка, преди да започне деня си. Изми лицето си със сапун пред огледалото и разбра в какъв капан се беше набутал, капан, който сам си беше заложил. Това, което никога не трябваше да прави човек, когато бе изправен сред полето, бе да гради предположения. Никога не трябваше да допускаш, че не те следят. Никога не трябваше да допускаш, че стаята ти не се подслушва, че телефонът ти не се подслушва. Никога не трябваше да допускаш, че случайното запознанство с мъжа в хотелския бар, с онази приятелска усмивка и здравото ръкостискане, не е мъжът, когото са изпратили да ти свети маслото. Това бе единственият шанс да оцелееш, когато си на полето, когато си винаги скептично настроен, когато си винаги нащрек. Но в личния живот, в собствения ти живот, при децата и жена ти, по дяволите, там нещата стояха по друг начин. Там имаше други правила, имаше лоялност. Та за това ти си се заклел! Построил си дом и си се опитал да имаш деца и накрая си сторил наистина нещо добро, като си приютил шепа ничии деца. Направил си всичко това, направил си го добре, по-добре от добре и сега всичко се бе превърнало в пепел. Другите момчета, момчетата, с които се срещаше в офиса, или на полето, може би те се бяха подредили по-добре. Както и да го погледнеш, колкото и силно да се опитваш, накрая се оказваш прекаран. Живот ли? Тийлман се погледна в огледалото, брадата му бе набола, очите му — зачервени от изтощение и напрежение. Лора, помисли си той. От всички хора. Точно тя.

Той нае кола от бюрото на Херц. Пътуваше с американски паспорт на името на Лейси. В графата за наема, там, където пишеше служебен адрес, той попълни някакъв адрес в Чикаго. Останалото щеше да бъде работа на Хуанита, също както и документите. Като прикритие, той използваше професията на пътуващ журналист, работещ по задание за някакво влиятелно списание от Средния Запад. Дошъл в Европа, за да събере материал за някаква бизнес сделка. Дали щели да затворят митата за страните от Обединена Европа? Дали останалата част от света ще трябва да се съюзява за нова търговска война? Обичайните въпроси.

Тийлман тръгна за Антверпен. Беше там след по-малко от час. Пристанищната зона се намираше в другия край на града и той продължи да кара с полуотворени очи, доверявайки се на сините знаци, спомняйки си адреса на полицейския участък, в който бяха прибрали гръцкия моряк след инцидента. През нощта Емъри щеше да е прикрил следите, водещи към неговата врата, да прекъсне всички канали, като за целта щеше да предаде необходимите протоколи, подсигурявайки му достъп до там, докъдето се наложеше. Това бе едно от последните неща, които бяха обсъдили в колата, докато чакаха в зоната за изпращане на пътниците, с писмото от Лора, лежащо на седалката между тях, като нямаше и най-малкото съмнение, че Емъри ще направи това, което бе обещал, че ще смаже копелетата. Работата и удоволствията, винаги бе настоявал той, са напълно несъвместими.

В полицейския участък Тийлман откри дежурния детектив. Той не говореше английски. Разговаряха няколко минути на развален френски и детективът потвърди, че нямат никакви сведения за нападението. Гъркът, каза той, бил наистина лошо пребит. Който и да го бил направил, явно знаел доста за физическото насилие. Лекарите в болницата казали, че бил късметлия задето оцелял.

Тийлман кимна и си направи няколко записки, като внимаваше да не привлече любопитството на детектива, този дребен и тъмен, настоятелен американец, който е дошъл от другия край на света. Детективът му предложи да го откара до болницата да види моряка, но Тийлман отказа, като му благодари. Имаше името на кораба, датата на нападението, потвърждението, че Еноксия бе отплавала на следващия ден. Онзи, с когото наистина искаше да говори, бе Вледърс, агента.

— Познавате ли го? — попита той.

Детективът кимна. Всички познавали Вледърс.

— Какво представлява?

— Добре е. Богат.

— Откъде има парите?

— От бизнеса си — детективът се изсмя. — Откъде другаде?

Тийлман го изгледа в очите, достатъчно дълго, за да разбере, че човекът не блъфираше, може би не знаеше за израелската връзка, ако — изобщо — такава съществуваше.

— Как мога да го открия?

Детективът взе някакъв телефонен бележник, потвърждавайки адреса, който Емъри вече му бе дал, и обяснявайки как да го намери. Детективът погледна часовника си. Вледърс спазваше времето на богаташите. Ако не беше в офиса си, щеше да е вкъщи. Детективът му даде още един адрес.

Тийлман си тръгна от полицейския участък, следвайки указанията на детектива. Той подкара по главния път обратно към града, опитвайки се да избягва трамваите, които шумно издрънчаваха край него. В старата част, на няколко пресечки от железопътната гара, успя да намери паркинг. За да стигне до офиса на Вледърс, му бяха необходими не повече от пет минути пеш. Тийлман се бе разсънил вече, бе застанал нащрек, съзнанието му бе освободено от всичко, с изключение на това, което щеше да се случи през следващия половин час.

Офисът на Вледърс заемаше целия трети етаж на една стара предвоенна сграда в близост до някакъв малък хотел. Тийлман влезе и започна да се качва по стълбите с уверена походка. На всяка площадка имаше окачени картини, нарисувани с избеляващи водни бои, широки и равни пейзажи със снежнобели облаци. Подът беше застлан с дървен паркет. Миризмата напомни за училището, в което Тийлман бе учил.

Вратата на офиса на Вледърс бе отворена. Вътре, зад бюрото, седеше някаква секретарка. Изглеждаше поне на деветдесет години. Тийлман се представи, използвайки фалшивото си име. Каза, че нямал уговорена среща с господин Вледърс, но би се радвал, ако той може да му отдели половин час от времето си. Бил журналист от САЩ, работещ по някакво задание. Изследвал някаква голяма тема, свързана с европейската търговия, а господин Вледърс всъщност бил точно там, където търговията реално се осъществявала. Сигурно е бил свидетел на всички настъпили промени. Срещата му с него би могла да му предложи една наистина добра гледна точка.

