Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (8)

Глава 8

Всичко е игра и забава, докато някой не изгуби тестис.

Надпис върху тениска

След като Ейнджъл, майсторът на свалките, не беше от никаква полза, реших да проверя дали Джема може да помогне. Опитах се да й звънна, но тя не отговори. Изобщо ли не ме познаваше? Това не би спряло жътваря на души. Може би намръщения или неприветлив жътвар, но не и жътваря на души.

Оставих кафето си, грабнах якето и се заизвивах през множеството, избягвайки една, която се шмугна между краката ми, и се проврях под друга, която висеше от тавана. Апартаментът ми нямаше да бъде същия.

Отворих вратата, само за да открия още един красавец на прага си, само дето този все още беше жив. Имаше руса коса и сини очи и бе откраднал сърцето ми още в момента щом го зърнах преди около две седмици.

— Куентин — казах силно за своя собствена изгода. Куентин беше глух. — Здравей, миличък — изписах със знаци. — Как си?

За щастие, като жътвар на души, бях родена с познанията за всеки език, който някога бе говорен на Земята. Това включваше голямото и красиво разнообразие на жестомимичните езици.

Срамежлива усмивка се разпростря на красивото му лице. Той кимна за поздрав, а аз го прегърнах. Той зарови лице в извивката на врата ми и ме задържа до себе си за цяла минута. Когато ме пусна, той провеси рамене. Нещо го тревожеше.

— Какво не е наред? — попитах притеснена.

Той сви рамене и сведе поглед, изглеждайки засрамен.

— Вече всичко е различно.

Гръдните ми мускули се стегнаха. Той бе обладан от демон, който беше решен да ме убие, и в резултат се бе озовал тук в Албакърки. Артемида бе убила демона, който го беше обладал, и Куентин в общи линии се бе събудил като от кататония, на странно място, без семейство и без приятели. Но после открих, че и в столицата нямаше семейство, при което да се върне, затова го попитах дали иска да остане тук. Макар през седмицата да живееше в училище за глухи в Санта Фе, бяхме решили засега да прекарва почивните дни в манастира при монахините, поне докато някой не разбереше и не кажеше на монахините, че шестнадесетгодишно момче не може да живее в манастир, пълен с монахини. Но майката игуменка се беше влюбила в него, както и общо взето всички останали, и нарушаваше всякакви правила, за да може той да остане там.

И все пак той беше обладан. В смисъл че демон се беше настанил в тялото му и го беше изритал от там за известно време. Не знаех каква част от това време помнеше. Колко щеше да му повлияе.

Причината, поради която демонът го беше обладал, причината да обладават който и да е, беше, защото той можеше да вижда свръхестествения свят. Бегло. Само колкото да се превърне в мишена. Можеше да види сивото място, където стоеше дух, но можеше да види и моята светлина. С други думи, можеше да ме различи в тълпата. Можеше да отведе демоните при мен. Бащата на Рейес ме искаше, порталът към рая, и очевидно ме искаше достатъчно силно, че да съсипе животите на другите хора. Някои от обладаните умираха в резултат на това.

— Защо не влезеш?

Отворих вратата си по-широко. Той понечи да влезе, после спря насред крачката. Огледа апартамента ми, после предпазливо отстъпи назад.

Изненадана, попитах:

— Можеш ли да ги видиш? — Предполагах, че дори и да може, той вижда само бледа сива мъгла там, където трябваше да бъдат жените. Но той гледаше директно към тях, изражението му беше предпазливо, позата му бе почти враждебна.

— Вече ги виждам — каза той, знаците му бяха резки, раздразнени. — Не като преди. Виждам умрели хора навсякъде. — После погледна към мен, веждите му бяха гневно смръщени. — Знаеше ли, че училището в Санта Фе е построено точно до гробище?

Въздъхнах шумно. Знаех го.

— Значи сега вече ги виждаш? Не само духа им?

Той обви ръце около себе си и кимна, отказвайки да откъсне поглед от жената, която висеше от тавана ми. Трябва да призная, че това беше изненадало и мен.

Нежно сложих ръка на лицето му, за да върна вниманието му обратно към себе си; после изписах:

— Много съжалявам, Куентин. — Всеки би се изнервил да вижда умрели хора да се разкарват наоколо. Макар да бях родена с тази способност, аз се опитвах да погледна на нещата от чуждата гледна точка и можех да разбера как този факт би изкривил нечия перспектива.

Очите му се насълзиха и устата му оформи мрачна линия.

— Защо не влезем тук? — посочих зад него към апартамента на Куки.

Той кимна.

След като затворих вратата си, почуках на тази на Куки, знаейки, че дъщеря й, Амбър, си е у дома. Дори и тогава обикновено не чуках, но сега си имах компания. Не исках да хвана Амбър неподготвена. Тя беше дванадесетгодишно момиче. Вероятно подскачаше по бельо на най-новата поп песен. Или може би само аз правех така.

Амбър отговори с обичайната си скокливост; после забеляза Куентин. Подозирах, че може да я шокира. Така и стана. И мен ме шокира, когато го видях за пръв път.

— Здрасти, миличка, може ли да използваме хола ти за минута?

— Разбира се — каза тя. Изглежда изведнъж беше завладяна от срамежливост. Амбър не беше точно срамежлив тип, но я разбирах. Куентин привличаше вниманието.

Изписвах, докато говорех.

— Страхотно, благодаря ти. Това е Куентин. А това е Амбър. — И двамата се усмихнаха за поздрав и влязохме вътре.

— Мога ли да ти донеса нещо за пиене? — попита го тя.

Набързо преведох и Куентин махна с ръка за отказ.

— Не, благодаря — изписа той.

А Амбър се разтопи. Можех да го видя в очите й. Нещастното й изражение. Ръката върху сърцето й. Финесът не бе сред силните й черти.

— Благодаря, Амбър — казах, надявайки се да я разкарам от стаята. — Трябва ни само място, където да поговорим малко. Ще ти кажа, ако имаме нужда от нещо.

— Добре — каза тя, гласът й бе задъхан от новооткритата любов.

Мда, и аз съм била там.

Седнахме на дивана в земни тонове на Куки, а Куентин извади очилата си. Почти бях забравила. Той ме виждаше като прожектор, насочен към лицето му. Това не можеше да е приятно.

— Та, какво става? — попитах го аз, когато седна на ръба на дивана. — Как е сестра Мери Елизабет?

Сестра Мери Елизабет беше наша обща приятелка със сходни уникални способности, само дето тя можеше да чува ангелите, докато приказваха помежду си. И, според сестрата, те бяха доста приказливи.

— Добре е — каза той. Ръкавите на якето му бяха почти твърде дълги за ръцете му. Маншетите покриваха половината му длани, докато изписваше знаците, но ръцете му вече бяха мъжествени, с остри ъгли и дълги пръсти. — Каза да ти предам поздрави.

— О, колко мило. Прати поздрави и на нея. И сега, когато приключихме с приветствията, кажи какво става?

Той си пое дълбоко дъх.

— Преди виждах само духовете, като сенки във въздуха. Но сега виждам всичко. Виждам хора. Виждам дрехите им. Виждам мръсотията по краката им. Виждам кръвта в косите им.

Сложих ръка на коляното му в израз на подкрепа, докато той изреждаше всичко, което виждаше. Бях малко изненадана, че сестра Мери Елизабет не ми се беше обадила. Но пък той може да не й беше казал. Когато приключи с приказките, той примигна насреща ми, искайки отговори, искайки решение. Решение, което нямах.

— Виждаш това, което виждам и аз — казах, лицето ми изразяваше съпричастността, която изпитвах. — Виждаш починалите, които са останали на Земята, които не са преминали отвъд. Не е като по филмите. Те не са тук, за да те уплашат или наранят.

Той задържа очите си върху моите, надявайки се, че имах по-добри новини.

— Те просто искат отговори, също като теб. Искат да свършат нещо, което е останало недовършено.

— Като недовършена работа? — попита той.

— Да. Кой ти каза това?