Секретарката, която говореше отличен английски, го изслуша без особен интерес. После стана и влезе в един друг офис, затваряйки вратата след себе си. Когато отново се появи, тя задържа вратата отворена.

— Ще ви приеме — каза тя. — Следващата му среща е в три.

Тийлман й благодари и влезе. Вледърс стоеше до прозореца. Очаквайки да види по-възрастен човек, Тийлман откри срещу себе си една дребна, стройна фигура на мъж в началото на трийсетте. Носеше черен, двуреден костюм, като сакото висеше внимателно поставено на облегалката на стола му. Имаше дебели очила със златни рамки и внимателни очи, а на лицето му беше застанала почти непрестанна усмивка.

Той махна на Тийлман към един от столовете пред бюрото и седна. Тийлман обясни кой е и за какво е дошъл. Той нахвърли достатъчно данни от измисленото си минало, за да оправдае изненадващото си посещение и после се опита да стесни фокуса. От колко време работел Вледърс в бизнеса с морския транспорт? Какви клиенти представял? Къде били истинските възможности за човек, който желаел да направи сериозни пари? Какви промени щяло да предизвика обединението на Германия?

Вледърс отговори на въпросите един по един с особена лекота. Също както и секретарката си, той говореше перфектен английски. Знаеше доста неща за бизнеса с морски превоз на товари. Посочи накъде биха могли да се развият тенденциите. Съгласи се, че обединението можело да породи сериозни промени. Освен ако не били много глупави, европейците скоро щели да сграбчат останалия свят за гърлото.

Разговорът им продължи като Тийлман от време на време драсваше по някой друг ред, а Вледърс го наблюдаваше търпеливо, винаги учтив, а усмивката рядко напускаше устните му. Когато Тийлман попита за някои конкретни товари, той подсказа, че тук можело да има и проблеми. По-обемистите стоки понякога причинявали доста главоболия. Попълването на документацията за завършени продукти като телевизори или хладилници, например, било истински кошмар. Тийлман кимна, проправяйки си още една пътека напред, внимателно насочвайки се към въпроса за кипърското корабче, за съдържанието на пестицидите, за източника на веществото.

— Доколкото разбирам, работите и с химикали? — попита той.

Вледърс кимна.

— Понякога.

— Някакви проблеми?

— Срещат се и такива. Моряците се раждат доста непохватни. Невинаги складират товарите както трябва. Контейнерите се повреждат по време на преходите. Получават се пробиви. При лошо време — той присви рамене — и течове.

— Нещо подобно да се е случвало наскоро? Нещо, което да си спомняте?

Настъпи дълго мълчание и Тийлман се запита дали не бе прекрачил границата, дали не бе сменил скоростта малко непохватно, дали не е ударил на камък. Вледърс продължаваше да го наблюдава. Имаше израза на човек, когото животът не можеше да изненада особено много.

— Искате да знаете повече за Еноксия, нали? — попита той. — Затова ли сте тук?

Тийлман го изгледа за момент, после кимна.

— Да — отговори той.

Вледърс му се усмихна. После се пресегна и извади един лист от бележника пред себе си. После взе писалката от джоба си и надраска някакво име и адрес.

— Това е човекът, с когото такива журналисти като вас би трябвало да разговарят — обясни. — Това ще ни спести доста време и на двамата.

Тийлман кимна.

— Тук ли? — попита. — В Антверпен?

Вледърс го изгледа една-две секунди, спекулативно, любопитно, отегчен от играта, която се бяха опитали да му изиграят. После поклати глава.

— Не — отговори той. — Ще трябва отидете до Хамбург.

 

 

Най-накрая Маквий успя да открие арабина в един малък ресторант на Мейфеър^[1]. Седеше сам на една маса в дъното и четеше някакъв брой на Нюзуик. В едната си ръка държеше хлебче, а в другата — чаша с някаква алкохолна напитка. Той покани Маквий да седне.

Маквий го изгледа в срещуположния край на съвършената бяла дамаска.

— Трябват ми отговорите на някои въпроси — каза той, — а вие може би ги знаете.

— Възможно е.

— Да. — Маквий се наведе над масата. — Снощи някой е претършувал апартамента ми. Двама. Един бял. И един черен. Бяха още там, когато се върнах вкъщи. Тръгнаха си малко след това.

Арабинът кимна.

— Разбили са и са влезли — каза той. — Нали това е фразата, която вашите употребяват?

— Така е. Но може ли да ми обясните това?

Маквий бръкна в джоба на сакото си. Извади оттам малък метален предмет, голям колкото копче за риза. Съвсем тънки кабелчета се подаваха от единия край и се събираха на едно място. Маквий постави предмета върху покривката на масата. Арабинът го погледна, после си взе друго хлебче.

— Това е микрофон — посочи го Маквий. — Намерих го в телефона. — Той направи пауза. — В моя телефон.

— Мислите, че тези… мъже… са го поставили там?

— Знам, че са били те.

— Откъде?

— Телефонът беше все още разглобен. Когато огледах мястото добре, това беше там, на пода, под прозореца.

— А… — арабинът кимна. — Телефонни инженери.

Маквий не каза нищо, изгледа го, а обвинението бе ясно изписано на лицето му. Той и Били прекараха няколко часа, докато успеят отново да подредят апартамента. Ако беше сам, можеше да се оправи с всички изненади на живота. Но с Били до себе си нещата ставаха различни. Ставаше уязвим. Маквий се приведе напред, все още ядосан, давайки ясно да се разбере какво мисли.

— Проверявахте ме, нали? Искахте да се убедите, че не си давате парите на вятъра?

Арабинът се намръщи, израз на действителната болка.

— За петстотин лири на ден — отговори той, — не мога да допусна да ме лъжат.

— Тогава защо изобщо се хванахте?

— Не съм се хванал. Нито бих го направил. Приятелю, ние сключихме един договор. Вие се съгласихте да откриете някои конкретни факти, да зададете някои конкретни въпроси. Мъдрият човек първо прави избора си и после действа. Очаквам резултатите, господин Маквий. А не нападките ви.

Маквий го изгледа продължително. Той умееше добре да преценява хората, разбираше кога го лъжат и сега знаеше, че бе сбъркал, сбъркал много лошо. Отпусна се назад в стола си.

— Съжалявам — каза той. — Но трябваше да съм сигурен.

Арабинът сви рамене.

— Няма нищо — отговори той. — Направихте грешка. Нищо по-лошо. — Направи пауза. — Мислех, че ще летите за Тел Авив?

Маквий кимна.

— Ще летя — отговори той. — Довечера.

— Тогава, не е ли време да си приготвяте багажа? — меко попита арабинът. — Да се обадите по телефона там, където трябва? Да си спечелите парите.

Той отново направи пауза, гласът му бе тих, без най-малка следа от обида. Маквий отново кимна и стана. Беше оставил Били при майка му в осем часа, чакайки в колата, докато момчето се бе качило горе и бе поровило из чекмеджето, където пазеше тайните си вещи. Той бе успял да открие листа хартия за по-малко от минута, почерка на Яков, адреса му в Тел Авив, мястото, където Яков му бе казал, че може да изпраща писмата си. Имали апартамент, той и жена му, някаква стара къща, с изглед към морето.

Маквий стана от масата. Арабинът вдигна чашата си.

— Шалом… — сухо рече той. — И успех.

 

 

Първия път, когато тя се обади, Емъри й каза, че това е невъзможно. Втория път, час по-късно, тя вече плачеше. Той я изслуша, може би в продължение на минута, и погледна часовника си. В колата си имаше сигурен портативен телефон. Можеше да работи и докато пътува. Каза й, че ще бъде при нея след около половин час, не трябвало да се притеснява за обяд.

Караше бързо срещу последните коли от почти обедното движение, през обширните поля на Чеви Чеиз, в посока към Роквил. Къщата на Тийлман бе в източния край на града, скромна, от бяло дърво, с големи прозорци с канапи, с разширение в задната част. Бе разположена върху половин акър площ, повечето трева, която Лора подстригваше всяка седмица с една остаряла електрическа косачка. Имаше едно огнище за барбекю, две ябълкови дървета и люлка за Брий.

Брий го посрещна на алеята, чула громоленето от пробития ауспух на крайслера, още когато Емъри бе на стотици ярдове, завивайки по Дикси стрийт. Тя изтича откъм къщата и скочи към него, когато той излезе от колата. Беше леко възбудена и това си личеше по очите й, поглед на пълно доверие, почти кучешка преданост. На десет години, тя все още трудно четеше и пишеше.

— Питър — извика тя. — Чичо Питър.

Емъри я целуна, хвана ръката й и я последва към къщата. Къщата бе по-хладна след горещината на улицата. Всички прозорци бяха отворени, завесите потрепваха на бриза.

Лора излезе от кухнята. Носеше стар чифт шорти на Тийлман и потник. Краката й бяха голи, каишката на единия от сандалите й се бе повредила. С всяка нейна крачка металната кофа подрънкваше по дървения под. Тя носеше висока стъклена чаша, нещо златисто с няколко бучки лед плуващи отгоре. Подаде му я и го целуна през това време.

— Ябълков сок и сода — каза тя. — Без алкохол.

Емъри отпи и остави портативния си телефон на перваза на прозореца. Брий заслиза по стълбите с някакво блокче за рисуване. В другата си ръка носеше два химикала и започна да дърпа Емъри към масата. Лора я отпрати, като й обеща след това да порисуват. После погледна телефона.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Знам, че си зает.

Емъри само сви рамене, без да отговори. Хвана я за ръката и я поведе към дивана. Тя бе едра жена, с широки рамене, добре сложена. Децата й прилягаха, също както и къщата, този кораб, който носеше техния живот. Беше просторна и разхвърляна, приятелска, къща без претенциите да е официална. Беше уютна, топла, имаше свой особен характер, беше толкова различна от спретнатия апартамент, който той и жена му се опитваха да наричат техен. Беше голяма, по-голяма, отколкото изглеждаше откъм пътя и Лора успяваше цялата да я изпълни с усмивката си и със смеха си и с неизмеримото си търпение.

Седнаха заедно на дивана, Емъри се облегна на ръката си, внезапно почувствал се у дома. Лора седна до него, с крака, сгънати под брадичката й, червенината под очите й, почти незабележима под слънчевия загар.

— Ужасно е — започна тя. — Отвратително.

— Кое?

— Че го лъжа.

Емъри я погледна. Очилата, които носеше винаги, караха очите му да изглеждат по-големи. Тя бе забелязала това. Когато беше без тях, той можеше да изглежда доста добре. Тя се пресегна и ги свали. Брий, която наблюдаваше откъм стълбите, се изсмя весело, плъзна се по пода и ги взе. После си ги сложи, обиколи стаята с ръце, разперени пред себе си, преструвайки се на сляпа. Лора продължаваше да гледа Емъри.

— Какво да направя? — попита тя. — Това направо ме побърква.

Емъри се прозя и веднага се извини. Лора хвана ръката му.

— Изморен си — изрече тя автоматично.

— Така е.

— Много ли работиш?

— Да.

— Същата работа като Рон?

— Да.

Тя кимна, разбирайки всичко и без да задава въпросите си. Всичко, което имаше значение, бяха симптомите, умората, изтърваните нерви, безсънните нощи, опаковките Туинол на шкафчето до леглото. Тя, повече от всички, знаеше за тези неща. Как да оправя празните души, разбитите умове.

— Обичам го — каза разсеяно тя. — Знаеш, нали?

— Да.

Тя отново го погледна, докосна го, очаквайки простата утеха на една прегръдка, главата върху неговото рамо, ръцете й около врата му. Брий все още обикаляше из стаята. Пееше си нещо. Имаше забележителен глас, висок, мек и чист. Беше единственото нещо, което тя наистина умееше да прави добре и го правеше често. Емъри се събуждаше от песните й понякога, рано сутрин, после тя заставаше с кръстосани крака на ръба на леглото в свободната стая, след като внимателно затваряше вратата, неговата малка невинна Буда.