— Приятелите ми в училище. Те си мислят, че е готино, че виждам мъртви хора. — Почти изглеждаше горд от този факт. Това беше нещото, свързано с общността на глухите, на което винаги невероятно съм се възхищавала — те бяха най-приемащата група, с която някога съм се сблъсквала. Няма значение с какво друго трябва да се справяш, слепота, умствени предизвикателства, фетален алкохолен синдром, аутизъм, с каквото и да се бориш друго, ако си отгледан като глух, те те приемат като един от тях. Очевидно дори и когато имаш свръхестествено зрение.

— И аз си мисля, че е много готино — казах аз.

Той сведе поглед.

— Предполагам, че е добре.

— Но може да бъде плашещо.

— Да.

— Просто помни, че те са също като нас. Те са били едни от нас, просто са преминали към различно ниво на съществуване.

Той смръщи вежди.

— Значи все едно са живи?

— Да, доста подобно. Просто вече не притежават физическите си тела. И вероятно биха имали нужда от приятел.

Погледът му се плъзна покрай мен.

— Не го бях помислил по този начин. — Оставих го за минута да приеме информацията, преди пак да върне вниманието си към мен. — Може би искат да отидат в Рая, но не могат да те открият.

Поклатих глава.

— Както разбирам, те могат да ме видят от всяко място по света.

Очите му се разшириха.

— Дори ако са в Китай?

— Дори ако са в Китай — казах аз.

— Как? Има цяла планета помежду ви. Могат ли да виждат през нещата, както ние виждаме през тях?

— Нямам представа. Странно е. Аз не мога да видя собствената си светлина, така че нямам представа как го правят те.

Това привлече вниманието му.

— Не можеш да я видиш? Собствената ти светлина? Защото е откачено ярка.

— Мне.

— Можеш да видиш тях, но не можеш да видиш светлината си?

— Точно така.

— Това е странно. — Устата му се изви в палава усмивка. — Може би имаш нужда от помощ за мозъка ти.

— Хората продължават да ми го казват. Нямам представа защо.

Той кимна, съгласявайки се с тези хора, така че, естествено, трябваше да го погъделичкам. И, ти да видиш, хлапето имаше повече гъдел от новородено бебе. Той се засмя и избута ръцете ми. Когато не се отказах от мисията си, той се сви в ембрионална поза, смехът му бе дрезгав и мил.

— Да не би да тормозиш горкото хлапе?

Погледнах натам, докато Куки влизаше, носейки торби с храна за вкъщи.

— Само малко. Той си мисли, че имам нужда от психологическа помощ.

— Е, ако трябва да взимам страна…

Смехът му стана по-силен, когато открих особено чувствително местенце.

— Мооооля! — каза той с мекия си глас, заглушен от якето.

— Моля? — попитах силно. — Няма да стане, господинчо.

Той не гледаше, а аз не изписвах, така че говорех за собствена облага.

И на Куки.

— Нося пиле „Алфредо“ и спагети, и чеснов хляб.

— Вкусно — казах, оставяйки Куентин да стане, за да може да се извини подобаващо. Очилата му бяха някъде из дивана и той блокира светлината ми с ръка, докато ги търсеше, с огромна усмивка на лицето.

— Това, който си мисля ли е? — попита тя.

— Това е Куентин — каза Амбър, втурвайки се като северен вятър. — Не е ли красив? И няма представа какво казвам. Мога да говоря за него и той няма да разбере.

Куентин се изкиска и погледна към нея.

Тя спря, радостта й се превърна в ужас, после попита:

— Лельо Чарли, ти ли му каза какво казах?

— Да, казах му. И е грубо да говориш за хората зад гърба им.

Лицето й стана яркочервено. Почти я съжалих.

— Не трябваше да му казваш.

Изражението ми омекна от съчувствие.

— Мислиш ли, че това е честно? Да се възползваш така от загубата на слуха му?

— Е, като го казваш така. — Тя наведе глава и потърка юмрук в кръг пред гърдите си. — Съжалявам, Куентин.

Бях впечатлена от това, че знае знака.

Най-накрая открил очилата си, Куентин ги намести върху главата си и пристъпи към нея.

— Няма проблем.

Усмивката му напълно я обезоръжи. Напълно забрави за ужаса си.

— Може ли да останеш и да ядеш с нас? — попита тя на глас.