— Това е малко смешно — пееше тя — това мое чувство…

Лора потрепери. Очите й бяха затворени. Вената на врата й пулсираше бавно, бурята в душата и бе отминала, сълзите й — вече изсъхнали.

— Почти щях да му кажа в Ню Йорк — тихо промълви тя. — Затова отидох. Мислех, че е време да го направя.

— И?

— Ами, любихме се.

Емъри я погледна и погали косата й. Косата й бе гъста, тъмнокестенява. Боядисваше я, когато се сетеше. Отдолу леко се подаваха сивите коси.

— Добре се е получило — кимна Емъри, — при сегашните обстоятелства.

Лора не каза нищо. Брий бе изчезнала в кухнята.

— Правилно ли постъпих? — попита тя. — Като не му казах?

— Мен ли питаш?

— Да.

— Откъде мога да знам?

— Защото го познаваш, познаваш и мен. Знаеш що за хора сме. Така че — тя го погледна — сигурно можеш да прецениш. Това не е нещо сантиментално. Не е като да отбиеш номера. Това е истината. Познаваш го. Ти добре познаваш хората. Затова — тя го докосна, — моля те, помогни ми. Кажи ми какво мислиш.

Емъри кимна, но не каза нищо и се загледа към отворената врата на кухнята. Сянката на Брий лежеше на белия линолеум. Опитваше се да напише името си върху хладилника с магнитните буквички, които се търкаляха около нея.

— Доколко си уверена? — попита я той накрая.

— Съвсем сигурна съм.

— Без никакви съмнения? Без да премислиш отново? Той спря. — Без да преразгледаш решението си?

Тя поклати глава.

— Не. При нас нещата са така. И ти го знаеш.

— Значи, това е?

— Ъхъ.

— Премисли ли всичко?

— Ъхъ.

— Направи го или умри, така ли?

Тя го изгледа и рискува да пусне една малка усмивка.

— Разбира се — отговори тя. — Познаваш го. Направи го или умри.

 

 

Тийлман се върна на летището в Брюксел привечер. Беше петък вечерта и бюрата за проверка на документите бяха претъпкани с еврократите, които се връщаха по домовете си в Лондон, Париж или Рим за уикенда. Тийлман върна наетата кола и си купи билет за полета на Луфтханза до Хамбург. До полета оставаха още час и половина. Той предаде багажа си и прекоси залата до редицата телефони. Погледна часовника си. Във Вашингтон беше дванайсет и половина.

Набра номера на централата и поиска телефонистката да го свърже веднага, поглеждайки голямото табло с изписаните заминаващи полети. Трийсет секунди по-късно, Хуанита беше на телефона.

— Здрасти — каза той, — аз съм.

— Знам. Телефонистката ми каза.

— Това е обществен телефон. И това ли ти каза?

— Не. Но точно това си помислих.

Тийлман се поколеба за миг. Използването на открити телефонни линии и правилен английски бе нарушение на строгите полеви закони. Никой не трябваше да го прави. Не и ако не искаш името ти да бъде подчертано в сводките на НАС и да си спечелиш подслушване на телефонните разговори за в бъдеще.

— Слушай — каза той. — Трябва да говоря с Емъри.

— Няма го тук.

— Къде е?

— Не знам. Но портативният му телефон е с него. Имаш ли номера?

— Да.

— Ами, тогава, обади му се.

Тя направи достатъчно голяма пауза, за да му позволи да се сети за нещо по-добро, тогава Тийлман чу как другият телефон иззвъня и Хуанита се извинява, карайки обадилият се да изчака. Когато се обади, тя попита дали всичко е наред. Той отговори утвърдително и затвори слушалката. Изчака няколко секунди в кабинката, да събере сили, или, може би, кураж да се обади. Явно бе излязъл от офиса си. Можеше да е на поне един милион места. Можеше да е в Ленгли. Можеше да е в адвокатската кантора на Кей стрийт. Можеше дори да е в истинския офис на Съливан в Белия дом, точно там, горе, и в момента да се съблича на гардероба. Можеше да е на всяко едно от тези места, но дълбоко в сърцето си Тийлман знаеше, че не е така. Емъри бе там, където беше Лора. Емъри беше с жена му.

 

 

Брий се върна в стаята, когато портативният телефон започна да звъни. Тя седеше на пода в един кръг от слънчева светлина, пеейки един от любимите си химни, една коледна песен, която можеше да пее цяла година, особено когато се чувстваше истински щастлива. Сега я пееше. О, елате всички вие, извиваше гласа си тя, предани, весели и триумфиращи.

Емъри се пресегна зад дивана и взе телефона, който бе оставил на перваза на прозореца. Лора се отдръпна, показвайки, че уважава работата му, че не иска да му пречи.

— Искаш ли да изляза?

Емъри поклати глава.

— Не — отговори той. — Остани.

Той вдигна слушалката. Чу телефонистката на три хиляди мили от мястото, където беше. Усмихна се. Каза да, ще приеме разговора. Настъпи кратка пауза. Лора го наблюдаваше внимателно, усещайки какво ще се случи, усещайки кой е на другия край на линията.

— Рон — каза Емъри накрая. — Приятелю.

Чувайки името на баща си, Брий се усмихна още по-широко.

… елате и го прегърнете — продължи да пее тя.

Роденият крал на ангелите,

О, елате да го боготворим!

О, елате да го боготворим!

О, елате да го боготворим, Христос, нашият бог!

В будката на Брюкселското летище Тийлман свали слушалката от ухото си, премигна, не можеше да повярва. Брий. Неговата дъщеря. Нейната песен. На телефона на Емъри. Той поклати глава, опитвайки се да се отърси от долитащите звуци, но чу нов акорд, по-дълбок, по-трогателен и кръвта шумно и бясно потече във вените му. Това е лудост, помисли си той. Лудост. Аз полудявам. Той отново вдигна слушалката и чу разколебания и разтревожен глас на Емъри.

— Рон?

Тийлман се огледа из залата, горе, към таблата за заминаващите полети, навсякъде, опитвайки се да освободи съзнанието си от този натрапчив образ, Емъри, Пит Емъри, там, в малката къща, в Дикси. Той се загледа в таблото, премигвайки отново. По някаква причина можеше да види изписани само два полета, само две направления, две измежду всички. Две направления. Два номера на полети. Две времена на излитане. Той потри очите си. Двойно видение, помисли си той. Лудостта, превърнала се в реалност.

— Пит? — промърмори той.

— Да?

— Къде, по дяволите, си в момента?

— У вас. С Лора. И Брий. Искаш ли да поговориш с тях?

Песента прекъсна. Тийлман с мъка преглътна. Какъв кураж. Нито следа от уплаха, или вина, или гузност. Нито капчица напрежение в онзи дълбок, бавен негов глас. Просто приятелски разговор. Сякаш беше в някой бар в Джорджтаун и Тийлман просто минава оттам, а Емъри му подвиква от тротоара, извиква келнера и поръчва традиционната доза.

— Забавлявате ли се? — промърмори Тийлман.

— Какво?

— Питам, да не би да сте си устроили някакъв шибан купон?

— Добре ли си? Изморен? Ей…

Тийлман чу как телефонът премина в нечии други ръце. После друг глас, по-нежен, леко разтревожен, Лора. Тийлман затвори очи, оставяйки тялото си да се отпусне на стената на будката. Ню Йорк, внезапно си помисли той. Значи, затова бе дошла в Ню Йорк. Искала е да ми каже. Само че не го е направила. Не е могла. Не е успяла.

— Рон?

Тийлман изгледа телефона. Мъжът от съседната кабина явно имаше тежък разговор с някого. Тийлман го чуваше как вика на немски, виждаше как пръстът му се заканва на някой въображаем провинил се. Собствената му жена, помисли си Тийлман. Просто, още една курва.

— Рон?

— Да?

— Добре ли си?

— Да.

— Какво става?

— Нищо особено. Пит там ли е?

— Да.

— Окей. Тогава да говоря с него.

Тийлман слушаше диалога, собствения си глас, студен, и се зачуди на себеконтрола си, на начина, по който този странен мъж в телефонната кабина успяваше да се справи с такъв невъзможен телефонен разговор.

Емъри отново взе слушалката, лаконичен както винаги.

— Какво има?

Тийлман пренебрегна въпроса му, разгъвайки листа хартия, който бе получил от Вледърс. Прочете името и телефонния номер. Беше отишъл твърде далеч, за да се тревожи за откритата телефонна връзка. Откритите линии бяха за птиците.

— Райнхард Трум — отново каза той. — Хамбургски телефон. Отлитам за там сега. Ще ти се обадя от Фулсбютел. Провери го. Трябва да знам предварително.

— Разбира се. — Емъри направи пауза. — Това ли е всичко?

— Да.

— Окей. Имаш целувки от Лора. Пази се. Чао, приятелю!

Тийлман отново погледна телефона, държейки слушалката на разстояние една ръка, чувайки изпукването и прекъсването на връзката. Да се пазя? Целувки? Лора? Приятелю? Той се обърна на пети, взе сака си и забърза към умивалнята в другия край на залата. Докато вървеше, отново погледна към таблата и забеляза, че вижда двойно, за втори път през последните пет минути. Спря и потри очите си. Огледа се наоколо. Всичко бе двойно, като фотоапарат с разстроен фокус. Няколко пъти пое дълбоко дъх, отново затвори очи, опитвайки се да натика въздуха дълбоко в дробовете си, преброи бавно до трийсет и когато отново се огледа, виденията бяха изчезнали, образите бяха престанали да танцуват. Странно, помисли си той, тръгвайки към умивалнята, чудейки се дали все още му се иска да повърне.

 

 

Тялото на Фарадей остана в големия хладилник в моргата на Нюбъри дженерал хоспитал около час и половина.

Патоложката, извикана от градината си в Тиейл, пристигна в шест и четирийсет и пет. Тя погледна доклада за произшествието и направи бърза справка с регистратора на смъртните случаи. Той й каза, че варелът с химикалите е бил запечатан отново, а движението в зоната било затворено. Лабораторен екип от групата на Отдела по анализи бил тръгнал към станцията за преработка на отпадъци. Щели да вземат няколко дискретни проби и да се върнат в щаба на компанията. В рамките на четирийсет и осем часа щял да бъде представен пълен доклад с анализите.

Патоложката имаше малък офис над зоната за приемане на загинали вследствие на произшествия и от него се обади на специалиста по съдебна медицина. Без официалната му заповед тя нямаше право да направи аутопсия. Специалистът, обаче, го нямаше, когато тя най-накрая успя да се свърже, но чиновникът й отговори, че поне досега няма никакви сведения, получени от полицията, във връзка със случая и съответно няма планове за съдебно разследване.

Патоложката остави телефона. Тя вече бе слизала в моргата и бе прегледала трупа. Санитарите бяха свалили дрехите на Фарадей и той лежеше гол на големите маси от неръждаема стомана. Както и беше очаквала, нямаше следи от външни наранявания, с изключение на малката следа от удара по челото, когато се бе свлякъл върху варела. Явно причината бе вътрешна — от телесните му органи още се отделяха секрети — но дори в този случай, тя знаеше, че ще бъде истинско чудо, ако успее да намери нещо интересно. В белите дробове не бе останал никакъв въздух, от които да се вземат проби, в стомаха му нямаше нищо, което би могъл да е погълнал. Смъртта щеше да бъде декларирана като дихателна недостатъчност, или сърдечна недостатъчност, или и двете, но тези кратки фрази бяха с незначителна професионална стойност. Това, което го бе убило, бе оставило незначителна следа, ако такава изобщо можеше да бъде открита. Може би мастните му тъкани можеха да покажат нещо при хроматографичното изследване. Може би, също както и много хлапаци, той бе поел твърде много от някое упойващо вещество. Но това, от гледна точка на работата му, бе малко вероятно.