Прескочих облегалката на дивана, съжалих, когато се приземих и почти изкорених едно гумено дърво, и преведох казаното от Амбър.

Куентин сви рамене и кимна.

— Разбира се, благодаря.

И Амбър беше изгубена.

— Здрасти — каза той на Куки.

Тя пое ръката му в своята.

— Толкова се радвам да те видя отново и винаги си добре дошъл тук, Куентин.

Аз преведох и допълних:

— Но само и ние с Куки сме тук.

Той вдигна палци, напълно разбирайки какво му казвах. Не пропуснах интереса в очите му, когато Амбър отвори вратата. По цялото това нещо пишеше „проблем“. С перманентен маркер.

Амбър хвана ръката на Куентин и го поведе към масата, където извади лист и химикал, за да си пишат бележки. Бързо се превърнах в трето колело. След като бях безцеремонно отпратена, отидох да помогна на Куки в кухнята, която — много наподобяваща онази в моя апартамент — бе на около дванадесет сантиметра от мястото, на което стояхме.

— О, боже, Чарли, не мога да го превъзмогна. Такъв е кукльо.

— Мда — казах, държейки под око калпазанина, — това ме притеснява. Та, как мина днес?

— О, боже мой, научих толкова много.

— Мда, това е страхотно. Но, сериозно, трябва да разбера какво се случва с тези жени. Не мога да мина през апартамента си. А Николет? Тя е жива? Това пък какво е? Никога не се съживяват.

По някаква причина, Куки изсипа пастата в чинии.

— Осъзнаваш, че не заблуждаваш никого.

Тя ме игнорира.

— Дали Николет е, знаеш, зомби?

Навих една спагета на вилицата си и я плъзнах в устата си.

— Не изглеждаше като живите мъртви — казах, говорейки с пълна уста. — Ти приличаш на живите мъртви повече от нея. Знаеш, поне сутрините.

— Това беше незаслужено.

— Познаваш ли ме изобщо?

* * *

След като с Куентин се натресохме на вечерята на Ковалски, седяхме около масата, пиехме чай и разказвахме засрамващи истории за Амбър. Тя бе така влюбена, че не забеляза, когато казах как беше опитала да си боядиса косата с Kool-Aid и беше станала сива за цяла седмица.

— И аз знам езика на знаците — каза тя след малко.

— Изписа „съжалявам“ по-рано — казах аз. — Бях впечатлена.

Тя се изчерви.

— Да, научих малко във втори клас. Учителката ни научи. Посещавала е такъв курс в колежа.

— Цял курс? — попитах, опитвайки се да не звуча шеговито, въпреки че си беше така. — Това е страхотно.

— Да.

— И все още помниш какво те е научила? — попита я Куки.

Тя кимна.

Куентин повдигна вежди, чакайки я да му покаже нещо. Глухите хора намираха малко неща за по-забавни от чуващи хора, които знаеха езика на знаците точно толкова, че да бъдат опасни. Но той изглеждаше искрено заинтересуван.

— Но е тъпо — каза тя, свивайки се малко сега, когато бе в светлината на прожектора.

— Не. — Окуражих я да стане. — Обзалагам се, че е страхотно.

— Добре, ами, мога да изпиша „Аз съм много специална“.

— Перфектно — казах. Бях превела на Куентин, така че да знае какво да очаква в случай че изписаното от нея бъдеше далеч от онова, което искаше да каже.

След като сцената беше нейна, Амбър стана и прочисти гърло. Нямах представа защо. Тя вдигна ръце и ни представи три знака, които би трябвало да бъдат „аз“, „много“ и „специална“. Бях много развълнувана, че не вкара „съм“. Нямаше такава дума в американския език на знаците. Онова „съм“, което съществуваше, бе благодарение на безбройните английски знакови системи, които нямаха много общо с реалния език. „Много“ беше достатъчно зле, но това можех да й го простя.

И все пак имаше определен нюанс на всеки език, определена градация, а промяната на нюанса можеше напълно да промени смисъла на съобщението. Една поставена не на място форма на ръката или едно погрешно движение и знакът се превръщаше от съществително в глагол или от едно прилагателно в друго. Беше като да смениш „д“ в „дух“ с „п“. Разликата можеше да бъде един малък звук, но би било огромна крачка встрани от това да предаде същия смисъл.