Тя продължаваше да размишлява върху проблема, когато санитарите в моргата увиха тялото в блестяща найлонова тъкан. Етикетът на варела недвусмислено бе предупредил Отрова. Това бе отразено в докладите, черно на бяло. А самият варел бе взет от бреговите служби, произходът му бе неизвестен, съдържанието му — истинска мистерия. Самият варел явно бе малко странен, закалени горна и долна страна, по-тежка импрегнирана стомана от обикновено използваните.

Тя тръгна след санитарите обратно в хладилната стая и отново вдигна телефона, чудейки се как да постъпи, дали да не се посъветва с някой специалист. Телефонът продължаваше непрекъснато да звъни, централата даваше заето, и след две минути тя отново остави телефона и погледна часовника си. Оставаха й още два часа дневна светлина. Ако караше бързо, можеше да се върне при розите си още в осем. Специалистът по съдебна медицина щеше да се върне в офиса си на следващия ден. По-добре беше да изчака и да направи аутопсия както беше според формалностите.

 

 

Беше девет часът, хамбургско време, когато Тийлман слезе от Боинг 737 на Луфтханза.

Залата за посрещачи на Фулсбютел бе почти празна, имаше само някаква двойка, която пиеше бира на бара преди нощния полет, и един странен бизнесмен, прегърнал бутилка шнапс и някакъв омазнен брой на Ди Цайт. Тийлман намери телефонна кабина и използва картата си на ТАТ^[2], за да се обади на Емъри. Във Вашингтон бе късен следобед и той се бе върнал в офиса си на Еф стрийт.

И двамата не си губиха времето с формалности. Емъри бе получил подробностите чрез факса от Ленгли.

— Истинското име на Трум е Натам Блум — започна той. — От каца е. В Хамбург е от април. Преди това е бил в Копенхаген… — Направи пауза. — Прекарал е известно време в Южна Африка и Буенос Айрес. Всъщност, бил е там по същото време, когато и ти беше на служба там… — Той отново направи пауза и Тийлман го чу как се прокашля. — Но голямата новина идва от Палестина. Бил е един от техните разузнавачи на Западния бряг. Говори добре арабски. Свалил е доста скалпове. Така че внимавай, приятелю. Човекът си има репутация.

Записвайки си подробностите, изливащи се по телефона, Тийлман изръмжа.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Нещо друго?

— Не и за този телефон.

Тийлман кимна и каза дочуване. Той си взе куфара и излезе от сградата, оглеждайки се за такси. Беше се обадил на телефона, който Вледърс му бе дал в Брюксел. Някаква жена се бе обадила и Тийлман просто й предаде фактите, знаейки, че Вледърс вероятно вече се бе обадил да предупреди. Казвам се Лейси, бе казал той. Журналист съм и работя върху един материал и господин Вледърс ми подсказа, че може би е добре да поговоря с хер Трум. Жената си бе записала това и бе обещала да го предаде. Хер Трум бил на някаква конференция. Щяла да може да му се обади до един час. Така че хер Лейси трябвало да се обади пак.

Тийлман стоеше пред сградата на терминала и се прозя в падналия мрак. Беше гореща нощ, подухваше лек вятър, който развяваше знамената, подредени на пилоните по средата на паркинга. Тийлман чуваше как въжетата се удрят и плющят по стълбовете.

Изчака още минута-две и бавно започна да върви към редицата таксита, спрели малко след терминала. Изтощението го бе изпразнило от всичко друго, с изключение на задължителното да си намери легло и душ и малко мир. Той реши да затвори съзнанието си за Емъри и Лора и за факта, че бракът му се бе разбил върху скалите. Направи всичко, на което бе способен, за да изтрие гласа на дъщеря си от своята памет, думите, които ясно бяха прекосили и Атлантика. Дори, поне засега, реши да остави и бизнеса настрана. Натан Блум, израелецът, можеше да почака до следващия ден. Тогава, с прояснена от спокойния сън глава, щеше да се оправи и с това.

Тийлман вдигна ръка към най-близкото такси. В същото време друга кола, паркирана на едно островче от другата страна на пътя, премигна с фаровете си. Чу как някой запали двигателя. Звучеше като дизелова машина. Колата потегли, направи обратен завой и спря на ъгъла. Тийлман я проследи. Беше мерцедес. През предното стъкло видя две лица. Едното от тях, това на шофьора, беше на жена. Имаше тънко, ъгловато лице, косата й бе спусната, но прибрана, лице, каквото бе виждал по хиляди списания, лице на модел. Тя го гледаше и му се усмихваше.

Мъжът до нея отвори врата и излезе навън. Носеше широк панталон и риза с къс ръкав, открита около врата. Имаше тъмно лице под гъстата и къдрава руса коса. Усмивката му разкри съвършените му зъби. Той протегна ръка.

— Господин Лейси?

Тийлман кимна, изтощението го бе напуснало.

— Да?

— Райнхард Трум. Обадили сте се от Брюксел.

Двамата мъже се гледаха известно време, после Трум се наведе за куфара на Тийлман и му отвори задната врата. Нямаше никакъв разговор, никакво колебание, просто Тийлман трябваше да приеме, че ще влезе. Така и направи, питайки се защо ли си правят труда да използват фалшивите си имена. Проверили са в списъка на пътниците, помисли си той. Само едно обаждане.

Трум остави куфара на Тийлман в багажника и влезе в колата. Жената включи на скорост и големият мерцедес потегли към изхода на летището. Тийлман я изгледа от задната седалка, в четвърт профил — високи скули, огромни обеци, косата й събрана отзад с копринена панделка. Изглеждаше на около трийсет, може би и по-малко. Ухаеше чудесно.

Тийлман се облегна на намачканата кожа. Нямаше кой знае какво за правене и всички го знаеха. Следващият час и нещо принадлежеше на тях. Те бяха поели инициативата. Те щяха да диктуват условията. Тийлман се прозя.

— Къде отиваме? — попита той.

Трум се обърна, облягайки лакът на облегалката на седалката си. Той отново се усмихваше, напълно отпуснат. Може би тъкмо излизаше от душа след час, прекаран на тенискорта.

— В един хотел — отговори той. — Скромен, но чист.

Хотел Хаупщат бе разположен в центъра на стария град. Малък, мрачен, незабележим, той сякаш бе празен. Тийлман се регистрира на рецепцията и получи ключа за стая на втория етаж. Стаята бе малка, но изключително чиста. Възглавницата бе поставена в средата на единственото легло, а прозорецът предлагаше изглед към доковете в другия край на реката. Той захвърли куфара си на един стол и завря лицето си под струята на чешмата. Поглеждайки се в огледалото, се запита дали да не се избръсне, но се отказа. Те знаеха, че току-що пристига. Вероятно знаеха и че не бе спал през последните два дни. Бяха напред с времето, напред в играта и няколкото спечелени минути с пяната с аромат на свежа мента и самобръсначката Жилет, нямаше да променят нищо.

Той се присъедини към тях в ъгъла на малкия бар. Седяха на една от масите и разглеждаха менюто със закуските. Когато Тийлман приближи и двамата станаха. Мерцедесът бе все още отвън.

Тръгнаха на запад, извън града. Движението, също както и редицата от къщи, оредяха. Скоро излязоха на аутобана. Тийлман, който кротко наблюдаваше от задната седалка, видя табелите за Елмсхорн и Итцехое. Двайсет километра преди Брунсбютел колата забави ход и напусна аутобана. С изключение на случайните погледи, разменени между Блум и жената зад волана, нямаше никакви разговори, никакви дребнави приказки. Радиото бе включено, звукът не бе силен, джаз, класика, Куинси Джоунс, Стен Гетц. Веднъж или два пъти, любопитен, Тийлман се опита да зададе обичайните въпроси, които един чуждестранен журналист би могъл да зададе, опитвайки се да осигури прикритието си, но отговорите, които получи, не бяха нищо повече от уклончиви, просто едно малко потвърждение на факта, че той бе там и се возеше в колата заедно с тях, един случаен гост и че единственото, което му дължаха, бяха отговорите да и не, изразяващи единствено учтивост. Нито един от тях нямаше готовност да отиде по-далеч. Федерал експрес, помисли си Тийлман, когато мерцедесът забави, щом наближи едно друго селце. Куриери, изпратени на летището само да приберат стоката.

След селото завиха наляво. Пътят стана по-тесен, повече приличаше на коларски път, хлътнал дълбоко в земята. В далечината Тийлман видя светлините на някакъв кораб, който плаваше бавно сред полята. Намръщи се, опитвайки се да осъзнае какъв може да е този образ, представяйки си картата на района, равнините на Шлезвиг-Холстайн, разпростирайки се на север и на запад към Дания. Премигна и потри очи, чудейки се дали това не е някое ново двойно видение, но корабът продължаваше да е все там, червените навигационни светлини високо на мостика, мрачният силует на корпуса, редицата илюминатори на кърмата, явно каютите на екипажа, леко осветени отвътре. Той се поколеба, питайки се дали да не рискува и да зададе някой въпрос, когато внезапно осъзна колко е уморен, после си я представи, картата, дебела синя линия, свързваща тази част от сушата, свързваща Балтийско и Северно море. Килският канал, помисли си той. Ние сме точно над канала.

Колата рязко зави вляво, по някакъв черен път, между прикритието на надвисналите дървета. Спря. Жената изключи двигателя и за момент настъпи мълчание. После Тийлман долови един друг шум, механичен, слабо боботене. Генератор, помисли си той.

Излязоха от колата. Тук бе по-хладно, въздухът — по-свеж. Над главите им дърветата се поклащаха от вятъра. Тийлман се втренчи в мрака и тръгна след жената, която вървеше през високата трева. Между дърветата се видяха светлинни, шумът започна да се чува по-ясно, долавяше се миризмата на тор и прясно окосено сено. От другата страна на горичката имаше малка вила. Зад нея личаха някакви допълнителни постройки, чиито силуети се мержелееха в мрака. След като се ослуша, Тийлман долови движението на животни.

Влязоха във вилата, след като жената първо почука три пъти на вратата, а после сама си отключи. Вътре, премигвайки от ярката светлина, Тийлман усети, че наскоро мястото е било ремонтирано: виждаха се дървени ламперии, скъпи килими върху паркета, внимателно окачени картини, Кандински и Клее, класика от двайсетте години. Въпреки двора отвън и миризмите, мястото явно принадлежеше на някой по̀ метрополитански настроен, някой с много вкус, някой, който познаваше добре кое е наистина ценно в магазина. Чуваше се и музика, Брамс, Концерт за цигулка.

Тийлман последва жената в голямата всекидневна на първия етаж. Някакъв мъж на около шейсет години се изправи от креслото в ъгъла. Беше облечен с къси шорти, с чорапи до коленете и брезентова риза. Кожата му имаше същия цвят като на тъмните борови ламперии. Лицето му бе удължено, с хлътнали черти, но косата му все още бе гарвановочерна. Беше слаб и изправен, мъж, който явно цял живот се бе учил как да се грижи за себе си. Той пушеше лула.

Блум прекоси стаята и стисна ръката на мъжа. После се обърна към Тийлман. Усмивката отново се върна на лицето му, очевидно се забавляваше, леко скептичен, човек, който трудно помнеше имена.

— Господин…?

Тийлман се поколеба за момент, чудейки се дали си заслужава да продължава да играе. Тези хора явно знаеха. Усещаше го. Игрите бяха свършили. Имаше хора в Ню Йорк, притежаващи галони с нервнопаралитичен газ, които си бяха поставили някакви цели, искаха да уредят някои деликатни политически въпроси. Американските войски продължаваха да се струпват в Саудитска Арабия. Времето течеше. Тийлман пое подадената му ръка.

— Тийлман — каза накратко той. — Рон Тийлман.

Мъжът с лулата го изгледа, като продължаваше да държи ръката му, после се усмихна. Говореше английски със силен немски акцент.

— Казвам се Клаусман — бавно изрече той. — Може да сте чували за мен.