Така че, когато Амбър изпълни наобратно движението за английската дума „много“ и продължи движението в думата „специална“, използвайки всички пръсти на дясната си ръка вместо двата определени, останах повече от леко изненадана.

Примигнах.

Куентин примигна.

И, вярвайки, че не сме я разбрали, Амбър изписа отново изречението за мой абсолютен ужас. Хвърлих се напред и сграбчих ръцете й, преди да хвърля поглед към Куентин. Сега той показваше усмивка, която изразяваше точно колко оценяваше откровеността на Амбър.

Захлупих ръце върху очите му. Той се изкикоти и ги дръпна надолу.

— Какво? — каза уплашено Амбър, сключвайки ръце зад гърба си. — Какво казах?

— Тя… тя нямаше предвид това — казах на Куентин.

— Какво нямах предвид?

— Сигурен съм, че го е имала предвид — каза той.

— Нищо, миличка. — Издърпах Куентин от стола му. — Така или иначе трябва да си тръгваме. Благодарим за вечерята.

Куки седеше с отворена уста, опитвайки се да разбере какво се беше случило току-що.

— Мисля, че трябва да останем — каза Куентин, усмивката проблясваше на лицето му. — Да видим какво друго знае.

— Абсолютно не. — Повлякох го през вратата.

Точно като я затворих, Амбър ми извика.

— Какво казах?

Облегнах се на вратата и повторих изказването си от по-рано.

— Тя нямаше това предвид.

Той завъртя очи и се засмя меко.

— Знам какво се опитваше да каже. Не съм идиот.

— Вярно. Съжалявам. Но изтрий тази усмивка от лицето си.

— Каква усмивка?

Посочих я.

— Тази.

Той опита да я изтрие с ръка, без резултат.

— И само за протокола, Амбър не… — Приведох се и му прошепнах следващите знаци. — … се чука и не практикува орален секс.

Той отново се разсмя, прививайки се надве, преди да се съвземе отново и да попита:

— Мислиш ли, че учителката наистина така ги е научила да казват „аз съм много специална“?

Това не го бях обмислила.

— Вероятно не. Освен ако, разбира се, не си е заработвала като момиче на повикване, докато е била в колежа.

Раменете му се разтресоха, после той спря, съвзе се и погледна настрани. И аз го усетих. Топлина се носеше към нас. И двамата гледахме как Рейес се изкачва по стълбите, походката му беше като на пантера. Всяко движение беше целенасочено, всеки жест бе с опасната грациозност на хищник.

Погледът му на практика проблесна, когато се спря на мен.

— Господин Фароу — казах, когато мина покрай мен.

Той помнеше Куентин. Можех да видя разпознаването в очите му.

— Госпожице Дейвидсън — каза той, преди да кимне на Куентин, докато го подминаваше. Отиде до апартамента си и бавно затвори вратата.

— Мога да видя и него — каза Куентин, знаците му бяха предпазливи, изражението му бе тревожно. — Мога да видя кой е. От какво е направен.

— Направен? — попитах.

— Той е тъмен — каза той, подозрение насищаше всяка дума. — Обгръща го като черна мъгла. Никога не съм виждал нещо подобно.

Също както не можех да видя собствената си светлина, не можех да видя този безкраен мрак, който обгръщаше Рейес, освен когато се дематериализираше и дойдеше при мен безтелесен. Но ми го бяха казвали и преди. Ейнджъл ми го беше споменал веднъж. Мислех, че преувеличава.

— Мда, ами… — казах, хващайки го под ръка — имал е тежък живот.

Той изглежда не можеше да откъсне поглед от вратата на Рейес.

— Какво е той?

След разговора, който бяхме провели току-що, не бях сигурна, че исках да знае. Беше достатъчно травматизиран. Но и не исках да го лъжа.

— Не съм сигурна, че искам да ти кажа — казах, повеждайки го надолу по стълбите.

Той помисли за момент, после каза:

— Не съм сигурен, че искам да знам.