Тийлман се намръщи, напрягайки паметта си, поглеждайки визитната картичка. Клаусман, замисли се той. После поклати глава и погледна към Блум. Израелецът му посочи едно кресло до подредената скъпа стереоуредба. Тийлман потъна в него, като все още се опитваше да си спомни името.

Жената се появи откъм кухнята. Носеше поднос. На него имаше две бутилки с вино и плато със сандвичи. Един-два от сандвичите бяха започнали да се свиват. Тийлман ги погледна. Очаквали са ме по-рано, помисли си той. С по-ранен полет.

Жената остави подноса и отвори бутилките. После разля виното. Той взе подадената му чаша и няколко сандвича. Беше някакъв вид вурст^[3], тънко нарязан, доста вкусен. Тийлман вдигна чашата си, леко отпуснат, леко любопитен, очакващ да види кой ще подхване разговора и в коя посока ще тръгне той, докъде ли би могъл да доведе.

— Прозит — каза с усмивка той, — шалом.

Останалите вдигнаха чашите си, развеселени и изненадани от тоста. Блум се наведе напред, изведнъж прие типична поза на бизнесмен. Той посочи към Клаусман с леко кимване на главата, но без да сваля очи от Тийлман.

— Изминали сте доста дълъг път — започна той, — затова решихме, че е по-добре да не ви губим времето. Доктор Клаусман е фармацевт. Пенсиониран е от три години. Сега живее тук, в тази къща. Преди обединението е живял в Изтока.

Тийлман кимна, поглеждайки към Клаусман, оформяйки си очевидния въпрос, въпреки че вече знаеше отговора му.

— Къде? — учтиво попита той. — Къде в Изтока?

Блум го погледна за миг.

— В Хале — отговори той и се усмихна.

 

 

Маквий пристигна на международното летище Бен Гурион в десет и половина на следващия ден.

Големият Боинг 747 на Ел Ал закъсня с четиридесет минути, забавен поради насъбралите се кръжащи над летището самолети. Седейки до прозореца зад пилотската кабина, Маквий погледна надолу към разпръснатия Тел Авив, опитвайки се да свърже събиращите се пътища, които виждаше, с картата на града, която преди това бе разгледал обстойно. С главните пътища нямаше проблеми, Бен Йехуда и Дизенгоф вървяха успоредно на брега. По самия бряг се простираха плажовете, по които вече се виждаха налягали хора, припичащи се на слънце, също както и дългия, бетонен вълнолом на пристанището.

Самолетът направи нов кръг и гледката от Тел Авив внезапно се смени, старият град, Джафа, стените на античното пристанище, някакъв самотен скутер, който пореше морето, а следите се разтваряха зад него. Маквий погледна надолу към тъмносините, прашно сивите и кафяви шарки под себе си, знаейки, че Джафа е мястото, от което трябваше да започне, от адреса, който пазеше в джоба си. Апартаментът на Яков.

Носът на самолета се гмурна надолу, когато пилотът отпусна елероните, воят на двигателите промени интонацията си. Маквий се облегна назад, когато бетонната настилка се издигна нагоре и посрещна боинга, а после колелетата изсвистяха и тревата около пистите, станала кафява от изгарящата жега, се втурна край тях. Огромният самолет се затресе под силата на обратната тяга и Маквий се пресегна напред към плика, който бе пъхнал в джоба на предната седалка. В него имаше пощенска картичка. Без марка. Били я беше предал лично, на ръка, предишната вечер. Маквий я бе намерил на дивана.

Сега, отпускайки предпазния си колан, той я обърна. На едната страна имаше черно-бяла снимка на Гари Линекер^[4]. На другата, с внимателно изписани главни букви, беше пожеланието на Били за следващата седмица. Прочитайки го, Маквий се усмихна. Нищо глупаво. Нищо детско. Нищо специално.

Желая ти успех, татко — пишеше. — Върни се скоро.

 

 

Аналитиците от Специалната група, пристигнала от щаба, получиха резултата от пробата, направена в Нюбъри в единайсет и трийсет, лондонско време.

Главният инспектор по химикалите, който ръководи последните етапи на процеса, прочете получените данни за последен път и се върна в офиса си, в края на по-голямата от двете лаборатории. Беше получил сведенията за инцидента в Нюбъри едва след като пристигна на работа в осем часа.

След като си облече защитен костюм, той прекара следващите три часа, наблюдавайки как аналитикът прави втора проверка на веществото, но той вече бе видял цвета му и вече бе чул какво се бе случило в Нюбъри, а дванайсетте години, прекарани в армията, бяха достатъчни, за да разбере останалото от цялата история. Резултатът от анализа, когато накрая бе готов, бе само една формалност.

Той затвори вратата на офиса след себе си и вдигна телефона. Четирицифреният номер го свърза с управителния директор на групата, три етажа по-нагоре. Той не бе мигнал през по-голямата част от нощта. Звучеше изтощен. Главният инспектор извади една кърпичка, производство на Клийнекс от кутията на бюрото и избърса лицето си.

— Онази работа в Нюбъри — каза накратко той. — Това е нервнопаралитичен газ.

— Какво било.

— Нервнопаралитичен газ. Табун Джи Ей. Дяволско нещо. Трябва незабавно да оправим останалото количество. Няма да е приятно.

Настъпи дълго мълчание. Главният инспектор се загледа през остъклените стени на офиса си. Аналитикът се бе навел над бурканчетата с пробата и ги запечатваше, напълно херметизирани. Тогава директорът заговори отново. Звучеше сякаш бе настъпил краят на света, ако не и нещо по-лошо.

— Има проблем — започна той.

— Прав сте.

— Не — той направи пауза. — Имам предвид, друг проблем.

— О? — Главният изсумтя. Табун беше името, което можеше да бъде прочетено в заповедите за даване ход на Страшния съд, например. Количеството, което той беше анализирал в лабораторията, можеше да унищожи по-голямата част от Лондон. Пет галона, равномерно разпръснати, бяха достатъчни, за да обезлюдят целите Британски острови.

— Какво има? — попита той. — Какво се е случило?

— Обадиха се от Нюбъри. Преди половин час.

— И?

— Варелът е изчезнал.